Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5 (× 1глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead(2010)

Издание:

Австралийски разкази

Първо и второ издание

Съставител: Георги Папанчев

Редактор: Невяна Николова, Марта Симидчиева

Художник: Димитър Тошев

Коректор: Наталия Кацарова

ДИ „Народна култура“, 1984

История

  1. —Добавяне (сканиране, разпознаване и корекция: moosehead)

Как бързо минаваше времето! Ония дни на труд и пот, оная съсипваща, тежка борба, когато живеехме в Колибата — за всичко това вече си спомняхме само в минути на веселие. Невероятни отминали дни, време на бурни събития, за които всеки от нас с обич си спомняше и които никой от нас не искаше да забрави.

Полската работа престана да бъде онази тежка, смазваща, убийствена ангария, каквато беше едно време. Положението ни се подобряваше от ден на ден и ние бързо отивахме към материално благополучие. Житната реколта се оказа отново успешна и печалбата радваше всички ни. Все пак ние оставахме трезви. Честата нужда от пари ни беше научила да пестим всяко пени. Не бяхме разточителни. Майка ми, изпълнена с благодарност, отдаваше нашия успех на божията милост и благодат. Татко пък считаше, че всичко се дължи на неговия ум.

— Е да — беше понякога заставян да признае той, — момчетата работят здравата, а и жените все са допринесли нещичко, но само с ръцете си. А каква полза от всичко това, ако липсваше глава? Те са ръцете, а аз — главата!

По този въпрос татко беше категоричен. Неговото решение не подлежеше на обжалване. Татко беше и съдията, и съдът, и върховната съдебна инстанция, както си изберем.

Работата се вършеше методично. Тя беше сведена почти до наука. На Дейв бе зачислен триредов плуг и чифт коне, които използваше само той; Джо имаше двуредов плуг и отделни коне; малкият Бил ставаше с кокошките, докарваше конете от ограденото пасище и късно вечерта, след всички други, ги връщаше обратно. Подкарваше ги кротко, както му беше наредил татко, а когато се изгубеше от погледа му, ги погваше на живот и смърт и с пръчка ги прекарваше през оградата. Конете правеха каквото могат, за да я прескочат, без да се пребият, но предимството беше винаги на страната на малкия Бил.

Татко се мотаеше и туткаше наоколо, без да прави много нещо, в същност той правеше твърде малко, но по най-внушителен начин. Хранеше конете, спъваше понякога краката им, кърпеше чували, насъскваше кучето срещу кокошките, които идваха към посевите, крещеше и размахваше заплашително юмрук към Дейв и Джо, щом те приседнеха на плуговете да побъбрят, вървеше по дирите на берачите на царевица, събираше разпилени зърна, намираше необрани кочани и ругаеше. Рядко се задържаше повече от минута на едно място; той беше навсякъде, като поучаваше и дразнеше всички. Хвалеше фермата и даваше подробни обяснения на всеки посетител, високомерно отказваше всички молби на отбилите се пътници, отпращайки ги с красноречив жест. Пътниците не обичаха татко.

Един ясен, слънчев ден, след дебела слана, Дейв и Джо пристъпваха зад плуговете, браздейки нивата надлъж и шир. Джо спря и се загледа през полето.

— Какво, по дяволите, е замислил пък сега? — каза той, проследявайки с поглед тичащата фигура на татко.

Дейв спря своя впряг и също се загледа.

Татко пресече нивата, навлезе в ограденото пасище и се затича по едно широко дере, провирайки се между дебелите дънери на дърветата. Там три от момчетата на Ригън, на възраст от четиринайсет до двайсет години, майсторяха нещо с една здрава, гъвкава фиданка. Те я бяха превили като лък до земята, където беше закрепена с един лост. Към фиданката беше завързана телена примка. Това беше остроумно приспособление, което те бяха замислили като капан за диви кучета. Сега тримата стояха около него и съзерцаваха творението си. Татко се появи изневиделица и направи опит да се нахвърли върху един от тях. Но Ригъновите бяха все бегачи. Те си плюха на петите.

— Да ме вземат дяволите, ако не ви разбия муцуните, като ви хвана! — извика татко след тях. Те хукнаха още по-бързо.

Татко се извърна към превитата фиданка, загледа я и се зачуди какво ли значи всичко това. Той разбута с крак листата и калта, опитвайки се да намери някакъв отговор. Кракът му попадна в примката и той загуби равновесие. Фиданката се освободи от лоста и политна нагоре, повличайки татко със себе си. Татко бе намерил отговора. Фиданката не беше достатъчно яка, за да го вдигне цял във въздуха — тя повдигна само краката му, а главата, гърдите и ръцете останаха върху земята. Той увисна като заклан вол на кука. Татко заруга жално, ревеше и се гърчеше, риташе със свободния си крак и се вкопчваше в тревата. На главата му се беше залепила буца пръст и той започна да маха с ръце, сякаш плуваше. Но продължаваше да си виси.

От панталоните му изпадна джобно ножче и една двушилингова монета. Той ги сграбчи и ги стисна здраво с ръка. Най-после престана да се дърпа и се опита да си послужи с главата.

Дейв и Джо продължаваха да гледат към дерето и да се чудят. Но те бяха почти на една миля от него.

Кучето на Ригън, което беше отишло само̀ на лов из поляната, докато момчетата поставяха клопката, сега се върна запъхтяно. Това куче много приличаше на булдог — едно грозно, начумерено, зло животно с дебела, увиснала долна бърна. То имаше лоша слава в околността. Татко знаеше за неговата репутация. То приближаваше в бавен тръс. Татко продължаваше да виси неподвижно, отдаден на мислите си.

Той чу шума. Чувство на надежда и благодарност изпълниха душата му. Той се изви и опирайки се на ръце, погледна нагоре, за да приветствува своя избавител. Видя кучето, позна го и изстена. Кучето го забеляза и се спря, гледайки го втренчено. То бе изненадано, озадачено. Нададе дрезгаво, пресипнало ръмжене. Някакво смразяващо, зловещо чувство прониза татко. Той впери изпълнените си с ужас очи в звера. Изведнъж, тласкан от отчаяние, зарита силно и нададе вой за помощ. Кучето отскочи назад, готово да побегне, но като видя, че татко си остава на едно място, то се обърна към него и залая. И то как!

Лицето на татко посиня, очите му заплашваха да изскочат от орбитите. Той се опита да удари силно кучето с двушилинговата монета. Тя обаче не можа да достигне до него. Тогава той отвори джобното си ножче със зъби. Кучето се приближи. То обикаляше около татко, дойде още по-наблизо и все лаеше и лаеше. Татко потръпна и сграбчи още по-здраво ножчето. Настъпи пауза от страна на кучето. Татко събра мислите си. Стана по-съобразителен. Смекчи гласа си и каза нежно:

— Бедни ми приятелю! Милото ми куче! Милото… ми… кученце!

Но кучето на Ригън не беше вчерашно; освен това то си бе дало сметка колко безпомощен е татко.

Междувременно Дейв и Джо, изморили се да се чудят, продължиха да орат. Но Ригъновите момчета, привлечени от лая на своето куче, предпазливо се върнаха на ливадата и се отправиха към дерето. Щом видяха капана, те разбраха каква е работата и хукнаха натам, крещейки на кучето да престане. Техните гласове само насърчиха звера. Той ги разбра превратно. Крясъците им бяха изтълкувани като поощрителни думи и оголвайки зъби, кучето се втурна и залая в непосредствена близост до ребрата на татко. Татко започна да трепери и да се гърчи. Тялото му се сви в конвулсии. Джобното му ножче се размина с носа на кучето. В отговор кучето налапа част от панталоните и малко от бедрото на татко и щеше да продължи, само че Ригъновите момчета дотичаха и го прогониха с пръчки.

Те бързо освободиха татко и пак избягаха, без да чакат каквото и да било. В поведението им нямаше нищо подло или вероломно.

Татко винаги споменаваше за това си преживяване като за едно от нещата, които са го състарили без време.

Край
Читателите на „Татко в беда“ са прочели и: