Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (60) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

6.

Когато пристигнахме в Тарквиния, предадохме корабите си без отличителни знаци на пристанищната стража и слязохме на брега. Никой не ни приветства, никой не ни погледна, всички отвръщаха от нас лицата си. Вестите, които донесохме, бяха непоносими за хората и затова те ни обръщаха гръб. Но не само това — и улиците, по които вървяхме, пустееха. Толкова ужасни бяха новините, които пристигнаха с нас в земята на етруските. Ето защо се простихме един с друг и оцелелите от битката при Химера жители на Популония и Ветулония се качиха на различни търговски съдове, за да потеглят към домовете си. Тези, които произлизаха от други места, покриха главите си и се запътиха към родните си градове. Всички те останаха безмълвни до края на живота си.

Аз отидох при Ларс Арнт заедно с десетина други жители на Тарквиния, които се бяха завърнали заедно с мен. Той изглеждаше много мрачен, но не ни упрекна нито с една дума, слушаше внимателно разказа ни и най-накрая ме помоли да остана малко насаме с него. Преди това обаче дари всички завърнали се воини с дарове.

Когато всички си тръгнаха, той каза:

— Най-смелият воин е безсилен пред съдбата. Пред нея са безсилни дори и боговете — имам предвид тези богове, които познаваме и зовем по име. А тези, които не познаваме и чиито имена за нас ще бъдат вечна тайна, са тъй високо, че може би единствени те биха могли да пренебрегнат повелите на земните съдбини.

Помолих го:

— Обвини ме, наругай ме, удари ме, ако искаш, за да смъкнеш непосилната тежест от душата ми, а и от собствената си душа!

Ларс Арнт се усмихна тъжно:

— Не е твоя вината, Турмс. Ти беше само пратеник. Обаче положението ми не е за завиждане, тъй като предводителите на нашите четиристотин рода са се разделили на два лагера и се обвиняват взаимно и тези, които са на страната на Гърция, винят единствено мен, че ги въвлякох в тази безсмислена война и развалих добрите им търговски отношения с гърците. Дори и атическите вази, които сме свикнали да поставяме в могилите на покойниците си и които може да се купят само чрез гръцки търговци, можем да си набавим вече само на баснословни цени. Но кой би могъл да предположи, че великият цар ще изгуби войната с елините? Всъщност аз съм сигурен в едно: няма нищо общо с това, че етруските взеха участие във войната на страната на Картаген. Гърците отдавна ненавиждат тиренските търговци и изпитват особена завист към тях. Така че не си струва да се унижаваме пред тях, тъй като нищо няма да спечелим от това. Те така или иначе ще издевателстват над нас и ще превъзнасят военните си победи — знаеш колко обичат да вирят носове… — Той сложи ръка на рамото ми и продължи: — Тук прекалено много хора са привикнали да се възхищават от гърците и от гръцкото образование. Прекалено много хора са усвоили гръцкия дух на съмнение и твърдоглавост, тъй типичен за елините. Само в най-забутаните ни градове хората живеят със старите свещени обичаи. Затова пък нравите по пристанищата са станали съвсем злостни и отровни и навсякъде се чувства разположение към победителя във войната. Тъй че не стой в Тарквиния, Турмс. Скоро ще започнат да те замерят с камъни задето ти, чужденецът, се намеси в работите на етруските.

Аз разгърнах плаща си и показах все още незарасналите рани. Бях засегнат от думите му и казах:

— А знаят ли тук колко пъти бях на косъм от смъртта, сражавайки се рамо до рамо с етруските? Повярвай, не е моя вината, че имах късмет и останах все пак жив!

Ларс Арнт изглеждаше озадачен и отбягна погледа ми. Той проговори:

— За мен ти не си чужд, Турмс. Но все пак още си чужд за тукашните хора. Разбира се, не мога да се похваля като баща си, че още от първия миг те разпознах, но от друга страна, не бих позволил и на тълпите да те замерят с камъни… Тъй че — махни се от Тарквиния, и то колкото се може по-скоро!

Дори когато ме гонеше от града, Ларс Арнт ме уверяваше в предаността си. Мина доста време, преди тарквинците да разберат, че гърците са завистливи и хитри, както и че са способни на подлост, за да се сдобият с това, към което се стремят. Местните търговци започнаха да губят кораби и цели складове из гръцките пристанища, но дори и тогава само най-далновидните осъзнаваха кой стои зад всичко това. Всъщност търговците често се вайкаха и хленчеха жалостно:

— Като че ли някаква невидима ръка ни е стиснала за гърлото и търговията ни замира. Задморските стоки са все по-скъпи и по-скъпи, а на нашите цената пада. По-рано този, който пращаше кораби със стока из моретата, забогатяваше и се радваше на живота, а сега е съвсем друго. Колкото повече сили и пари влагаме, толкова повече обедняваме.

Ларс Арнт беше тъй приказно богат, че когато ме отпрати от Тарквиния, и през ум не му мина, че всъщност не разполагам с никакви средства. Бях се превърнал в просяк, тъй като златната верига, подарък от Ксенодот, отдавна бе разделена на халки и продадена още в Куме, където ми се наложи да издържам и другарите си, а нащърбения си меч и щит трябваше да продам в Тарквиния. Ето защо аз тръгнах пеша към Цере. Чувствах се толкова изтощен, че не исках да се хващам на работа на никакъв кораб.

С настъпването на зимата военните действия между Рим и етруските земи бяха прекратени, тъй че не се страхувах от грабители. Вървях, без да бързам, и виждах само тъжни гледки наоколо — опожарени полета и овошки, изгорели къщи и белеещи се по земята кости на убити животни. Живописният и някога многолюден край се бе променил до неузнаваемост — дори и пастирите бяха отвели стадата си високо в планините. Печален беше пътят ми…

Когато най-сетне се възкачих отново на Яникулския хълм и далече под нозете си различих жълтите води на реката, моста и стените на Рим, а на отвъдния бряг на реката видях храма, аз осъзнах, че войната не беше пощадила града. Римските земи бяха изпепелени от огненото й дихание. Но имението ми бе оцеляло и порасналата стройна и загоряла от слънцето Мисме изтича да ме посрещне.

— Преживяхме много несигурни времена — заразказва тя. — Дори не успяхме да избягаме от Рим, както ти ни беше казал. Когато етруските дойдоха, те забиха свещени колчета в земята ни и след това никой не ни докосна. Даже и добитъкът оцеля, слава на боговете! Жътвата беше добра и успяхме да скрием зърното, тъй че се надяваме дори да забогатеем сега — цената на хляба се е вдигнала тройно! А като имаме пари, ти ще ми купиш нови дрехи и сандали, нали, Турмс? Задето тъй добре се погрижих за всичко!

Досетих се, че Ларс Арнт е направил нужното имението ми да остане непокътнато. Но това сега се оказа в моя вреда — много скоро градската стража ме задържа и ме хвърли в тъмницата. Килията ми се намираше под земята и вътре беше ужасно студено. По стените на затвора ми се стичаше ледена вода, а ложето ми беше купчина изгнила слама. Оскъдната си храна делях с плъховете, а вода ближех от тази, която се стичаше по каменните стени… Не беше чудно, че се разболях от треска, тъй че почти не бях на себе си и чаках с нетърпение да дойде смъртта и да ме избави от мъките.

Тъй като бях много болен, не можаха нито да ме разпитат, нито да ме осъдят. Всъщност се отнасяха с мен като с незначителен човек и арестът ми беше просто управнически ход — трябваше да се намери някой, който да бъде посочен с пръст като виновник за неудачната война. Делата ми не интересуваха никого и консулите изобщо не ги беше грижа дали съм още жив или вече съм издъхнал в затвора.

Колкото и да е странно, останах жив. Треската отмина и една сутрин се събудих с бистра глава и с ясни мисли, но бях толкова слаб, че едва можех да повдигна ръката си. Когато робът, страж в тъмницата, забеляза, че съм се пооправил, той пусна Мисме при мен. Докато бях болен, тя всекидневно бе извървявала пътя от имението ми до тъмницата само колкото да я пуснат за малко да се види с мен. Навярно бях оздравял благодарение на храната, която ми бе носила при посещенията си. Стражът разказваше, че понякога, когато съм идвал на себе си за кратко време, съм изяждал бързо-бързо донесената ми от Мисме храна. Самият аз не помнех нищо подобно и описваният от роба апетит ми се струваше неправдоподобен, тъй като бях отслабнал ужасно и ребрата се четяха под кожата ми.

Щом влезе при мен, Мисме избухна в плач, приседна до сламеното ложе и взе да ме храни. Отначало я помолих да не идва вече тук, тъй като се безпокоях за сигурността й и дори за живота й. Какво ще стане, ако римските власти решат да арестуват и нея, макар да беше все още дете? Мисме слушаше думите ми, но когато чу, че я смятам за дете, тя запротестира и взе да настоява, че отдавна е пораснала и съвсем не е невръстното дете, за което я смятам.

— Разбирам много неща, които по-рано не ми бяха ясни — добави тя.

Въпреки всичко се безпокоях много за Мисме, тъй като знаех, че имението и добитъкът може скоро да ми бъдат отнети, а самият аз да бъда прокуден от Рим. А това би било наказанието ми само в най-добрия случай. Вярно е, оставаше ми закопаната в земята златна волска глава, но какво можех да направя с нея? Ако се опитам да подкупя някой от длъжностните лица на града, той ще прибере златото в градската хазна и ще ме обвини в укриване на ценности и даване на подкуп.

След като се поколебах, казах неохотно:

— Мисме, мила, все пак по-добре не идвай вече тук, не се връщай и в имението, а отиди да живееш при майка си. Ти си й дъщеря и тя е длъжна да се погрижи за теб. Само не й казвай, че съм задържан, а по-добре я излъжи и я накарай да повярва, че съм се запилял нанякъде и ти си бедствала сама без мен.

Но Мисме се възпротиви на съвета ми.

— При Арсиное не бих отишла никога, дори не искам да я назова своя майка. По-добре ще е да стана пастирка или да се продам в робство.

Дотогава не бях се досещал колко дълбока е обидата, която Арсиное бе нанесла на Мисме. Ето защо се изумих и продължих да настоявам:

— Но тя ти е майка. Тя е тази, която ти е дала живот!

Със сълзи на очи Мисме възкликна:

— Тя е зла, тя винаги ме е ненавиждала, тъй като външността ми не беше по вкуса й. Но аз бих й простила всичко, ако не ми бе отнела Ханна! О, боговете са ми свидетели, че Ханна беше единствената ми приятелка, тя ме обичаше като свое собствено дете!

Стана ми тъжно, като си спомних съдбата на Ханна и как Арсиное я измъчи. Изведнъж усетих, че може би в съдбата на онази нещастна девойка е имало нещо скрито от мен, нещо, което не бях осъзнал. Но по-рано не исках да вниквам в тази история и просто се бях насилил да я забравя. Като подбирах трудно думите, попитах Мисме какво е мнението й за поведението на Ханна и дали е била според нея добросъвестна и добродетелна.

Ето как ми отговори Мисме:

— Разбира се, бях доста малка тогава, когато се случи нещастието с Ханна, но не съм глупачка и непременно щях да знам, ако Ханна се срещаше с мъже. Ала ние бяхме непрекъснато заедно и тя спеше до мен. Не помня да е имало дори една нощ, когато двете да не сме си лягали заедно. А именно Ханна беше и първата, която ме предупреди да се пазя от майка си и ми разказа, че всъщност ти не си истинският ми баща. Тъй че няма защо да криеш това от мен. Тя ми каза също, че майка ми измъчвала истинския ми баща, затуй той се удавил в горските блата. Той е бил гръцки лечител и твой приятел, нали? О, Турмс, досещаше ли се ти тогава, че Ханна те обича? Колко много те обичаше тя! Заради нея аз също те обичам, макар да не го заслужаваш… Не, нямам право да говоря така! — внезапно възкликна тя. — Ти винаги си бил добър към мен, ти си ме учил и възпитавал. Но кажи ми, как можа да изоставиш клетата Ханна, след като тя бе заченала от теб?

— О, богове! — извиках аз. — Какво говориш, момиче!

Усетих, че по челото и слепоочията ми изби пот, тъй като осъзнах, че Мисме не ме лъже. Но защо, защо бях повярвал на оскърбителните твърдения на Арсиное, че съм безплоден? Та аз нямах никакви доказателства!

Мисме въздъхна и попита присмехулно:

— Да не е заченала от някой от боговете? Повярвай ми, знам, че никой друг мъж освен теб не бе я докосвал. Тя ми се закле, прошепна клетвата си на ухото ми, но аз бях все още малка и не разбрах нищо от думите й тогава. Чак по-късно ги осъзнах. Сега, когато пораснах, съм убедена, че Арсиное е знаела всичко и тъкмо затова се отнесе тъй жестоко към горката Ханна. — Мисме ме погледна и добави колебливо: — Наистина ли чак сега разбираш? А аз мислех, че презираш Ханна и че искаш да се отървеш от нея колкото се може по-бързо, за да не видиш детето си. Всички мъже са чудовища — така поне говореше майка ми. Тя никога не ми каза на кого е продала Ханна, но аз разбрах за това от коняря ни, преди майка ми да го отстрани от дома на Терций Валерий. В деня, в който Ханна бе отведена за продан, на пазара за роби пристигнал финикийски търговец. Той купувал девойки от волски произход, за да ги продаде по-късно в публичния дом в Тир. Ето защо Арсиное продала именно на него Ханна заедно с нероденото дете. Уговорила се с търговеца, че ако Ханна роди момиче, детето още от малко трябва да бъде обучено на същия занаят, а ако роди момче, да го скопят и да го продадат като евнух в двора на великия цар. О, богове, бях уверена, че знаеш за всичко това и дълги години не можех да ти простя! — Сълзи текнаха по страните й, тя взе ръката ми в своята и прошепна: — Ах, мой приемни татко, мой скъпи Турмс, извини ме, че мислех толкова лоши неща за теб. И защо ли ти разказах всичко това? Беше ми тъй тежко на душата, откакто разбрах тази история, но сега съм щастлива, че никога не спрях да обичам Ханна, въпреки че майка ми я ругаеше непрекъснато. О, колко бих искала не Арсиное, а Ханна да беше моята майка! Сега щях да си имам братче или сестриче.

Последните думи на Мисме препълниха чашата на търпението ми. В душата ми забушува истинска буря. Усетих ярост и ненавист и призовах всички богове — земни и подземни — да чуят проклятието ми. Прокълнах Арсиное и в живота, и в смъртта за нейното жестоко престъпление. Тя ме бе разделила с детето ми! Тя бе издевателствала над невинната Ханна! Не, за прошка не можеше да става и дума! Проклятието ми прозвуча тъй ужасно, че Мисме запуши ушите си в уплах. Замълчах чак когато усетих тъпа болка в гърдите си: осъзнах, че навярно Ханна отдавна е мъртва и детето ми — безследно изчезнало. Търсенето му би било губивреме, тъй като финикийските собственици на публични домове пазеха ревниво тайните си. Ако Ханна бе попаднала в някое от тези проклети места, тя не би могла да се освободи. Арсиное го знаеше много добре.

Най-накрая се поуспокоих и осъзнах, че плаша много Мисме с проклятията си и с укорите, които сипех върху себе си. Ето защо казах:

— Права си — по-добре е да не ходиш при онази жена. Ще измисля нещо друго, за да не зависиш от нея.

Въпреки уверенията усетих, че ме обзема отчаяние. Та как бих могъл в сегашното си състояние да защитя Мисме? Трябваше да се надявам единствено на нейната съобразителност и изобретателност. Обясних й шепнешком къде е закопана златната волска глава и й забраних да се опитва да я продава в Рим. Най-добре би било да опита да отчупи парченца злато от главата и да ги продаде в някой етруски град в случай на крайна нужда. Най-накрая я прегърнах, целунах я и проговорих:

— За мен се грижи моят дух пазител, тъй че не се вълнувай за съдбата ми, а от днес нататък се погрижи само за собствената си орис. Надявам се, че и ти си под закрилата на някое от божествата, което няма да те изостави в беда. Прощавай, Мисме!

Тя ми обеща да се държи предпазливо и да не идва вече в тъмницата, за да не привлича излишно внимание, след което се разделихме.

През следващата нощ сънувах странен сън — като че ли в подземието се появи прегърбена старица, която прикриваше лицето си с краищата на кафявия си плащ и ме гледаше през пръсти. В съня си аз я познах и й се доверих, но когато се събудих, не можех да си спомня коя всъщност беше тя. Все пак този сън ми даде нови сили и всели надежда в душата ми.

Една сутрин ми бе заповядано да се измия и да облека чисти дрехи. След това ме отведоха в дома на правосъдието и ми зададоха въпроси. Попитаха ме защо етруските, които бяха разграбили всичко наоколо, бяха забили свещени колчета в имението ми и го бяха пощадили. Отговорих, че сам не разбирам и не съм в състояние да отговоря на този въпрос, тъй като през това време бях в Сицилия, в редовете на тиренската войска. В края на краищата предположих, че всичко е защото имам много приятели етруски.

Беше хладна утрин и под столовете на консула и квестора бяха поставени мангали с въглени. В залата почти нямаше публика, тъй че никой не се погрижи да бъда показан на народа. Въз основа на собствените ми твърдения съдиите стигнаха до извода, че съм виновен в измяна през военно време. Единственото, което ги интересуваше, беше как да постъпят, за да могат да ме накажат със смърт — та аз не бях римски гражданин. Те стигнаха до извода, че пред закона всички са равни — още повече че аз владеех обширни земи на границата с Рим, което би ми дало възможност да получа римско гражданство, стига да го исках. Но не можеха да ме хвърлят от скалата на смъртта, тъй като, както споменах, не бях гражданин на Рим. Ето защо решиха, че трябва да бъда умъртвен с отсичане на главата, макар да не заслужавах такава милост, понеже бях предател. Изпълнението на присъдата беше отложено — с надеждата да се посъбере малко народ, който да наблюдава събитието. Както е известно, римляните много обичат подобни зрелища и вечно изискват от сената подобни неща.

И така, бях обречен, римското право не познаваше помилването след произнасяне на присъда, а към народа не можех да се обърна за милост, защото нямах римско гражданство. Въпреки всичко не се боях и не вярвах в скорошната си смърт, тъй като бях изпълнен с надежда и радост от съня, който бях сънувал. Освен това помнех думите на Херофила: „Ти ще се върнеш и от затворените врати.“ Мислех, че след като умра, отново ще се появя на земята, и то почти незабавно, и ще продължа странстванията, търсейки себе си. Може би следващият ми живот щеше да бъде по-смислен. Опитвах се да не мисля за Ханна, тъй като не можех да й помогна. Вината бе стаена в сърцето ми.

Спокойствието и примирението, които излъчвах, направиха впечатление на стража, който все по-често и по-често се спираше да поразговаря с мен. Веднъж той ми направи свещен знак с пръсти и посочи към вратата, която бе оставил нарочно отключена. Бих могъл да избягам тогава, но се страхувах от предателство и освен това не исках чрез бягството си сам да докажа, че се чувствам виновен. Сигурно щях да бъда убит още в двора на затвора от другите стражи, а и дрехите на гърба ми издаваха, че съм затворник.

Произнесената над мен присъда си свърши работата — Арсиное чу за задържането ми. Мисме наруши обещанието, което ми беше дала, и отиде да разговаря с майка си и да й разкаже, че в най-близко време се очаква умъртвяването ми. Ето защо в един чудесен ден Арсиное се яви лично в затвора, придружена от възрастна матрона, явно съпруга на някой друг сенатор. И двете носеха кошници с храна за затворниците. Когато стражът отвори вратата на килията ми, тя се престори, че не ме познава, и каза на спътницата си:

— Този затворник е явно грък. Аз ще остана при него да го нахраня, а ти можеш да продължиш напред.

Щом останахме насаме, тя коленичи пред мен и започна да ме храни с топла месна супа. Докато наливаше в устата ми супата, тя ми шепнеше:

— О, Турмс, колко си отслабнал и колко си мръсен! Ето докъде те доведе твоята безцелност! Защо предаде Рим, та ти бе видял само добрини тук?! Не мога да поискам от Терций Валерий да се застъпи за теб, тъй като той лежи в полусъзнание в ложето си и не разбира думите ми. Горкият старец, мисля че е на смъртно легло…

Мисля, че Арсиное не разбра израза на лицето ми, защото пъхна ръка под мръсната ми риза и започна да гали кожата на гърдите ми, като същевременно нареждаше:

— Турмс, как можа да паднеш толкова ниско! Ако не мислеше за себе си, защо поне не помисли за Мисме, за която ти бях възложила да се грижиш. Ах, каква глупачка се оказах и аз! Мислиш ли, че някой ще я вземе за жена, нея, дъщерята на наказан предател! Най-доброто, което може да й се случи, е да бъде обучена за танцьорка, а може и да попадне на улицата!

Когато най-сетне бях в състояние да кажа нещо, аз възкликнах:

— Арсиное, махни си ръката от тялото ми, иначе ще те удуша със собствените си ръце, макар да са в окови! Скоро ще бъда убит и повече няма защо да се страхуваш от мен. Тъй че искам да ми кажеш истината в предсмъртния ми час: някога, когато продаде Ханна, знаеше ли, че тя е бременна от мен?

Арсиное върна черпака в гърнето със супата, потри притеснено дланите си една о друга и прошепна:

— Ах, Турмс, защо ни е да разговаряме сега за стари и неприятни спомени! Разбира се, че знаех, как можех да не знам — усещах го с женските си сетива… Отначало любовта, която Ханна изпитваше към теб, ме забавляваше, дебнех я понякога крадешком, когато тя целуваше стъпките ти — там, откъдето беше минал. Забелязвах погледа й — как те гледаше само, щом мислеше, че никой не я вижда! И все пак — ще се съгласиш с мен, Турмс, не можех да не изпадна в ярост, когато видях, че е забременяла от теб! Не можех да нараня достойнството си и да приема в дома си незаконното ти дете. Ето защо продадох Ханна.

Забелязах, че и след девет години раздяла Арсиное пламна от ярост, тъй че лицето й се зачерви.

— Как ще се възрадвам, когато те наложат с камшици! Само ще стоя и ще гледам как ще падне главата ти от раменете! И сега бих могла да те удуша с голи ръце — теб, който предаде любовта ни!

Тя съвсем не се преструваше, нито пък се замисляше за собственото си поведение и за това, че бе заченала два пъти от други мъже, когато все още бяхме заедно. Не, Арсиное беше съвсем искрена и вярваше, че аз съм виновен за жестоката съдба на Ханна, а не тя самата. Най-много й тежеше, че по прищявка на боговете самата тя не бе забременяла от мен, а тази чест се бе паднала на някаква си нищожна робиня. Аз пък бях благодарен, че нямам дете от Арсиное, и разбирах, че тъй е било писано. Нищо добро не можех да очаквам от децата на Арсиное. Дори и към Мисме не можех да изпитвам пълно доверие именно поради това.

Арсиное продължаваше да трепери от гняв, но след известно време се поуспокои, погали коляното ми и каза:

— Сега, когато вече не съм млада, понякога се замислям и изпитвам угризения спрямо Ханна. Страхувам се дори, че някой ден тя ще започне да ме преследва като харпия заедно със своето дете. И все пак подобни неща не са рядкост — робиня да забременее от господаря си. Но тогава бях безкрайно обидена и изпитвах ревност заради това, че си могъл да бъдеш с Ханна, след като ме познаваше, след като аз бях твоя жена! Но явно че и най-добрият, и най-талантливият човек изпитва влечение понякога към простата храна, макар пред него да е сложено изящно блюдо с редки ястия… Така че ти прощавам, Турмс, макар тогава да не можех да ти простя. — Тя наведе лицето си над моето и аз забелязах, че бе начервила устните си и бе намазала с мазило клепачите си. От косата й ме лъхна аромат на нарцис. Гласът й омекна и тя прошепна: — Само ако знаеш, Турмс, колко копнеех по теб! Колко нощи съм прекарала без сън, сама, в съседство със стаята на умиращия старец! Но трябваше да се погрижа за бъдещето си. Случаят с Ханна ми разкри, че не мога да разчитам на теб. А аз нямам нищо друго, освен красотата си, която вече е започнала да повяхва.

Когато гледах блестящите й очи и изящните черти на лицето й, не можах да се въздържа и възкликнах:

— Арсиное, Арсиное, все още си красива и за мен няма по-прекрасна от теб на цялата земя!

— Турмс, не е необходимо да ме лъжеш — отвърна ми тя. — Знам, че красотата ми не е такава, каквато беше някога. В края на краищата аз съм поне с десет години по-стара от теб, макар с помощта на богинята да изглеждам по-млада от възрастта си. Но и богинята е безпомощна пред годините. Всяка вечер замесвам мляко с мед, овесено брашно и стрити луковици от нарцис, за да си мажа лицето. И шията ми започва да се сбръчква, и брадичката ми увисва — сам виждаш — тя вирна брадичка и поразтвори наметалото си.

— Не, Арсиное — опитах се да я убедя, — красотата ти не може да повехне, тя е вечна, тъй както богинята е вечна.

Арсиное се почувства поласкана от думите ми и дори повдигна с показалец горната си устна, за да ми покаже златните коронки на зъбите си.

— Както виждаш, и зъбите ми не са истински — каза тя. — Последното ми дете, Юлий, ме съсипа, докато бях бременна с него, и зъбите ми опадаха.

— Юлий? — повторих аз. — Как може детето ти да се казва Юлий? Та това е име на един от старите латински родове сред патрициите.

Арсиное смръщи чело и каза спокойно:

— Всъщност произлизам от един от клоновете на този стар род, ако искаш толкова много да знаеш. Това бе доказано преди сватбата ми с Терций Валерий, тъй че детето се роди патриций. Родът на Юлиите е малоброен, но те произхождат от Асканий, син на Еней Троянски и основател на Алба Лонга. Гербът на този род е глиган и всяка година им се налага да умилостивяват Артемида, тъй като според преданията Асканий убил някога свещения й глиган. Чрез Еней обаче те могат да докажат божествения си произход направо до Афродита. Тъй че в жилите на сина ми Юлий тече божествена кръв, смесена с кръвта на бога вълк Мамерс. Ето защо кръстих сина си Юлий и Терций Валерий прояви пълно разбиране. — И продължи като в унес: — Двете ми други деца се оказаха неспособни. Хиулс се превърна във варварски цар, а от Мисме също не очаквам нищо особено. Но някои предсказания ми говорят в полза на Юлий. Ето защо реших да не се омъжвам за племенника на Терций Валерий, Маний, след като бедният старец си отиде от този свят, макар Маний да ми се умилква и дори да пълзи на колене пред мен. Още повече, че законната му съпруга е все още жива. Но Валериите са съмнителен род — претърпял прекалено много политически неуспехи. Затова пък съм се запознала с един извънредно приятен мъж на име Юлий, който, макар да не е богат, изглежда много достоен. Когато се оженя за него някой ден, синът ми ще бъде истински Юлий. Той ще наследи богатствата на Валериите, а пък патрицианското име от новия си баща и всичко ще бъде само в негова полза.

Докато говореше тъй уверено за сина си, аз изпитах тъга по собственото си дете, което нямах щастието изобщо да видя. Арсиное прозря мислите ми и затова каза:

— Не мисли повече за Ханна, Турмс. Знай, че и тя, и детето ти са мъртви. Отдавна са се удавили, тъй като научих, че финикийският кораб, с който бяха тръгнали, е бил застигнат от буря и е потънал. Няма смисъл повече да се мъчиш. И Ханна, и детето отдавана са на морското дъно. Ето защо нямаш никакви причини да ме мразиш, Турмс…

Усетих, че Арсиное ме лъже, затова подхванах:

— Значи така, Юлий е името на момченцето. Защо ли не прибави и Гай Марций на името на Кориолан?

Арсиное ме погледна ядно и отвърна:

— Е, щом толкова искаш да знаеш, Кориолан няма нищо общо, но цялото име на сина ми е Гай Юлий. Все пак трябваше да почета истинския му баща, за да не разгневя богинята.

Не изпитвах желание да дразня повече Арсиное, особено като виждах как сама се беше насилила да вярва в нещата, които говореше. Затова казах:

— Нека бъде тъй, както ти е угодно. Значи Ханна се е удавила. Вината за това е изцяло моя. Няма защо да се страхуваш от никакви харпии. Прощавам ти. Прости ми и ти, че не се оказах достоен за теб и не можах да ти осигуря спокоен живот. В името на любовта ни остани си все така красива и лъчезарна, каквато винаги си била! Винаги и за вечни времена, Арсиное!

Изведнъж лицето й просветна, а косите й заблестяха като чисто злато, сякаш някаква божествена светлина проникна в тъмницата. Усетих аромат на диви рози и минзухари. Кожата й порозовя като свежа ябълка, заблестя като чист, недокоснат сняг. Аз се разтреперих, защото усетих присъствието на богинята в Арсиное, както и това, че не беше зла. Жестока, себична, лъжлива и капризна бе родената от пяната и такава бе и тази, която беше земното отражение на богинята. Страст, нежност и любовен пламък се излъчваха от нея и ме изгаряха, тъй че усетих как тялото ми ще се превърне в пепел, стига само да се отдам отново на властта й. Но аз не протегнах ръка и не я докоснах. Времената бяха други, бях свободен.

Затова пък Арсиное погали отново гръдта ми и възкликна:

— Какво направи с мен, Турмс! Цялата горя, сърцето ми бие тъй, че ще се пръсне, а младостта отново пулсира във вените ми! Чувствам как се подмладявам, чувствам отново богинята в себе си! — Тя тръсна глава и докосна с длан челото си. После каза: — Според римските закони ти си обречен, но с помощта на богинята сигурно ще съумея да те избавя. Няма да ти остана длъжна, ще ти се отплатя за току-що казаните думи, макар и никога вече да не се срещнем.

Тя се наведе и ме целуна леко по устата. Изтръпнах от студенината на устните й и същевременно усетих огъня на горещите й страни. Такива бяха чувствата ми, когато за последен път виждах лицето й и пулсиращата й бяла шия. Това бе последното ни виждане. Никога след това не сме се срещали — аз, Турмс, с нея, с Арсиное. Но и до ден-днешен сърцето ми трепва при спомена за последния ни миг.

Тази последна среща с Арсиное ме накара да се отнасям още по-спокойно към съдбата си. Всяка сутрин очаквах да чуя шума от насъбралата се на площада тълпа и тежките стъпки на ликторите, дошли с пръчките и брадвата, за да поднесат поредното зрелище на народа и да му отвлекат вниманието от препирните със сената.

Не вярвах особено на обещанието на Арсиное. Предполагах, че тя просто е искала да ме утеши, и не можех да си представя как изобщо би могла да ми помогне, на мен, обречения от закона на Рим, без да засегне собственото си положение, извоювано с толкова много усилия.

Но само след няколко дена вратите на тъмницата се отвориха и на прага се появи жената, която бях сънувал. Носеше кафява наметка, която покриваше и главата й. Гледаше ме през пръстите си, тъй че не можех да видя добре лицето й. Чак когато робът страж затвори зад нея вратата, тя се приближи до мен, вгледа се внимателно в лицето ми и най-сетне отпусна уморено ръка. Тогава я познах — тя беше най-старшата от весталките. Бях я виждал по-рано, по време на представленията в цирка, където тя винаги заемаше почетното място сред младите весталки.

Весталката се обърна към мен с приглушен глас:

— Ти си този, когото търся, и лицето ти ми е познато.

Аз паднах на колене пред нея и наведох глава. Тя се усмихна със слабата усмивка на стара жена, докосна мръсните ми коси и попита:

— Турмс, не ме ли помниш? Ние се срещнахме още в първия ден от пребиваването ти в Рим, а това беше преди цели девет години. Ти сам намери тогава свещената пещера и извора, уми се с ледена вода и избра венеца от бръшлян. Точно така трябваше да постъпиш и аз те познах веднага… Боговете все още ми доверяват съкровените си тайни и аз имам грижата жителите на града винаги да узнават волята на безсмъртните — особено ако Рим е заплашен от някаква опасност. Тридесет години вече поддържам свещения огън и ще го пазя до самата си смърт. Някога боговете ми откриха, че Рим ще го сполети голямо нещастие, ако ти бъдеш наказан със смърт тук. Не трябва да те убиват, не трябва да ти се налага несправедливо наказание. Ще бъдеш освободен, тъй като това е угодно на римляните, но помни, че Рим е и твой град.

Аз отвърнах:

— Животът ми в Рим не беше особено радостен. Тук познах само тъга и тревоги. Ето защо не се страхувам от смъртта.

Тя поклати леко глава:

— Скъпи сине, ти, който си длъжен да се върнеш, знай, че твоите странствания още не са се свършили. Не ти е време за забрава, не бива да си позволяваш бездействие. — Проницателните й черни очи бяха устремени към мен, докато говореше: — Забравата е най-голямото щастие. Но ти си дошъл на земята в човешки облик не само заради самия себе си. Беше длъжен да пътешестваш и да разглеждаш света, ала сега всичко ще се промени, тъй като нужното време изтече. Сложи на главата си венеца, който ти нося — венец от лъскави дъбови листа — и тръгвай на север. Натам трябва да тръгнеш, защото тъй е предначертано.

— Но нима не ме чака мечът на палача? — попитах аз. — Чакам отговора ти, о, мъдра жено!

Тя вдигна гордо глава:

— Зимата скоро ще свърши, а танцьорите на пролетта и на вълчия бог изпуснаха медните си щитове, сякаш някоя невидима ръка им заповяда да го сторят. Дванадесетте полски братя са наплашени, че виждат навсякъде множество плъхове и врани. Говорят още, че в твоите ниви никога не е валял град, а си имал достатъчно слънце и точно колкото трябва дъжд. Добитъкът ти не боледува от нищо, а овцете ти близнят. Зная, Турмс, твоят бог е чужд на Рим, но той вече толкова пъти ни праща предзнаменования, че римляните, които познават законите на боговете, разбраха: той е разгневен, задето си задържан тук. Моите съплеменници искат да живеят в мир с всички божества, но те невинаги знаят какви жертви и на кого точно да принасят. Преди известно време при мен дойде една жена, съпруга на един от най-почитаните ни сенатори, и ме помоли да се грижа за теб. Отначало не разбрах точно за кого ми говори, ала щом се досетих веднага проучих какво са направили с теб и каква е вината ти. За тази жена зная, че посвещава римските матрони в тайните на култа на богинята си, и аз изпитах срам, че не знаех нищо за теб, докато нейната богиня отдавана вече й беше открила съдбата ти. Строителят на мостовете погледна в книгите по моя молба и лесно намери мястото, където те бяха отвели. Сенатът трябваше да отстъпи, но само най-древните родове знаят истинската причина за това. Турмс, присъдата ти е отменена и дори няма да бъдеш наказан с камшик. Ала си длъжен да напуснеш незабавно Рим. Тръгвай на север. Там те чакат вече отдавна. Чака те езерото ти, чака те планината ти…

Тя почука силно на вратата. Появиха се стражите, които носеха каца с вода, а след тях — ковачът, който сне оковите от ръцете ми. Старата весталка ми заповяда да смъкна от гърба си мръсните дрехи и собственоръчно ме изми от главата до петите. Косите ми намаза със зехтин и ги сплете на плитки. Всичко това тя извърши нежно и удивително ловко. След това весталката се пресегна към стража, който и подаде една кошница, и извади от нея хитон от най-тънка вълна. Накара ме да го облека. На плещите ми весталката заметна кафяв плащ, подобен на нейния, и най-накрая ме увенча с венец от лъскави дъбови листа.

— Ето че си готов — каза тя. — Но помни, заминаването ти трябва да бъде пазено в дълбока тайна. Народът не трябва да научава нищо. Тези, които са посветени, са дали обет за мълчание. Бързай, божествени елене! Полските братя те чакат и ще те отведат до самите гранични стълбове, на другия бряг на реката. Ако в града плъзнат слухове за изчезването ти, ще се опитам някак да успокоя народа. Помни, никога по-рано не се е случвало нищо подобно — консул да отмени вече дадена смъртна присъда. Все пак надявам се римляните да не научат нищо.

Тя ме изведе от влажната тъмница и робът страж ни отвори вратите. Когато минавахме през тях, той поздрави почтително весталката. Площадът беше пуст и гъста мъгла се стелеше наоколо, тъй че полските братя, загърнати в сивите си плащове, ми приличаха на призраци.

— Виж, Турмс — рече весталката, — боговете наистина се грижат за теб. Те забулиха града с мъгла, за да улеснят бягството ти…

Тя ме побутна леко напред и аз повече не се обърнах към нея, тъй като знаех, че не са й нужни моите благодарности. Мъглата наистина беше някак необичайна, тъй като заглушаваше и шума от стъпките ми. Полските братя ме наобиколиха и когато тръгнахме, те ме поддържаха с ръце — явно бях много отслабнал по време на болестта в затвора.

Стражите на моста се отвърнаха от нас, когато забелязаха, че се приближаваме подобно на сенки. За последен път минавах по римския мост и вдъхвах миризмата на конски и кравешки изпражнения по него, за последен път слушах скърцащите дъски под нозете си, същите дъски, по които бяха стъпвали хиляди и хиляди нозе. Мъглата беше толкова гъста и неподвижна, че не можах да видя водите на Тибър и до мен достигна само ласкавият и спокоен плясък на водите му. Реката като че ли се прощаваше с мен.

Исках да се отбия до имението си, за да го погледна за последен път, но полските братя не ми позволиха, а казаха тихо:

— Не се вълнувай за полетата. Не се вълнувай за робите. Не се безпокой за добитъка си. Ще се погрижим за всичко, обещаваме ти. Не се отбивай от пътя си.

Те постлаха плащовете си до последния пограничен стълб на север и седнаха на влажната от росата земя, като ме обкръжиха. Мъглата започна да се вдига и повя лек ветрец. Полските братя извадиха отнякъде ечемичена питка, разделиха я помежду си, но на мен не дадоха нищо. След това пиха вино от някакъв глинен съд, но отново не ме нагостиха.

Северният вятър се усилваше и скоро от мъглата нямаше и следа. Над главите ни засия утринното слънце. Тогава братята станаха и ми подадоха една торбичка с хляб и вино за из път, след което аз внимателно пристъпих в етруските земи. Нещо в дълбините на душата ми ми подсказваше, че всичко върви както трябва. Северният вятър повя в лицето ми и аз усетих как кръвта във вените ми се раздвижи, макар местността, в която се бях озовал, да ми беше непозната.