Луис Бек
Змията и звънецът

Когато бях на осем години, в къщата, където живееше семейството ни, се случи нещо странно. Къщата бе разположена на Мосман Бей — едно от многото живописни заливчета около пристанището на Сидней. По онова време там имаше малко къщи, пръснати на големи разстояния една от друга, и нашата беше заобиколена отвсякъде с обичайната едноцветна австралийска гора от евкалиптови и каучукови дървета, прорязана тук-там от коларски пътища, които рядко се използуваха, тъй като бяхме далеч от главния път, свързващ предградието Сейнт Ленардс с Мидъл Харбър. Самата сграда бе във формата на правоъгълник, обграждащ вътрешен двор, към който се отваряха вратите на почти всички стаи, а над всяка врата висеше звънец и всички те имаха шнурове, които обикаляха почти целия четириъгълник, за да бъдат свързани с главния звънец на входа — една доста голяма камбанка, закрепена на железен прът, за който връзвахме връвта от езика на камбанката.

Една студена ветровита вечер около осем часа ние с майка ми и сестрите ми седяхме в столовата и очаквахме завръщането на братята ми от Сидней — те учеха там и отиваха всеки ден с лодка, като гребяха или опъваха платното, и обикновено си идваха у дома по мръкнало. Тази вечер обаче закъсняваха заради излезлия североизточен вятър, но не след дълго чухме звънеца на входната врата да звънва слабо.

— Ето ги най-после — каза майка ми. — Но колко глупаво от тяхна страна да отидат чак на входната врата в такова ветровито време. Ама че немирници.

Слугинята Джулия, със свещ в ръка, тръгна по дългия коридор и отвори входната врата. Но там нямаше никой! Тя се върна усмихната в столовата:

— Мистър Едуард отново е измислил някоя лудория, мадам — започна тя, когато камбанката звънна отново, този път по-енергично. Най-голямата ми сестра хвърли книгата, която четеше, възкликна нетърпеливо, отиде до вратата, отвори я и докато я дърпаше навътре, каза остро:

— Влезте вътре, глупчовци такива!

Отговор не последва и тя излезе на верандата. Не се виждаше никой, но камбанката звънна отново! Тя затвори сърдито вратата и се върна на мястото си точно когато камбанката иззвъня отново — този път съвсем леко, като че ли някой мърдаше езика и много внимателно.

— Не им обръщайте внимание — каза мама. — Скоро ще им омръзнат тези глупави номера и ще побързат да вечерят.

Точно тогава камбанката звънна съвсем ясно три пъти. Ние се огледахме усмихнати. Минаха пет минути, когато последваха осем или десет бързи и леки позвънявания.

— Я да ги заловим! — погледна ни мама и като постави пръст пред устата си, за да ни накара да пазим тишина, запристъпя безшумно по коридора, а ние я последвахме на пръсти.

Тя натисна внимателно дръжката на вратата и изведнаж я отвори широко, но точно когато камбанката звънна отново. Не се виждаше жива душа!

Майка ми — една от най-спокойните жени, които познавам, сега се ядоса и като излезе на верандата, извика в тъмнината:

— Момчета, влезте веднага вътре или наистина ще ме разсърдите. Зная много добре какво сте направили — вързали сте конец за въженцето на звънеца и сега го дърпате. Ако не престанете — ще ви лиша от вечеря!

Не последва никакъв отговор — освен от камбанката, която отново звънна неохотно.

— Джулия, я донеси стълбата и една свещ — каза мама, вече съвсем ядосана, — та да видим какво са направили тези глупави момчета със звънеца.

Джулия донесе стълбата, най-голямата ми сестра се качи и заразглежда звънеца. Не можа да види нищо необичайно — нито конец, нито връв, нито жица, но щом слезе, камбанката се залюля и звънна тихо.

Ние се върнахме всички във всекидневната и не бяха минали и пет минути, когато чухме тримата ми братя да влизат — както винаги през задния вход. Те нахлуха във всекидневната — шумни, изцапани, мокри от пръските на вълните и толкова гладни, че викнаха в един глас да им сложат да вечерят. Майка ми ги погледна строго и каза, че не заслужават вечеря.

— Защо, мамо? — попита Тед. — Какво сме направили сега, или пък — какво не сме направили, че да не заслужаваме вечеря, след като цели два часа работихме срещу този бесен североизточен вятър?

— Знаете много добре защо. Не ви прилича да ни разигравате така глупаво.

Тед я зяпна с искрено удивление.

— Да ви разиграваме ли? Какво искаш да кажеш? (Джулия се прекръсти и видимо трепна, когато камбанката звънна отново.)

Майка ми, която веднага се убеди, че Тед и другите ми двама братя не знаят нищо за мистериозното звънене, обясни набързо причината за гнева си.

— Тогава нека отидем да проверим — предложи Тед. — Момчета, вие двамата с Джулия вземете и запалете всички фенери. Ще тръгнем заедно — двама от едната и двама от другата страна на къщата. Някой сигурно си прави шеги с нас!

Джулия, която беше едра, кокалеста ирландка, силна като кон, но не дотам хубава, се прекръсти отново и заплака.

— Какво ти стана? — попита сърдито Тед.

— Ами нали тук едно време, когато имало каторжници, са се извършили ужасни убийства — захленчи тя. — Жената на полицейския старши в Сейнт Ленард ми каза всичко. Долу на брега са били убити трима войници от някакви каторжници точно когато вечеряли и досега има живи хора, които са видели кръвта им на пясъка…

— Я престани, глупачке такава! — викна Тед, когато най-голямата ми сестра започна да се смее истерично, а най-малката хукна ужасена и се вкопчи за полите на майка ми.

Сърдитият глас и заплашителният вид на Тед накараха Джулия да млъкне, поне за момент, и тя тръгна разтреперана към вратата, за да изпълни нареждането му, когато камбанката зазвъня отново толкова енергично, че Джулия се строполи на пода и се замята истерично. (Искам да уверя читателите, че не преувеличавам ни най-малко.)

Майка ми, която бе много разсъдлива жена, ни изблъска всички от стаята, а след това излезе след нас и заключи вратата. Тя знаеше добре какво да прави, когато някой изпадне в истерия.

— Нека си стои там, момчета — каза тихо тя. — Горката глупачка ще навреди повече на мебелите, отколкото на себе си. А пък ти, Тед, иди заедно с братята си да вземеш фенерите! Ние с малките отиваме в кухнята.

Ние изтичахме в конюшнята, запалихме три фенера и аз, заедно със средния си брат, ужасно изплашени, но принудени да проявим известна смелост пред Тед, който ни заплашваше с най-страшни наказания, ако „ни хване шубето“, тръгнахме от лявата страна на къщата с уговорката да се срещнем с него пред входната врата, тъй като той мина от дясната страна.

С разтреперани ръце и крака, притаили дъх, ние обиколихме нашата част от къщата, притиснати близо един до друг, и внимателно избягвахме да се вглеждаме в каквото и да е, докато пресичахме през тревата. Единствената ни грижа бе да се срещнем, колкото се може по-скоро, с Тед и след това да си влезем в къщи. Стигнахме до верандата и стояхме пред входа почти пет минути, преди Тед да се появи.

— Е, забелязахте ли нещо? — попита той, докато се качваше по стълбата с фенер в ръка.

— Нищо — отвърнахме ние, като напирахме към вратата.

Тед ни изгледа презрително.

— Мухльовци! От какво се страхувате? И вие сте като жените и дечурлигата! Камбанката сигурно звъни от вятъра или пък, ако не е от вятъра, бог знае от какво е. Но вече прегладнях. Я звъннете да ни отворят.

Зарадвани, че толкова бързо се отървахме от ужасите на нощта, ние и двамата сграбчихме връвта на камбанката и я дръпнахме силно.

— Тед, звънецът нещо заяжда. Не можем да звъннем — обяснихме ние.

— Бабини деветини! — каза батко ни. — Толкова сте се изплашили, че не можете да опънете дори връвта на звънеца.

Той ни разбута, хвана връвта и я дръпна силно. Не последва никакъв звук.

— Да, наистина е заяло нещо — съгласи се Тед, като вдигна фенера си, за да погледне нагоре, и изведнъж извика: — Гледайте! Гледайте!

Ние погледнахме нагоре и видяхме как се гърчи и извива един голям смок, усукан около връвта почти до самата камбанка. Главата му висеше надолу и той въобще не изглеждаше изплашен от присъствието ни, а продължаваше — като че ли с удоволствие — да се гърчи и извива на мястото си.

Тед изтича до конюшнята и след малко се върна с един прът за подпиране на прането. Без да се бави, той замахна и нанесе няколко бързи, но силни удара на влечугото, като му пречупи гръбнака на няколко места. Донесохме стълбата и Тед, хванал смока за опашката, започна с доста усилия да го развива от връвта, като накрая го хвърли на верандата.

Беше дебел смок — дълъг около два метра — и бе причинил цялата тази неприятност поради усилията си да смъкне старата си кожа, като се промъкне между опънатата връв и горната част на стената. Когато Тед го уби, горкото безобидно животинче почти бе успяло да изпълни намерението си.