Мишел Турние
Див петел

Тази сутрин в края на март суграшицата яростно трополеше по стъклата на залата за фехтовка в Алансон, където най-добрите рапири на Първи стрелкови полк мереха сили в кавалерски, но буйни схватки. Еднаквите, пристегнати под коляното панталони, дебело подплатените нагръдници и най-вече мрежестите маски заличаваха титлите, чиновете и дори възрастта, та двамата фехтовчици, които с майсторството си привличаха вниманието на останалите, можеха да минат за близнаци. Но от по-близо единият изглеждаше по-сух, по-жилест, по-пъргав и впрочем притискаше противника си, който отстъпваше, отговаряше с безрезултатни удари, пак отстъпваше, додето накрая отпусна ръце, засегнат при една бърза атака на нападателя.

Избухнаха аплодисменти, фехтовчиците смъкнаха маските си. Победеният беше румен младеж с къдрава коса. Той свали ръкавиците си и сам заръкопляска на своя победител, сивокос сух мъж, красив и младеещ за своите шейсетина години. Наобиколиха го. Във възклицанията и поздравленията, отправяни към него, имаше симпатия, весело възхищение и почтителна фамилиарност. Той сияеше, скромен и щастлив, сред другарите си, всеки от които би могъл да му бъде син.

Ала той не винаги приемаше безропотно тази роля на старец-чудо, към която го тласкаха младежите. Всъщност целият този шум около една добре изпълнена фехтовална фигура би трябвало да го раздразни. Беше приковал младия Дьо Шанбрьо. Е, и какво? Защо му напомняха така настойчиво някакви си четирийсет години разлика! Колко е трудно да старееш! Другите си дадоха сметка за това, когато той си тръгна един час по-късно. През отворената врата се видя сивата подвижна стена на пороен и вероятно продължителен дъжд. Той се канеше да пристъпи незащитен под този потоп, когато Дьо Шанбрьо се спусна с чадър в ръка.

— Господин полковник, вземете. Ще изпратя утре някой да го прибере.

Полковникът се поколеба. Но не за дълго.

— Чадър ли? Никога! — възкликна той. — Чадърът подхожда на вашата възраст, млади момко. А аз! На какво ще приличам под него?

И героично, без дори да сведе глава, закрачи под пороя.

Полковник барон Гийом Жофроа Етиен Ерве дьо Сен Фюрси беше роден в нашия век в семейния замък край нормандското село, дало името и на замъка. Още през 1914 година той беше изстрадал като двойна обида това, че е прекалено млад за армията и че се нарича като пруския кайзер^[1]. Което не му попречи да влезе в „Сен Сир“, следвайки традицията, установена от баща му и дядо му. Завърши военната академия като лейтенант от кавалерията въпреки слабия си успех по математика, който никакви частни уроци не успяха да поправят. Затова пък блестеше в салоните, в залите за фехтовка и на конните състезания. Дължеше главните си ездачески трофеи на една кобила, която бе имала мигове на слава. Дълго време Фльорет печелеше сребърна купа във всички състезания, в които я пускаше полковникът. „Обичам я повече от жена“ — казваше понякога той. Ала това беше шега, защото обичаше жените повече от всичко. Да язди Фльорет, да се бие с рапира, да ухажва жените, това беше целият му живот. Трябва обаче да прибавим и лова, защото баронът беше един от най-изкусните стрелци на кантона. А и самият смесваше всичко това в безапелационните си изказвания, когато например обясняваше, че жената се печели по същия начин, както се обяздва кон — започва се от устата, после задницата сама се предава — или пък както се бият диви петли (Първия ден ги вдигам, втория ден ги изтощавам, третия ги застрелвам). Заради тези думи го наричаха със симпатия Дивия петел, а също и заради стегнатите му прасци и вечно изпъчени гърди.

Той се беше оженил млад, много млад, прекалено млад, както смятаха някои от приятелите му, защото още на двайсет и две години се бе венчал с госпожица Огюстин дьо Фонтан, доста по-възрастна от него, ала богата, поне в перспектива, наследница. За тяхна голяма мъка нямаха деца. Като действащ офицер през 1939 година той се прояви отлично, ала разгромът през 1940 го нарани дълбоко, телесно и душевно. Тогава видя един-единствен приемлив изход: маршал Петен. Затова се уволни преждевременно веднага след края на войната.

Посвети се на имението, което жена му беше получила в наследство. Залъгваше провинциалната скука със своите коне, рапири и приключенийца, които, да си признаем, ставаха все по-трудни и по-трудни с напредването на годините. Защото за този човек, живял винаги на показ, оттеглянето можеше да означава само поражение, а старостта — крушение.

Това е историята за последната пролет на барон Гийом.

 

Пред прозореца, който гледаше към градината, гърбовете на баронеса Дьо Сен Фюрси и на абат Дусе хвърляха две неравни сенки — едната квадратна, другата заоблена, — които изненадващо красноречиво изразяваха съответните им характери.

— В края на зимата беше необикновено влажно — каза абатът. — Истинска благодат за пасбищата. В моето село казват: февруарският дъжд заменя едно торене. Ала все още всичко е съвсем черно, съвсем зимно!

Баронесата сякаш черпеше ободряваща радост от противоречието, пък и колко приятно беше да се противоречи на абат Дусе.

— Да, пролетта закъснява тази година — съгласи се тя. — И по-добре! Вижте само колко целомъдрена изглежда градината, колко чиста. Всичко още почива, както сме го оставили през есента. Да, отче, почистването на градината в навечерието на зимата прилича донякъде на подреждането на мъртвец преди полагането в ковчега.

— Не ви разбирам — възнегодува абатът, който се опасяваше от някои отплесвания на въображението у баронесата.

— След седмица-две — продължи тя невъзмутимо — бурените ще избуят, моравата ще прелее из алеите, къртиците ще разровят всичко и ще трябва да пъдим лястовиците, които всяка година налитат да правят гнездата си в ъглите на прозорците и в конюшнята.

— Да, така е, ала колко е красиво буйното разпукване на живота! Вижте тези първи минзухари, които жълтеят под сливата. Градината около свещеническия дом е цялата в бели цветя. Най-напред цъфват нарцисите, после люлякът, после естествено розата, rosa mystica, и накрая кремовете, ах, кремовете на свети Йосиф, непорочния съпруг на Дева Мария, цветето на чистотата, на невинността, на девствеността…

Сякаш тези думи обезсърчиха баронесата, която се отдръпна от прозореца, като остави абата да съзерцава градината, и седна на канапето.

— Чистота, невинност, девственост! — въздъхна тя. — Само един свят човек като вас може да види всичко това в пролетта. Селестин! Селестин! Хайде, къде е чаят? Бедната Селестин, толкова бавна е станала. И глуха, разбира се. Трябва да се скъсаш да викаш, та най-после да те обслужи. Понякога се питам дали не бъркате святост с наивност и дали всъщност малките негодници, на които преподавате вероучение, не са по-наясно по някои неща от вас! Вярно, днешната младеж е… Дори момичетата от вашето дружество „Децата на Богородица“. Има една… Как се казваше? Жюлиен… Адриен… Донатиен…

— Люсиен — прошушна едва-едва абатът, без да се обърне.

— Ах, да, Люсиен. Сещате се какво искам да кажа. Изглежда, вие сте единственият, който не забелязва, че коремът й не се побира дори в роклите на майка й и че само след няколко седмици вашето „дете на Богородица“…

Абатът рязко се дръпна от прозореца и пристъпи към нея.

— Моля ви! Вие говорите за скандал. А скандалът често е в погледа, лишен от любов, с който обгръщаме ближния си. Да, малката Люсиен ще стане майка през лятото и ми е известно кой мъж е отговорен за това. Ала реших да се правя, че не забелязвам. Защото в противен случай би трябвало да я изгоня и дори да съобщя в жандармерията, а това би имало катастрофални последици за мнозина, като се започне от самата нея.

— Простете ми — отстъпи баронесата, без да се предава. — Страхувам се, че никога няма да съумея да вложа достатъчно любов в погледа си.

— Тогава си затваряйте очите! — отсече абатът изненадващо властно.

Появата на Селестин с подноса за чай прекъсна разговора. Тя подреди несръчно чайника, чашите, захарницата, млякото и съда с гореща вода, чувствайки ясно раздразнението, което нейната непохватност предизвика у баронесата.

— Бедната Селестин! — рече тя, свивайки рамене. — Трийсет години всеотдайно и честно служене на едно семейство. Ала вече й е време да престане да работи.

— Какво ще стане с нея? — попита абатът. — Искате ли да я препоръчам на игуменката на манастирския приют „Света Екатерина“?

— Може би по-късно. Сега тя ще се прибере при дъщеря си. Ние ще продължим да й изпращаме заплатата. Ще видим дали ще може да остане там. Това е най-доброто разрешение. Ако не се разбира с децата си, тогава ще се обърна към вас. Тревожи ме повече онази, която ще дойде на нейно място.

— Имате ли някоя предвид?

— Съвсем не. Като начало опитах в епархийското бюро за настаняване на работа. Всички тези момичета, които не умеят да правят нищо, имат налудничави искания. На-луд-ни-ча-ви. А освен това — добави тя по-тихо — трябва да мисля и за моя съпруг.

Изненадан и разтревожен, абатът се наведе към нея.

— Баронът? — попита той шепнешком.

— Уви, да. Трябва да се съобразявам с неговите склонности.

Абатът ококори очи.

— За да изберете прислужница, вие сте принудена да се съобразявате със склонностите на барона? Но… какви склонности?

Наведена към него, баронесата уточни шепнешком:

— Склонността му към слугинчетата…

Дори повече стъписан, отколкото шокиран, абатът се изправи в целия си малък ръст.

— Надявам се, че не разбирам! — възкликна той високо.

— Но за да възпра тези склонности! — протръби възмутено баронесата. — Изключено е да пусна тук някое младо красиво девойче. Това ми се случи веднъж, преди… да, преди четиринайсет години. Беше ад! Къщата се превърна във вертеп.

— Гледай ти! — възкликна облекчено абатът.

— Дадох обявление в „Ревей дьо л’Орм“. Сигурно кандидатките ще започнат да идват следващата седмица. А, ето го и съпруга ми.

И наистина баронът бързо влизаше в салона. Облечен беше с панталон за езда и въртеше камшика си.

— Добър ден, отче, добър ден, скъпа! — подхвърли весело той. — Ще ви съобщя две големи новини. Първо, моята кобилка преодоля, без да трепне, препятствието. Дяволицата! Вече осем дни как ми отказва. Утре ще я изпробвам на по-сложното.

— Накрая ще си счупите врата — предрече баронесата. — И каква ще ви е ползата, когато ще трябва да ви развеждам в количка?

— А каква е другата голяма новина? — заинтересува се любопитният и учтив абат.

Баронът вече я беше забравил.

— Другата голяма новина ли? Ах, да! Това, че пролетта е на прага ни. Във въздуха има нещо особено… Не го ли чувствате?

— Нещо опияняващо, да — допълни абатът. — Точно преди малко казах, че първите минзухари са обсипали моравата.

Баронът се беше отпуснал в едно кресло с чаша чай в ръка. Изтананика:

Ако всички цветчета имаха звънчета,

щеше да е такава врявааа,

че думичка да не оставааа.

После вдигна лукав поглед към жена си.

— Като влизах, чух, че казахте: кандидатка. Ще бъде ли нахално, ако ви попитам за каква кандидатка става дума?

Баронесата безуспешно се опита да отрече.

— Аз да съм говорила за кандидатка?

— Точно така, да не би случайно да е станало дума за заместничката на Селестин?

— Ах, да — призна баронесата, — обяснявах колко ми е трудно да намеря момиче с всички необходими качества, което… което…

— Е, добре — отсече баронът, — аз пък ще ви кажа кои две качества трябва да притежава най-напред. Да бъде млада и красива!

 

За някои малки поправки във връзка с благородните му занимания баронът си беше уредил една пристройка, прилепена до кабинета му, работилница с тезгях, инструменти и техническа библиотека. Там поддържаше ловните си пушки, хладното си оръжие, кожените си седла и конски амуниции. Тази сутрин той пълнеше патрони, когато чу, че жена му влиза в кабинета и се настанява на масата му.

Облякъл униформата си „нула номер“, както сам я наричаше — военно кепе, старо брезентово яке и панталони от рипсено кадифе, — той се смяташе извън семейния и домашния живот и затова усети болезнено това нахълтване на баронесата сред занимания, почти толкова недостъпни за жените, колкото офицерският клуб. Все пак положи усилие да запази доброто си настроение, когато гласът й долетя до него през отворената врата.

— Гийом, правя списъка на гостите за вечерята през април. Искате ли да ми помогнете?

— Скъпа, пълня патрони. Но нищо, кажете.

Гласът на баронесата започна да изброява:

— Дешан, Конон д’Аркур, Дорбек, Ермлен, Сен Савен, Дьо Казер дю Флокс, Ньовил… Тези, разбира се, ще ги поканим както винаги.

— Да, естествено. Само че няма да ми стигнат сачмите. По дяволите, какъв идиот съм, че не взех вчера от Ернест!

Гласът на баронесата прозвуча раздразнено:

— Гийом, без ругатни! И мислете за вечерята ни.

— Не, скъпа, да, скъпа!

— Бретоние отпадат. Повече не можем да ги приемаме.

— Че защо?

— Но, Гийом, къде ви е умът? Нали знаете, че се говори за фалит на тяхното строително предприятие.

— Е, да, и какво от това?

— Не желая съмнителни хора в дома си.

— Във всеки случай жена му не е виновна… и е прелестна.

— Да беше харчила по-малко за тоалети, банкрутът на мъжа й може би щеше да бъде по-малък!

— Мъничко по-малък може би. Но според мен шести номер вече не вървят за бекасите. Шести номер са забранени за бекасите! Не че не са ефикасни, о, не, напротив! Но каква касапница! Последния път един беше станал на парцал, дрипа, дантела. Я какво красиво сравнение, птица като дантела…

— Значи задраскваме Бретоние — продължи неумолимо баронесата. — По-деликатно е положението със Серне дю Лок. Трябва ли да ги каним, или не трябва?

— И таз добра! Какво им се е случило пък на Серне дю Лок?

— Приятелю, понякога се питам на коя планета живеете. Да не знаете, че както по всичко изглежда, това семейство е възприело доста особени нрави!

— Виж ти, виж ти, виж ти — изтананика баронът, докато бързо въртеше ръчката на уреда за затваряне на патрони. — А мога ли да знам в какво се състои особеността на нравите им?

— Навярно сте срещали този Флорну или Флурноа, който не се отдели от тях цяла зима.

— Не съм. И какво лошо има в това?

— Лошото е там, че този господин, който изглежда много близък с Ан дю Лок, доста бил помогнал на Серне дю Лок да получи някои поръчки за своето архитектурно бюро.

— Хайде де! И заради тази услуга съпругът си е затварял очите. Така ли?

— Поне хората така разправят.

Баронът внезапно прекъсна работата си, сякаш поразен от някакво разкритие.

— Ан дю Лок… Да има любовник. По дяволите! Това е невероятно! Но, скъпа, поглеждали ли сте я изобщо? Знаете ли на колко е години?

Чу се шум от отместването на стол в кабинета и внезапно силуетът на баронесата застана в рамката на вратата, внушителен, трагичен.

— Ан дю Лок? Та тя е десет години по-млада от мен! Бихте могли да мерите думите си!

Като видя жена си пред себе си, баронът заряза работата и понечи да се изправи, ала не стана.

— Е, хайде, Огюстин, това няма нищо общо с нас. Да не би да се сравнявате с тази… с тази…

— С тази жена? А защо не? Да не съм от друг пол!

— В известен смисъл — изрече баронът, сякаш внезапно заинтригуван от проблема за пола на своята съпруга, — ами да! Вие не сте просто жена, вие сте моята жена.

— Не ми харесват особено подобни нюанси.

— Как така, че това е важен нюанс, дори съществен. В него се съдържа цялото ми уважение към вас, към баронеса Огюстин дьо Сен Фюрси, родена Дьо Фонтан.

— Уважение, уважение… Понякога си мисля, че прекалявате в известен смисъл с това уважение към мен.

— Вижте, скъпа, нека да няма недоразумения между нас. Много вода изтече, откак ми дадохте да разбера, че някои страни от брачния живот ви тежат и че бихте желали… моите нощни посещения да се разредят.

— Винаги съм смятала, че всичко си е с годините и че с напредването на възрастта има неща, на които вече им минава времето. И съвсем не съм подозирала, че като ви помоля, както казвате, да разредите нощните си посещения, вие ще ми се подчините толкова послушно и ще тръгнете да правите на други нощните си посещения.

Притеснен, че продължава да седи пред високия силует на жена си, баронът се изправи на крака, без да предвиди, че така още повече ще задълбочи сериозността на разговора.

— Огюстин, хайде да се помъчим да бъдем откровени.

— Кажете направо, че не говоря чистосърдечно.

— Казвам само това: съгласете се, че нещата, за които говорите, никога не са били за вас навременни. Що се отнася до мен, те никога не са преставали да бъдат навременни.

— Вие сте женкар, Гийом, ето какво трябва да признаем!

— Най-смирено признавам, че главното ми качество не е въздържанието.

— Само че вече не сте млад!

— Тук, скъпа, решава съдбата. Докато стъпвам здраво, докато виждам добре, докато имам апетит и мога да го задоволявам…

Той изрече това с някакво наивно самохвалство, като пъчеше дребното си тяло, гладейки с пръст мустаците си и търсейки с очи отсъстващо огледало.

— А аз? — възнегодува баронесата. — Нима, като ме правите за посмешище пред целия град с вашите… нощни посещения, вие ме уважавате, както твърдите?

— Поне да знаехте какво уважение искате! А и сега да не раздухваме отново този безсмислен спор.

Сякаш бе оборен от внезапна умора, погледът му блуждаеше.

— Бих искал да ви повторя, Огюстин, че… Ох, колко е трудно! Изведнъж сякаш съм на двайсет години и ми липсват думи, и заеквам като при първото любовно обяснение. Та, каквото и да се случи, каквото и да върша, вие си оставате нещо много важно за мен, Огюстин. Когато говоря за уважение, това всъщност не е най-подходящата дума. Но не съм забравил словата на майка си, когато заедно отидохме при нея да одобри намерението ни да се оженим. Ние се държахме за ръка и бяхме толкова млади, толкова доверчиви пред тази стара, сърдечна и прозорлива жена. Чувствахме, че тя ще освети нашия съюз в много по-голяма степен, отколкото кюрето и кмета. Тя каза: „Малка Огюстин, щастлива съм, че желаете да вземете нашия Гийом. Защото вие сте хиляди пъти по-умна и по-мъдра от него. Поверявам ви го, Огюстин. Бдете над него и бъдете много търпелива, много великодушна…“

— „… бъдете за нашия малък див петел — продължи баронесата — спокойствието, силата, светлината, от които той се нуждае, за да живее, за да живее добре.“

— Да, наистина тя наблегна на думата добре — спомни си баронът.

Замълчаха, като се гледаха развълнувано и замечтано. После баронът седна рязко зад тезгяха и се зае трескаво с патроните си.

— Всъщност — попита баронесата — какъв е този лов, за който се готвите? Зимата свършва, сезонът е приключил, струва ми се?

— Сега пък, Огюстин, аз ще ви попитам на коя планета живеете. Е добре, трябва да знаете, че винаги е така, всяка година. В края на зимата ние поливаме новата година и изстрелваме по някой и друг патрон, за да не изгубим точния си мерник. Разбира се, не прострелваме нищо. Правим го повече заради шума. Това е традиция.

— С една дума — заключи баронесата, — вие празнувате закриването на лова.

— Точно така, закриването на лова.

— Добре, така да бъде.

Баронесата се оттегли в кабинета, като остави съпруга си да се занимава с патроните. Ала не след дълго той повдигна глава с объркано изражение и потърка брадичката си.

— Какво ли искаше да каже със закриването на лова? — прошепна той.

 

Излязлото в „Ревей дьо л’Орм“ обявление, че заможни пенсионери търсят прислужница за обща работа, даде резултат още на следния ден.

Баронесата седеше неотлъчно в салона зад една маса, на която се трупаха фишове. „Приличате на гледачка на карти“ — отбеляза кисело баронът, който беше в лошо настроение. Позвънеше ли се — настойчиво или плахо, това беше вече едно първо указание, — тя слагаше очилата си за далечно гледане, докато клетата Селестин отиваше да отвори. След няколко минути психологическо изчакване въвеждаха кандидатката. Първият изпит — оглеждането — беше мълчалив и се отнасяше до държането и външността.

Баронесата беше разкъсвана между противоречиви изисквания. Не беше чак толкова ненормална, та да търси самата грозота. И тя, както всеки друг, би предпочела да бъде обслужвана от приветливо и не съвсем неприятно за гледане момиче. Ала категоричната и първа повеля беше да се предпази баронът от изкушения. Затова тя мечтаеше за някакво не чак грозно, а безлично, безцветно, безвкусно, безплътно създание. Или пък за някаква двулика жена, красива и грациозна в очите на господарката си, ала предлагаща на погледа на барона един определено отблъскващ образ. Неосъществима мечта, както показваше парадът на кандидатките, ту оглупели и сковани от стеснение, ту нахални и пълни с претенции.

Баронът се беше измъкнал накрая, за да не присъства на тази операция, която чувстваше, че е насочена срещу него. Ех, де да му бяха дали той да избира „новата“! Нямаше да протака много-много в тази красива нормандска пролет. И докато крачеше по улица „Пон-Ньоф“ към „Шан дю Роа“, той виждаше на екрана на своето въображение да се разгръща пикантната и прекрасна сцена на о̀гледа: „Хайде, хайде, приближете се без страх, дете мое! Да, това малко чело, това малко носле, тази малка брадичка не са лоши. Е, гърдите, Бога ми, биха могли да бъдат по-изпъкнали и по-примамливи. А талията, талията, бих могъл да я обгърна с двете си длани, но какви ги приказвам, да, наистина я обгръщам. А сега, пиленце, отстъпете, още, още, покажете ми краката си, по-високо, хайде де, когато едно момиче има такива красиви крака, няма защо да се страхува да ги покаже, дявол го взел!“ Внезапно върнат на земята, той се улавяше, че завижда на онези, които са живели по времето на търговията с роби.

И тъй като стана дума за екран, гигантски афиши оповестяваха филма, който прожектираха тази седмица в „Рекс“. „Синята брада“ с Пиер Брасьор и Сесил Обри.

— Пиер Брасьор? Пфу! — рече си той. — Безхарактерен мъж, само се прави на циник с тази своя мутра, ала зад нея — нищо. За доказателство — вижте брадичката му. Мекушава, вероломна, тя му отреждаше все роли на отблъскващи типове. Докато не го осени гениалната идея да си пусне брада. Винаги е така: украсата прикрива недостатъците. Също както при конете: лебедовата шия, която така високо се цени от художниците, всъщност показва, че животното бързо се запъхтява.

Но Сесил Обри… Хе, хе! Наистина е малко дребна, главата й е малко едра, а личицето й нацупено като муцунка на пекинез. Ала все пак, все пак, какво красиво девойче в тази луда пролет! Нея би искал да завари у дома си, наета като момиче за всичко. Наистина ли за всичко? Сесил Обри, прекрасно, възхитително момиче за всичко! И баронът си представяше Сесил — ами да, към слугините винаги се обръщат на малко име — как пърха в кабинета му с метличката от пера, предизвикателна и в същото време изплъзваща се с гърлен смях от преследващите я ласки!

Когато след два часа се прибра, всичко беше свършено. Разбра това, когато едва не се блъсна в големия куфар от ракита, оставен сред вестибюла. Новата идваше от Пре-ан-Пай, селище на двайсет и четири километра по пътя за Майен. Беше на петдесет години, имаше мустаци, снага на хамалин и се наричаше Йожени.

Първите прояви на Йожени изпълниха баронесата със задоволство. Масивна като гардероб, тя сама местеше мебелите. Впрочем баронесата се възползва от нейното идване, за да предприеме едно от онези големи пролетни чистения, които потапяха къщата в пълен хаос, а барона — в крайно раздразнение. В такива моменти прислужничките завладяваха буквално цялото пространство и не му оставяха друг изход освен бягството. А Йожени се оказа много по-опасна от Селестин. Баронът изпита това на гърба си, когато един ден тя го събори, без да иска, докато се придвижваше заднишком, опряла цял скрин о корема си.

В очите на баронесата Йожени имаше и друго качество. Лаконична, както подхожда на людете от нейното положение, тя умееше да слуша, като изразяваше вниманието и одобрението си с точно необходимия брой думи. Разговорите им се градяха върху женското съучастничество пред мъжете, ала тя успяваше да поддържа разстоянието между себе си и господарката си, като винаги се представяше за по-неопитна в тази деликатна област.

Тази сутрин тя се бе натъкмила като истински домашен войник — на главата с тюрбан, препасала престилка, запретнала ръкави и с целия задължителен арсенал от метли и метлички, четки за паяжини и четки за лъскане. Баронесата крачеше ту след нея, ту пред нея, като насочваше действията й.

— Зиме — каза баронесата — прахът не се забелязва. Но блесне ли слънцето, веднага виждаш, че плаче за почистване.

— Да, госпожо — потвърди Йожени.

— Искам безупречна къща. Но не съм и маниачка чистница. Е, наистина не мога да търпя валма под леглата. Но баба ми караше слугинята да вади праха от цепките на пода с фуркет. Аз не стигам дотам.

— Не, госпожо.

— Не пипайте рамките, дребните украшения, порцелановите предмети. Аз ще се погрижа за тях.

— Да, госпожо.

— Трябва да внимаваме с кабинета на моя съпруг. Да не влизаме в негово присъствие, защото му пречим. Ако го слушахме, нямаше да припарваме в кабинета, дори и той да не е там. Трябва да почистим всичко, без да забележи.

— Да, госпожо.

— Когато бях малка, игуменката на нашия пансион казваше: „Чистата, добре поддържана къща е като душа, отдадена на светите ангели.“

Точно в този момент Йожени преместваше купчина папки и порой от еротични снимки и списания се изсипа на килима.

— Пак тези мръсотии! — възкликна баронесата. — Знаех си аз, че ги крие някъде!

Тя ги вдигна, подреди ги и им хвърли отвратен поглед.

— Каква грозота са тези голи телеса на показ!

— Не ще и дума, така е — потвърди Йожени, надвесена над рамото й.

— И скучни! Само мъжете с мръсните си животински желания могат да открият нещо в тях.

— Е, да, че са мръсни, мръсни са си мъжете!

— Но, моля ви, Йожени, става въпрос за барона!

— Е, прощавайте.

— Мъжете са си мъже — заключи баронесата. — Така да бъде. Но не мога да разбера тези фусти, които им се оставят.

— Сигур го правят за пари — подхвърли Йожени.

— За пари ли? Нямаше да е най-голямото зло. Но се съмнявам. Защото има толкова порочни създания, дето обичат тези неща, представяте ли си!

— Уви, така си е!

Баронесата се изправи и отиде при камината, отрупана с трофеи от конни състезания.

— Когато влязох в пансиона на манастира „Благовещение“ — рече тя замечтано с лека усмивка, — бях на девет години. Имаше четири бани за целия пансион. Всяка пансионерка можеше да се къпе веднъж седмично. До ваната беше закачено нещо като голяма пелерина от грубо кремаво платно. За да се събличаме, мием и обличаме, без да виждаме собственото си тяло. Първия път не разбрах за какво е сложена там. Измих се така, без нищо отгоре си. Когато надзирателката забеляза, че не съм използвала покривалото, знаете ли какво ми каза?

— Не, госпожо.

— Каза ми: „Как, дете мое, съблекли сте се съвсем гола на светло! Не знаете ли, че вашият ангел-хранител е младеж?“

— Виж ти! Никога нямаше да се сетя.

— Нито пък аз, Йожени — заключи баронесата. — Но оттогава непрекъснато мисля за това. Да, не съм преставала да мисля за този много кротък, много чист, много целомъдрен младеж, който всеки миг е до мен като верен другар, като идеален приятел…

 

Да, право беше казала баронесата на абат Дусе: пролетта със своите кълнове и цъфтеж е време на бъркотии и лудории. Едва-що Йожени свърши голямото основно почистване на къщата, едва подреди своите метли, метлички от пера, четки за паяжини и всевъзможни четки за лъскане, както се подрежда трофейно оръжие, едва си разви тюрбана и развърза престилката си — и получи телеграма от Пре-ан-Пай. Сестра й щяла да ражда и седемте й деца не можели да останат сами вкъщи, макар че най-голямата, Мариет, била осемнайсетгодишна.

Йожени обясни положението на баронесата. Въпросната сестра не била стока. А на всичкото отгоре се била оженила за пияница, който знаел само деца да прави. Колкото до Мариет, глезено девойче, чийто ум бил само в труфилата и в сантименталните илюстровани списания, на нея не можело да се разчита. Накратко, Йожени поиска двайсет и четири часа, за да отиде да проучи положението на място.

Двайсет и четирите часа минаха и станаха трийсет и шест, после четирийсет и осем. Най-сетне вечерта на втория ден, когато баронесата беше излязла — все някой трябваше да пазарува, — се позвъни. Баронът повика жена си и с раздразнение установи, че я няма. Решил да не нарушава спокойствието си, той се намести в креслото и вдигна отворения вестник между външния свят и себе си. Тогава отново се позвъни, този път настойчиво, нетърпимо, дори заплашително. Баронът скочи и изтича в преддверието, готов да наругае нахалника, както му се полагаше. Отвори рязко вратата и отстъпи като заслепен. Кой стоеше пред него? Сесил Обри от плът и кръв. Той беше зашеметен, не вярваше на очите си. Но да, същото вироглаво и лекомислено личице под тежките буйни коси, същите нацупени устни, безсрамни зелени очи и в добавка — някаква селска несръчност и остра миризма на евтин парфюм, които издаваха близката нормандска земя.

— Търся госпожа баронеса Дьо Сен Фюрси — каза тя на един дъх.

— Аз съм… Тоест аз съм барон Дьо Сен Фюрси. Жена ми я няма в момента.

— Аха — въздъхна облекчено девойката.

След това се усмихна широко на барона, влезе самоуверено и огледа преддверието със собственически поглед.

— Ето какво — каза тя. — Аз съм Мариет, племенничката на госпожа Йожени. Леля не може да дойде. Не. Майка ми е още болна. В клиниката е заради раждането на последното, нали разбирате. По-добре да го нямаше! А и на село няма кой да помага. Та си помислих, че за да ви облекча, мога да я заместя, докато…

— Вие? Да заместите Йожени? Я… че защо пък не?

Баронът беше възвърнал самочувствието си и пред тази лавина от чудеса отново беше Дивия петел.

— Най-малкото, за нас ще бъде разнообразие. Но… Йожени ли ви изпраща?

— Е… и да, и не. Предложих й да дойда. Тя сви рамене. Каза, че сигурно няма да съм подходяща.

— Ами, що за приказки!

— Нали? И разбирате, за мен животът в Пре! От осемнайсет години все същото!

— От осемнайсет години? — учуди се баронът. — Но къде сте били преди това?

— Преди ли? Не съм била родена!

— Ах, такава била работата!

— Та не исках да пропусна случая. Заминах, без да предупредя никого. Просто оставих бележка на кухненската маса, че отивам да помагам на госпожа баронесата.

— Отлично, отлично.

— Но вярвате ли, че госпожата ще ме иска?

— Сигурно. Всъщност сигурно не. Но тук аз командвам, нали? Значи готово, съгласен съм, наета сте. Вземете си вещите, ще ви покажа вашата територия. Или не, първо да обиколим къщата. Ето моя кабинет. Винаги прекалено го подреждат. Объркват книжата ми, после не мога да намеря нищо. Да, това е снимка на баща ми, генерал Дьо Сен Фюрси. А тук съм аз като лейтенант. На двайсет години.

Мариет беше взела фотографията.

— О, колко сте се изменили. Тц, тц, тц! Никога нямаше да ви позная. Колко млад и свеж сте били!

— Е, да, естествено на тази възраст.

— Какво ли не правят годините!

— Хайде, хайде, стига.

— Само че, как да ви кажа — побърза да добави Мариет, — днес ми харесвате повече.

— Много сте любезна.

— За мен прекалено младият мъж не е мъж.

— И аз мисля така. Браво, браво. Елате, ще минем пак през вестибюла, за да отидем в столовата.

Той отстъпи кавалерски и за малко не се блъсна в нея, защото тя се беше спряла пред един висок мрачен силует. В своето опиянение баронът почти беше забравил за жена си.

— О, добър ден, скъпа — каза бързо той. — Това е Мариет. Леля й Йожени ще трябва да остане при майка й. Затова е дошла да ни помага. Любезно от нейна страна, нали?

— Много любезно — потвърди ледено баронесата.

— А и нали един млад човек в къщата ще ни разнообрази.

— Благодаря ви, Гийом.

— Но, скъпа, не го казвам по ваш адрес. Мислех… мислех за Йожени.

— Навярно мислехте малко и за себе си?

— За себе си ли?

Баронът изчака да минат жените и се спря пред едно огледало.

— Да мисля за себе си? — шепнеше си той. — Да се променя. Да се подмладя. Да стана отново двайсетгодишен лейтенант? Защо не?

 

През следващите седмици баронът се възползва ловко от този първи и лесен успех, който случаят му беше предоставил. А и задачата му се облекчаваше от това, че вдъхващата свещен ужас на баронесата и непрекъснато заплашена от завръщането на Йожени Мариет нямаше друга опора освен него. Навярно щеше да е по-разумно, ако баронесата не тласкаше по този начин девойчето към съпруга си, и може би тя си даваше сметка за това. Но чувствата й към „тази малка мръсница“ бяха толкова силни, че и не помисляше да действа с малко повече такт.

Затова пък Дивия петел успяваше хладнокръвно да спазва поне външно приличие. Е, наистина Мариет много често се бавеше повече от необходимото, когато излизаше да пазарува, а сякаш случайно и баронът отсъстваше от къщата по същото време. Но неговото ухажване си оставаше дискретно и само понякога истината разтърсваше жена му като бомба със закъснител. Например, когато той заведе селянчето при Роже, единствения фризьор-козметик в областта, със снимката на Сесил Обри в „Синята брада“ за модел. Баронесата онемя, когато в дома й се появи някакво фризирано, лакирано, гримирано нереално създание, и тутакси разбра кой е бил deus ex machina на това преобразяване.

Един ден тя реши все пак да набере благоразумие и търпение за един сериозен и прочувствен разговор със съпруга си. Най-подходящ й се стори моментът след вечеря, когато след кратко „лека нощ“ Мариет изчезваше. Затова баронесата изчака вратата на горния етаж да хлопне и отвори уста да нападне барона, който, кръстосал нервно мършавите си бедра, четеше срещу нея своя вестник. Точно в този миг от стаята на Мариет се разнесоха звуците на луд джаз и заляха цялата къща.

— Какво е това? — възкликна баронесата.

— Нюорлеански джаз — отговори баронът, без да вдигне поглед от вестника си.

— Моля?

— Нюорлийънски, ако предпочитате — рече той с превъзходно оксфордско произношение.

— Пак някоя от вашите измислици ли?

— Нима мислите, че малката има нужда от мен, за да си купи грамофон и плочи? Това е за нейната възраст, не за моята.

— Да, мисля! — избухна тя. — От вас или от вашите пари. Не, повече не мога да издържа, не мога — повтори тя и напусна стаята, като притискаше кърпичка на устата си.

Баронът изчака малко, хапейки мустаци. После и той стана и направи крачка към стаята на жена си. Дължеше й това. Тя беше негова съпруга. Свещеникът, който ги беше венчал, му я беше поверил за цял живот. Но се спря и направи две крачки натам, откъдето идваше музиката. Мариет. Сесил Обри. Свежите им малки тела се смесваха в тази ароматна пролет. Той се върна към креслото. Седна. Вдигна вестника. Музиката стана двойно по-жива. Грамофонът, плочите, които бяха избирали заедно. Нима тази музика е създадена, за да се слуша в самотата на моминска стая? Захвърли вестника. Изправи се. Закрачи ядно, откачи шапката си, метна вълнената пелерина на раменете си и излезе, затръшвайки вратата, та всички да чуят.

Защо Дивия петел в крайна сметка избра бягството? Да, той притежаваше нещо повече от принципи — едно остро чувство за красиво и некрасиво и да мами баронесата под собствения й покрив, почти в нейно присъствие, не подхождаше никак на честта, която представляваше половината от девиза на Първи стрелкови, Чест и Родина. Не че не го беше правил досега, напротив, случвало му се беше да се люби със слугини дори на тавана на собствената си къща. Значи имаше нещо друго, и то бе съвсем ново за него; усещането, че приключението с Мариет е по-сериозно от предишните, патетичното предчувствие за някакъв завършек, за някакъв край, за един последен поклон, който в никакъв случай не биваше да проваля. Ето защо се налагаше да не прибързва, да има смелостта, настоятелността, тактичността, необходими за достойното оттегляне на един мъж, който цял живот е бил по-скоро сам омагьосван и прелъстяван, отколкото вулгарен прелъстител.

Затова пък баронесата беше решила да действа с цялата решителност, която й вдъхваше съзнанието за собственото й право, което съвпадаше с общото благо. Защото тя си беше съчинила за Мариет теорията, че това невинно и глупавичко селянче се оставя да бъде дълбоко и бързо развратено от отровните примамки на града. Като доказателство й стигаха промените у младото момиче, което за кратко време се беше развило в най-лошата насока.

Но Мариет продължаваше да бъде все така смирена и почтителна спрямо баронесата и не направи никакво възражение, когато тя й съобщи решението си да я отпрати в Пре-ан-Пай, без да чака завръщането на Йожени.

— Все пак, Мариет — каза тя умилостивена от пълната си победа, — много съм ви признателна, че дойдохте да ми помагате, докато Йожени гледа майка ви. Само че ми се струва, че градският климат не ви понася. Всеки на мястото си, нали? Когато човек е роден на село, по-добре е да си остане там.

— Сигурно — измънка Мариет, като се поклащаше.

— Какво смятате да правите в Пре-ан-Пай? — попита без интерес баронесата.

— Че какво? Ще доя кравите, ще загърлям фасула, ще вадя картофи, нали съм селянка.

Влезлият в този момент барон прецени, че двете жени все пак малко прекаляват, всяка по свой начин.

— Надявам се, Мариет — намеси се той със светска закачливост, — че знаете също да орете и да сечете дърва.

— Гийом, никак не сте духовит — отряза го баронесата.

Ала преди да се раздели с Мариет, тя й подари дрънкалка за малкото й братче и верижка с кръстче за самата нея. Пожела лично да я заведе на гарата и с очите си да я види как се качва във вагона, а в същото време баронът изкара стария си пакард, за да отиде в Каруж да види някакъв кон в конезавода.

При първото спиране на влака — на гара Сен Дьони сюр Сартон — Мариет слезе с куфара си. Старият пакард на барона беше спрян срещу изхода. Прегърнаха се със смехове. После поеха назад към Алансон. Баронът настани приятелката си в една кокетна гарсониера, която беше наел на булевард Първи стрелкови.

Последваха три дни на блаженство, крехко и леко мостче, прехвърлено над пропасти от недоразумения. Защото, докато баронесата непрестанно се поздравяваше, задето така успешно е отпратила Мариет, баронът плуваше в доволство, че е успял да я върне. Ала щастието, което излъчваше, заинтригува накрая баронесата. Той напразно се съсредоточаваше върху черни мисли, та дано помръкне лицето му, измисляше си някакви ездачески успехи, за да оправдае изблиците на добро настроение, които не успяваше да потисне. Баронесата реши да разбули загадката. Появата на Йожени я убеди окончателно, че историята с Мариет не е приключена, както си мислеше, защото Йожени зяпна, когато чу за завръщането на племенницата си в Пре-ан-Пай. Не, младото момиче не се било мяркало от десет дни в селото. Тогава къде беше? Възбуденият вид на барона даваше отговор на въпроса. А и толкова известна личност като барон Дьо Сен Фюрси не би могла да скрие за дълго потайния си живот от алансонската общественост. Бавно, но сигурно се разпространяваше слухът, че той издържа някакво момиче в едно кокетно любовно гнезденце. Отнасяха се със симпатия към него. И определено той беше по-популярен от баронесата, преценявана като горда и пресметлива. Затова баронът заслужи една приятелска и развеселена снизходителност. В замяна на това баронесата скоро се видя заобиколена от кръг благоприлични хора, чиито скандализирани лица и състрадателни слова я нараняваха жестоко. Баронът неведнъж бе криввал от правия път. Ала сега той открито изневеряваше.

Естествено баронесата сподели нещастието си със своя изповедник. И отново абат Дусе й препоръча смирение. Трябвало да държи сметка за възрастта на барона. На неговите години страстите ставали толкова по-неудържими, колкото повече наближавал моментът, когато вече нямало да могат да бъдат задоволявани. Това припламване било по-буйно, защото несъмнено щяло да бъде последно. Самият факт, че грешникът е изгубил за пръв път всяка мярка, доказвал, че той понасял в момента последния напън на дявола. Много скоро щяла да се възцари тихата и спокойна светлина на старостта.

— Затваряйте си очите — повтаряше абатът като литания. — Затваряйте си очите. Когато отново ги отворите, бурята ще е преминала!

Да си затваря очите? Съвестта и гордостта на баронесата се бунтуваха срещу този съвет. Това би било равносилно на съучастничество и на унижение. А и как да понася доброжелателното лицемерие, което лепкаво я обгръщаше, щом се появеше в алансонското общество? Мина й през ума да се махне. Тя притежаваше една стара вила на морския бряг в Донвил. Защо да не отиде да прекара хубавото време там, като остави Йожени да пази дома й в Алансон. Но и в това разрешение виждаше отстъпление, поражение, изоставяне на дълга. Не, тя щеше да остане и въпреки увещанията на абата нямаше да си затваря очите пред истината, колкото и жестока да беше тя.

 

Да си затваря очите. Съзнанието на баронеса Дьо Сен Фюрси отхвърляше този прекалено прост съвет, но сякаш някой вътре в нея го беше чул и го прилагаше, без да се бави. Някой по-първичен, по-дълбок от нейното съзнание. И наистина една вечер, когато се върна в съвсем приповдигнато настроение, баронът завари жена си да бърше очите си с марля, напоена с лекарство. Той се изненада и изрази учтиво безпокойство.

— Няма нищо сериозно — каза му тя. — Вероятно е алергия, предизвикана от цветния прашец във въздуха по това време.

Тя се беше докоснала неволно до една тема, която притежаваше способността да отприщва поетичността на барона.

— О, да — възкликна той, — пролетта! Цветният прашец! Някои получават астма от него. А на вас ви дразни очите. На други пък оказва съвсем различно въздействие.

Но той се спря, секна и помръкна, когато жена му обърна към него обляното си в сълзи разстроено лице с две мъртви очи.

След два дни тя си сложи сиви очила, с които изглеждаше стара, бедна, жалка. Сетне започна да затваря редовно капаците на прозорците, принуждавайки всички да живеят като нея в зловещ полумрак.

— Все тези мои очи — обясняваше тя. — Вече понасям само смекчена светлина, и то само по няколко минути дневно.

И смени сивите очила с черни. Сякаш беше обладана от някакъв кротък и търпелив демон, който мразеше светлината и бавно прогонваше баронесата от живота.

Отначало баронът се възползва от това външно отстъпление на баронесата. Мариет вече можеше да излиза из града, без да се страхува, че ще срещне бившата си господарка. Е, наистина, оставаше опасността да се сблъска с леля си. Но тогава поне можеха да се разберат по роднински, без непременно отгласът да стига до баронесата. Колкото до Дивия петел, той никога не се беше чувствал по-щастлив. Мариет беше не само най-прелестната малка любовница, която някога бе имал. Тя играеше освен това и ролята на детето, от което го бяха лишили. Той я учеше да шофира. Поръча й панталони за езда, които очертаваха възхитително стегнатото й заоблено задниче. Мечтаеше да я заведе в Ница или Венеция, да й купи ловджийски костюм и една миниатюрна карабина като начало. Посвещаваше я дори в английския език. Но най-силно го упояваше приглушеният концерт от ласкателни намеци, който го обгръщаше като звуков тамян в клуба, офицерския стол, манежа, залата за фехтовка. Щастието му се удвояваше от мълвата, която го съпътстваше.

Всичко това му помагаше да понася зловещата отровна атмосфера, която баронесата с енергичната помощ на Йожени поддържаше в къщата. Нещата вървяха, както се виждаше, към неминуема раздяла. Ала стана тъкмо обратното.

Денят беше прекрасен и баронът се прибираше в игриво настроение. Прозорците на приземния етаж бяха отворени, но капаците едва открехнати според нарежданията на баронесата. Когато приближи, той спря да тананика и надзърна закачливо през процепа на капаците на малкия салон. Видя баронесата, седнала пред масичката си за ръкоделие с книга в ръка. Вероятно дочула някакъв шум, тя затвори книгата, скри я в кошницата с шевни принадлежности, стана и излезе от стаята.

Баронът се засмя безгласно — смяташе, че е изненадал жена си на местопрестъплението, като чете скришом. „Я виж — рече си той, — тя вече се съвзема. Крайно време беше.“ Влезе крадешком в малкия салон, отиде до масичката, извади книгата от кошницата и все така ухилен пристъпи към прозореца, за да я прегледа.

Усмивката замръзна на лицето му. Нищо не разбираше. Малки изпъкнали точки, подредени в геометрични квадрати, заместваха думите. Още не разбираше, ала в него се промъкваше ужасно подозрение. Втурна се в коридора, викайки жена си. Накрая я откри в стаята й. Висок тъмен силует пред бяла стена с разпятие.

— Е, ето ви най-после! Какво е това?

И сложи книгата в ръцете й. Баронесата седна, отвори книгата и захлупи в нея лицето си, сякаш да заплаче.

— Толкова бих искала да не разберете истината. Или поне колкото се може по-късно.

— Каква истина? За какво ви е тази книга?

— Уча се да чета. По азбуката на Брайл. За слепи.

— За слепи? Но вие не сте сляпа!

— Още не съвсем. Остават ми две десети за лявото око и една десета за дясното. След по-малко от месец и това ще свърши. Черна нощ. Лекарят е категоричен. Сега разбирате, нали, че трябва да бързам да науча азбуката на Брайл. Все пак е по-лесно, когато човек още вижда мъничко.

Баронът беше разстроен. Неговата добрина, неговата прямота, чувството му за чест, страхът му, че ще бъде осъден от офицерския клуб, от манежа, от залата за фехтовка, се съюзяваха, за да объркат нещата.

— Но това е невъзможно, невероятно — промълви той. — И аз да не разбера нищо! Всички тези очила, капки, тъмнината, в която се затваряте. Жалък идиот! Безсрамен егоист! А в същото това време… Честна дума, та аз нарочно съм се правел, че не разбирам! Ох, наистина има дни, в които човек се мрази.

— О, не, не, Гийом, аз самата криех. Какво да правя, срамувам се от този ужасен недъг, който ще ме направи бреме за всички.

— Сляпа! Не мога да повярвам. Но какво казва лекарят?

— Най-напред отидох при нашия стар приятел доктор Жирар. После при двама специалисти. Разбира се, те се помъчиха да ме пощадят. Но аз отлично разбрах истината! Всички успокоителни думи се разбиват о тази жестока истина: зрението ми отслабва от ден на ден, вече не виждам почти нищо.

Ала баронът никога не отстъпваше пред ударите на съдбата. Той не беше човек на бездействието, на примирението. Затова изправи плещи, събра сили. И отново заговори Дивия петел.

— Ето какво, Огюстин — реши той. — Ще се борим заедно. Край. Вече няма да ви изоставя. Ще ви хвана за ръка, ей така, и двамата ще вървим бавно към изцелението, към светлината.

Той я прегърна, започна да я успокоява:

— Моя Титин, отново ще сме заедно, двама както някога, отново ще бъдем щастливи. Спомняш ли си, когато бяхме млади и аз пеех, за да те дразня, по мелодията на Ела, Пупул: „Ела, Титин, Титин, ела!“

Баронесата се отпусна в ръцете на съпруга си. Притисна се до него, усмихвайки се през сълзи.

— Гийом, никога няма да станете сериозен! — укори го нежно тя.

Не, не е възможно да мамиш човек, който не вижда. Не можеш да злоупотребяваш със слепотата на съпругата си. Още от следващия ден баронът се зае да разруши щастието си с такова усърдие, с какъвто плам го беше изградил. С Мариет се срещна само за да се сбогува. Щял да продължава да плаща наема на малкото й жилище. Щял да й помага, докато си намери работа — защото не му идваше наум, че вместо работа тя би могла да си намери друг покровител. Но повече нямало да се виждат. Тя плака много. Той успя да се сдържи. Ала напусна завинаги гнездото на последната си пролет с разбито сърце.

През следващите седмици той прояви трогателна всеотдайност към недъгавата. Режеше й месото в чинията. Четеше й на глас. Разхождаше я бавно под ръка, като й посочваше препятствията, назоваваше познатите, с които се разминаваха или спираха. Истински урок за цял Алансон.

Баронесата живееше в пълно щастие. Престана да се затваря по цели дни в мрака. Все по-често сваляше черните си очила. Дори понякога се улавяше, че разлиства вестник или отваря книга. Сякаш наистина бавно изкачваше склона, в чието подножие я бе захвърлило нещастието.

Един ден тя призова спешно абат Дусе и щом той дойде, се затвори с него.

— Извиках ви, за да ви кажа нещо. Нещо сериозно — започна тя без предисловие.

— Сериозно, Боже мой! Надявам се, че не е някое ново нещастие…

— Не, по-скоро е щастие. Едно тревожно щастие, много тревожно.

При тези думи тя се обърна и рязко свали черните си очила. После се вторачи в него с присвити очи.

И абатът се вторачи.

— Не може да бъде, аз… Колко странно… — прошепна той. — Погледът ви не е сляп. Какъв живот има в тези очи!

— Виждам с тях, отче! Не съм сляпа! — извика тя.

— Господи, какво чудо! Каква награда за вашето търпение, за грижите на барона, също и за моите молитви… Но откога…

— Първо живеех в смътен здрач, пронизван понякога за мигове от светли лъчи. Кои мигове? Онези, в които чувствах моя Гийом особено близо до мен. И после малко по малко изгря светлината.

— Значи онова, което предизвика или поне ускори вашето оздравяване, е…

— Да, това, което казвам, би разсмяло всеки друг освен вас, толкова е… поучително.

— Поучително? Наистина поучителното днес предизвиква присмех, дори вдъхва страх повече, отколкото скандалът. Странно време!

— Е, добре, отче, вие можете да разкажете нашата история на паството си, защото не познавам по-красива. Моето лекарство има само едно име. Гийом.

— Баронът?

— Да, моят съпруг. Излекува ме любовта, съпружеската любов. И като си помисля, че трябва да се крия, за да не ми се присмеят.

— Колко е красиво! Колко съм щастлив, че познах подобно нещо в скромната си служба на Бога. Какво каза баронът, когато му съобщихте чудотворната новина?

— Гийом ли? Та той не знае нищо! Вие сте първият, комуто признавам, че съм излекувана. Сякаш е някакво лошо деяние, нали!

— Но баронът трябва да бъде предупреден веднага — каза нетърпеливо абатът. — Искате ли…

— Не, в никакъв случай! Да не избързваме. Не е толкова просто.

— Не ви разбирам.

— Помислете. Гийом има връзка с онази уличница. Аз се разболявам… е, губя зрението си. Той я изоставя, за да се посвети на мен. Няколко седмици по-късно зрението ми се възстановява.

— Какво чудо!

— Именно. Това, което разказвам, е много красиво и съвсем вярно. Но нима не е прекалено красиво, за да е правдоподобно?

— Баронът не може да не приеме очевидното.

— Кое очевидно? За него очевидно ще бъде това, че съм го измамила. Не мога да понеса мисълта, че той би могъл да ме сметне за измамница. Не всички вярват като вас в чудеса.

— И все пак се налага…

— А има и още нещо. Само моят недъг успя да изтръгне Гийом от онази долна жена. Няма ли опасност оздравяването ми да го тласне обратно към порока? Нуждая се от вашия съвет и може би от съучастничеството ви, отче.

— Да, въпросът е сериозен. Значи за доброто на самия барон трябва известно време да крием от него вашето оздравяване. Това леко изкривяване на истината според мен е оправдано от прекрасните ни намерения.

— Просто да го щадим. Да го подготвим бавно за добрата новина.

— Да, за да има време да забрави онази уличница. Не е чак лъжа, а една отложена, забавена, степенувана истина.

— Да, разбира се, но никой не бива да подозира истината. Разкрих я само пред вас и знам, че мога да разчитам на вашата дискретност.

— Така е, дете мое. Нас, свещениците, тайната на изповедта ни е приучила да си държим езика. Да, да, защото ще бъде катастрофално, ако баронът научи от друг, а не от вас, че не сте сляпа. Има толкова бъбриви хора!

— И най-вече недоброжелателни! — подсили баронесата.

 

Баронесата и абатът можеха да правят каквито си искат кроежи как да разбулват постепенно истината. Ала, уви, не винаги се оставя да бъде опитомена. Тя блесна изведнъж един неделен следобед на разходката по Дьоми Люн.

Тази разходка представлява неотменим ритуал за жителите на Алансон през хубавото време. Цялото изискано общество се изсипва на един площад с брястове и всички го кръстосват, хванати под ръка, като си разменят поздрави, отминават се или правят престои, точно съобразени с фината мрежа от светски връзки и старшинства. Двамата Сен Фюрси заемаха привилегировано място на тази шахматна дъска, откакто баронът изпълняваше изцяло задълженията си на съпруг на сляпа. Обграждаха го с ореол от разнежено уважение. И защо трябваше точно при тези изключително благоприятни обстоятелства да избухне драмата?

Баронът едва не се закова на мястото си при вида на нещо необикновено, нещо изумително под дърветата, по-точно при вида на една жена, да, Мариет, по-пролетна и по-красива от когато и да било. Ала това не беше всичко. Тя, малката селянка от Пре-ан-Пай, беше с компания. Защото на тази разходка никой не излиза сам. Беше увиснала на ръката на мъж, на един млад мъж. И колко добре си подхождаха в еднаквата си младост, колко щастливи изглеждаха!

Мимолетна гледка, ала баронът усети удара толкова силно, че не беше възможно жена му, притисната до него, да не забележи нищо. Тогава защо не го запита, тя, която непрекъснато задаваше въпроси за този или онзи? Той вдигна към нея разтревожен поглед. И онова, което видя, го стъписа още по-силно от появата на Мариет сред алансонските буржоа: баронесата се усмихваше. Усмихваше се не на някого, както правеха всички тези хора, които се разминаваха и поздравяваха. Това беше една вътрешна усмивка, навярно неудържима, и тази усмивка се разливаше по цялото лице с черните очила, то разцъфваше — и нещо невиждано от много отдавна: тя се засмя, да, не успя да сдържи едно звънко и иронично хихикане.

Какво се криеше зад тази усмивка, зад този смях? И най-важното, защо не запита нищо, когато почувства дълбокото потресение на своя съпруг? Защо? Защото беше видяла същото като него — Мариет под ръка с един младеж, — защото всъщност тя виждаше толкова добре, колкото и самият той!

Баронът беше двойно засегнат. И какъвто му беше темпераментът, реагира тутакси. Обърна се към жена си, загледа я изпитателно в лицето, сетне с рязко движение й дръпна очилата, които паднаха на земята.

— Госпожо — рече той задавено, — наранен съм двойно. От вас и от една друга. Що се отнася до вас, веднага ще си изясня нещата. Защото силно подозирам, че не се нуждаете от моята помощ, за да се приберете вкъщи.

И се отдалечи с бързи крачки.

Щом се прибра, той се обади по телефона на доктор Жирар, който му даде името и адреса на един офталмолог и сведения за един парижки психиатър. По негов съвет той се яви при последния още на следващата сутрин.

Баронът мразеше Париж, където впрочем не беше идвал от години. Чакалнята на доктор Стирлен засили притеснението му със своите размити форми и абстрактни картини. Той се отпусна в едно кресло с чувството, че го поглъща гигантска медуза. От това положение едва можеше да достигне една ниска маса, отрупана със списания. Той смъкна едно от тях на коленете си. Заглавието скочи в лицето му като кобра: „Хистерии и вегетативни неврози“. Хвърли го с отвращение. Най-после една сестра го покани в кабинета на доктора. Той беше смешно тъничък мъж — момченце, рече си баронът. Дългите коси, миниатюрният вирнат нос, който с голяма мъка крепеше чифт огромни очила, само задълбочиха недоверието му в него. „Обзалагам се, че заеква“ — каза си баронът.

— С какво мога да ви помогна?

„Не, не заеква“ — установи с разочарование баронът.

— Първо да се представя. Полковник Гийом дьо Сен Фюрси. Идвам във връзка със съпругата си, която е ваша пациентка — обясни той.

— Госпожа Дьо Сен Фюрси?

— Очевидно!

Докторът задвижи една автоматична картотека и постави пред себе си подалия се фиш.

— Госпожа Огюстин дьо Сен Фюрси — замърмори той. И след няколко много бързи неразбираеми фрази: — Ах, да. Вашият домашен лекар я беше изпратил при един колега офталмолог, който ми я препоръча. Какво точно ви интересува?

— Ето, много е просто — оживи се баронът, облекчен, че най-после заговориха за онова, което го тревожеше. — Жена ми беше сляпа. Поне така мислех. Или ме караха да мисля така. И изведнъж тя оздравя и сега вижда като вас и мен. Така че въпросът, който си задавам и който ви задавам, е: симулира ли жена ми, или не?

— Първо бих ви помолил да седнете.

— Да седна ли?

— Да. Защото, виждате ли, въпросът ви наистина е прост, но отговорът не е прост.

Баронът неохотно се съгласи да седне.

— И така, да обобщим — продължи докторът. — Госпожа Дьо Сен Фюрси страда от смущения в зрението, които могат да доведат до пълна слепота. Естествено тя най-напред се съветва с домашния ви лекар, който също така естествено я препраща към специалист офталмолог.

— И всичко това без мое знание! — възмути се баронът.

— Та ето какво става: офталмологът преглежда с необходимото внимание и с помощта на най-усъвършенствани инструменти очите на госпожа Дьо Сен Фюрси. И какво открива?

— Какво открива?

— Нищо. Той не открива нищо. От анатомична и физиологична гледна точка госпожа Дьо Сен Фюрси има съвършено здрави очи, здрав очен нерв, здрав зрителен център.

— Значи симулира — заключи баронът.

— Не бързайте толкова! Какво прави офталмологът? Разбрал, че пред него е случай, който надхвърля компетентността му, той изпраща пациентката при психиатър, при мен. Аз също я преглеждам и стигам до същите заключения като своя колега.

— Щом очите на жена ми са напълно здрави, значи тя се прави на сляпа. Няма как да отречете това.

— Изслушайте ме — продължи търпеливо докторът. — Ще ви дам един пример, който за щастие няма нищо общо със случая на госпожа Дьо Сен Фюрси. Всеки ден в психиатричните болници умират шизофреници. Смъртта настъпва след дълго и бавно разпадане на личността на болния. И когато направят аутопсия на умрелия от шизофрения, какво откриват? Нищо! От медицинска гледна точка трупът е на напълно здрав човек.

— Значи не са гледали добре — отсече баронът. — Впрочем вие сам казахте, че този пример на шизо… шизо…

— … френик…

— … френик за щастие нямал нищо общо със случая на жена ми.

— И да, и не. Общото е това, че има болести, при които пораженията са физиологически — смъртта на шизофреника, слепотата на госпожа Дьо Сен Фюрси, ала причините са психически. Наричат ги психогенни заболявания. Искам да добавя, че посещението на вашата съпруга ми достави голяма, много голяма радост.

— Много съм щастлив да чуя това — каза иронично баронът.

— Наистина, полковник Дьо Сен Фюрси. Та помислете си: психогенна слепота. Какво ли не съм виждал в кабинета си: психогенни язви, психогенни гастрити, психогенно безапетитие, психогенни сърдечни спазми, психогенни констипации и диарии, психогенни колити, психогенни бронхиални астми, психогенни тахикардии, психогенни хипертонии, психогенни екземи, психогенни тиреотоксикози, хипергликемии, метрити, остеоартрити…

— Стига! — викна гневно баронът и стана. — За последен път ви питам: жена ми преструва ли се, или не?

— Бих могъл да ви отговоря, ако човешкото същество беше монолитно — каза лекарят невъзмутимо. — А не е така. От една страна е Азът, съзнателният, прозорлив, разсъдъчен Аз, който познавате. Ала под този съзнателен Аз има възел от безсъзнателни, инстинктивни и сексуални влечения, непознаваемото То. И над съзнателния Аз е Свръхазът, нещо като небосклон, обитаван от идеалите, моралните принципи, религията. И така, имаме три равнища — обясни той с жестове на барона, който неволно се бе заслушал внимателно: — В подземния етаж нашето То, в приземния — Азът, и в горните етажи — Свръх-азът. Да предположим сега, че се установи някаква връзка между подземието и горните етажи, без приземният да е осведомен за това. Да предположим, че Свръхазът изпрати заповед надолу, ала вместо тази заповед да стигне до Аза, тя го изважда от строя и въздейства направо върху То. Тогава То ще изпълни заповедта, но несъзнателно, защото само̀ е такова. Ще се подчини буквално, абсурдно. И тогава се получават психогенни поражения, тоест от психично естество, в които няма да участва съзнателният и волеви Аз. Не само болести, а и злополуки, които са самоубийствени действия от страна на То по зле разбрана заповед на Свръхаза. Например от няколкото хиляди души, прегазени годишно от автомобили, голяма част — и това е доказано — са се хвърлили несъзнателно под някоя кола, за да изпълнят присъда, произнесена от Свръхаза. Това са специален вид самоубийства, предумишлени, ала несъзнателни.

Баронът изглеждаше убеден.

— Накратко, значи така — преведе той. — Главната квартира дава стратегическа заповед, която нормално би трябвало да бъде превърната в тактически термини от Генералния щаб, за да стигне накрая до войската. Но Генералният щаб не е осведомен и тази заповед стига направо до сержантите, които я тълкуват погрешно.

— Точно така. Щастлив съм, че ме разбирате.

— Да, приемам механизма. Ала защо?…

— Защо? Ето наистина големия въпрос, който си задава психиатърът. Успее ли да му отговори правилно, ще излекува болния. В нашия случай въпросът се представя по следния начин: защо Свръхазът на госпожа Дьо Сен Фюрси е заповядал на нейното То да ослепее?

Баронът изведнъж се почувства на прицел и отново стана нападателен.

— Любопитен съм да узная това.

— За нещастие само вие сте в състояние да отговорите на въпроса — продължи лекарят. — Аз съм странично лице. Госпожа Дьо Сен Фюрси е пленница на механизма. А вие сте едновременно актьор и пръв свидетел на драмата.

— Какво очаквате да ви кажа? Все пак не съм лекар.

— Онова, което бих искал да ми кажете, е следното: има ли в живота на госпожа Дьо Сен Фюрси нещо, което тя не желае да вижда.

Баронът отново стана, обърна гръб на доктора, озовавайки се по този начин пред огледалото над камината.

— Какво намеквате?

— Нещо грозно, неморално, долно, позорно, отвратително, някакво безчестие, което при това е толкова близо до нея, че няма друг начин да не го вижда, освен да ослепее. Да, госпожа Дьо Сен Фюрси материализира, разбирате ли, дава соматичен^[2] израз чрез слепотата си на някакво нещастие, на някакво непоносимо унижение. По този начин унижението изчезва, ала само като се превръща в недъг, в случая в слепота.

През всичкото време, докато докторът обясняваше, баронът се беше вторачил в образа си в огледалото. Накрая се обърна към него.

— Господине — каза той, — дойдох тук с подозрението, че ме водят за носа. Сега вече съм убеден, че се опитват да ме преметнат здравата.

И бързо излезе.

Завърна се направо в Алансон и се сбогува така с жена си, че тя си глътна езика.

— Бях току-що при вашия некадърник. Научих страхотни неща! Изглежда, вашето Свръхаз съзаклятничи с вашето То скришом от вашето Аз. И каква е целта на този заговор, моля? Да даде соматичен израз на едно безчестие, на една мерзост, на любовните ми истории, да, да, госпожо! А резултатът от всичко това? Една психогенна слепота. Психогенна, тоест на пресекулки. Мъжът ми се държи лошо, бум, ослепявам. Мъжът ми се връща при мен, хоп, проглеждам! Колко удобно! Да, наистина прогреса не можеш го спря! Ала ето, аз казвам: не! Не на това То, не на Свръхаза, не на заговора! И ако ви харесват толкова соматичните игри, занапред ще си ги играете сама! Сбогом, госпожо!

След което баронът на един дъх се озова в малкия апартамент на булевард „Първи стрелкови“. Седнала по пеньоар пред тоалетната си масичка, Мариет се стресна при неговото внезапно нахълтване — беше си задържал ключа. Той й разказа наведнъж всичко — слепотата на баронесата, нейното оздравяване, светкавичното му пътуване до Париж, окончателното скъсване.

— Пак ли? — само вметна тя.

— Какво пак? — попита поохладен баронът.

— Пак окончателно скъсване. Защото веднъж вече скъсахте окончателно. С мен. Преди шест седмици.

През последните двайсет и четири часа баронът живееше като при щурм, без да поглежда назад. Тази първа дума на Мариет — това „пак“ — грубо го връщаше назад. Да, така беше, беше скъсал с малката, за да се посвети изцяло на слепотата на своята жена! Как беше живяла оттогава? И защо непременно е трябвало чинно да го чака?

Той кръстосваше стаята колкото от смущение, толкова и за да влезе отново във владение. Накрая реши да си измие ръцете и хлътна в банята. Веднага се появи, размахвайки една самобръсначка.

— Какво е това?

— Моята самобръсначка. За подмишниците — обясни Мариет и с прелестно движение вдигна ръката си над главата, откривайки гладка, влажна, предизвикателна подмишница. Той коленичи до нея и се наведе над млечната ароматна вдлъбнатинка, от която пи жадно.

Мариет подскачаше през смях.

— Гийом, Гийом, гъделичкате ме!

Той я взе в обятията си и се опита да я занесе на леглото въпреки протестите й. Един пепелник се изтърколи и по килима се разпръснаха черни фасове от „Голоаз“. Той реши да не забелязва нищо и за няколко мига отново стана някогашният славен Див петел. Колко беше хубаво!

Животът продължи. Баронът не измени нищо от привичките си. Все така го виждаха да кръстосва шпага в залата за фехтовка и да преодолява с дорестата си кобилка препятствия в конните състезания. Естествено всички знаеха за скъсването с жена му и за връзката му с Мариет. Той просто избягваше местата, където би срещнал укор — например салоните на префектурата и на митрополията, — и се появяваше само там, където беше сигурен, че ще получи възхитено опрощение. На малцината близки приятели, които се осмеляваха да намекнат за Мариет, повтаряше с лакома и гаменска мимика, намигвайки с око и слагайки превзето сгърчена длан на сърцето си: „Идеалното щастие!“

Това не беше истина. Вярно, имаше радости, силни, напористи, изпепеляващи дори, каквито не би повярвал, че още може да изпита на тези години. „Тя ще ме убие“ — казваше си той понякога с мрачно задоволство. Но щастие, идеално щастие…

Барон Гийом не искаше да си го признае. Разбирателството му с Мариет се крепеше единствено върху непрекъснатото усилие и на двамата да потулят присъствието на третия. Не че на Мариет липсваха свободни часове за другия. Но колко й костваше да внимава нищо от нейния живот с единия да не проличи в живота й с другия и каква добронамереност трябваше да изразходва баронът, за да не вижда следите, които призракът оставяше неминуемо след себе си! Една вечер той надхвърли възможностите си. Обувки, огромни каруцарски кундури, износени и кални, подаваха кръглите си муцуни изпод шкафа. Колкото и да душеше, баронът не усещаше нищо. Това го раздразни. Сигурен беше, че тези мръсотии вонят! И как е възможно човек до такава степен да бъде нехаен! Нима другият си е тръгнал по чорапи, или пък е още тук, на три метра, в шкафа или в тоалетната?

Да не вижда нищо, да затваря очи, да слага като превръзка на очите си уханната коса на Мариет, малките гърди на Мариет, гладкия корем на Мариет… Да затваря очи? Тези три думи неволно му напомниха нещо, един мъчителен епизод от миналия му живот — слепотата на баронесата. Нима и той на свой ред щеше да ослепее, материализирайки абсолютната необходимост да не вижда другия?

Лятото настъпваше и градът лека-полека опустяваше. Блестящите слънчеви дни подканяха към бягство. Понякога пред Мариет баронът кроеше планове да се измъкнат и те. Виши, Байройт, а защо не и Венеция. Тези славни и традиционни имена обаче сякаш не говореха нищо на девойката. Тя се цупеше, тръскаше глава, после се притискаше към него: „Не сме ли си добре двамата тук?“ — казваше тя, умилквайки се като котка.

Една вечер, като се прибра от офицерския клуб на „Първи стрелкови“, той не я намери в любовното гнездо. Седна да я чака. После, понеже тя се бавеше, надникна в шкафа. Всичките й вещи бяха изчезнали. Както и големият селски куфар. Птичката беше изхвръкнала. Навярно му е оставила писмо? Той огледа мебелите, джобовете на собствените си костюми. Нищо. Накрая съзря малко хартиено топче край кошчето. Разгъна го. Да, наистина. Бедничката се беше опитала да му пише. Той си представи сцената. Тя смуче писалката и грижливо реди думите. Другият, прав до нея, съвсем готов, губи търпение, ругае, псува. И тъй като задачата се оказва много трудна, накрая тя се отказва. Щом заминаваш, защо е необходимо да пишеш „Аз заминавам“. Нима не е пределно ясно? Той разчете няколкото изписани по детски реда, пълни със странности.

„Май лав (очевидно останка от уроците по английски). Не можеше повече този живот на криеница. Все да лъжа. А и, знаеш ли, разбрах, че има пропаст помежду ни, когато ми предложихте да отидем във Виши и не знам къде си още. На мен ми трябва Сен-Тропе, това е! Ала вие и Сен-Тропе, немислимо! Тогава тръгваме двамата с Гийом. Да, защото и той се казва Гийом, нали е забавно! И това ми спести много гафове. Ще се върнем. Защо да не бъдем щастливи тримата заедно? Защо да не бъдете за нас…“

Писмото свършваше тук и баронът напразно се опита да разчете трите надраскани думи, при които тя беше капитулирала.

Защо да не бъде за тях… какво точно? Рогоносец, дядо, банкер, слуга? Всяка дума го нараняваше жестоко и в ушите му кънтеше непрекъснато като звуков фон присмехулният и отмъстителен античен хор на „Първи стрелкови“, техните смехове, техните коментари. Не изпитваше обаче ободряващия целебен гняв, който би го разтърсил преди няколко години. Разликата във възрастта несъмнено, младостта на Мариет, собствената му старост го караха по-скоро да се разчувства. Трогателна му се струваше несръчността — изразена в писмото чрез колебанието между „ти“ и „вие“ — на това момиче, сблъскало се с положение, което надхвърля собствените му сили и ум. Нима тя беше виновна, че всичко е толкова сложно? Нима той — мъдрият и богатият — не беше този, който измени на задължението да й осигури един весел живот, лесен и без клопки.

Той съумя да посрещне бедата още веднъж, за последен път. Спечели всички трофеи на конните състезания в края на сезона. Порази най-сръчните, най-буйните фехтовчици. Никога Дивия петел не се беше проявявал по-блестящо. Видяха го на парада на 14 юли да минава върху дорестата си кобила, тази същата, за която казваше, че темпераментът й е женски и че я обича толкова много. Ала пропускаше да каже, че кобилата е последното женско създание, което му оставаше в живота, каква жестока ирония!

После всичко свърши. През последните дни на юли Алансон замря преди големите августовски горещини. Баронът се ужасяваше от празнотата, от самотата. Скиташе из безлюдния, притиснат от жегата град „като прокълната душа“, уточни по-късно галантеристката от улица „Дежнет“.

Един ден накрая стъпките му го отведоха неудържимо към дома, при жена му. Дали Огюстин беше там? Или беше отишла да прекара горещините във вилата си в Донвил? Къщата изглеждаше напълно изоставена, портата заключена, капаците затворени, градината потънала в бурени. Не липсваше дори наръчът от проспекти и диплянки, стърчащи наполовина от кутията за писма като пяна на отсъстващата поща.

Слънцето падаше отвесно върху улицата, откроявайки зданията като контрастни черно-бели масиви. Цялата тази светлина в тази пустош навяваше нещо тревожно, смазващо, зловещо. Баронът усещаше леко гадене. Струваше му се, че кръвта се блъска в слепоочията му със смъртоносна сила. И тогава в тишината на тази хем позната — та нали е собствената му къща, — хем извънземна архитектура той дочу ясно някакво чукане, тих шум от кастанети, сякаш удряха с палка по ръба на барабан. Шумът приближаваше и ставаше все по-зловещ. Като предсмъртно тракане на зъби. И изведнъж два големи черни силуета изникнаха пред него.

Сплетените сенки на две жени с черни дрехи бавно напредваха към него като клатушкаща се стена. По-високата носеше големи черни очила и с върха на бял бастун почукваше непрекъснато по края на тротоара, като издаваше този тракащ шум. Стената се приближаваше заплашително, неумолимо към барона. Той отстъпи, подхлъзна се и рухна в канавката.

Лекарите не можаха да кажат дали е бил поразен от апоплексия, или ударът на челото му о паветата е предизвикал мозъчен кръвоизлив. Когато баронесата и Йожени го вдигнаха, той беше изгубил съзнание.

Бавно дойде на себе си, ала цялата дясна половина на тялото му беше парализирана. Двете се грижеха за него с възхитителна всеотдайност. В съзнанието на баронесата апоплексията на нейния съпруг и собствената й слепота се сливаха в нещо като поучителен диптих в прослава на съпружеската вярност. Мариет, която беше в основата и на двете, беше изчезнала напълно от картината.

Впрочем такъв беше и образът, който запомняха разхождащите се по „Дьоми Люн“, когато видеха как баронесата, напълно излекувана от слепотата си, минава вдървена, строга и безстрастна като Възмездието, бутайки количката на барона. В нея седеше Дивия петел, свит, жалък, мършав, сведен до половината от себе си. Споен с парализираната си половина, жестока карикатура на някогашния си образ, с половин замръзнало в наперена усмивка лице, с намигващо око, с превзето сгърчена длан, притисната до сърцето, той сякаш повтаряше непрекъснато, безмълвно: „Идеалното щастие! Идеалното щастие!“

Бележки

[1] Т.е. Вилхелм, име, на което съответства френското Гийом. — Б.пр. ↑

[2] От сома (гр.), тяло — телесен. — Б.пр. ↑