Зейвиър Хърбърт
Кайджек Певеца

Кайджек Певеца и жена му Нинюл вървяха нагоре покрай реката, като си проправяха път през повалените от вятъра тръстики, палмови листа и клони, осеяли брега. Утрото беше безветрено и мъгливо, след като през нощта югоизточният вятър яростно прогони влажния мусон. Мъглата скриваше върховете на високите дървета и се стелеше плътно над бурната мътна вода. Призори беше ясно и студено, но сега вече се затопляше.

Пот се стичаше по скулестото изпито лице на Кайджек, по къдравата му, гарвановочерна брада и от мишниците по високото му, слабо, голо тяло. Единственото му облекло беше набедрената превръзка — ивица мръсно зебло, откъсната от брашнен чувал и прикачена към пояс от сплетени коси. На дясното си рамо носеше три копия и копиехвъргачка, на лявото висеше дълга торба от банянови^[1] въжета, в която бе сложил голямото изрисувано диджериду^[2] и музикалните пръчици^[3]. Дребничката пълна Нинюл лъхтеше зад него, натоварена с цялото им имущество — на къдравата си глава балансираше голям вързоп, друга голяма торба, изплетена от трева, се спускаше на гърба й, прикрепена към вързана през челото й каишка; в торбата от захар, преметната през лявото рамо, бяха брадвичката и пръчките за изравяне на корени, а в дясната си ръка държеше тлееща главня за разпалване на огън и тояжка. Беше облечена в саронг от преправена стара копринена рокля.

Нинюл вдишваше острата миризма на пот на мъжа си. Тя не я дразнеше. Дори напротив — Нинюл се гордееше с нея, както и с таланта му, и смяташе, че тя е едно от проявленията на дарбата му. Сплеснатите й месести ноздри се разширяваха и тя си спомняше как по-незначителни певци идваха при него по време на ритуални празници, за да ги намаже с потта си. Лицето й светна при спомена за успеха, пожънат от него на последното събиране, на което отидоха — при племето маравуда на брега на океана, — с най-новата му песен „Състезанията при потока в боровата гора“. Освен класическите, хората от ритуалните сборища най обичаха сатиричните песни за белия човек. Но приятният спомен продължи само миг. Нинюл отново съзря отпуснатите рамене и нервната походка на мъжа си и загрижеността й за него в борбата, която той водеше с музата си, се възвърна. При пълнолуние те трябваше да бъдат на обреда по посвещаването на младите хора от племето марантейл. Луната вече бе почти пълна, а те с всеки изминал ден се отдалечаваха от земята на марантейл и Кайджек все още не бе съчинил очакваната от него песен.

Кайджек беше най-прочутият певец на земята. Песните му се знаеха навред — от червените Кимбърлийски планини до солените води на Големия залив. Където и да отидеха Кайджек и Нинюл — а тя бе винаги с него, — навсякъде ги посрещаха топло, защото, макар песните му да стигаха до хората преди него, той винаги идваше на празненството с нова песен. Не че му беше тъй лесно да композира! Ни най-малко! Често музата му убягваше с месеци. Тогава безсилието го правеше нещастен и той тъй се срамуваше от него, че — следван от Нинюл — започваше да бяга от хората, да броди по дивите места като самотните магьосници-знахари, наричани „мумба“.

Сега, вървейки с шум и трясък нагоре по реката през гъстата трева и гората, той се гърчеше в агонията на безсилието. Така двамата с Нинюл вървяха все напред, забързани, но без посока и цел. Стадо кенгура ги усети и избяга с тропот и пращене. Бели папагали се спускаха от речните дървета да ги погледнат и с писъци се разлитаха в мъглата. А те вървяха и вървяха, докато внезапно ги спря яростен кучешки лай, който екна от мъглата пред тях.

Кайджек, загледан напред, чу как Нинюл цъкна с език и се обърна към нея. Тя му направи знака „бял човек“, след това посочи с устни наляво. Кайджек погледна натам и видя дънерите на млади дървета, каквито никой черен не би отсякъл, за да си направи лагер. Нинюл вече беше усетила присъствието на бял човек в околността, защото малко по-назад бе забелязала пресни следи от подкован кон и тъкмо преди да излае кучето, й се стори, че чува конски звънец. Кайджек бе извървял мили, без да види или чуе нещо. Той се обърна и пак се загледа напред.

Тогава изскочи кучето — дребно, червеникаво овчарско. Като ги видя, то изскимтя, подви опашка и изчезна с писклив лай. Белият човек му извика нещо. То продължи да лае. Те прецениха разстоянието. За миг останаха неподвижни. Нинюл метна поглед наляво в мъглата, като си правеше сметка да свият натам, за да избягнат това, което ги чакаше отпред. Но Кайджек се обърна пак към нея и изсъска:

— Инта джах — тютюн!

Тя кимна. Отдавна вече нямаха троха тютюн. Кайджек в отчаянието си често стенеше, че само ако има щипка тютюн, може би ще открие песента.

Продължиха предпазливо напред. След още десетина крачки смътно различиха в мъглата лагера — палатка, дървен сайвант, огнище, покрито с дървесна кора, лека каручка и миньорски инструменти. Кайджек и Нинюл знаеха за какво са инструментите, защото неведнъж бяха работили за златотърсачи. В лагера имаше един бял мъж, черни не се виждаха. Белият седеше върху сандък под сайванта и месеше хляб в корито за промиване на злато, стиснато между краката му, загледан в мъглата в посока към тях. Кучето клечеше пред него, смълчано, но нащрек.

Кайджек подаде копията и торбата си на Нинюл, но си остави копиехвъргачката. Нинюл се спотаи зад едно дърво. Кайджек бавно продължи напред. Белият скоро го видя и се втренчи сурово в него с изпъкналите си сини очи, които му желаеха всичко друго, но не и добре дошъл. Кайджек спря при огъня. Той бегло познаваше мъжа. Беше го виждал в оловните мини в Кингари и бе чувал черните да разправят за него, че е мрачен и избухлив. Казваше се Анди Гант, бе на около петдесет години, пълен и набит, с широко, червендалесто, обрасло с четина лице, прошарена светла коса и дълги, червеникави, проскубани мустаци.

Сега Анди Гант бе в особено лошо настроение. Силната влага го бе ударила в черния дроб и цялото тяло остро го сърбеше. Затова се занимаваше по това време с домакинска работа, вместо да копае и промива златоносния пясък зад лагера. Робският труд по копаенето на сбития пясък и промиването на мизерните прашинки злато бе отчайващ по всяко време на деня, но увеличеният черен дроб и огненият сърбеж го правеха съвсем непоносим. Беше се бъхтил тук през целия летен мусон и не бе промил достатъчно злато дори да плати храната си, макар да бяха налице всички признаци, че наблизо има богато находище. През повечето време беше сам, изоставен от двамата черни, които доведе със себе си. Идеше му да застреля всеки черен, който му се изпречи пред очите.

Кайджек плю в огъня, за да покаже дружелюбието си, ухили се и поздрави:

— Добър ден, шефе!

Поглади брада, вдигна десен крак, опря го на лявото си бедро над коляното и се подпря на копиехвъргачката.

В отговор Анди размърда разцепената си устна и оголи едри жълти зъби. После прехвърли вниманието си върху тестото.

Кайджек се изкашля, плю отново и каза:

— Е, шефе, искаш аз работи за теб?

Лицето на Анди потъмня. Месенето стана по-енергично.

Пауза, по време на която Кайджек страстно пожела лулата и пресования тютюн върху скованата от млади дръвчета масичка зад Анди. После отново се опита:

— Аз наистина добър работник, шефе, става преди светло, работи много добре…

Анди не можа да се сдържи повече. С пламнали от ярост очи той скочи и изкрещя:

— Я изчезвай по дяволите, миризлива черна гад, преди да съм ти пуснал куршума!

Кучето се присъедини към него и започна яростно да лае и подскача наоколо.

— Как негово име? — извика Кайджек, като отпуска крак.

Анди сграбчи с тестена ръка дръжката на една кирка:

— Ще ти кажа аз как му е името, просяк такъв, сега ще ти кажа! — и се втурна към него.

— Ей, внимавай! — извика Кайджек, обърна се и хукна назад към Нинюл, следван по петите от кучето. Нинюл прогони кучето с пръчка. След това двамата сграбчиха багажа си и побягнаха назад, откъдето бяха дошли.

Спряха при отсечените дървета.

— Марджиди найджил! — изръмжа Кайджек и плю през рамо, за да изрази презрението си. След това посочи с устни наляво и тръгна натам. Но макар никой да не ги видя, като обикаляха лагера, и макар да вървяха предпазливо, струваше им се, че кучето на Анди следва с лай всяка тяхна стъпка, съпровождано от своя господар.

Не бяха отминали и петдесет крачки от лагера, когато пътя им препречи евкалиптово дърво, съборено през нощта от вятъра. Кайджек спря, за да потърси между изпочупените клони личинки за ядене и пред погледа му сред кварцовия пясък блесна къс злато. Той добре познаваше златото, но представата му за неговата стойност не се отличаваше от тази на средния чернокож. Подаде копията си на Нинюл, извади златото и го очисти от полепналия пясък. Беше самороден къс от приблизително две унции върху парче кварц. Кайджек го почисти добре, плю върху него, отърка го о бедрото си, претегли го на ръка и рече ухилен:

— Куджинг-гах — тютюн!

Двамата се обърнаха и се запътиха право към лагера. Кучето ги подуши и освирепя. Анди вече мяташе хляба да се пече в пещта, но стана и отново се втренчи в мъглата. А когато Кайджек се появи, избълва порой от ругатни, сграбчи кирката и тръгна в атака.

— Няма вече! Няма вече! — изкрещя Кайджек и протегна златото към него.

Анди тъкмо бе вдигнал кирката, за да я запрати по чернокожия, когато видя златото. Кучето обаче се беше нахвърлило върху Кайджек.

— Злато! Злато! — извика Кайджек, хвърли златния къс в краката на Анди и замахна с копиехвъргачката към кучето.

Анди грабна самородното злато, облещи очи, после погледна към Кайджек, който се бореше с кучето, и се втурна да прогони животното с кирката.

— Къде… къде го намери? — задъхано попита той.

Кайджек посочи с устни:

— Близо отзад.

— Покажи ми де! — Гласът му ставаше истеричен. — Покажи ми! Бързо! Къде е? Покажи!

Кайджек познаваше признаците на златната треска. Обърна се и го поведе бегом.

Анди буквално се нахвърли върху корените. След миг държеше още един къс, повече от унция тежък, после намери друг, колкото гъше яйце. Обърна изкривено лице към Кайджек и извика:

— Иди бързо лагер! Носи кирка и лопата! И брадва! Бързо, бързо!

Кайджек тръгна послушно, после се обърна и каза:

— Аз няма никак тютюн, шефе.

— Тютюн там лагер.

— Няма вече лула, шефе.

— И лула там! — изкрещя Анди. — Вземи я! Вземи каквото искаш! Само побързай!

Кайджек полетя. Нинюл остави багажа на земята и го последва. Тя именно занесе на Анди исканите вещи. Кайджек остана в лагера да нареже тютюна и да напълни лулата. При огъня, където отиде да я запали, намери малко студен чай и го изгълта. След това бавно се върна при дървото, като пуфтеше блажено с лулата.

Анди вече бе събрал десетина унции злато и сечеше корените като обезумял. Погледът, който хвърли на Кайджек, когато най-сетне спря, за да поеме дъх, беше също поглед на луд човек. Той остави брадвата, отиде при Кайджек, сложи голямата си влажна и космата ръка на слабото му черно рамо и издърдори с умиление:

— Благодаря ти, братко, благодаря ти. През целия си проклет живот съм търсил това! И всичко дължа на теб! Да, на теб, когото за малко не прогоних! — Той разтърси Кайджек и едва не го събори. — Няма да забравя! — продължи той просълзен. — Кълна се, че няма! Ще се погрижа за теб, братко, не се безпокой! Ще ти изплатя най-голямата заплата, която някои черен е получавал! Ще ти платя повече, отколкото на бял човек! Господи, обичам те! Ще ти купя каквото си поискаш! Господ да те благослови!

И с тези думи той отново се нахвърли върху корените.

Кайджек го наблюдаваше известно време. После се обади:

— Ей, шеф, двама с жена много гладни.

Анди спря да сече и го погледна запъхтян.

— Много храна там в лагер. Вземи я. Вземай каквото искаш. На връщане донеси още една кирка и лопата и едно корито. В пещта се пече хляб. Изяжте го! Изяжте всичко, каквото искате, братко. Всичко, което имам, е ваше!

Кайджек се обърна и направи знак на Нинюл, която събра багажа и го последва в лагера.

Те седнаха до огнището и взеха да се тъпчат с консервирано говеждо, горещ хляб, петмез, чай с много захар, а шумът от радостния труд на Анди стигаше чак до тях. След това се редуваха да пушат с лулата. На два пъти Анди ги извика да видят новите съкровища, които бе изкопал. При първото повикване отиде Кайджек. На второто обаче се отзова само Нинюл, защото Кайджек, артистът, бе втренчил поглед в огъня, тихо си тананикаше и не чу повикването. Изведнъж Кайджек скочи, удари се по бедрата, изтанцува няколко стъпки и запя:

О муниджура караджин джай ий мини кини злато,

вах нара акинина коори, мунгавади ю!

Той залитна към Нинюл, която го гледаше с блеснали очи, а устните й потръпваха. За миг се втренчи в нея. После запляска с ръце и затропа с крак.

Кайджек спря и се обърна задъхан към Нинюл. Тя подскочи и извика радостно:

— Якарай!

Гласът на Анди долетя до тях през изтъняващата мъгла:

— Хей, братко, ела! Бързо ела! Ела да видиш какво са оставили ангелите за нас двамата! О, господи! — изхълца той.

Кайджек се загледа натам. После се обърна към Нинюл и й направи знак. Тя отиде при багажа. Той я последва, вдигна своя дял, метна го през рамо и я поведе с пълна скорост надолу покрай реката към празника на марантейлите.

Бележки

[1] Туземно название на храст в Западна Австралия, от чиято кора аборигените плетат въжета. — Б.пр. ↑

[2] Духов музикален инструмент, който представлява дълга дървена или бамбукова тръбичка. — Б.пр. ↑

[3] Дървени пръчици, които музикантите удрят една в друга и акомпанират на пеещите или танцуващите. — Б.пр. ↑