Хелън Хелга Уилсън
Разписанието

Навел муцуна, като спуснал се в атака бизон, автобусът на Ройъл мейл^[1] се носеше бързо по асфалтеното шосе, което водеше от Алис Спрингс на север до Дарвин. Три дни са напълно достатъчни, за да се измине това разстояние от около деветстотин мили — така се бяха разбрали правителството на нейно величество и Големия Джо Хюйт, човекът, който се бе наел да обслужва линията и да доставя пощата. И точно толкова траеше пътуването — три дни, ни повече, ни по-малко, и в най-големия пек на лятото, и в най-проливните дъждове на влажния сезон. Златотърсачи и овцевъди можеха да сверяват часовниците си по Ройъл мейл.

— Знайте, че рекорди няма да поставяме — казваше обикновено Големия Джо, за да успокои пътниците, като скръстваше огромните си ръце на не по-малко огромния си гръден кош. — Но аз обичам да спазвам разписанието.

Възприел беше твърдото произношение на тази дума от американците, които през войната бяха помагали при строежа на това шосе. И беше забелязал, че така респектираше мудните пътници много повече, отколкото с по-меко звучащото „ръсписание“. С едно разписание шега не бива. С едно „ръсписание“ това е допустимо. Едно разписание — това значи неотклонна, изрядна изпълнителност. Никакви излежавания в леглото, щом е казано, че закуската е в седем; никакви разправии за последната пинта^[2] от хладката вода в газените тенекии; никакви празни приказки под покритите с клони малки навеси на местата, определени за почивка.

— Престой — петнадесет минути! — обявяваше Големия Джо, щом спираха. И точно на петнадесетата минута прозвучаваше властно клаксонът на Ройъл мейл. Пет минути след това чакълът край пътя започваше да хрущи под двойните гуми на автобуса и тежко на онези, които се бяха забавили. Те трябваше да подскачат по най-комичен начин покрай бавно движещото се чудовище, пронизвани от недружелюбните или презрителни погледи на по-примерните пътници. На тях се лепваше етикетът „някои хора“ и те биваха моментално заклеймявани. „Някои хора“, изглежда, смятаха, че могат да не се съобразяват с останалите пътници или пък че им се полагат специални привилегии, или пък може би си мислеха, че пощенската кола е луксозен туристически автобус; или пък, което вече беше най-страшното обвинение, застрашаваха спазването на свещеното разписание със своя егоизъм.

Големия Джо огледа пътниците в огледалото, присвивайки леко очи, от което в края на клепачите му се появи по една делта от бръчки. Едва ли имаше нещо неестествено в това, че госпожа Хийли, съпругата на една много важна личност, оглавяваше списъка на нежеланите пътници. Тя не беше искала да пътува с Ройъл мейл, но места за самолетите вече нямаше. Така че чувството на неприязън бе взаимно. Гледай я само — седи съвсем изправена, с тези огромни очила и с тази качулка на главата, все едно е в космически кораб, а на хладната й физиономия се изписва неудоволствие, когато децата на семейство Удли се втурват покрай нея надолу по пътеката между седалките. „Ледената висулка“, това име би й подхождало съвсем не лошо, си помисли Големия Джо и хвърли един поглед към часовника си. По дяволите, трябваше вече почти да е стигнал разклона за Атак Крийк, където трябваше да остави децата, които се прибираха в къщи за ваканцията след първия срок.

А, ето го там и разклона, близо до стария пътен знак, поставен от военните, който предупреждаваше да не се кара твърде бързо по тази права отсечка на пътя: „Внимавай! Гумата расте по дърветата — временно владение на Тоджо.“^[3]

И камионът вече беше там, изтеглен на сянка под един корков дъб. Мама, татко и малката сестричка стояха важно отпред и се опитваха да не дават воля на радостта си от завръщането на децата в къщи. Зад тях един засмян говедар и трите му малки хлапета, всички облечени в безупречно чисти дочени дрехи, ръкомахаха и крещяха възторжено.

В отговор големият клаксон на Ройъл мейл прозвуча три пъти тържествено и колата взе да забавя ход. Том Удли вече беше увиснал на стъпалото и без да чака тромавият автобус да спре напълно, скочи и потъна в развълнуваната малка група. След него, по-спокойно, тръгна Анджела — с черни чорапи на дългите си крака и със спретната униформа, тя изглеждаше малко прекалено официална сред това безкрайно море от равнини. В един момент майка й успя да се освободи от Том и с радостен вик малкото момиче изпусна ожулената си ученическа чанта, а с това падна и цялата й важност и тя се затича към майка си. Накрая, с умерена стъпка, понесъл пощенската чанта, след децата тръгна и Големия Джо. Размяна на поздрави с всички, някоя и друга клюка за хората, живеещи край шосето, и големият автобус отново потегля. Шофьорът на малкия стар камион пали и той мотора и се опитва да заглуши автобуса, а веселата дружина в каросерията вика, смее се и плющи с камшици. Някои от автобуса се обръщат и със стаена завист им махат, за миг загубили онова чувство на превъзходство, което пътуващите надалеко изпитват към пътуващите на къси разстояния.

Като натисна педала на газта, Големия Джо отново погледна в огледалото. Да, точно както си и мислеше. Бабето пак се опитваше да излее пред някого историята на своето семейство, този път — пред Ледената висулка. Знаеше добре как тя постъпва в такива случаи: малкият семеен албум, разтворен в средата, където имаше снимка на двама мъже във войнишки униформи, единият с моржовски, а другият с четинести мустаци.

— Мъжа ми и сина ми — започваше старата жена с твърд глас, уверена, че личните и работи непременно ще заинтригуват всеки непознат. — Единият в миналата война, а другият в тая… — И ако слушателят продължаваше да седи безучастно, тя добавяше опечалено: — Убиха ги, и двамата ги убиха.

Големия Джо я разгледа със съчувствие. Горкото бабче. И все пак, жена с характер. Сама, без близък човек, се е хванала да измине трите хиляди мили от Мелбърн до Дарвин, за да види останалия й единствен син, и то, без да е напълно сигурна, че новата й снаха ще се зарадва. При това пътува по най-тежкия начин. Единственото, за което се тюхкаше и се страхуваше при всяко едно спиране на автобуса, бе, че кутията с шапката й щяла да се смачка в камарата на багажа. А после почваше да се извинява:

— Знаете ли, та това е новата ми шапка, с розата. А аз искам, като пристигна, да изглеждам добре… пред снахата.

Да, тежко е да си стар и самотен… и да те е страх. Той забеляза с известно облекчение, че сега тя се беше обърнала към двете жени, които седяха пред нея. Вярно, в тяхно лице щеше да срещне по-отзивчиви слушатели, но затова пък на свой ред трябваше да изслуша една съвсем различна семейна сага. Знаеше ги той тези майка и дъщеря — работеха и двете като прислужници в болницата в Алис Спрингс, а сега бяха тръгнали на север за Катерина, където щяха да работят нещо подобно. „Добре си ми беше на мен в Алис — беше споделила с него веднаж майката. — Но цялата работа е заради Еми. Още един неподходящ кандидат…“

Той й беше кимнал с разбиране. Историите на Еми му бяха известни. Знаеха ги почти всички мъже, които живееха край шосето. Според него майката се беше заела с една безнадеждна задача. Но на нея не й липсваше дух.

Повечето от тях бяха хора със силен дух. Като онази двойка на средна възраст с шестте здрави деца, нямащи още и петнадесет години. Е, ако не всичките, поне петте бяха здрави. Средното, едно кльощавичко осемгодишно момиченце, не беше добре с очите и мяукаше като болнаво коте, което стопанинът рано или късно решава да извади от котилото и да хвърли в реката. Това, за жалост, го бяха пощадили. Бащата беше дребен човечец. Японците му бяха вдигнали във въздуха къщата с магазина и сега цялото семейство трябваше да започне живота отново, от най-ниското стъпало. Градският живот за тях беше приключил.

Ами младата госпожа Пърсър, с белоликото бебе и двугодишното момченце, която сега се връщаше при мъжа си в Пайн Крийк? Дяволски тежко пътуване бе това за две малки деца, току-що излезли от болницата.

А, виж, съвсем друго беше положението с онези две рожби на сатаната, които сега отиваха при баща си във военновъздушната база край Дарвин. Най-щастливият момент в живота на майка им щеше да бъде, когато му ги заведе. Все пак не бяха лоши децата. Палави бяха, вярно, ама едно момче няма да е момче, ако не е закачило малко от дявола. Той погледна пак в огледалото с бащинско снизхождение. И изведнаж настръхна. По-малкото момче, петгодишното, все тъй неуморно си скачаше на седалката като през последните два часа. По-голямото, седемгодишното, тихо и методично изрязваше тапицерията с едно джобно ножче, с което скришом бе успяло да се сдобие.

Страшният глас на Големия Джо прогърмя по високоговорителя:

— Ако тези две момчета не престанат да съсипват седалките, ще спра колата и ще ги изхвърля навън.

Настъпи дълго ужасно мълчание. Петгодишният скокльо за момент сякаш увисна във въздуха, след което бавно потъна в седалката си, пронизван от десетки укорни погледи. Той се заравяше все по-надолу и по-надолу, докато накрая можеше да се види само щръкналата му коса. Седемгодишният злосторник просто за малко спря работата си и погледна нагоре с ангелски невинна усмивка, уверен, че такава заплаха не би могла да се отнася за него. Розовият му език се показа озадачено в пролуката от падналите предни зъби. Майка му обаче, измъчена и уморена, изведнаж се сепна в обедната си дрямка, нахока сина си здравата, грабна ножчето ядосано от ръцете му и го хвърли през прозореца.

Големия Джо тихо се засмя. Да видим каква ще бъде следващата беля на малкия дявол? Случилото се даде на пътниците интересна тема за разговор. Те се поизпънаха на седалките си и като се усмихваха или като гледаха неодобрително към момчето, всеки според характера си, започнаха да си разправят за своите собствени деца или за детството си.

Не говореше единствено младото момиче, което седеше само на една от предните седалки. Една малка загадка е това момиче, помисли си той и се намръщи — не обичаше загадки в своя автобус. Слиза в Хеиз Крийк. Той скрито взе да я наблюдава на фона на общото оживление, предизвикано от неговото обаждане по уредбата.

Беше я забелязал още когато се качи на автобуса заради черната сплетена на венец коса. Другите всички бяха късо подстригани. Около двайсет и три-четири годишна трябва да е, реши той. Бледо, градско лице, сега с лек обрив от горещината, и големи тъмни очи, които, както му се стори, срещайки веднъж погледа й в огледалото, бяха забулени от страх. Сигурно е работила в някоя канцелария в града, продължи да размишлява той; ходила е на работа всеки ден с електричката, ръфала е по някой сандвич в обедната почивка и е гледала нов филм всеки петък вечер с поредното си гадже. Какво търсеше тогава из тоя край, където Хеиз Крийк^[4] лъкатуши из най-дивата част на Нивгаш-нивгаш^[5]?

Беше погледнал лявата й ръка, щом момичето свали сините си памучни ръкавици, когато скоро след тръгването горещият въздух от вътрешността на страната започна да си пробива път в автобуса като закъснял пътник. Нямаше халка. Тогава? Може би гувернантка в някоя отдалечена ферма? Е, в края на краищата това не му влизаше в работата. Пък и не беше чул да има ферми край Хеиз Крийк. Имаше един куп новосъздадени бананови плантации, все още твърде примитивни, за да могат собствениците им да си помислят за такъв разкош като гувернантка.

Тя седеше, вперила поглед през прозореца, но според него едва ли виждаше много от онова, което минаваше пред очите й. Беше твърде заета със собствените си мисли. И беше уплашена. Почти беше изпаднала в паника.

Впрочем станало бе вече време за обед и той с удоволствие спря пред самотно стърчащия заслон-магазин на Фрейзър. Тук щяха да обядват под един покрит с клони навес, уж за по-хладно, но в същност това бе само сигнал за атака към скрилите се в засада рояци мухи, които, без да се бавят ни най-малко, се нахвърлиха върху обезумелите пътници.

Госпожа Хийли огледа почти с еднакво отвращение спаружения спаначен лист, доматеното резенче и мръвката месо, която навярно беше от жилавата отрудена плешка на някой вол, овца, коза, та ако не и на бивол.

— Това е направо безобразие — извика тя и бутна настрани чинията си. — Даже и местните диваци не би трябвало да ядат такова нещо.

Тя стана и сърдито напусна масата. Последваха я още две-три дами, които тайничко се добраха до чантите си, за да се подкрепят с бисквити и плодове. Останалите продължиха да се хранят без всякакви протести, като някои даже си поискаха допълнително по чаша от жълтата лепкава течност, която за майтап носеше името „Портокалов еликсир“.

Големия Джо натисна клаксона малко по-рано от друг път. Няма какво да се събират и да мърморят, си помисли той. Вкарай ги в автобуса и ще забравят за обеда. Е, вярно, че беше ужа̀сен, ама пък и кой би се хванал на тая работа тука.

А, ето още двама пътници. При това единият е бая посръбнал. Такива хич не обичаше да ги качва. Даже за момент се поколеба дали да не им каже да стопират някой камион. И без това щяха да пътуват само до Катерина. После разгледа внимателно този, който беше сравнително по-трезвен. Това лице му бе познато отнякъде. Да, разбира се — Слаг Слейтър. Ако го беше познал, преди да му вземе парите, въобще нямаше да го качи. Не му трябват неприятности, пък и онази майка, като го зърне само…

Двамата мъже се повлякоха по пътеката и залитайки, седнаха на последната седалка, единият — вляво, а другият — вдясно. Слаг настани приятеля си удобно в ъгъла, подпря го на един куфар и го остави да си мрънка нещо, подобно на радио, което някой е забравил да изключи. Големия Джо насочи вниманието си към останалите пътници.

— Не го гледай, Еми — изсъска майката и хвана здраво дъщеря си за ръката. — Това е пак този ужасен човек… пиян като…

— Ти не ми казвай какво да правя — отвърна бързо дъщеря й. — Пълнолетна съм, нали така, и доколкото знам, живеем в свободна страна.

— Еми, само да си посмяла да отидеш… — Загрижена, майката ту заплашваше, ту молеше. — Чуй ме, Еми, този човек не е стока. Направо не е стока.

— Еми! — Слаг се намести удобно на празната седалка и потупа мястото до себе сп подканящо. — Еми!

Този път Еми се дръпна силно, от което майка й се завъртя и се блъсна в прозореца, а Еми стана и отиде при Слаг. Големия Джо видя как тя се притисна до него и се сгуши под ръката му, която беше небрежно отпусната върху седалката. Той сложи още един от фруктовите бонбони в устата си. В огледалото виждаше как майката се бе превила и сподавено проплакваше под избелялата си старомодна шапка. Бабето тихо я утешаваше.

Големия Джо само вдигна рамене. Оставаха му не повече от два часа до Флиндърз Уотърз — движеше се точно по разписание. И тъкмо тогава, като оръдеен изстрел, взе, че гръмна задната гума. Това означаваше най-малко четвърт час загубено време. Той изруга полугласно, смъквайки се от кабината, след като обясни накратко по уредбата какво е положението. Но при тая горещина и неподатлива гума работата му отне малко повече от половин час. Е, няма страшно, рече си той, може да се навакса лесно. Онези апапи от телеграфната станция ще има да ме подбиват за закъснението, но това ще го изтърпя. А в Катерина ще пристигнем както обикновено. Ако трябва, няма да спирам за следобедния чай.

Но недоволството бе изразено по най-бурен начин. Не, те трябвало да спрат за следобеден чай. Как си представяте вие, че можем да продължим да понасяме горещината и прахоляка без чашка чай? Пък и бебето на госпожа Пърсър нещо съвсем е прежълтяло. Хайде още половин час, за да се поразхлади детето в сянката на покритата с бръшлян веранда на станцията. Че и разтривки с влажна гъба, та да живне дребосъкът малко.

После пък скокльото изчезна и никой не можеше да го открие. Хайде още десет минути викане и търсене. Големия Джо стисна мрачно устни. Досега един час закъснение. Ако тоя, малкият хлапак, беше негов син, щеше да му смъкне кожата от бой. А, ето го и него. Върви с най-сериозен вид, притиснал здраво към гърдите си няколко ръждясали железа от джип, изоставен в шубрака край пътя.

— Оставете го, нека ги вземе със себе си в автобуса — казва Джо на обърканата майка. — По-добре да се занимава с тези боклуци, отколкото да ми разваля тапицерията.

Най-после отново са на път. Големия Джо малко се е привел над огромния волан, като жокей, пришпорил коня си по правата отсечка на пистата. Никакво спиране повече до Катерина, каквото ще да става. И все пак, да, на едно място трябваше да спре — заради онова момиче, което слиза на Хеиз Крийк. Той погледна момичето. Сега тя седеше поизправена на седалката, а бузите й бяха залети от лек руменец, който явно не беше от горещината. Току-що беше сресала косата си и беше облякла нова жълта блуза с цвят на вечерна слънчева светлина. Виж ти, че тя била едва ли не хубава! Той загледа младото й лице с преценяващ поглед и точно тогава на вратата на кабината леко се почука.

— Извинете, че ви безпокоя — каза бащата на шестте деца с най-учтив тон, — но момичето, което слиза на Хеиз Крийк…

— Какво иска? — прекъсна го Големия Джо, без да откъсва очи от пътя.

— Ами тя ще се жени довечера. Казала на жена ми, докато бяхме спрели. Техните били абсолютно против, та тя тръгнала сама. Викаме, че не би било лошо да посъберем една малка сума… да й я поднесем като един вид подарък, щом спрем на Хеиз Крийк. Няма да се бавим повече от една-две минути — добави той за успокоение.

— Досега съм закъснял с един час — предупреди го Големия Джо. — Така че цялото това поднасяне трябва да свърши съвсем бързо…

— Но да, разбира се — увери го мъжът, като пое банкнотата, която Големия Джо му подаде. — О, благодаря ви… ние смятахме това да бъде само една малка символична сума, колкото…

— На всеки, който е решил да се установи в Хеиз Крийк, му трябва нещо повече от символична сума — каза натъртено Големия Джо и се приведе още по-ниско над волана. — Животът по тези места е бая суров… та това си е все още част от Нивгаш-нивгаш.

— Бъдещият й съпруг щял да я посрещне на разклона — подхвана отново мъжът, като се опитваше да запази равновесие в люлеещия се автобус. Свещеникът от Вътрешната мисия^[6] щял довечера да бъде там…

Големия Джо не каза нищо, тъй като беше съсредоточил вниманието си върху един труден завой. Мъжът поизчака малко и продължи:

— Не го е виждала повече от три години… той тръгнал преди нея, да поуреди малко банановата плантация.

— Да се чуди човек за какво са тръгнали тези градски момичета на север — изръмжа Големия Джо. — Ако знаеха само какво си навличат на главата!

— Той ще я чака на разклона. — Мъжът пусна банкнотата в шапката, която беше взел със себе си, и се върна обратно при пътниците.

Сега, като се разчу новината, целият автобус възбудено се разбръмча. Мрачни погледи бяха отправени към Ледената висулка, която нещо се канеше да протестира, щом видя, че шапката обикаля седалките, но въпреки всичко добре се отсрами. Бабето обясняваше на всеки, който бе готов да я изслуша, че тя непременно трябва да извади кутията с шапката си от фургона за багаж. Розата върху шапката й била съвсем-съвсем нова. А една булка трябва да има цвете, пък ако ще и изкуствено да е.

Пияният беше престанал със своето постоянно мъркане и бе обърнал джобовете си. Слаг и Еми също бяха прекратили своето доста по-различно мъркане и Слаг беше проявил особена щедрост, взимайки от надницата на Еми за последната седмица. Госпожа Пърсър изшътка на хленчещото си бебе да мълчи и се загледа със съчувствие в момичето. Дано има по-добра съдба от моята, си помисли тя, водена от най-хубави чувства. Нямаше да е толкоз лошо, ако Тед не пиеше и децата не се разболяваха от лошия климат… Мога да й подаря оная кутия с талк, която ми дадоха в болницата… Тед ми изпрати пари точно колкото за връщане.

Скокльото и злосторникът засилваха нарастващото вълнение, като брояха крайпътните стълбове.

— Само още 418 до Дарвин, нали, мамо? А колко още до Пайн Крийк?

— Хеиз Крийк, а не Пайн Крийк…

— Но защо, нали Пайн Крийк, мамо?

— Защото плантацията е край Хеиз Крийк.

— Но защо, защо?…

— Брой стълбовете, мойто момче. Виж, ето го и 417. Остават само още седем до Хеиз Крийк.

Още шест. Още два. Още един.

Всеки се взираше навън през най-близкия му прозорец. Един пътник, който имаше спускащо се място на пътеката, беше избутал пияния настрана и най-безцеремонно го бе прекрачил.

— Хващам бас, че аз ще го видя първи…

Младоженката седеше скована и смутена на мястото си отпред, стиснала с две ръце стар куфар, от който висеше бледосиня панделка, която тя бе пропуснала да прибере в бързината.

Автобусът започна да намалява скорост. Ето го и разклона. Разклонът за Хеиз Крийк. Един пътен знак и нищо друго. И никакъв човек.

В мълчание, което сякаш обвиняваше, Големия Джо слезе тромаво от кабината си. Огледа се бързо наоколо. Никакъв човек. Може ли пък тоя младеж да е толкоз безотговорен, та да не дойде навреме да посрещне годеницата си, която е пропътувала три хиляди мили дотук? Е добре, ще ги чака десет минути, за да поздравят момичето, и нито секунда повече. Но и така, пак ще пристигне в Катерина с един час закъснение. Може и да стопи четвърт час. Но не повече. Оттук нататък местността ставаше хълмиста и останките на няколко военни камиона, които се въргаляха долу в клисурите, напомняха на всеки да не взима завоите прекалено бързо.

Протегнати ръце, готови да й помогнат да слезе, да поемат от треперещите й ръце куфара и тежкия безформен пакет, увит в хартия. Малки шеги, които да ободрят булката, докато младоженецът се бави.

— Решил е в последния момент да се поиздокара още малко… че как не, за такъв случай.

— Ще видите, че си е пуснал брада… тука почти всички са брадати.

— Тъмен ли е или рус? Или може би рижав, а?… Едно ще знаете, момичетата много си падат по рижави бради.

После за малко се умълчаха. Всички се опитваха да не се взират в притихналата местност наоколо. Далеч вляво, където бе коритото на Хеиз Крийк, сред започващите възвишения можеше да се забележат свежозелените квадрати на плантациите, а още по-нататък, като страж, над тях се извисяваше черната маса на някаква планина.

Големия Джо наруши мълчанието.

— Хората, които пътуват с автобуса, биха искали да изкажат своите най-добри чувства към вас — каза той на момичето, което всячески се опитваше да не изглежда развълнувано. — Но тъй като разбрахме за сватбата едва при последното спиране, не успяхме да се отбием в най-близкия магазин…

Пътниците весело се разшумяха и се скупчиха около напълно изненаданото момиче, което няколко пъти си смени боята. И докато господин Мелоуз произнасяше своята кратка реч, една от по-големите му дъщери изтича и набра малък букет от диви рози, които растяха край пътя. По време на речта момичето бе забило поглед в земята, а когато приемаше малкото портмоне, ръката й леко потреперваше.

— Просто не мога да ви кажа колко съм ви благодарна… — се обърна тя към всички, събрала кураж. — Мислех си, че на моята сватба тук няма да има нито един от близките ми… а ето че се събраха повече от четиридесет. — Тя спря за малко, а след това забързано продължи: — Моля ви, не чакайте повече. Знам, че се движите със закъснение. — Последните думи бяха отправени лично към Големия Джо. — Тим ще бъде тук всеки момент. И на всички много, много ви благодаря.

— И да постоим още някоя и друга минута, няма страшно — чу се да казва Големия Джо и сам се изненада на думите си и спокойния си тон, сякаш разполагаше с резерв от няколко часа. — Такова засукано момиче оставя ли се само̀ тука? До селището обратно по пътя са седем мили, а по тези места нощта настъпва почти внезапно.

— О, моля ви се, не чакайте повече — притрепера през сълзи гласът на момичето. — Сигурно джипът се е развалил. Тим все разправяше смехории за този негов джип.

— Хайде, докато чакаме, да пием за здравето на булката. — Приятелят на Слаг, в някакъв момент на трезвеност, стоеше, олюлявайки се на стъпалото, и за едното чудо държеше три бутилки хладка бира. — Хайде, вадете чаши…

Намериха се достатъчно чаши — и стъклени, и пластмасови, и капачки от термоси, та всеки можа да пийне по глътка за булката. И отново речи, отново шеги. Минаха още десет минути. И още десет.

— Моля ви, тръгвайте вече — настоя момичето, почти напълно разстроено. — Всички бяхте толкова мили. А като знам и колко сте уморени. Пък и разписанието…

— Е, май наистина ще трябва да тръгваме — неохотно се съгласи Големия Джо. — Нали това е разклонът, където се бяхте разбрали да ви посрещне?

— Да, щом казвате, че това е разклонът за Хеиз Крийк. Освен това аз го познах и по оня чудат мравуняк, който има форма на торпедо.

Мълчаливо, един след друг, пътниците започнаха да се отправят към автобуса, като всеки поотделно се сбогуваше с момичето. Щом се настаниха по местата си, те се загледаха назад през прозорците. Момичето се бе преместило на сянка под един корков дъб, стоеше вдървено и им махаше. Малкото червено пластмасово портмоне, което държеше в ръка, се открояваше като ярко петно върху сиво-зеления пейзаж.

Големия Джо се вгледа в огледалото над главата си. И изведнаж му се стори, че в това малко парче стъкло с живачен гръб и размери три на четири инча са устремени четиридесет и един чифта очи — умоляващи, настояващи, заплашващи. Обвиняващата тишина проникваше в кабината му, сякаш радиоуредбата бе почнала да работи в обратна посока. В очите на скокльото се четеше особено тежък укор.

Без обяснения той включи на задна и забеляза с мрачно задоволство как една вълна на облекчение заля прашните и уморени пътници. Бабето се облегна назад с въздишка на облекчение, като бършеше очите си. Шестте деца едва не извикаха от радост и провесиха глави през прозорците. Еми силно подсмръкна. Даже Ледената висулка се отпусна. Огромният автобус взе бавно да се движи назад, докато се изравни с момичето.

— Хайде, скачайте бързо в колата — викна й Големия Джо. — Ще ви откарам до селището.

— Благодаря ви много, но… — Лицето на момичето бе пламнало от смущение и все пак на шофьора му се стори, че зад сълзите в очите й, които само бяха чакали да остане насаме, за да потекат, той можа да забележи и облекчение.

— Скачайте бързо — повтори той малко грубо.

— Но разписанието?… — Въпросът прозвуча като сконфузено извинение.

— Да върви по дяволите! — Това вече беше последният, най-голям жест на Големия Джо.

Но точно когато вече беше сложила крак на стъпалото, от горичката екна силен глас, след което се появи висок млад мъж, облечен в къси военни панталони, високи обувки, шапка и… толкоз, нищо повече. Тя се спря за миг, погледна през рамо и лицето й грейна. Вехтият куфар се изплъзна от ръката й, свлече се по чакъла и се спря в канавката край пътя.

След няколко секунди главата на младия мъж се показа в отвора на вратата.

— Благодаря — каза той отсечено на Големия Джо, като вдигна ръка. Погледът му пробяга по редиците от дружелюбни лица, светнали от двете страни на пътеката като предните фарове на колона от автомобили. — Благодаря — каза той още веднъж.

Мълчешком двамата вдигнаха куфара, от който все още се влачеше синята панделка. Той промуши един прът през дръжката и момичето хвана другия край. Със свободната си ръка мъжът стисна здраво под мишница големия кафяв пакет. Благопожелания се посипаха върху тях като конфети. На добър път! Довиждане! Довиждане!

Те тръгнаха по пътеката, която водеше през пущинака към заоблената черна планина с разчистените малки квадрати на банановите плантации, които се бяха сгушили в подножието й. Смълчани, пътниците гледаха след тях, докато дребните им фигурки се загубиха в зелените вълни на корковите дъбове.

Големия Джо погледна в огледалото и запали мотора.

Бележки

[1] Пощенската служба в Австралия. — Б.пр. ↑

[2] Мярка за течност, равна на 0,570 л. — Б.пр. ↑

[3] Каучукът става крайно дефицитна суровина след окупирането на Малая и Индонезия от японците. Генерал Хидеки Тоджо (1884–1948) — министър-председателят на Япония през периода октомври 1941 — юли 1944. — Б.пр. ↑

[4] Крийк (амер. и австрал.) — рекичка. Думата се използува още и като втори елемент в названията на селища, намиращи се край река. — Б.пр. ↑

[5] Невър-Невър — топоним, с който се обозначава една обширна и слабо населена територия с неопределени граници, обхващаща северозападната част на щата Куийнзланд и части от щата Северна територия. — Б.пр. ↑

[6] Църквата, която обслужва вътрешността на страната чрез пътуващи свещеници. — Б.пр. ↑