Мишел Турние
Девойката и смъртта

Учителката внезапно млъкна, защото чу приглушен смях в дъното на класната стая.

— Какво има пак?

Едно момиченце вдигна зачервено от смях лице.

— Вижте Мелани, госпожице. Сега пък яде лимони.

Целият клас прихна. Учителката отиде до последната редица. Мелани невинно бе извърнала към нея лице, което изглеждаше още по-слабо и бледо на фона на гъстите й черни коси. Държеше в ръката си старателно обелен лимон, чиято кора се бе навила като златна змия върху чина. Учителката се спря объркана.

Тази Мелани Бланшар от самото начало на учебната година непрестанно я озадачаваше. Схватлива, умна, работлива — невъзможно бе да не я оцениш и да не се отнасяш с нея като с един от най-добрите ученици в класа. И все пак привличаше вниманието — не умишлено, разбира се, и с подкупваща непосредственост — с разни глупави измислици и необясними постъпки. Така например по история проявяваше страстен, почти нездрав интерес към всички известни личности, осъдени на смърт и екзекутирани. Погледът й някак обезпокояващо гореше, когато разказваше с най-големи подробности за предсмъртните мигове на Жана д’Арк, Жил дьо Ре, Мария Стюарт, Равайяк, Чарлс I, Дамиан, без да пропусне и най-ужасните данни за мъченията им.

Дали това бе просто обичайното детско преклонение пред лицето на страха, подсилено от известен садизъм? Други постъпки говореха, че при Мелани ставаше въпрос за нещо по-сложно, по-дълбоко. Още в началото на учебните занятия се бе отличила с необикновеното съчинение, което бе връчила на учителката. По традиция последната бе поръчала на децата да опишат един ден от отминалата ваканция. И ако разказът на Мелани започваше доста обикновено с приготовленията за някакъв обяд сред природата, то той внезапно се преобръщаше от ненадейната смърт на бабата, която принуждаваше цялото семейство да се откаже от излета. После продължаваше, но в отрицателна форма и условно наклонение и Мелани описваше невъзмутимо, унесена сякаш в своите видения, местата на ненаправената разходка, песента на нечутите от никого птици, подреждането под едно дърво на несъстоялия се обяд, смешните премеждия на едно завръщане през буря, което бе напълно безсмислено, защото никой не бе тръгвал. И завършваше така:

Тъй като семейството скръбно обграждаше леглото, където бе проснато неподвижно тялото на бабата, никой не изтича със смях да се подслони в плевнята, никой не се втурна да оправи косите си всред блъсканицата пред единственото огледалце в общата стая, не запалиха голям огън, за да изсушат мокрите дрехи, които така и не запушиха пред камината като косъма на запотен кон. Бабата бе тръгнала съвсем сама, оставяйки всички вкъщи.

А сега тези лимони! Дали имаше някаква връзка между всички глупави измислици на момиченцето? Каква беше тя? Учителката се питаше, подозираше, че съществува някакъв отговор — защото безспорно всички тези измислици имаха известни „родови черти“, носеха подписа на една и съща личност, — но нищо не можеше да открие.

— Обичаш ли лимони?

Мелани завъртя отрицателно глава.

— Тогава защо ги ядеш? Да не би да се страхуваш от скорбут?

На тези два въпроса Мелани не можеше да отговори. Учителката вдигна рамене и се върна на по-познати неща.

— Във всеки случай не е разрешено да се яде по време на урока. Ще ми препишеш петдесет пъти „Аз ям лимони в час“.

Мелани покорно се съгласи, успокоена, че няма да дава повече обяснения. Пък и как ли би успяла да разясни на другите — щом тя самата толкова малко неща разбираше, — че се страхува и предпазва с лимони не от скорбут, а от някаква по-голяма, едновременно физическа и душевна беда — онова море от вялост и сивота, което внезапно се плисваше върху света и заплашваше да го погълне? Мелани се отегчаваше. Скуката пораждаше някакъв необясним смут в съзнанието й.

А дали всъщност скучаеше именно тя? Или по-скоро заобикалящите я предмети, гледката? Ненадейно някаква мъртвешки бледа светлина се изливаше от небето. Стаята, класът, улицата сякаш биваха омесени в белезникава кал и формите неусетно се стапяха. Останала жива само тя сред тази отвратителна пустош, Мелани се бореше ожесточено да не затъне на свой ред в тинята.

Тя бе открила още в най-ранното си детство, че витото стълбище, което водеше към таванските стаи в бащината й къща, предлага безобидна, обаче дълбоко вълнуваща равнозначност на тази внезапна промяна в осветлението, преобразяваща същността на нещата. Прозорецът, който осветяваше въпросното стълбище, представляваше само тесен процеп, украсен с малки разноцветни стъклени квадратчета. Често пъти, приседнала на стъпалата, Мелани се бе забавлявала да гледа градината през това или онова стъкълце с различен цвят. И всеки път изпитваше все същото удивление от познатото малко чудо. Ето как тая градина, която й бе толкова близка, че никога нямаше да я обърка с друга, гледана през червеното стъкло, се окъпваше в пожарен блясък. Това не бе вече мястото на игрите и мечтите й. Едновременно позната и неузнаваема, сега тя представляваше близано от жестоки пламъци дяволско свърталище. Сетне се преместваше на зеленото стъкло и тогава градината се превръщаше в глъбина на бездънна морска пропаст. Водни чудовища навярно се спотайваха в тези синкавозелени дълбочини. Обратно, жълтото стъкло щедро пръскаше горещи слънчеви отблясъци, живителен златен прах. Синьото заливаше дърветата и поляните с романтична лунна светлина. Моравото придаваше и на най-незначителните предмети тържествена и величествена осанка. А пък през цялото време това бе все същата градина, но всеки път с удивително обновено лице и Мелани се опияняваше от чудотворната власт, която притежаваше, по своя воля да я потапя в трагичен ад, звучна радост или великолепно тържество.

Защото не съществуваше сиво стъкло на стълбищното прозорче, а пепелявият дъжд на скуката имаше друг, не толкова невинен, по-реален произход.

Доста отрано тя бе установила коя от храните благоприятства пристъпа на отегчението или, обратно, може да го предотврати. Детските храни, като сметана, масло и конфитюр, с които настояваха да се тъпче, предизвестяваха и призоваваха, като същинско предизвикателство, плисването на сивотата, овалването на живота в гъста, лепкава тиня. И, обратно, черният пипер, оцетът и ябълките, но само зелените — всичко кисело, с остър, лют вкус, изпращаше живителен и укрепващ кислороден полъх в една застояла атмосфера. Лимонадата и млякото. Тези две напитки олицетворяваха за Мелани доброто и злото. Въпреки родителските протести бе възприела навика сутрин да пие чай с минерална вода и резенче лимон за аромат. С него изяждаше твърд сухар или добре препечена филийка. За сметка на това трябваше да се откаже от любимата филия с горчица на закуската в четири часа, защото тя бе предизвикала буря от смях и викове в училищния двор през междучасието. Разбрала бе, че с горчичената си филия престъпва границите на допустимото за едно провинциално общинско училище.

Що се отнасяше до климата и годишните времена, за нея нямаше нищо по-омразно от хубавия летен следобед с присъщата му леност, с неговата отпуснатост и доволното и неприлично тържество на растителността, които сякаш заразяват животни и хора. Тези потни и сладострастни часове предразполагаха към ужасно поведение, което се заключаваше в това, да се отпуснеш в шезлонга с разтворени крака, с вдигнати ръце и шумни прозевки, като че трябва да откриеш за някакво неизвестно насилие утробата, подмишниците, устата си. Мелани се противопоставяше на тая тройна прозявка, като се бе посветила на смеха и риданието — две действия, които издаваха бунта, отдалечаването, затварянето на едно същество в себе си. Времето, което най-добре подхождаше на това непокорно държане, бе сухият и сияен студ, внушаващ мисълта за оголена, замръзнала, втвърдена и блестяща природа. Тогава Мелани предприемаше стремителни и въодушевени походи в полето, очите й сълзяха от ледения въздух, но от гърлото й извираше подигравателен смях.

Като всички деца и тя се бе сблъсквала с тайнството на смъртта. Но то веднага бе приело в нейните очи два съвсем противоположни облика. Видените от нея трупове на животни обикновено биваха подпухнали, разложени и отделяха гной. Съществото, достигнало последните предели на живота си, потвърждаваше грубо дълбоко гнилата си природа. Обратно, мъртвите насекоми олекваха, одухотворяваха се, получаваха естествен достъп до свободната и чиста вечност на мумиите. И не само насекомите, понеже, като тършуваше на тавана, Мелани бе открила мишка и птиченце, които също така бяха изсъхнали, пречистени, сведени до собствената им същност: добрата смърт.

Мелани бе единствената дъщеря на един нотариус от Мамер. Бе доста отчуждена от баща си, който твърде късно се бе сдобил с дете и тя сякаш го притесняваше. Майка й имаше крехко здраве и си отиде преждевременно, като я остави дванайсетгодишна сама с нотариуса. Този траур я нарани жестоко. Първо почувства болка в гърдите, остър бодеж, сякаш бе получила язва или някакво възпаление. Помисли, че е тежко болна. После разбра, че нищо й няма: беше от мъката.

Същевременно тя изпитваше сегиз-тогиз доста приятни изблици на нежност. Стигаше да се замисли усилено за майка си, за смъртта й, за слабия и вдървен труп, положен в сандъка на дъното на ледена дупка… Очите й плувваха в сълзи и тя не можеше да сдържи едно хълцащо ридание, което приличаше на кратък горчив смях. Тогава чувстваше как се издига, отскубва се от обкръжението на предметите, освобождава се от товара на съществуванието. За кратък миг ежедневната действителност биваше осмяна, оголена от надутата важност, с която се перчеше, олекнала от натрапчивото бреме, потискащо момиченцето. Нищо нямаше никакво значение, щом милата й майчица бе мъртва. Очевидността на неопровержимото заключение блестеше като духовно слънце. Мелани се носеше, подета от мрачно опиянение, в огласения от веселие въздух.

После тъгата й се разпръсна. Остана й само белег, който понаболяваше, когато някой заговаряше за покойната или когато понякога нощем сънят не идваше и тя се взираше в тъмнината.

След това дните се заредиха съвсем еднакви между една все по-оглушаваща стара прислужница и бащата, който си подаваше носа от папките колкото да напомня за миналото. Мелани растеше привидно, без да се сблъсква със затруднения. Пред близките си не беше нито опърничава, нито потайна, нито меланхолична и всички биха се изненадали, ако някой им разкриеше, че тя гребе с отчаяно упорство в унила и сива пустота срещу течението на блудкавия страх, който й внушава тази охолна, пълна със спомени къща, тая улица, където никога нищо ново не става, тия заспали съседи. Страстно очакваше нещо да се случи, да се появи някой и бе ужасно, че нищо не се случваше и никой не се появяваше.

Когато надвисна опасността от ядрена война между Съединените щати и СССР заради Куба, Мелани бе достатъчно голяма да чете вестници и да следи новините по радиото и телевизията. Стори й се, че струя свеж въздух е на път да помете света, и надежда изпълни гърдите й. Само огромните разрушения и ужасяващата сеч на един съвременен конфликт биха били в състояние да я извадят от дълбокото й униние. После заплахата се разпръсна, за миг открехнатият похлупак на битието падна отново отгоре й и тя разбра, че не може да очаква нищо от историята.

Пролетно време нотариусът имаше обичай да спира парното отопление и да пали голям огън в камината си през вечерите, когато наистина ставаше възхладно. Ето защо една хубава априлска утрин пристигна Етиен Жонше да достави камион дърва. Той работеше в близката дъскорезница на гората в Екув (петата му служба за по-малко от година) и бе от ония славни, отворени и жизнерадостни момци, които чувстваха задължението да се работи като несправедливо и отвратително бреме. Той ухаеше на смола и танин и запретнатите ръкави на ризата му откриваха мускулести загорели ръце, нашарени с просташки татуировки. Понеже Мелани бе слязла в избата да му плати, той я гътна върху една купчина антрацит и облада девственото й, нежно и бяло тяло в тая постеля от чернилка.

Когато по-късно на стълбището срещна баща си, цяла оплескана с въглища, за негова най-голяма изненада тя се хвърли на шията му със смях. Бе обезчестена и изцапана, но щастлива.

Продължиха да се срещат. След месец, под предлог, че ще прекара ваканцията при някаква приятелка, тя офейка при красивия си дървар, без да отнесе нищо освен ризата на гърба си.

Етиен не беше тънък психолог, но необичайното поведение на новата му приятелка не можеше все пак да не го изненада. Тя се появяваше в дъскорезницата по-често, отколкото би трябвало. Сутрин, вместо да сложи нещо за хапване на обяд в торбата му, тя предпочиташе сама да го донесе и да се нахранят двамата заедно с останалите другари. Той, естествено, доста се надуваше с младостта, красотата и особено с явния буржоазен произход на девойката. Но тя трябваше да изчезне веднага след като подхващаха работата. Вместо това тя зяпаше край машините, опитваше с пръст зъбците на трионите, жилото им, остротата им, широчината на прореза, еластичността на стоманените ленти, техните безкрайно изгладени странични повърхнини, блестящи от ужасното триене, на което бяха подложени. После вземаше в ръка шепа стърготини, опитваше мъхестата им мека свежест, приближаваше ги до носа си, за да вдъхне горския им аромат, и ги разпиляваше между пръстите си. Очароваше я чудото, че от твърдите дървени стъбла може да се направи такъв кадифеномек сняг!

Но нищо не я омайваше така, както краткият вой на кръглите триони, когато се забиваха в сърцето на някой пън, и главозамайващото пъхтене на голямото шаси, разиграло дванайсетте си успоредни остриета в дървесината на подадения от валяка труп.

Чичо Сюро поддържаше инвентара. Като бивш дърводелец той бе преживял и по-добри дни, но след смъртта на жена си го бе ударил на пиене и преживяваше от точене на триони в дъскорезницата. Мелани се зае да го покори. Ходеше в съборетината му, правеше му дребни услуги, ловко спечели благоволението му. Тя знаеше много добре какво иска, но никой не би разбрал величествения проект, за който се готвеше да го използва. Накрая постигна това, че той взе отново своите „свирки“ — както наричаше инструментите си, — наточи ги и се зае за работа. Но явно щяха да му трябват може би години, за да завърши благополучно онова, което непременно щеше да бъде шедьовърът на живота му.

Лятото се изниза в сияние на слънце и любов, свързани с нишката на загадъчния проект Сюро. Ласките на Мелани и Етиен сякаш щяха да траят вечно. Те продължиха през есенните мъгли, под нощното шумолене на дъжда върху дъсчения покрив на колибата им, под бялото покривало на снега, който през оная зима бе обилен.

В началото на март Етиен бе уволнен след едно спречкване с началника му. Замина да търси работа. Бе чул да се говори, че наемали работници в Ара дю Пен. Обеща, че ще се върне да вземе Мелани веднага след като се установи. Тя нямаше да чуе повече нищо за него. И понеже злото никога не идва само, чичо Сюро постъпи в болница с начален плеврит. Общоизвестно е, че пролетта често пъти е фатална за старците.

На Мелани обаче и през ум не й мина да се завърне при баща си, с когото поддържаше крайно пестелива кореспонденция. Чудесната изненада, поднесена от любовните мигове, великолепното безумие на дъскорезницата, проектът Сюро, който безспорно се дължеше и на едното, и на другото, засега издигаха стена между настоящия й живот и спомена за сивите води, където бащината къща сякаш бе заседнала като прояден от червеи Ноев ковчег.

Пустотата обаче неумолимо взе да я обгражда отново сред пронизващото и влажно дихание на една пролет, която все не се наканваше да се пукне. Опустошението на гората, която се появи черна и настръхнала след топенето на снеговете, се разпростря до колибата. Един ден Мелани се улови сама да прави онова съдбовно движение: прозина се и разпозна с ужас приветствения знак, който същевременно призоваваше неудържимия прилив на отегчението. Времето на дребните детски хитрини — лимони, горчица — безвъзвратно бе отминало. Щом като вече е свободна, трябваше да бяга. Но къде щеше да отиде? Гибелната мощ на скуката бе такава, че тя сякаш заразяваше всичко наоколо и плисваше зловредните си вълни върху целия свят, върху цялата вселена. Ни място, ни предмет, нищо, изглежда, не й се изплъзваше.

Като тършуваше в склада за сечива, където брадви, топори, клинове и триони очакваха малко вероятното завръщане на Етиен, Мелани откри изхода. Беше едно въже — красиво, ново, съвсем лъскаво още от въжарската работилница, — което сякаш нарочно завършваше с халка. Ако прокараше края му в тази халка, се получаваше доста подходяща за бесене примка.

Тръпнеща от възбуда, тя закачи въжето в центъра на гредореда. Примката се полюшваше на два метра и половина от пода — идеална височина, тъй като бе достатъчно да се качи на стол, за да може да си пъхне в нея главата. Мелани действително постави най-хубавия стол, който притежаваше, точно под примката. После седна на другия, счупения домашен стол и се залюбува на творението си.

Не че тия два предмета — въжето и столът — сами по себе си бяха толкова прекрасни. Ставаше въпрос по-скоро за съвършенството на съвкупността от стола и подобието на конопен отвес и за съдбовния смисъл, който внушаваха. Тя потъна в глъбините на блажено отвлечено съзерцание. Подготвяйки собствената си смърт, тя налагаше видима и осезаема преграда пред пустинното си житейско бъдеще, спираше с бент застоялите води на времето и с един удар слагаше край на скуката. Неизбежността на смъртта й, изкристализирала във въжето и стола, даряваше сегашния й живот с несравнима плътност и жар.

Тя преживя седмици наред в щастие при мисълта за бесилката. Магията обаче бе почнала да се разпръсва, когато се появи раздавачът, който рядко минаваше. Носеше писмо от най-добрата й приятелка. Назначена за учителка през третия срок в едно съседно село, Жаклин Отрен щяла да живее сама на първия етаж в училището. Тя щяла да се радва, ако Мелани се съгласи да прекара няколко дни при нея, за да й помогне при настаняването.

Мелани си стегна вързопа, скри ключа на колибата в една известна на Етиен дупка и замина при приятелката си.

Приемът от страна на Жаклин и пролетният блясък на селото я накараха да забрави натрапчивите си мисли и злокобния им цяр. Затова пък бе оставила красивото си въже, провесено точно над стола, в мрака на заключената колиба да я чака, като залог за неминуемо завръщане. Докато приятелката й преподаваше, Мелани се грижеше за домакинството. По-късно децата събудиха у нея интерес. Тя се зае да дава частни уроци на изоставащите. И тъй, след любовта от лятото и зимата, заедно с обновлението на природата тя откриваше приятелството. Между тези два празника в живота й се простираше населена с огромни и противни сенки мрачна пустиня, която само едно въже с монокъла на примката в края си правеше обитаема.

Жаклин бе сгодена за един младеж, който в момента служеше в Републиканските сили за сигурност. На два пъти през пролетта тя бе ползвала отпуска и бе ходила да го посети в казармата в Аржантан. Един ден той се изтърси с каската си, с полицейското си кепе, с палката и огромния кобур, който бе страшно издут. Всички тия принадлежности развеселиха двете млади жени.

Отпуската му трая три дни. Първият мина само в безконечни смехове и ласки между годениците. Мелани гледаше да изчезне, когато картината станеше прекалено нежна. През втория ден младият мъж настоя да направят излет с двете жени, въпреки че Жаклин явно предпочиташе да останат вкъщи, за да оползотвори по-пълно тези толкова редки часове. На третия ден тя вдигна бурен скандал на Мелани, като я обвини, че се стараела да привлече към себе си вниманието на прекалено лековерния полицай. Появилият се ненавреме млад мъж се намеси в кавгата и като пое глупаво защитата на Мелани, окончателно отчая годеницата си. Когато пое обратно към Аржантан, зад гърба си бе оставил цяла грамада разбити чувства.

Мелани не можеше вече и да помисли да живее с Жаклин. Тя се настани в Алансон и през двата последни срока на учебната година преподаваше на частни ученици.

После ваканцията опразни училищата, улиците, целия град и Мелани се намери сама под едно бяло, безжалостно, прежурящо слънце. Всред прашните клони на чинарите, между неравните павета на площадите, върху изтезаваните от светлината олющени стени изплуваше бледото и подпухнало лице на скуката.

Чувствайки, че се дави, Мелани се вкопчваше в най-пресните си спомени. Когато си припомняше образа на годеника на Жаклин, с необяснимо постоянство най-напред в съзнанието й се появяваше издутият кобур на пистолета му. Писа му в казармата в Аржантан с молба да се срещнат. Той й отговори, посочвайки ден, час и кафене.

Ако отначало се бе надявал на приключенийце, то остана разочарован. Мелани му обясни, че, обратно, иска да заличи всякакво недоразумение и да опита да възстанови между тях с Жаклин добрите отношения, за чието влошаване неволно бе допринесла. Умоляваше го да се свърже отново с годеницата си в най-скоро време, а нея да уведомява как върви сдобряването. Щяло да бъде огромно облекчение за нея.

После я осени вдъхновение. Защо ли той да не телефонира на Жаклин веднага, от кафенето? Така щеше да е сигурна, че всички средства са били изпробвани.

Той леко се бе възпротивил, но после сви рамене, стана и се отправи към телефонната кабина. Кепето, каската, палката и надутия кобур на пистолета остави на масата.

Мелани изчака малко. Сигурно не беше лесно да се свърже, защото младият мъж се забави. Всъщност тя не можеше да откъсне очи от пълния кобур на пистолета, който се издуваше невинно на масата. Внезапно се поддаде на изкушението. Пусна незабелязано предмета в чантата си и бързо се запъти към изхода.

Като се върна в стаичката си в Алансон, удовлетворението от изпълнения дълг й дари няколко спокойни дни. Но не можеше да забрави, че като сдобри годениците, тя окончателно се бе лишила от тяхното приятелство. За сметка на това пистолетът за нея стана извор на голяма утеха. Ежедневно в определен час, който очакваше тръпнеща от нетърпение и предвкусвана радост, тя изваждаше великолепния опасен предмет. Нямаше никаква представа по какъв начин да си служи с него, но не й липсваха нито време, нито търпение. Поставеният на масата открит пистолет сякаш излъчваше някаква мощ, която обгръщаше Мелани със сладострастна топлина. Плътната и строга отчетливост на очертанията му, матовата му и сякаш свещеническа чернота, удобството, с което ръката приемаше формата му и го овладяваше, всичко в това оръжие му придаваше непреодолима СИЛА НА УБЕЖДЕНИЕТО. Колко красиво би било да умреш от този пистолет! Освен това той принадлежеше на годеника на Жаклин и самоубийството на Мелани щеше да събере приятелите й точно както животът й без малко не ги раздели.

Пистолетът не беше зареден, но кобурът съдържаше пълнител с шест патрона и Мелани бързо откри отвора, където трябваше да го пъхне. Едно щракване й даде да разбере, че пълнителят е на място. После настъпи денят, когато тя усети, че не може повече да отлага изпробването.

Отиде рано в гората. Стигнала до края на една поляна, далеч от всякакъв път, тя извади пистолета от чантата си и като го държеше с две ръце възможно по-далеч от себе си, затвори очи и натисна спусъка с всички сили. Нищо не се получи. Навярно имаше предпазител. Тя опипа за миг дръжката, дулото, спусъка. Най-после един издатък се плъзна към дулото, откривайки червена ивица. Сигурно това беше. Тя опита пак. Спусъкът отстъпи под пръстите й и оръжието като обезумяло за миг подскочи в ръцете й.

Гърмежът се бе сторил страхотен на Мелани, но куршумът не бе оставил никаква следа по дърветата и гъсталаците, където навярно бе изчезнал.

Цялата разтреперана, Мелани постави обратно пистолета в чантата си и тръгна отново. Краката й бяха омекнали, но не знаеше дали бе от страх или от удоволствие. Разполагаше с ново средство за освобождение, и то колко по-съвременно и практично от въжето и стола! Никога не се бе чувствала така свободна. Ключът на клетката й бе там, в нейната чанта, наред с козметичните принадлежности, портмонето и черните очила.

Бе изминала стотина метра, когато видя, че насреща й идва с бързи крачки възрастен човек, облечен едновременно като рибар и планинар, метнал през рамо цилиндрична ботаническа кутия. Той веднага се приближи до нея.

— Какво става? Не чухте ли гърмеж?

— Не — излъга Мелани. — Нищо не съм чула.

— Интересно, интересно. При това сякаш дойде от вашата страна. А пък аз се боях да не оглушея! Е, както и да е. Да приемем, че така ми се е сторило, да, как да кажа — слухова халюцинация.

Той бе произнесъл последните две думи с особена иронична приповдигнатост и завърши изречението си с кратък скърцащ смях. После забеляза чантата на Мелани.

— И вие ли за гъби?

— Да, точно така, за гъби — излъга пак Мелани с готовност.

Сетне, подтикната от внезапно вдъхновение, уточни:

— Бих искала най-вече да се науча да разпознавам отровните.

— Ха, отровни! За един истински миколог те са такава рядкост, почти не съществуват! Знаете ли, че ние с моите приятели от Научното дружество си уреждаме вечери, отрупани с ястия изцяло от така наречените смъртоносни гъби? Само трябва да умееш да ги приготвиш, а също така може би да ги ядеш без боязън. Страхът прави организма по-уязвим, това е общоизвестно. Накратко, развлечение за специалисти.

— Толкова ли са безопасни отровните гъби? — попита Мелани с нотка на разочарование в гласа.

— За нас, за нас, миколозите! Но за невежите — долу ръцете! Малко приличат на дивите зверове в някоя менажерия, нали разбирате! Укротителят може да влезе в клетката и да им дръпне мустаците. Но тежко и горко на зрителя, който би си позволил такова нещо!

— Какви увлекателни неща разказвате!

Аристид Кокбен притежаваше антикварно магазинче на улица „Фий дьо Нотр Дам“, недалеч от родната къща на света Тереза, и спадаше към рода учени и любознателни за всичко умове, които цъфтят скромно в сянката на малките провинциални градчета. Най-доброто от себе си той отдаваше на Научното дружество, което гощаваше с всякакви съобщения, като се почнеше от чудесата на ботаниката, та до неясните знаци на мистични загадки.

Той бе прекалено щастлив, че е попаднал на непокварен слушател, за да изтърве Мелани толкова скоро, и те дълго вървяха един до друг и беседваха. Когато тя се прибра в скромното си жилище, пистолетът в чантата й се бе скрил под уханни припаси от червенушки, козячи, печурки, които бяха набрали заедно. Но тя бе настояла да отнесе също — отделени, естествено, в найлоново пликче — три бели и две зелени мухоморки, най-опасните убийци в подножието на дърветата.

Вечерта Мелани разположи на масата измъкнатия от кобура пистолет и чиния с петте отровни гъби. Тих здрач обгръщаше самотата й, но тези смъртоносни предмети излъчваха сияние с добре позната крепка топлина. Тя скоро бе завладяна от страстната тръпка на отминалите часове в колибата при въжето и стола. Но сега бе отишла много по-далеч в близостта си със смъртта.

Отначало я смути едно загадъчно сходство, което сякаш сближаваше двата вида предмети. Те притежаваха еднаква тайна мощ, една скрита, дремеща сила, спотаена сякаш в едва удържащите я форми, очертани от самата нея. Тежката ъгловатост на това юмручно оръжие — пистолета, и месестите овали на гъбите пробудиха спомена за един трети предмет, дълго време потайван в гънките на паметта й, който тя накрая изтика оттам, макар че се изчерви от свян: силния орган на Етиен Жонше, извора на толкова щастие за нея месеци наред. По тоя начин тя откри дълбоката връзка на любовта със смъртта и разбра, че заплашителните и просташки знаци, татуирани върху красивите ръце на Етиен, бяха осмисляли истински прегръдките им. Така Етиен се вмести точно в горския пейзаж, чийто център си оставаха въжето и столът.

Гъбите, пистолетът, въжето — всеки един от тия ключове отваряше врата към отвъдното, три величествени двери със съвършено различни облици и стилове.

Гъбите представляваха меките и неправилни ключове на една врата, която напомняше нежността и закръглеността на огромен корем. Тя приличаше на просторен анатомичен олтар, издигнат в прослава на храносмилането, отделянето и пола. Тази врата би се открехнала само бавно, лениво. Поглъщайки и храносмилайки гъбите, Мелани би трябвало да се провре в тесен процеп с твърдоглавата ловкост на дете, което упорства да се роди наопаки.

Втората врата бе излята от бронз. Тя се издигаше черна и правоъгълна, непоклатима пред една пламтяща тайна, която промъкваше тревожни проблясъци през ключалката. Само страхотното избухване, плющящият гърмеж точно до ухото на Мелани щеше да я отвори с един удар и да разкрие огнена гледка — пламтящ отвор на някаква пещ, облаци сяра и барут.

Третият ключ — оня на въжето и стола — криеше под селското си простодушие пребогатия дар пряко да се родее с природата. Промушвайки глава в конопения гердан, Мелани щеше да открие тайната глъбина на горската почва, оплождана от бурни дъждове и втвърдявана от коледни мразове. Това отвъдно царство ухаеше на смола и огън от дърва, ехтеше от бученето на музикалния орган на вятъра, когато разбъркваше високите върхари. Превръщайки се в товар от плът и кости, който щеше да обтегне окаченото на главната греда на дърварската колиба въже, Мелани щеше да стане частица от тази просторна постройка от устойчиви върхове и полюшващи се клони, прави стъбла и преплетени вейки, която се наричаше гора.

 

Кокбен бе поканил Мелани да му отиде на гости. Една вечер тя пробуди сребристия звън на грозд тръбички, които вратата буташе при отваряне. Истински рай от оцветени гипсови светци я посрещна с разтворени обятия или с благославяща десница.

Сестра Тереза, умножена в сто екземпляра с различни размери, притискаше разпятие върху кармелитската си дреха, отправила поглед към корнизите на тавана.

— Така е, защото е родена на две крачки оттук — поясни разпалено Кокбен. — На улица „Сен Блез“, номер 42. Ако имате желание, ще отидем заедно да посетим родната й къща.

Мелани му благодари, но в изражението й се четеше неприятна изненада и това не можеше да му убегне. Разбра, че не беше на прав път, и благочестивият вехтошар трябваше да отстъпи място на философа. Налагаше се да си отваря очите и да проявява смирение, ако държеше да опознае личността на тази странна девойка, която скиташе самотна из горите, стреляше с пистолет и предпочиташе да събира отровни гъби. Положително не бе обикновена личност. За съжаление разговорът не вървеше, защото тя се стараеше повече да научи от него прости и точни неща, отколкото да говори за себе си.

Разделиха се след четвърт час, но тя дойде отново два дни по-късно и лека-полека близостта им растеше. С нарастващо учудване Кокбен съшиваше в едно откъслеците от краткия й живот, които Мелани му доверяваше. Защото разликата във възрастта и благата атмосфера в магазина успокояваха Мелани и я насърчаваха да се разкрие. Той не успя да се овладее и трепна, когато тя му каза, че преподава на деца. Работата бе там, че в основни линии бе разбрал от нея за приключението й с татуирания красавец и за влечението й към въжето и примката. „Горките деца! — помисли той. — Но в крайна сметка напълно нормалните хора са рядкост в образованието и дали пък не е естествено и за предпочитане децата — тези безумци, които търпим сред нас — да бъдат възпитавани от особняци?“

По-късно тя му описа витото стълбище, тясното прозорче, разноцветните стъкла, които й позволяваха да види своята градина в коренно различни аспекти. „Кант! — помисли той. — Априорните форми на чувствителността! Тя ги е открила на десетгодишна възраст, без да иска и без да знае същността на трансценденталната философия!“ Но когато се опита да я въведе в Кантовата теория, той ясно почувства, че тя не следи мисълта му, дори не го слуша.

Връщайки се още назад в спомените си, тя намекна за момичешките си предпочитания и омрази, например за влеченията към лимоните, за гаденето от сладкишите, за скуката, която я заливаше като мазен и сив прилив, за живителната и крепка утеха, която намираше, отначало на дребно, в дразнещите храни и напитки, а после въплътена по величествен начин в смъртта на майка й.

Тогава у него не остана повече съмнение във вроденото й метафизично призвание, съпроводено от стихийно отричане на всякаква онтология. Той се опита да й обясни, че в нея е въплътен в суров вид хилядолетният антагонизъм между две основни форми на мисълта. Още в най-ранните зори на западната цивилизация две течения се сблъскали и противопоставили — едното, повлияно от Парменид Елейски, а другото — от Хераклит Ефески. За Парменид действителността и истината се сливали в неподвижното, плътно и тъждествено битие. Този закостенял възглед ужасявал другия мислител, Хераклит, който виждал в трептящия и бучащ огън образец за всички неща, а в бистрото течение на пеещата вода — символ на вечно съзидателния живот. Онтологията и метафизиката — покоят, олицетворен в битието, и надхвърлянето на битието — противопоставяли открай време две познания и два възгледа…

Докато той говореше така, завладян от възвишената си тема, Мелани бе втренчила в него големи тъмни и пламтящи очи. Би могло да му се стори, че го слушаше, покорена от нейния собствен главозамайващ портрет, който й рисуваше. Но той бе умен и прозорлив човек, знаеше, че има дълъг риж косъм, който се виеше на лицето му от върха на една брадавица, и само като погледнеше Мелани, си даваше сметка, че очите й са все в тоя дребен недостатък и дума от речта му не достигаше до съзнанието на девойката.

Не, явно трябваше да се примири с фактите — Мелани не притежаваше философска настройка въпреки изключителната си дарба сама съвсем несъзнателно да налучква в зародиша им основните проблеми на чистата теория. Философските дадености, които я обладаваха и направляваха пълновластно съдбата й, не можеха да й се предадат с понятия и думи. Метафизичка с изключителна дарба, тя си оставаше примитивна и никога нямаше да се извиси до словото.

Посещенията й престанаха. Кокбен не се изненада твърде. И тъй като речите му не бяха успели да покорят съзнанието на девойката, той знаеше, че техните отношения зависят от произвола на случайни, неясни и непредвидими влияния. При все това накрая той отиде да потропа на вратата на нейната стаичка. Някакъв съсед го осведоми, че се е преместила.

Какъв ли неосъзнат подтик бе станал причина да се завърне в колибата в гората Екув? Явно някаква мисъл я бе завладяла и бе изиграла важна роля за това решение.

Приближаването на смъртта — на някаква смърт, уточнена допълнително от някакво средство — единствено бе в състояние да я изтръгне от зъбите на отвращението към живота. Но такава свобода бе само временна и лека-полека губеше стойност, подобно на лекарство, което изветрява, докато някакъв друг „ключ“ не й се представеше с обещанието за нова смърт, едно по-жизнено, по-свежо, по-убедително обещание, притежаващо ненакърнени запаси достоверност. Ясно бе, че тая игра не може да продължава още дълго време. Налагаше се просто след всички тия неудържани обещания и пропуснати срещи да последва някой ден неминуема разплата. И наново заплашена от корабокрушение в тресавището на битието, Мелани бе определила за неделя, 1 октомври^[1] по обед, датата и часа на самоубийството си.

Мисълта за такова обвързване отначало я изплаши. Но колкото по-сериозно го обмисляше, колкото повече решението узряваше в съзнанието й, толкова по-силно тя усещаше как една след друга приливни вълни на мощ и радост я изпълваха и сгряваха. Точно това най-вече определи поведението й. Смъртта, макар и още далечна, с едната си достоверност, с точната дата на пристигането си вече започваше своето преобразяващо дело. А веднъж уточнена датата, всекидневно, всекичасно се разгаряше благотворното сияние, както когато човек се приближава крачка по крачка към голям радостен огън, той все повече го огрява и стопля.

Така тя се върна в гората Екув, където бе преживяла в татуираните прегръдки на Етиен, а после в съзерцанието на въжето и стола онези щастливи мигове, които предвещаваха великия последен екстаз.

На 29 септември божествена изненада трябваше окончателно да я изпълни с удовлетворение. Една камионетка спря пред колибата. Старецът, който седеше до шофьора, слезе от нея и почука на вратата. Това бе чичо Сюро, чиято болест се оказа само сурово предупреждение. Двамата мъже извадиха от колата и пренесоха в общото помещение един висок, крехък и тежък предмет, целия загърнат с черно покривало, като вдървена и тържествена вдовица в дълбок траур.

 

— Боя се, че мнението ми ще ви се стори парадоксално — рече младият лекар, като остави слушалката си, — но бих казал, че е починала от смях.

И обясни, че смехът в началната си степен се характеризирал с внезапно разтягане на устния пръстеновиден мускул и съкращаване на ризориуса — мускула на смеха, на депресора и мускула на бузите и едновременно с това с неравномерно издишване, но в следващата степен мускулното свиване можело да се разпространи и обхване всички подразделения на лицевия нерв и да обхване дори мускулите на шията, по-специално кожния мускул. И още, на един трети етап той разтърсвал целия организъм, като предизвиквал протичане на сълзи, изпускане на урина и съкращаване на диафрагмата чрез болезнени спазми за сметка на чревната маса и сърцето.

За свидетелите, заобиколили тялото на Мелани Бланшар, тази лекция по смехова физиология имаше съвсем различен смисъл. Като познаваха Мелани, те знаеха по-добре от самия лекар, че тази привидно безумна теория за смърт от смях се съчетаваше доста сполучливо с ексцентричния характер на покойницата. Баща й, старият, стеснителен и разсеян нотариус, я виждаше отново как през оня пролетен ден, с разпасани дрехи, с очернени от въглищата лице и ръце, се хвърля на шията му и се смее като луда. Етиен Жонше си спомняше за появата на странна, многозначителна усмивка, когато галеше с ръка най-опасните триони в дъскорезницата. Учителката разказваше как момиченцето не успяваше да потисне изражението на наслада, когато лакомо захапваше лимона. През това време Аристид Кокбен се стремеше да отнесе към този специален случай теорията на Анри Бергсон, изложена в „Смехът“, според която смешното е „нещо механично, наложено върху нещо живо“. Единствено Жаклин Отрен нищо не разбираше. Хлипайки на рамото на годеника си, тя бе убедена, че чезнещата от любов по младия мъж Мелани се бе пожертвала в името на щастието им. Що се отнася до чичо Сюро, той мислеше само за шедьовъра на занаятчийската си кариера и наглеждаше изпод козирката на каскета си траурните му очертания, които запълваха дъното на стаята.

Преди да умре, Мелани им беше изпратила нещо като предсмъртни известия, за да ги уведоми за деня и часа на самоубийството си, като пусна пликовете в последния момент, тъй че никой да не може да се намеси. По тоя начин те се бяха озовали един след друг в горската къщичка, след като Етиен Жонше — единственият, който не бе получил известие, — пристигайки да си вземе инструментите, бе открил трупа.

От тавана все още висеше въжето — онова красиво, ново, натъркано с восък въже, с безукорна примка на края. На нощното шкафче бяха сложени пистолет — в чийто пълнител липсваше само един патрон — и чинийка с пет гъби, които бяха почнали да изсъхват. Мелани почиваше като заспала на широкото си легло, покосена от мигновена сърдечна криза, която не бе помрачила ведрото, дори весело изражение на лицето й. В действителност тази мъртва, която не бе изпитала нужда от никакво насилствено средство, за да прескочи прага, сякаш витаеше в радостта от това, че не живее.

— Какво е това? — попита накрая лекарят, посочвайки „вдовицата“.

Чичо Сюро наруши спокойствието си и с грижливи, нежни движения, като младоженец, който съблича със собствените си ръце булката, се зае да смъкне черните сатенени покривала, загърнали предмета. С изумление всички тогава разпознаха в него гилотината. Но не каква да е, а салонна гилотина, изработена с любовна грижа от плодно дърво, изящно сглобена посредством закривени като скоби клинове, намазана с восък, изгладена, патинирана, истински шедьовър на резбарството, към който блестящият суров профил на ножа привнасяше жестока, смразяваща нотка.

Като опитен антиквар Кокбен забеляза, че двете отвесни греди, по чиито жлебове се плъзгаше ножът, бяха украсени по античен образец, с венци от клонки и цветчета, и че горната част, която ги увенчаваше, имитираше очертание на елинистичен архитрав.

— И отгоре на всичко — прошепна той, изпълнен с възхищение — в стил Луи XVI!

Бележки

[1] Този ден е празникът на света Тереза. С това несъмнено Мелани съзнателно е проявила трогателно внимание към стария си приятел Кокбен. Но човек с право може да се запита дали той е схванал истинската му стойност. — Б.а. ↑