Иван Янев
От полумесеца до петолъчката (11) (1878–1944 г.)

10. Балканска война

През март 1911 г. монархът извиква двете русофилски партии да управляват България. Народната начело с Ив. Евстр. Гешов и Прогресивнолибералната с лидер Ст. Данев. Избрано е Велико народно събрание, което прави промени в конституцията, чрез които царят придобива възможност да осъществява международни контакти по всички въпроси. През септември избухва Италианско-турската война, водена за Триполитания — Либия. Това е удобен момент за българите да се опитат да разрешат своя национален въпрос, но по това време както царят, така и министър-председателят, се намират извън страната. В държавата се наблюдава въздигане на патриотичните духове и желание за освобождаване на българите, намиращи се под турска власт.^[62] На 29 февруари 1912 г. се сключва българо-сръбски договор, в който България се съгласява с дележа на Македония. Определени са така наречените спорна и безспорна зони. По силата на споразумението земите източно от Родопите и р. Струма остават за България, а за Сърбия се определят териториите северно и западно от Шар планина. Земите между Шар планина и Родопите са определени да бъдат автономни, но ако това намерение се окаже невъзможно, територията се разделя на две части — спорна и безспорна. От връх Голем на север от Крива паланка до манастира Гъбовци на Охридското езеро е прокарана линията, която разделя двете зони. Западно от линията се намира спорната зона, а източно — безспорната, която е за България. След края на войната за съдбата на спорната зона ще се търси арбитражът на руския император по въпроса дали тя ще се включи в състава на България или не. При тези обстоятелства Сърбия се съгласява да влезе във войната срещу Турция.^[63] Основната грешка на българските управници е, че се съгласяват с дележа на Македония и по този начин изострят апетитите на сърби и гърци. Вярно е, че след като каруцата се обърне, пътища много, но основната задача на българската дипломация е трябвало да бъде идеята за автономия на македонската територия, а не нейното разделяне между евентуалните победители.^[64] На 29 май 1912 г. се сключва и българо-гръцки договор. В този договор не са засегнати никакви териториални въпроси, което се оказва фатална грешка, допусната от българската дипломация. С Черна гора се постига устно споразумение за взаимопомощ в евентуален конфликт с Турция или с Австро-Унгария. Така българските политици успяват възможно най-недалновидно и без никаква перспектива да обвържат страната с неясни и неизгодни договори и при военен успех срещу Турция, независимо от качествената българска армия, да поставят страната в крайно окаяно положение. Първата грешка е, че правителството се съгласява с дележа на Македония, факт, говорещ сам по себе си, че България дава заден ход по Македонския въпрос. Втората грешка е сключването на договор с Атина без да се засегнат териториалните въпроси, така Гърция е с развързани ръце и без угризения може да прави каквото си иска по време и след края на военната акция. Като че ли връх на политическата глупост е устната спогодба с Черна гора. На 17 септември е обявена обща мобилизация в балканските страни, а на 1 октомври България иска от Цариград да изпълни чл. 23 от Берлинския договор за автономия на Македония. Турция отказва и на 3 октомври скъсва отношенията си със съюзниците и заявява, че се намира в положение на война със съюзените балкански държави. Два дни по-късно на 5 октомври съюзниците от своя страна обявяват война на Високата порта.^[65] Основните български сили са съсредоточени в тракийския участък, където турската армия е най-многобройна. България тръгва да освобождава Македония, но нейните войски настъпват в Тракия. Българите жънат големи победи, а турците, които имат сериозни организационни проблеми, отстъпват и се спират едва при Чаталджа. При така стеклите се благоприятно за българите обстоятелства на 29 октомври турците искат примирие и тук отново се допуска грешка — Фердинанд не подхожда правилно и не взема под внимание турското искане. Дава се нареждане и на 4 ноември българските войски атакуват силната Чаталджанска линия, където претърпяват неуспех. На 20 ноември все пак се подписва примирие, но благоприятният момент е пропилян. В Македония действат армиите на Сърбия, Гърция и Черна гора, България има своя принос чрез успешния поход на 7-ма Рилска дивизия. Но турските части в Македония са далеч по-малобройни, така че съюзниците тук нямат проблеми. На 3 декември в Лондон стартират съюзническо-турски мирни преговори. Но грешката при Чаталджа прави преговорите твърде мъчни, а турските представители не са особено сговорчиви. Посланиците на Великите сили без особено да се церемонят, вземат две решения, а именно за обособяването на независима Албания и Турция да отстъпи на съюзниците териториите западно от Мидия-Енос. За това положение Високата порта е уведомена на 4 януари 1913 г. Турция се съгласява с решенията на Посланическата конференция на 9 януари 1913 г., но на 10 януари е извършен младотурски преврат и решенията са отхвърлени.^[66] Военните действия са възобновени, но със славни победи при Булаир и Шаркьой българите разбиват всички надежди на турците. Безспорно най-големият успех във войната идва на 13 март, когато българите превземат Одринската крепост. Наистина одринската операция е връх във военното майсторство и може да се нарече ювелирна.^[67] Турция отново е заставена да седне на масата за преговори. На 17 май 1913 г. се подписва Лондонският мирен договор, по силата на който всички територии, намиращи се на запад от линията Мидия-Енос, а така също и Егейските острови се отстъпват от Османската империя на съюзниците.^[68]