Мишел Турние
Саваните на Вероник

Ежегодният юлски Международен преглед на фотографията събира в Арл неизброимо множество любители и професионалисти. Няколко дни подред на всеки уличен ъгъл пъстреят изложби, безкрайни дискусии се провеждат на терасите на кафенетата, вечер видните гости прожектират произведенията си върху опънатия широк бял екран в двора на Архиепископството и жънат овации или освиркване от страна на една млада, разпалена и много взискателна публика. Поклонниците в тази Мека на фотографията имат удоволствието да разпознаят по уличките и площадчетата на града Ансел Адамс и Ернст Хаас, Жан Лартиг и Фулвио Ройтер, Робер Доано и Артър Трес, Ева Рубинщайн и Гизела Фройнд. Сочат си един другиму прокрадващия се край стените Картие-Бресон, който смята, че ако го забележат, той нищо няма да види, Жан-Лу Сиеф, който е толкова красив, че ти се иска да прави само автопортрети, загадъчния мрачен Брасай, който даже на силното провансалско слънце не се разделя със стария си черен чадър.

— Брасай, какъв е този чадър?

— Мания. Прихвана ме в деня, когато отказах цигарите.

Вероятно по това време съм видял за пръв път заедно Ектор и Вероник, но си имам извинение, че най-напред забелязах само него. Това стана на една от онези тънки ивици суша, които ограждат Камарг и разделят морето от крайните солени блата, където ятата фламинго се спускат като огромна розова мрежа. Група фотографи начело с един от организаторите на прегледа се бе събрала по тези наводнени места за снимки на голо тяло. Моделът разкриваше прекрасната си благородна природа ту тичайки в пяната на вълните, ту проснат по корем върху пясъка или пък свит на кълбо като зародиш, или вървеше в мъртвите води на блатото, отблъсквайки със силните си бедра солените водорасли и разноцветни отражения.

Ектор бе среден на ръст набит южняк с кръгло детинско лице под изпъкналото чело на млад бик, украсено с венец от черна къдрава коса. Той се бе отдал изцяло на природата си, която беше в съзвучие с простите и първични неща в тези места — чисти или застояли води, кафеникави треви, сиво-синкави пясъци, побелели от времето коренища. Гол бе наистина, но не напълно, защото носеше нещо като гердан — голям зъб, нанизан на кожена връвчица. Това примитивно украшение впрочем подчертаваше голотата му и той посрещаше непрекъснатия обстрел на фотографите с простодушно доволство, като почит, която с пълно право се полагаше на великолепната му плът.

На връщане към Арл се натоварихме в шест коли. Случаят ми отреди място до една дребна, слабичка и подвижна жена, чиято интелигентност и някак особено трескаво излъчване заместваха напълно красотата, и тя ми натрапи тежестта на неудобния за носене и заемащ много място снимачен инвентар, който влачеше със себе си. При това, изглежда, бе в доста лошо настроение, мърмореше непрекъснато и строго критикуваше тазсутрешния работен сеанс, но аз не бях напълно сигурен, че думите й са отправени към мене.

— От днешните снимки… нито една не струва. Тоя плаж! И тоя Ектор! Изтъркано, та чак да ти се дореве! Пощенски картички и от сорта! Добре поне, че си носех 40-милиметров „дистагон“. С широкоъгълния стават интересни изкривявания на перспективата. Стига Ектор леко да протегне ръка към обектива и тя ще излезе огромна, а зад нея мъничко тяло и врабча глава. Забавно. Впрочем евтина оригиналност. Както и да е. Да оставим морето, пясъка и проядените пънове в бутафорния магазин, но от този Ектор може да направим нещо. Само че това ще изисква работа. Работа и жертви…

Тъй като същия ден привечер бях излязъл да се поразходя из нощния Арл, зърнах ги двамата — Ектор и Вероник — на терасата на „Вокс-хол“. Тя говореше. Той я слушаше с учудено изражение на лицето. Дали му говореше за работа и жертви? Вървях толкова бавно, че го чух да отговаря все пак на някакъв въпрос на Вероник. Бе извадил от яката на ризата си гердана, който забелязах тая сутрин.

— Да, това е зъб — обясняваше той. — Тигров. Донесоха ми го от Бенгалия. Туземците вярват, че докато носят тоя талисман, няма опасност да ги разкъса тигър.

Докато той говореше, Вероник го наблюдаваше мрачно и настойчиво. Прегледът в Арл завърши. Изгубих от погледа си Ектор и Вероник и даже ги позабравих през зимата.

На следната година отново станах арлезианец. Те също. Вероник ми се стори непроменена. Но пък Ектор бе неузнаваем. Нищо не бе останало от детинската му непохватност, от самочувствието му на красиво животно, от оптимистичния му слънчев блясък. Вследствие на загадъчна промяна в живота му той бе отслабнал почти обезпокояващо. Вероник като че ли му беше предала своя трескав ритъм и сега не изпускаше от очи собствената си жертва. Впрочем тя не се въздържаше — точно обратното — да коментира промяната му.

— Миналата година Ектор бе хубав, но не и фотогеничен в истинския смисъл на думата — каза ми тя. — Красив бе и фотографите можеха, щом пожелаят, да възпроизведат на хартия доста точни и също толкова красиви снимки на тялото и лицето му. Но както всички копия, така и тези си оставаха явно по-несъвършени от първообраза.

Сега той стана ФОТОГЕНИЧЕН. А какво е фотогеничност? Способност да създаваш снимки, които проникват ОТВЪД реалния обект. Грубо казано, фотогеничният човек изненадва онези, които го познават, но за пръв път виждат фотографиите. Те са по-красиви от него, сякаш разбулват една хубост, останала дотогава скрита. А всъщност снимките не разбулват тази красота, те я създават.

След това научих, че живеели заедно в скромна селска къща, която Вероник наела в Камарг, недалеч от Межан. Тя ме покани там.

Беше една от ония колиби, които са толкова ниски, че заради тръстиковия им покрив е невъзможно да ги разпознаеш в камаргския пейзаж, преди да се спънеш в оградата. Трудно ми бе да си представя съвместния им живот в тези няколко бедно обзаведени стаи. Единствено фотографията там се чувстваше напълно у дома си. Пълно бе с електрически прожектори, електронни светкавици, рефлектори, снимачни апарати, сетне — лаборатория за проявяване и промиване с голямо изобилие от химикали в бутилки, бидони, запечатани кутии, пластмасови дозатори. Една от стаите сякаш все пак бе предназначена за Ектор. Но там пък, в съседство с някаква монашеска маса и оградено с гумено перде ведро с душ, бе разположен целият възможен арсенал за усилено развиване на мускулатурата, който говореше единствено за напрежение, труд и неуморно повторение на едно и също, до болка усложнено от чугуна или стоманата движение. Вдясно се издигаше шведската стена. Насреща стативи крепяха пълна поредица от тежести и гири и цял комплект гимнастически бухалки. Останалата част от стаята бе затрупана с експандери^[1], гладиатор^[2], дъска за коремна преса, уред за гребане и щанги. Всичко това понаприличваше едновременно на операционна зала и на стая за мъчения.

— Миналата година, ако си спомняте — обясни Вероник, — Ектор външно още приличаше на млад, твърд и зрял красив плод. Бе много привлекателен, но фотографията нищо не печелеше от това. Светлината се плъзгаше безпрепятствено, без игра на светлосенки, по тези заоблени и гладки повърхности. Три часа ежедневни усилени упражнения промениха положението. Трябва да ви кажа, че откак се заех с него, целият този физкултурен инвентар ни придружава при всички пътувания. Той е обичайното допълнение към снимачния материал, който нося навсякъде. Когато пътуваме, комбито е пълно до пръсване.

Отидохме в друга стая. Дъска, подпряна на две дървени магарета, образуваше маса, където струпаните увеличени снимки възпроизвеждаха поредица от вариации на една и съща тема.

— Ето — каза ми Вероник с ликуваща нотка в гласа — истинския, единствения Ектор! Гледайте!

Наистина ли бе Ектор тая изпита маска, цялата само скули, брадичка, очни кухини, захлупена с послушните къдрици на косата, които сякаш бяха лакирани?

— Един от най-важните закони на фотографския акт — поде отново Вероник — е първостепенното значение на лицето. Колко снимки си очаквал да бъдат чудесни — и са могли, трябвало е да бъдат, — а те са се проваляли от някое лошо или просто неподходящо за тялото лице! Люсиен Клерг, чиито гости в Арл така или иначе сме всички, е решил проблема, като отрязва главата в снимките на голо тяло. Отстраняването на главата очевидно е крайно средство! Логически погледнато, то би трябвало да провали снимката. Напротив, вдъхва й по-напрегнат, вътрешен живот. Ще речеш, че цялата съсредоточена в главата душа се е преляла от нея след отрязването й в показаното тяло и се проявява там в изпъкването и оживяването на куп малки подробности, които липсват в обикновените актове — пори, косъмчета, разноцветни лунички, настръхване на кожата, а и онова нежно набъбване на меките части, галени и извайвани от водата и слънцето.

Голямо изкуство. Но ми се струва, че е предназначено за женското тяло. Мъжкият акт не би се поддал на тая шега с главата, погълната, тъй да се каже, от тялото. Гледайте това изображение. Лицето е шифърът на тялото. Искам да кажа, че е самото тяло, преведено в друга система от знаци. И същевременно е ключът за тялото. Вземете някои обезобразени статуи в музейните хранилища. Обезглавеният мъж става неразгадаем. Той нищо не вижда, защото вече няма очи. А пък създава у посетителя мъчителното чувство, че именно той, посетителят, е ослепял. Докато женската статуя, загубила главата си, разкрива по-пълно телесната си завършеност.

— Обаче — обърнах й внимание аз — човек не би казал, че лицето, което приписвате на Ектор, излъчва интелигентност и интерес към външния свят.

— Не, разбира се! Едно будно, любознателно, прекалено зряло лице би било голямо нещастие за голото тяло. Би го лишило от същината му. Тялото би станало нищо и никаква подпора на тази насочена върху нещата светлина, като кулата на фар, която, потопена в нощта, съществува единствено за да размахва в небето въртящия се фенер. Подходящото за акт лице е затворено, съсредоточено, вглъбено в себе си. Погледнете „Мислителят“ на Роден. Животно, което с лице в юмруците прави неимоверно усилие да изтръгне смътен проблясък от жалкия си мозък. Това усилие кръстосва цялото му могъщо тяло и сякаш го преобразява от самите извити навътре стъпала на краката до бичия му тил, като се изкачва по хамалския му гръбнак.

— Мисля наистина за очите на статуите, за странния им поглед, който сякаш винаги минава през нас, без да ни види, като че ли, щом са от камък, могат да възприемат само камъка.

— Очите на статуите са зазидани извори — потвърди Вероник.

Пауза, през която изучаваме три копия на контрастна хартия. Тялото на Ектор върху равномерен чер фон (виждал съм тези широки рула разноцветна хартия, с която фотографите си служат да оградят модела си като насекомо, забодено в кутията на някой естественик), насечено от сенките и осветените повърхнини под действието на един-единствен силен светлинен източник, сякаш е окаменяло, издялано до костите, разрязано като при мнима аутопсия или анатомична демонстрация.

— Май не може да се каже, че е „уловен на живо“ — пошегувах се аз, опитвайки се да разпръсна доста злокобната магия на тези изображения.

— Живото не ми е стихията — призна Вероник. — А и спомнете си Пол Валери: „Истината е гола, но под голотата се крие голо месо.“ Впрочем съществуват две фотографски направления. Тези, които преследват изненадващия, вълнуващ, страшен образ. Те кръстосват градовете и селата, стачките и бойните полета, за да уловят в движение неусетно стапящи се картини, бегли движения, ярки мигове, всеки от които разкрива покъртителното нищожество на човешкото съществуване, произлязло от небитието и осъдено да завърши там. Днес те се наричат Брасай, Картие-Бресон, Доано, Уилям Клайн. Съществува и друго направление, което пък изцяло води началото си от Едуард Уестън. Това е школата на дълго обмисляното, пресметнато, неподвижно изображение, което не преследва мига, а се стреми към вечността. Между тях е Дьони Бриа с брадата и очилата а ла Хемингуей, когото видяхте тук. Той се е оттеглил в Люброн и от двайсет години снима само растения. И знаете ли кой е най-злият му враг?

— Кажете.

— Вятърът! Вятърът, който разклаща цветята.

— А пък е дошъл да живее в родината на мистрала!

— Тази школа на неподвижното има четири запазени периметъра: портрет, акт, натюрморт и пейзаж.

— Значи, от една страна, снимане на живо, а от друга — мъртвата природа. Почти ми се ще да си поиграя със смисъла на думите и да кажа: от една страна — живата природа, от друга — снимане на мъртво.

— Няма да ме смутите — каза отстъпчиво Вероник. — Смъртта ме интересува и даже нещо повече. Някой ден неизбежно ще отида да снимам в моргата. В трупа има — в истинския, разбира се, неподправения, не оня, който са нагласили на одъра със скръстени ръце, готов невъзмутимо да приеме поръсването със светена вода — да, в трупа има една… как да се изразя… мраморна истина. Забелязвали ли сте, че малкото дете, което не иска да го отнесат, е способно да натежи, да придобие някакво необичайно МЪРТВО ТЕГЛО? Никога не съм носила мъртвец. Сигурна съм, че ако опитам, ще ме смаже.

— Вие ме плашите!

— Не се превземайте! Смятам, че няма нищо по-смешно от тази разновидност на лицемерното целомъдрие — да се ужасяваш от смъртта и умрелите. Мъртви има навсякъде, като се започне от изкуството. Я чакайте! Знаете ли какво точно представлява ренесансовото изкуство? Могат да му се дадат много определения. Според мен ето най-подходящото: това е откритието на трупа. Нито в античността, нито през средновековието са разрязвали трупове. Съвършено безукорното от анатомична гледна точка гръцко ваятелство изцяло се основава на наблюдението на живото тяло.

— Именно „на живо“.

— Точно така. Праксител наблюдава атлети в движение. По религиозни, нравствени или каквито и да е други съображения никога не е отварял труп. Трябва да дойде XVI век и по-точно фламандецът Андреас Везалий, за да се роди действително анатомията. Пръв той се осмелява да направи дисекция. Оттам нататък художниците ще се втурнат към гробищата. И почти всички актове от онова време почват да понамирисват на труп. Не само ръкописите на Леонардо да Винчи и Бенвенуто Челини са преизпълнени с анатомични рисунки, но и в редица изображения на съвсем живи голи тела се прокрадва натрапчивата представа за оголено месо. Свети Себастиан на Беноцо Гоцоли, стенописите на Лука Синьорели в катедралата на Орвието сякаш са избягали от мъртвешки хоровод.

— Разбира се, такъв възглед за Възраждането е малко изненадващ.

— В сравнение с доброто здраве на средновековието Възраждането се явява като епоха на болезненост и душевни терзания. Това е златният век на Инквизицията с нейните гонения на магьосници, със стаите за мъчения и кладите.

Оставих снимките с голото тяло на Ектор, които изведнъж заприличаха почти на веществени доказателства в процес срещу магьосници.

— Драга Вероник, ако можехме да се пренесем в онези отминали времена, не смятате ли, че щеше да има голяма опасност да свършите на кладата?

— Едва ли — отвърна тя с такава готовност, сякаш вече си бе задавала въпроса. — Съществувало е много просто средство да си погълнат изцяло от магьосничество, без да те заплашва никаква опасност.

— Какво е било това средство?

— Да участваш в съда на Светата инквизиция! Относно кладата считам, по най-различни съображения, че най-удобното място не е ВЪРХУ, а отстрани, в предните ложи.

— За да гледаш и да фотографираш.

Готвех се да тръгвам, но един последен въпрос ми пареше на езика.

— Като стана дума за гледане, не бих искал да се сбогувам, без да съм казал добър ден на Ектор.

Стори ми се, че забелязах как просветленото й за миг от шегата ми лице се затвори, като че бях проявил нетактичност.

— Ектор ли?

Тя погледна часовника си.

— По това време обикновено спи. За разлика от безпорядъка на предишния му живот, аз го карам да яде малко и да спи много.

Тя все пак се усмихна, като прибави:

— Златното правило на здравето е: вечеряй насън.

Бях се запътил към вратата, когато тя сякаш промени намерението си.

— Но все пак можете да го видите. Познавам го. От толкова малко няма да се събуди…

Последвах я до някаква стаичка съвсем в дъното на един коридор. Отначало ми се стори, че това подобие на клетка няма прозорец, но забелязах спуснати пердета, които се сливаха с бледия цвят на стените и тавана. Всичко бе толкова бяло и голо, сякаш се намирахме в черупката на яйце. Ектор спеше проснат по корем на ниска и широка постеля в положение, което ми заприлича на една от заеманите от него пози преди година в Камарг. Топлината позволяваше да няма нито одеяло, нито чаршаф. В равномерния млечнобял полумрак тази махагонова плът, застинала в асиметрично положение — единият крак свит в коляното, а срещуположната ръка отметната извън леглото, — което изразяваше едновременно пълно отдаване и страстно желание за сън, за забрава, за отхвърляне на неща и хора от външния свят, представляваше все пак красива гледка.

Вероник спря на него собственически поглед, после ме погледна с победоносен вид. Това бе нейно творение: безспорно чудесно постижение бе изваяната златиста материя, захвърлена в дъното на яйцевидната клетка.

Три дни след това я открих в задното помещение на едно барче на площад „Форум“, което посещаваха само цигани и обитатели на „Ла Рокет“, долнопробния квартал на града. Някак си трудно го възприех, но бе факт: Вероник бе пийнала. Освен това като че пиянството й не бе от веселите. Разменихме няколко думи, които не можеха да заблудят никого от нас, за вчерашната корида, за едно представление на „Елизабета Английска“ от Росини, което трябваше да се състои на следващия ден в Античния театър, за откритата следобед изложба „Бил Бранд“. Тя отговаряше кратко, насила и умът й явно бе другаде. Настана неловко мълчание. Изведнъж се реши.

— Ектор си отиде — каза тя.

— Отиде ли си? Къде?

— Да знаех само!

— Нищо ли не ви каза?

— Не, впрочем оставил е писмо. Ето!

И хвърли на масата разпечатан плик. След това се навъси, сякаш за да ми предостави достатъчно време за четене. Почеркът беше грижлив, спретнатичък, малко ученически. Поразен бях от мекия нежен тон, изтънчен и одухотворен сякаш от обръщението „Ви“.

Скъпа Вероник,

 

Знаете ли колко снимки извлякохте от тялото ми през тези тринайсет месеца и единайсет дни, които прекарахме заедно? Разбира се, не сте броили. Снимахте ме, без да броите. А пък аз се оставих да ме снимате, но броих. Не е ли в реда на нещата? Изтръгнахте образа ми двайсет и две хиляди двеста трийсет и девет пъти. Очевидно имах достатъчно време за размисъл и разбрах много неща. Бях доста лековерен миналото лято, като служих за модел на всички в Камарг. Беше несериозно. С Вас, Вероник, стана сериозно. Несериозната фотография не засяга модела. Плъзга се по него, без да го докосне. Сериозната фотография установява непрестанен обмен между модела и фотографа. Образува се система от скачени съдове. Дължа Ви много, скъпа Вероник. Направихте от мен друг човек. Но ми и отнехте много. Двайсет и две хиляди двеста трийсет и девет пъти нещо от мене бе изтръгвано, за да попадне в капана за образи, Вашето „малко нощно заведение“ (тъмната стаичка), както се изразявате. Смъкнахте ми перушината като на кокошка, оскубахте ми козината като на ангорски заек. Отслабнах, заякнах, изсъхнах не под въздействието на някакъв си хранителен или гимнастически режим, а от тези снимки, от този ежедневен данък върху същината ми. Нужно ли е да споменавам, че всичко това нямаше да се случи, ако бях запазил зъба си? Но да не сте луда, бяхте ме накарали да махна моя вълшебен зъб… Сега съм опразнен, изтощен, опустошен. Оставям Ви ги тези двайсет и две хиляди двеста трийсет и девет смъкнати мои собствени обвивки, които подредихте, надписахте, датирахте с ревностно старание. Остават ми само кожата и костите и искам да ги запазя. Няма да Ви дам да ми одерете кожата, скъпа Вероник! Намерете сега някой друг, мъж или жена, непокътнат, девствен, с неначенат капитал-образ. Аз пък ще опитам да си почина, искам да кажа, да си създам отново лице и тяло след ужасния грабеж, на който ме подложихте. Не смятайте, че Ви се сърдя, напротив, обичам Ви много в замяна на Вашата своеобразна, хищна любов, която изцяло ми отдадохте. Но е излишно да ме търсите. Няма да ме намерите никъде. Даже да бъда под носа Ви, ако случайно се кръстосат пътищата ни, пак няма — какъвто съм станал тънък, полупрозрачен, прозрачен, невидим.

Целувам Ви

Ектор

П.П. Взех си зъба.

— Зъба ли? Какво представлява тоя зъб?

— Моля ви се, знаете много добре — изгуби търпение Вероник, — оня талисман, който носеше навървен на шията си. Какви мъки бяха, докато го накарам да го махне, за да го снимам.

— А, оня фетиш ли, за който бенгалците вярват, че ги предпазва от апетита на тигриците?

— Тигриците ли? Защо казвате тигрици, а не тигри? — попита тя с раздразнение.

Не бих могъл, естествено, да оправдая употребата на женския род. Последва натегнало от враждебност мълчание. Но като бях застанал веднъж в неприятното положение между нея и Ектор, реших да облекча поне сърцето си.

— Последния път като се видяхме — подхванах аз, — надълго ми говорихте за анатомите на Възраждането и по-специално за фламандеца Андреас Везалий. Подтикнат от думите ви, полюбопитствах и отидох в градската библиотека, за да науча повече за тази личност, която станала истинският създател на анатомията. Открих един загадъчен, интересен, опасен, изпълнен с изпитания и превратности живот, отдаден от край до край на едничката страст към научното откритие.

Роден в Брюксел, Везалий скоро станал редовен посетител на гробища, бесилки, болници, места за изтезания, с една дума — навсякъде, където умирали хора. Прекарал част от живота си в затвора „Монфокон“. Мислели го за роден любител на смъртта, за вампир, за лешояд. Действително щяло да е ужасно, ако светликът на мъдростта не пречиствал всичко това. Карл V, и той фламандец, направил от него свой личен лекар и го отвел в Мадрид. Там избухнал скандалът. Разчуло се, че Везалий не се задоволявал да разрязва трупове. Вярно, че лишеното от живот тяло разкривало устройството си. Но по обясними причини премълчавало как действа. Живото тяло трябвало да разкаже за това. Неустрашимият търсач Везалий заповядал да му доставят затворници. Зашеметявали ги с опиати. После той ги разрязвал. С една дума, след като открил анатомията, създал и вивисекцията. Малко било грубичко, даже за една епоха, която не била толкова изнежена. Везалий бил изправен пред съда. Осъдили го на смърт. В последния момент Филип II му спасил живота. Смекчили присъдата му и го задължили да отиде на поклонение в Светите земи. Но сякаш съдбата била решително против него. На връщане от Йерусалим той претърпял корабокрушение и бил захвърлен на безлюдния още остров Закинтос. Там умрял от глад и изтощение.

Освободена от мрачните си размисли, Вероник бе слушала с растящ интерес.

— Какъв хубав живот и как добре завършва! — каза тя.

— Да, но нали виждате, че за Везалий труповете са били само крайно средство. Предпочитал е все пак живите хора.

— Несъмнено — призна тя — при условие, че е можел да ги реже.

 

Рядко ми се отдава случай да срещна приятелите си фотографи през зимния сезон в Париж. И все пак с Вероник просто се разминахме на една изложба, открита във Фотогалерията на улица „Кристин“.

— Няма и пет минути, откак си тръгна — каза ми Шерио, който я познаваше. — Много съжаляваше, че не те е видяла, но не можеше да чака повече. Между другото, разказа ми интересни неща, наистина, страшно интересни!

Аз нямаше за какво да съжалявам. Шерио бе подвижният бюлетин за клюките във фотографията и само трябваше да наостря добре уши, за да науча какво му е поверила Вероник и даже много повече от това.

— Първо — започна той, — открила и си възвърнала модела-мъченик, нали го знаеш, оня невзрачен Ектор, дето го измъкна от Арл?

Знаех.

— След това благодарение на него се впуснала в поредица опити за „директни снимки“. Така нарича осъществените без апарат, лента и увеличител снимки. В крайна сметка — мечтата на повечето големи фотографи, които възприемат като позорен порок зависимостта на занаята си от техниката. Тази директна фотография, колкото е лесна за обясняване в общи линии, толкова е деликатна за осъществяване. Вероник използвала големи листи фотохартия, които в началото излагала в пълен покой на дневната светлина. Светлочувствителната повърхност, попаднала под въздействието й, реагирала, без да минава през проявител, само с едва забележимо пожълтяване. После тя потапяла нещастния Ектор в проявяваща течност (метол, содов сулфит, хидрохинон и боракс). След това го карала да легне, както е съвсем мокър още, върху фотохартията в една или друга поза. Накрая оставало само да се потопи хартията в разтвор от кисел фиксаж… и да се изпрати моделът в банята. Вследствие се появявали странни сплескани силуети като плоска проекция на Екторовото тяло, които много приличали, дословно цитирам Вероник, на остатъците от поразени и унищожени от атомната бомба японци върху стените в Хирошима.

— А Ектор? Какво казва за това? — попитах аз, спомняйки си за прощалното писмо, което в паметта ми изведнъж заприлича на трагичен и безпомощен вик.

— Ами там е тя! Когато ми описваше чудесата на „директната фотография“, милата Вероник не подозираше, че познавах и обратната страна на работата. Защото научих от друго място (нали знаеш, имам си информатори), че се наложило Ектор да бъде взет в болница с някаква обща дерматоза. Точно това особено озадачило лекарите. Очевидно било, че раните му са предизвикани от химикали и приличали на професионалните кожни заболявания, които се наблюдават при кожари, билкари или гравьори. Но докато при занаятчиите те се локализират върху китките и ръцете до лактите, то Ектор имал големи токсични възпаления върху части от тялото като гърба например, които рядко биват открити и затова са много по-уязвими. Според мен — каза в заключение Шерио — добре ще направи, ако се отскубне от ноктите на тая вещица, иначе тя накрая ще му одере кожата. „Да му одере кожата…“ Същият израз, който бе употребил в писмото си! Аз обаче още съвсем не подозирах какво картинно обяснение щеше да получи той след няколко месеца.

 

След няколко месеца действително Международният преглед ме отведе както винаги в Арл. Малко позакъснях за началото и от вестниците научих за откриването на една изложба в малката църква „Малтийските рицари“ в музея „Реатю“, озаглавена „Саваните на Вероник“. Заедно със съобщението бе публикуван разговор с авторката. Вероник обясняваше, че след поредица опити за „директно снимане“ върху хартия преминала на по-гъвкава и благодарна основа — ленено платно. След като се направела светлочувствителна чрез напояване със сребърен бромид, тъканта се излагала на светлината. После още съвсем мокрият от проявителя модел бил увиван от глава до пети, „като труп в саван“, уточняваше Вероник. Накрая тя обработвала платното с фиксаж и го измивала. Можело да се постигнат любопитни прояви на разяждане при условие, че моделът се боядиса с титанов биоксид или ураниев нитрат. Отпечатъкът тогава получавал синкави или златисти преливания. Накратко, заключаваше Вероник, оказвало се, че традиционната фотография изоставала от тези нови търсения. ДЕРМОГРАФИЯ щяло да бъде по-подходяща дума.

Не е трудно да се предположи, че най-напред посетих църквицата на Рицарите. Поради височината на тавана корабът изглеждаше тесен и сякаш вкопан в яма. Това веднага оказваше потискащо въздействие върху посетителя, което се усилваше от „саваните“, покрили изцяло стените и пода. Навсякъде — горе, долу, вдясно, вляво — погледът се сблъскваше с черно-златистия призрак на едно тяло, сплескано, разпростряно, свито, разперено, отпечатано във всички пози и превърнато в траурна натрапчива украса. Човек имаше чувството, че гледа колекция от одрани и сетне разстлани човешки кожи, същински дивашки трофеи.

Бях сам в църквицата, която ми заприлича на морга, и страхът ми растеше всеки път, когато откриех някоя подробност, напомняща лицето или тялото на Ектор. Спомних си с отвращение онези кървави и правилни отпечатъци, които правехме в училище, като смазвахме с юмрук хваната между два листа муха.

Готвех се да изляза, когато внезапно се намерих лице в лице с Вероник. Исках да й задам само един въпрос и не можах нито секунда повече да се сдържа.

— Вероник, къде е Ектор? Какво направихте с Ектор?

Тя се усмихна загадъчно и с неопределено движение посочи саваните, които ни ограждаха от всички страни.

— Ектор ли? Ами той е… тук. Направих с него… това. Какво повече искате?

Щях да настоявам, но видях нещо, което окончателно ме застави да млъкна. Тя носеше на шията си кожена връвчица, на която висеше пробитият зъб на бенгалски тигър.

Бележки

[1] Стоманени пружини за силова подготовка. — Б.пр. ↑

[2] Универсален уред за разтягане и съкращаване на мускулите. — Б.пр. ↑