Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (59) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

5.

Имах лоши предчувствия и животът в лагера на Хамилкар не ми беше по сърце. Етруските военачалници използваха времето, за да обучават воините си да маршируват и да се подреждат в различни бойни фигури, а аз се излежавах на дъното на кораба, въпреки че беше препълнен и гъмжеше от насекоми. Понякога се включвах в бойните упражнения. Тези подготовки се извършваха с пълно въоръжение и всички ние тичахме, задъхани от горещината, следвани от подигравателните подсвирквания на картагенците. Но и техните военачалници мечтаеха за слава и победи и когато забелязаха тренировките ни, започнаха да карат хората си също като нас да се подготвят усилено за предстоящите сражения. И ето, все по-често виждахме как се строяват либийците, образувайки непроходима преграда от високите си колкото човешки ръст щитове. Имаше и представители на далечните острови, които носеха железни пояси и се обвързваха един за друг, та да не може бойната им редица да бъде разкъсана по никакъв начин.

Веднъж изпратените на разузнаване хора на Хамилкар се върнаха на запенени коне в лагера и обявиха, че гърците са на един ден път от нас. Според думите им гръцката войска била огромна, щитовете и шлемовете на воините блестели на слънцето подобно на мълнии и те превземали хълм след хълм с бързината на морските вълни. Разказът на съгледвачите предизвика паника в лагера и много хора се впуснаха на тълпи към товарните кораби, търсейки някакво спасение. Премазаните в този бяг бяха доста много, а някои хора дори се удавиха в стремежа да се доберат първи до корабите. Мина доста време, докато Хамилкар и приближените му успеят да въдворят ред с помощта на камшиците си. Предводителят на картагенците дори наказа със смърт най-големите страхливци за назидание на другите и лагерът постепенно се успокои.

Получихме точни сведения за числеността на обединените войски от Сиракуза и Акрагас благодарение на сиканите, които умееха да се придвижват незабелязани от никого. Оказа се, че няма особени причини за паника, тъй като гръцката войска, макар и по-дисциплинирана и по-добре въоръжена от тази на Хамилкар, беше доста по-малобройна от неговата — може би три пъти. Като чу това, картагенският началник се почувства сигурен в победата си и заповяда да бъдат запалени огромни огньове пред статуите на боговете, които се издигаха в различните краища на лагера. Самият Хамилкар ходеше наоколо, спираше се при жреците, разговаряше с тях, правеше жертвоприношения от цели волове и се обръщаше с речи към воините си.

Гръцката войска наистина се оказа не чак толкова огромна, но затова пък хората й бяха извънредно добре подготвени и знаеха как да воюват. След като се установиха на един ден път от Химера, те проучиха подробно лагера ни и започнаха да изпращат известия в обсадения град по египетски пощенски гълъби. Мислехме, че гърците не влизат в бой от предпазливост пред превъзхождащия ги числено противник, и Хамилкар се готвеше вече да се нахвърли срещу тях, но скоро стана ясно какво всъщност бяха чакали гърците. В ранното утро на хоризонта се появи обединената флота на Сиракуза и Акрагас и цялото море побеля от платната на огромен брой бойни кораби. Имаше поне двеста чисто нови триреми и те пристигаха от запад, от посоката, от която изобщо не можехме да очакваме нищо подобно. Затова отначало не повярвахме на собствените си очи и мислехме, че приближаващите се кораби са картагенски. Но скоро след това бяхме обзети от отчаяние, тъй като забелязахме гръцките бойни знаци и видяхме гръцките щитове.

Не можехме да проумеем как се беше случило всичко това и чак по-късно разбрахме, че сиракузките съдове напуснали смело Месина, оставяйки собствените си води без никакво прикритие, и при Акрагас се присъединили към флотата на Терон. Оттук, без да губят време, те заплавали в картагенски води, разгонили бойните кораби, които охранявали пътя към Ерикс, потопили много товарни съдове и потеглили напред, без да обръщат никакво внимание на картагенските кораби, скрити из плитчините на Ерикс. Някъде към Панорм към тях се беше присъединил и пиратът Дионисий, старият ми познайник, който се установил из тези води с разрешението на гърците, за да потопява картагенски товарни кораби. Никой не можеше да се справя по-добре от него с подобни задачи. Ето как се беше случило, че гръцките съдове ни обкръжиха най-неочаквано при Химера, и то в същото време, когато тежките кораби на Хамилкар не подозираха нищо, а само дебнеха около Месинския пролив и чакаха врага от грешна посока.

Точно когато гръцките кораби ни отрязаха пътя откъм морето, получихме известие, че войската откъм сушата също се придвижва към нас. С бърз марш бойците бяха заобиколили Химера откъм вътрешността на острова. Хамилкар взе необходимите мерки и отпрати многочислени вестители — и по море, и по суша към флотата си при Месина с новините за клопката, в която бяхме попаднали. Но гърците охраняваха извънредно добре всички пътища натам, тъй че до целта се бяха добрали само двама сикани. За съжаление военачалниците на корабите на Хамилкар не им повярвали и взели вестта за гръцка военна хитрост. Те осъзнали положението чак когато известията за невероятното обкръжение били потвърдени от крайбрежните рибари. Но тогава бе вече прекалено късно…

На следващото утро гръцката войска се строи в боен порядък около Химера по такъв начин, че един от фланговете й беше до реката, а другият — при горите и възвишенията. В противоречие с обичайната си практика гърците поставиха конницата си в центъра на войската, за да могат по-бързо да разчупят линията на войската на Хамилкар и да си открият път към обсадения град още по време на самата битка. След като забелязаха врага, сиканите започнаха да бият барабаните си откъм гората и за първи път цялата ни войска беше на крак още при изгрев-слънце. Всички наши отделения заеха нужните позиции, изпълнявайки точно заповедите на началниците си.

Когато Хамилкар видя къде стои гръцката конница, той изцяло промени плана на боя и премести хора от двата ни фланга, за да укрепи центъра. Това бяха тежко въоръжени иберийци и либийци, приковани с вериги един към друг, тъй като Хамилкар не разчиташе на нас, етруските, и не вярваше в нашите сили. Бяхме обидени и наскърбени и освен това никак не ни хареса положението, в което бяхме изпаднали — зад нас бяха редиците от навързани един за друг варвари, които ни отрязваха пътя към морето и към корабите ни и ни тласкаха към врага. Но нямахме време да размишляваме дълго върху всичко това, наоколо се вдигаше невъобразим шум от дългите тръби и медните гонгове на картагенците и хлопките на жреците. И гърците не ни дадоха време да се опомним, а пуснаха към нас конницата си. Самите хоплити се движеха зад нея, строени в една линия.

Още щом битката започна, Хамилкар заповяда да се запалят огромните клади от съчки, вдигнати предварително пред градските врати на Химера, за да не могат жителите на града да ни нападнат в гръб. В последния момент успяхме да забием пред себе си в земята редица от заострени прътове и колци точно когато метателните машини ни прикриваха, обсипвайки с камъни конницата. Въпреки всичко конете скоро ни смазаха, тъй като малобройните картагенски конници не можеха да ни послужат за защита и дори самите те предизвикваха още по-голям хаос и паника, когато гърците буквално ги врязаха сред нашите редици.

При първата атака бяха убити или ранени повече от половината етруски. Гърците май наистина се стремяха най-напред да унищожат добре подготвената и обучената част от войската на Хамилкар. Като видяхме колко плачевно беше положението, ние отстъпихме и пропуснахме конниците през редовете си, а след това отново се строихме в оредели редици, сякаш нищо не се беше случило.

Прикованите един към друг варвари зад нас посрещнаха гръцката конница с копията си, насочени право към коремите на конете, тъй че гърците понесоха големи загуби и много от тях продължиха да се бият като пехотинци. Младите благородници от Сиракуза и Акрагас бяха спечелили несъмнена слава, падайки под стрелите и камъните на иберийците и под копията на либийците. Колкото до тираните на тези градове, те всякак са потривали ръце от задоволство, тъй като се бяха избавили без никакви усилия от мнозина млади представители на знатните родове.

След конницата ни връхлетяха устремено гръцките хоплити и известно време силите ни бяха равни. Закалените мечове на етруските безпощадно сразяваха противника, но гърците бяха толкова много и действаха толкова напористо, че ние отстъпихме назад. Много малко от нас оцеляха и тези, които останаха живи, се бяха спасили като по чудо, а съвсем не защото са умеели да се бият по-добре от другите или пък са знаели някакви военни хитрини. Окървавени, все още стиснали щитовете си, етруските падаха един след друг и призоваваха усмихнатите си богове, преди да издъхнат и да се оставят на духовете си закрилници.

После вече престанах да разбирам какво точно става, тъй като бях напълно изтощен. Битката обаче не свършваше — тя продължи от ранно утро до късна вечер и нито една от страните не се предаваше. Аз се бях озовал в десния фланг заедно с някои от оцелелите етруски, не много далече от храсталаците пред горите. Тук най-сетне успяхме да се спрем, за да си поемем дъх, когато събралите се воини от Ерикс се спускаха покрай нас в атака. Хамилкар постъпи така, както би постъпил всеки вожд: той изпрати вестител, който ни съобщи, че сме освободени от по-нататъшно участие в битката. Тъй като се държахме едва-едва на нозете си и бяхме в кръв и пот от глава до пети, а щитовете ни бяха изпочупени, ние се изтеглихме в тила под защитата на помощното отделение, за да можем да отдъхнем поне малко.

Хамилкар беше издигнал висок олтар на хълма в лагера и следеше оттам хода на битката. Очите му блестяха, когато той протегна към нас ръце в знак на поздрав и ни благодари за самоотверженото участие в боя. Той заповяда на робите си да хвърлят към нас златни украшения, но никой от етруските не се наведе да прибере златото, тъй като скръбта по загиналите другари бе прекалено голяма.

Когато утолихме жаждата и превързахме раните си, ние се насочихме към брега и към корабите с надеждата да срещнем там някои от оцелелите етруски. Хората зовяха братята си и другарите си, водачите на корабите се провикваха с надеждата да чуят отговор от кормчиите си, а гребците подвикваха, чакайки отзвук от съседите си по гребло, но много рядко някой откликваше на призивите. Най-накрая се убедихме, че едва ли се събираме достатъчно хора за екипаж на два кораба, но и това нямаше вече значение, тъй като изходът към морето бе закрит от гръцките триреми. Загубите ни бяха наистина невъобразими! Достатъчно е да се каже, че етруските бяха свикнали да се бият, без да отстъпват назад! Но в тези мрачни часове, които прекарахме на пустия бряг до Химера, мнозина от нас бяхме готови да се откажем от бойна слава, само и само да можехме да върнем другарите си…

Слънцето клонеше на запад и ние, с насълзени от дима очи, забелязахме, че гърците притискат левия фланг на картагенците към реката и морето, а воините от Химера, прескачайки през овъглените дървета, удариха в тила по десния фланг на Хамилкар. Вътре в лагера ни негодници бяха нападнали стражите, бяха ги убили и започнаха грабежи. Именно това ми се стори сигурен знак за поражението ни. Хамилкар напразно издаваше заповеди, напразно караше тръбачите да тръбят с бойните тръби и напразно зовеше воините си да се строят отново в бойна редица. В уплахата си варварите се нахвърлиха върху собствените си военачалници и разкъсаха тези, които се опитаха да ги спрат. Някои от бегълците хукнаха към брега и взеха да се катерят по товарните кораби с надеждата да се спасят по морски път. Дори успяха да спуснат няколко кораба в морето, но вражеските триреми ги обградиха, пробиха корабите и ги потопиха. След това триремите се насочиха към открито море. Трясъкът от изпотрошените мачти на товарните картагенски кораби и страшните викове и вопли на давещите се варвари ни убедиха в това, че оттам пътят към спасението беше затворен. Етруските, които наблюдаваха тази ужасна картина, решиха да останат при корабите си и да се опитат да ги защитават до падането на мрака. Чак тогава щяха да се осмелят да излязат в морето. От своя страна аз реших да им предложа да тръгнем към горите и да се опитаме да намерим убежище при сиканите. Бях сигурен, че горските племена щяха да ни покажат тайни пътеки и следвайки ги, да намерим подслон. Но като граждани на морски градове етруските не се съгласиха да изоставят корабите си.

Тръгнах сам през лагера и покрай стените на града се опитах да стигна до сиканите. Боговете сякаш ме закриляха сред хаоса на грабителството. В лагера всички грабеха — и гърци, и варвари. Това вече не беше военна битка, а борба на живот и смърт, в която участваше всеки срещу всеки независимо кой към какъв народ принадлежеше. След като разбраха, че са безвъзвратно победени, варварите пожелаха за последно да ядат, да пият, да грабят и да изнасилват на воля. Те се нахвърлиха на жените в лагера, като преди това избиха всички представители на картагенския съвет и съблякоха и откраднаха разкошните им дрехи и скъпоценни украшения. Чувах писъците на жените и забелязах, че в долната оргия се бяха включили и гърците и воините на Химера и вече не се разбираше кой е приятел и кой е враг.

Признал поражението си, Хамилкар закри лицето си с ръце и слезе от наблюдателната кула. Гръцките телохранители разчистиха пътя му към шатрата. Там той разби със собствените си ръце статуята на Ваал, за да не попадне у врага. Хвърли парчетата в жертвения огън, който бе огромен и приличаше на погребална клада. Всичко това видях със собствените си очи, но той бе толкова съсипан от отчаяние, че не ме позна. Очите му искряха с див блясък, а на устата му бе избила пяна. Хамилкар заповяда да бъдат доведени пред него Кидипа и синовете й и да бъдат посечени, щом телохранителите му, повечето от които бяха родом от Регион, се отвърнаха от него, и се втурнаха из лагера, за да грабят, да убиват и да изнасилват. Десетина се спуснаха към шатрата на Кидипа, обаче не се наложи да я вадят оттам насила. Видях как самата тя изскочи напред с кинжал в ръка и преди Хамилкар да успее да се опомни, преряза гърлото му, след което го тласна направо в кладата, тъй че тялото му бе погълнато от пламъците само за няколко мига. Като видяха това, стражите обградиха Кидипа и я предпазиха с щитовете си от други нападатели. Те обградиха и защитиха по същия начин и четирите момченца и се развикаха за помощ към гърците. Стана така, че Кидипа и децата й бяха предадени живи и недокоснати на Гелон, който я прие с почести. Сигурен съм, тайно е бил възрадван, че по този начин поставя натясно Анаксилай от Регион. Чрез заложниците — съпругата му и децата му, той можеше да го накара да се откаже да поддържа Картаген. Анаксилай обаче бе действал почти толкова ловко, колкото и жена му. След като научил за поражението на Хамилкар пред Химера, той изпратил веднага лодка с вестоносци при Гелон, за да му съобщи, че се отказва от бившите си съюзници картагенците и че се предава на Сиракуза — даже преди да бе узнал каквото и да е за съдбата на децата си и на съпругата си. Ето защо Кидипа дълго време след това не можа да прости постъпката му.

Друг, който прояви гъвкавост и разбиране за политиката на гърците, бе Еркле, въпреки младостта си. След като видя, че войската на Хамилкар е сразена, той изпрати учителя си по гръцки със зелена клонка в ръка при Терон, тирана на Акрагас, и без да дочака вести, даде разрешение на племената си да се нахвърлят на вечните си врагове Ерикс и Сегеста в гръб на елимите, когато последните все още имаха надмощие и изтласкваха назад воините на Акрагас. Този удар в гърба не разреши изхода на войната, но по-скоро се оказа повод да бъдат прекратени сраженията. Хиулс бе начело на отрядите си подобно на баща си и впоследствие се гордееше с получените по време на схватката рани. Ето как сиканите отмъстиха на тези, които ги бяха потискали от векове.

През следващите дни те заотстъпваха назад към горите си и пътем посичаха всеки срещнат беглец от войската на картагенците. Хиулс не позволи на хората си да нападнат бившия лагер на Хамилкар или пък да нахлуят в Химера, а когато настъпи нощта, той призова всички да се прикрият в сенките на горите. Съзнаваше, че гръцките войски ще могат да се справят с положението оттук нататък. Терон беше безкрайно благодарен за помощта, оказана му от вожда на сиканите. Той му изпрати позлатен щит, огърлица от чисто злато и златна фигура на орел, която можеше да се прикрепи към шлема на сиканския вожд. Еркле прие всичко, но върна фигурата на орела, тъй като не искаше да се смята за приобщен към Терон. Последният не посмя да изрази обида от това, тъй като знаеше колко лесно би могъл да си навлече омразата на горските племена. Той съзнаваше ясно, че именно благодарение на сиканите войската му бе запазила равенство с тази на Сиракуза.

В поведението на Хиулс разпознах баща му Дорией, който веднага след като доби кучешката корона на Сегеста, бе готов да се откаже от закрилата на Дионисий и хората му. Щом разбрах всичко това, реших да не търся помощ при сиканите, а да се върна при другарите си етруски и да споделя съдбата им. Сред крясъци, бучене и огньове, аз вървях като обгърнат в облак и сякаш нечия невидима ръка ме водеше напред. Вървях като насън и не мислех вече за спасението си. Навсякъде наоколо хора се избиваха и никъде не видях проява на милост. Започна да ми се завива свят и да виждам странни същества, които лочеха кръвта на падналите трупове. Самите мъртъвци излъчваха бледа светлина, а около главите на някои от току-що падналите все още забелязвах ярко сияние. Вървях отчаян и изнурен. Никой не ме докосна, макар да бях захвърлил шлема си, а дрехите ми да се развяваха и откриваха гърдите ми. Стигнах до етруските и корабите им. Гръцките воини бяха вече до пристана и на брега. Те хвърляха запалени факли в картагенските кораби, тъй че защитниците им загинаха в огъня на нощното сражение. Гелон от Сиракуза смяташе, че всички вражески кораби трябваше да бъдат унищожени или завзети. Затова той самият се появи на кон в пристана, заобиколен от негри в блестящи ризници, желаейки да ободри гръцките воини с обещания за големи награди за всеки подпален и унищожен кораб.

Пожарът осветяваше брега и там беше светло като ден, а стълбовете дим и пламъците над лагера ни приличаха на слънчев залез, макар да беше вече полунощ. Околностите на Химера се превърнаха в безмилостно бойно поле и на фона на огнените пламъци се мяркаха черните сенки на врани, които с грозно грачене изхвърчаха на ята от всички страни. Когато гърците се увериха в превъзходството си над противника, те престанаха да убиват хората, които бяха хвърлили оръжието си, а ги подгониха към дървените колиби, построени от Хамилкар уж за гръцки пленници. Явно беше, че заловените щяха да бъдат продадени в робство. В далечната по-ниска част на брега все още стояха един до друг картагенски товарни кораби, както и някои бойни съдове, а етруските кораби, които бяха пристигнали по-късно, се намираха още по-надалече и затова гърците не можаха да се доберат бързо до нас — трябваше първо да унищожат цялата картагенска флота. Някои от нас предложиха да се предадем, но на никого не му се отиваше в робство и в края на краищата решихме да защитаваме свободата си, докато все още е възможно.

След като избрахме два от най-бързоплаващите кораби, ние ги спуснахме във водата и всички се хванахме за веслата, без да съблюдаваме ранг и титли. Преди да отплаваме обаче, се погрижихме да отсечем и да хвърлим в морето статуите и бойните знаци на всички други етруски кораби, за да не попаднат като бойни трофеи в ръцете на гърците. Когато Гелон видя, че два вражески кораба се опитват да отплават в открито море, той се развика тъй силно, че ние чувахме ругатните му през пукота на пожара. Заповяда на хората си да размахват факли, за да подадат известие за бягството ни до сиракузките кораби, но те явно не забелязаха сигналите му в хаоса на боя и горящите съдове. Страхувахме се, че все пак сиракузците можеха да забележат силуетите на корабите ни…

— Тази нощ животът на етруските не струва и пукната пара и боговете не ни закрилят в морето! — подмятахме си ние. — Тъй че нека отмъстим за смъртта на другарите си и да потопим поне една гръцка трирема, за да докажем, че това море все още е тиренско, а не гръцко!

Решимостта беше нашето спасение, защото сиракузките триреми изобщо не очакваха някой да ги нападне, а напротив, готвеха се да ни потопят в момента, в който минехме покрай тях. Но щом започнаха да се придвижват назад на весла, като си даваха знаци един на друг с фенери, ние засилихме и двата си кораба и се врязахме едновременно и с двата си ударника в хълбока на най-близкия гръцки кораб, тъй че дъбовата му обшивка се проби с трясък и той се наклони рязко на една страна. От стълкновението много сиракузци изпопадаха в морето, а и ние самите се свлякохме по палубите си. Нападението ни се оказа толкова неочаквано, че никой от гръцкия кораб дори не осъзна какво точно се беше случило и военачалникът им се развика, за да предупреди другите, че наблизо има скали или рифове.

Всичко това ни помогна много. Хванахме се бързо за веслата и скоро успяхме да се отдалечим от брега и да се укрием под спасителното покривало на мрака. Пожарът беше заслепил гърците, тъй че наблюдателите им не можаха да видят накъде отплавахме. Морето пред нас бе тъмно и самите ние не виждахме нищо пред себе си. Съвсем нямахме намерение да плаваме на изток, за да се доберем до картагенските съдове и да им съобщим за гибелта на войската на Хамилкар и за победата на гърците при Химера. Тревожеше ни едно: всичко беше свършено и не ни оставаше нищо друго, освен да се опитаме да се доберем до някое тиренско пристанище, за да спасим остатъка от бойната слава на етруските.

На сутринта се вдигна силен вятър, който прерасна в буря и отнесе корабите ни към италийското крайбрежие. Бяхме принудени да се насочим към Куме, където се надявахме да намерим убежище и да въведем в ред корабите, както и да се запасим с храна. Демадот, тиранът на Куме, ни посрещна доброжелателно, но като чу за битката при Химера и за съкрушителното поражение на картагенците, той се обезпокои:

— По законите на завещанието аз съм наследник на последния от тарквините, управителите на Рим, но досега не съм получил и една драхма от това наследство. Никога не съм враждувал с етруските и най-доброто доказателство за това е приютът, който осигурих навремето на стария ви военачалник Ларс Таркон, и това, че собственоръчно затворих очите му, когато той умря. Но аз съм длъжен да се грижа за града си и за семейството си. Ето защо, макар душата ми да се противи, длъжен съм да задържа и двата ви кораба, докато не бъде разрешен окончателно въпросът с наследството на тарквините.

Той бе използвал такъв предлог и преди, когато бе прибрал в полза на Куме част от зърното от търговските римски съдове. Беше възрастен човек и нямаше желание да измисля нови методи на действие. Така че останахме в Куме — отчасти като гости, отчасти като пленници, и до нас скоро достигнаха неприятни слухове от Посейдония. Там тълпите бяха разграбили картагенските дюкяни и тиренските складове със стока. Местният управител, вместо да накаже престъпниците, заповядал да бъдат задържани картагенците и етруските с твърдението, че не би могъл да отговаря за сигурността им по никакъв друг начин.

Но това не беше най-страшното. След известно време на крилата на богинята на победата от морето пристигна послание до всички гръцки градове на запад: атинската флота бе потопила всички персийски кораби в Саламинския пролив при Атина. Сам великият цар бил принуден да се спасява с бягство обратно в Азия, и то с всички сили и без миг забавяне, иначе гърците щели да се доберат до Хелеспонта, да унищожат моста от кораби и да отрежат пътя. Вярно, че по време на бягството си могъщата персийска армия разграбила Атина и бе срутила статуите на боговете й, но след това персите понесли огромни загуби при Термопилския проход и нямали възможност да останат да зимуват в Гърция, още повече като се има предвид, че с настъпващата пролет щеше да им предстои да се сблъскат отново с гръцката войска, която се командваше от спартанци.

Разбира се, знаех отлично, колко лесно преувеличават гърците всяка своя военна победа, но тъй като подобни известия пристигаха от всички страни, принудих се да повярвам в победата им. Замислих се с тъга, че участието на етруските в битката при Химера се беше оказало съвсем безсмислено. Впрочем оставаше една утеха: кръвта им не бе пролята напразно, тъй като попречиха на западните гръцки градове да се притекат на помощ на градовете от самата Гърция.

Кумският тиран Демадот беше много хитър човек, но да язди на два коня не беше възможно дори и за него. Той често въздишаше, че скоро ще бъде принуден да се откаже от търговията си с етруските, която му носеше добра печалба, и напълно да се подчини на сицилийските градове. Те от своя страна щяха да изискат от него да прекрати напълно всякакви връзки с картагенците и етруските на всички пазари по море и по суша.

Когато Ларс Арнт узна за тежкото ни положение, той изпрати незабавно послание до Демадот и решително заяви, че ще отзове от Куме всички тарквински търговци и ще конфискува цялата собственост на Куме в Траквиния, ако хората и двата бойни кораба не бъдат пуснати незабавно и да се върнат у дома. От друга страна, получи се известие от Гелон, тирана на Сиракуза, че ако Демадот пусне на свобода двата кораба, които тъй нахално се бяха намесили в сицилийските дела, то той, Гелон, щял да впише в списъка на враговете си и Демадот.

Ето защо Демадот вече само стенеше и се жалваше, държеше се за главата и говореше:

— Кой подземен демон ви доведе точно в Куме? Имам слабо сърце и лошо понасям такива неприятности и вълнения. Освен това страдам и от рана в стомаха.

Най-накрая той намери изход:

— А защо да не се обърнем за съвет към нашата знаменита пророчица Херофила^[1]? Предшествениците й са живели тук много преди основаването на Куме и до ден-днешен чрез устата на пророчицата говорят самите богове. Много хора са чували за Херофила и аз мисля, че и самият Гелон не би посмял да не се подчини на указанията й.

Самият той обаче се отказа да отиде до сибилината пещера, тъй като пътят натам беше много труден, а в самата пещера, според думите му, винаги вонеше и това му докарвало ужасно главоболие. С нас (двама етруски и аз), на които се падна жребият да тръгнем към Херофила, тръгна и един от приближените хора на Демадот. На прощаване тиранът се обърна с раздразнение към него:

— Предай на старицата даровете ми и я помоли от мое име поне веднъж да проговори ясно — „да“ или „не“, а не само да загатва всякакви небивалици…

Пещерата на Херофила се намираше в една висока планинска клисура и към нея водеше козя пътека, отъпкана от краката на посетителите. На по-трудните места в самите скали бяха изсечени стъпенки, но и те бяха изтрити от времето и многобройните нозе, които минаваха оттам. В пещерата имаше малък храм, който беше жилището на сибилата, съвсем скромна и дори зле поддържана обител.

Вътре беше много задушно, серни изпарения караха очите ни да сълзят. Освен това през последните дни бяхме спали малко и лошо от грижи и когато влязохме в храма се почувствахме слаби и безпомощни. Не знаехме какво ни чака и все още тъгувахме за загиналите си другари. Накратко казано, щом стъпихме в обителта на Херофила, започнахме да кашляме неудържимо, а от очите ни се лееха сълзи. Стана ни много горещо, тъй като старицата, която явно мръзнеше от възрастта си, не позволяваше да бъде загасен огънят в огнището. Тя отдавана бе изгубила косите си, но от суетност носеше островърха шапчица на главата си. Прислужваше й бледолика дългокоса девойка, в трескавия й поглед разбрах, че пророчицата я готви за своя наследница. Очите на самата Херофила бяха мътни и според мен тя беше съвсем сляпа.

Едва-що бяхме влезли, когато девойката изпадна в безпокойство и започна да се мята из помещението, като от време на време се спираше поглеждаше ни и се изсмиваше по много странен начин. След известно време тя нададе смразяващ вик и започна да танцува бясно пред нас. Не зная колко дълго би продължило всичко това, ако Херофила не й беше заповядала да млъкне и да спре да танцува. Гласът на старицата беше изненадващо силен и властен. Като се възползва от въдворилата се тишина, пратеникът на Демадот понечи да изложи мисията ни, но Херофила го прекъсна с рязък жест.

— Не са ми нужни излишни думи — каза тя. — Зная кои са тези люде. Видях ги да пристигат в Куме, видях и ятото врани, които се вдигнаха оттам, откъдето дойдоха хората. Не ми се нрави, че пещерата ми се изпълни с мъртъвци още щом влязохте. Вървете си и вземете мъртъвците със себе си!

Тя започна да диша тежко и ни даде знак и с двете си ръце да се махаме. Тогава двамата етруски излязоха навън, за да глътнат свеж въздух и да призоват отново с тъга имената на загиналите си другари. Херофила се успокои веднага, след като двамата излязоха, и каза:

— Добре е, че си тръгнаха. Сега тук е по-ведро. Но все пак не разбирам какво е това ярко сияние и какъв е този тътен, който дочувам.

Девойката, която се беше свила в ъгъла на пещерата, сега стана изведнъж и се приближи към сибилата, докосна ръката й, след което дойде до мен и положи на главата ми венец, изплетен от сухи лаврови листа. Пророчицата се захили и впери в мен невиждащите си очи, след което провъзгласи:

— О, любимецо на боговете! В крайчеца на очите ти виждам лунни сенки, но лицето ти излъчва слънчево сияние! Разбира се, по-добре да имах венец от бял бръшлян или мирта, но ще се задоволиш с този скромен лавров венец, тъй като нямаме друг.

Пратеникът на Демадот реши, че старата жена бълнува, и започна отново да обяснява нетърпеливо, още повече че се задавяше от серните изпарения и очите му неспирно сълзяха. Но Херофила отново го прекъсна и изрече пророчеството си:

— Какво са два кораба, когато скоро от бреговете на Куме ще тръгнат на бой хиляда съда? Нека Демадот да пусне тези хора да си ходят в мир и да освободи корабите им. Не корабите, а бойните знаци ще решат изхода от битката. — Гласът й се усили и в него прозвъннаха метални нотки: — Не кораби са нужни на Демадот, а бойни знаци. Тъй каза божеството. — Тя си пое дъх и добави: — Върви си, глупецо, и ме остави насаме с посланика на боговете!

Съветникът на Демадот записа посланието на сибилата на восъчна табличка и понечи да ме хване под ръка и да ме изведе навън. Но девойката му се нахвърли и издраска лицето му с дългите си нокти, после ме задърпа назад в пещерата. Не беше особено чиста, но кожата и дрехите й миришеха силно на билки, тъй че не почувствах погнуса от докосването й. Казах, че ще се забавя за малко при жените, след като това е угодно на боговете, и пратеникът на Демадот, който и без това се задавяше от изпаренията, побърза да ме остави сам с тях. Когато той напусна обителта, Херофила стана от триножника си и отвори една дървена преградка в стената на пещерата, тъй че свеж въздух нахлу вътре и разсея отровните изпарения.

После тя пристъпи към мен и докосна страните и косите ми, след което произнесе с вълнение:

— Познавам те, сине на баща си! Защо не целунеш майка си?

Аз се наведох, притиснах ръце о пръстта в пещерата и целунах дланите си, признавайки по този начин тукашната земя за своя майка. Стори ми се, че станах по-едър на ръст и някъде в дълбините ми се разпали ярка светлина. Девойката се приближи до мен, хвана ме за ръцете, а после докосна колената ми и се притисна до тялото ми. Внезапно силите ме напуснаха и аз усетих тънка струя пот, която се стичаше по гръбнака ми. Херофила хвана момичето за ухото и я отблъсна от мен. После попита:

— Значи познаваш майка си? А защо не приветстваш баща си?

Поклатих глава и отвърнах:

— Никога не съм виждал баща си и не зная нищо за произхода си.

Херофила проговори с гласа на боговете:

— Сине мой, ще се познаеш в деня, в който докоснеш стълба при могилата на баща си. Виждам езерото ти, виждам планината ти, виждам града ти. Търси и ще намериш! Почукай, за да ти бъде отворено! Точно тъй ще се върнеш някой ден и от затворените врати. Спомни си тогава за мен!

Изведнъж тя извика:

— Погледни назад!

Обърнах се, но там нямаше нищо, макар огънят в огнището да светеше ярко и да осветяваше добре помещението. Тръснах глава и учудената Херофила положи длан на рамото ми, след което повтори:

— Погледни назад! Погледни още веднъж назад! Нима не виждаш богинята? Тя е по-висока и по-красива от всички смъртни, гледа те и протяга към теб ръце. На главата й има корона като крепостна стена. Тя е богинята на луната и на извора, тя е богинята на морската пяна и на елена, на нимфите и на миртата.

Вторачих се натам, накъдето сочеше ръката на Херофила, но не видях богинята с корона като крепостна стена. Вместо нея пред очите ми се появи устремена напред фигура, такава, каквато може да се види на носа на някои кораби. Този призрак се отдели от стената и увисна във въздуха. Беше обвит в бял плащ от главата до петите, а лицето му беше скрито от бели, свещени ленти от тънък плат. Фигурата придобиваше все по-ясни и поясни очертания. Тя като че ли чакаше нещо, а лицето й бе обърнато на север.

Херофила почувства нещо, обезпокои се, докосна с длан челото ми и попита отново:

— Какво виждаш? Та ти просто се вкамени…

Аз отвърнах:

— Той е неподвижен и е скрил лицето си под превръзки. Стои съвсем спокойно и е обърнат на север.

Усетих внезапен шум и тътен в ушите си, които се усилиха толкова много, че станаха нетърпими. Ослепи ме ярка светлина и аз паднах в безсъзнание на пода на пещерата. Когато дойдох на себе си, стори ми се, че летя сред звездите и виждам земята някъде далече под мен. Чак когато отворих очи, осъзнах, че съм все още в обителта на сибилата. Херофила бе коленичила до мен и разтриваше дланите ми, а девойката охлаждаше челото ми и слепоочията ми с кърпа, натопена в оцет.

Щом разбра, че съм дошъл на себе си, Херофила каза с треперещ старчески глас:

— Идването ти беше предсказано и ти си разпознат. Не свързвай повече сърцето си със земята. Търси само себе си, за да се познаеш, о, безсмъртни!

После споделих с нея хляба и виното и тя ми разказа с тъжния си глас за тежката си старост — както би разказала всичко това на собствения си син. Тя говори и за сънищата си и ми показа свитъка, на който ги беше записвала — някои описателно, а други в стихове. Сред прочетените предсказания имаше едно, което ме удиви особено много, а именно, че в Гърция ще се роди цар, който ще покори Персия, ще завоюва източните страни и ще умре в слава и почести на тридесетгодишна възраст. Мисля, че това предсказание засяга някакво далечно бъдеще, тъй като по време на моя живот все още нищо подобно не се е случило, напротив, Гърция е в упадък от постоянните свади между Спарта и Атина. И други предсказания прочетох в свитъка на Херофила — такива, каквито тя не можеше по никакъв начин да обясни. В тях се споменаваха чудовища от метал, които пъплеха по земята и хвърляха огън, както и летящи чудовища, които снасяха яйца във въздуха. Където паднеше яйце, се образуваше огромен кратер, а пламъци и дим се издигаха до небето…

Когато най-накрая излязох от пещерата, слънцето осветяваше земята пред мен и в блясъка на лъчите забелязах малко камъче. Наведох се и го взех. Беше малко парченце гранит. Скрих го в торбичката, която носех на врата си и където бяха и предишните намерени от мен камъчета. Този път осъзнах, че навикът ми от време на време да взимам камъчета от земята не беше никаква прищявка, а означаваше край на някой отрязък от живота ми. Всяко ново камъче възвестяваше идването на нови времена.

Спътниците ми ме чакаха и вече бяха започнали да се безпокоят защо се бавя тъй дълго при пророчицата. Когато се присъединих към тях, все още ми се струваше, че спя, а по-късно разбрах, че съм говорил доста несвързано. Страшно ме заболя главата, а очите ми така се бяха възпалили, че почти нищо не виждах.

За щастие Демадот изтълкува по удачен за нас начин предсказанията на Херофила и ни позволи да напуснем града. Преди това обаче той заповяда да бъдат отсечени и прибрани бойните знаци на корабите ни. Ние изобщо не протестирахме срещу решението му, тъй като мечтаехме единствено да тръгнем на път — на север — и да напуснем колкото се може по-бързо този не особено гостоприемен град.