Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (58) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

4.

Ксенодот остана в Рим, а аз потеглих към Тарквиния, за да потърся там Ларс Арнт. Независимо от младостта си той веднага схвана сериозността на положението и ползата, която би могъл да принесе на етруските, след което каза:

— И в големите градове, и изобщо в областта има много млади мъже, жадни за слава, които недоволстват от настоящото положение. Има много смели пастири и селяни, които с готовност биха тръгнали на война, още повече че, взимайки участие в битки, те могат да забогатеят за един ден повече, отколкото ако цял живот мирно се трудят и работят за други. Мисля, че големите ни острови не биха могли да предоставят никакви кораби, тъй като те са им нужни, а пък хората им са необходими за охрана. Но богатите родове на Популония и Ветулония умеят да пазят интересите си, а в Тарквиния можем да уредим сигурно най-малко десет бойни кораба.

Той ме заведе при баща си Ларс Арунс, който от уважение към традициите не позволяваше да го наричат лукумон, макар да оглавяваше Съвета на Тарквиния. По-рано не бях срещал толкова достоен мъж. Високата му длъжност не му попречи да ме посрещне възпитано и доброжелателно. С помощта на карта аз му представих плана за бойния поход на персийския цар и му предадох думите на Ксенодот: че едва ли някога ще има друга такава възможност да бъдат поставени гърците натясно.

Той ме изслуша внимателно и отвърна:

— Не мисля, че боговете искат само един човек или дори само един народ да владее света. Народите си съперничат и се стремят да постигнат повече от съседите си. Винаги е било така. Всички народи са достойни и имат право на свободен живот, всички хора страдат еднакво, независимо от цвета на кожата си и как се наричат — етруски, гърци или перси. Историята и съдбата ту ги подтикват напред, ту ги бутат в пропаст. Същото се отнася и за градовете, които ту процъфтяват, ту западат. Ето и нашите, етруските градове, с нищо не са по-лоши от гръцките, а и хората са същите като навсякъде по света, макар да ми се струва, че ние, тиренците, знаем малко повече за боговете. Ако волята на безсмъртните е такава, то някой град или народ преживява по-дълъг разцвет, но в края на краищата съдбата на всички е една и съща…

Забележителните му мисли ми направиха голямо впечатление, но Ларс Арнт прекъсна нетърпеливо баща си:

— Татко, ти си вече стар и не разбираш новите времена толкова добре като нас, по-младите. Гръцкото влияние на суша и по море е въпрос на живот и смърт за нас. Редом с гърците нито един народ не може да живее спокойно и да се занимава с търговия. Боговете и обичаите на Картаген не са наши богове и обичаи. На картагенците и кожата им е различна по цвят, макар да можем да живеем в мир с тях и да умеем да сключваме съглашения. Гърците, където и да отидат, носят със себе си безредия, алчност, насилия и война. Освен това те смятат, че стоят по-високо от другите народи. Ако Картаген реши да се бие с гърците, ние трябва непременно да го подкрепим, и то решително, бързо и с всички наши сили. Надявам се, ще разбереш какво би ни се случило, ако Картаген изгуби войната.

Бащата въздъхна и каза:

— Все още си много млад, сине. Който се хване за меч, от меч загива. Отдавна вече не принасяме в жертва хората си.

Арнт прехапа устни, но склони глава пред баща си, а той му се усмихна с прекрасна тъжна усмивка и продължи:

— Това е политическо дело и решението трябва да бъде взето от Съвета. Ако сметнеш, че участието ни във войната е необходимо, аз ти предлагам да заминеш за Волсиния вместо мен. Защо ми е да се намесвам в нещо, което не ми е по душа и по сърце и което не бих могъл да възпрепятствам?

Ето по какъв начин Ларс Арунс превърна сина си в заместник-властелин на Тарквиния. Гробницата му вече отдавана беше готова и изрисувана от един от известните художници на града и той съвсем нямаше желание да иска от боговете още десет години живот. За стария управник те биха се превърнали в непоносимо бреме. Когато разговорът ни привърши, Ларс Арунс стана, положи ръка на рамото ми и ми каза:

— Радвам се, че имах възможността да се срещна с теб, Турмс. Спомни си за мен, когато си възвърнеш царството.

Ларс Арнт бе удивен не по-малко от мен самия от думите на баща си, но аз си спомних, че именно така ме бе приветствал някога и Ларс Алсир в Химера. Тогава приех поздравлението му за старинна форма на вежливост и не проявих повече любопитство. Чак по-късно разбрах, че старият Ларс Арунс ме бе познал и се бе отнесъл към мен като посланик на боговете. Ето защо той бе предпочел да се откаже от властта си в полза на сина си и да не се противопоставя на неизбежното.

Повече нямаше какво да правя, тъй като Ларс Арнт се зае лично с делата. Той пътешестваше из цялата страна и изпращаше свои хора из различните етруски градове, за да бъдат склонени жителите им да участват във военен поход. Когато картагенските посланици пристигнаха за сбора на Съюза на етруските градове, те бяха посрещнати като чакани гости с намерение молбата им да бъде разгледана сериозно. Самият аз се въздържах от пътуване към свещения град на етруските и прекарвах времето си в Тарквиния, където чаках решението на Съюза.

На този свещен празник дванадесет дена бяха посветени на боговете, седем — на договаряне по вътрешните въпроси, а три — на външна политика. Спорният въпрос за оказване на помощ на Картаген в борбата с гръцките градове колонии скара старейшините и младежта, а двамата лукумони от онова време се въздържаха от гласуване, тъй като от стари времена лукумоните олицетворяваха мира. Беше решено всеки град от съюза сам да премисли дали да даде помощ на Картаген или не, особено що се отнася до събирането на пари и наемането на доброволци. И двамата свещени лукумони заявиха направо, че от техните градове — Волтера и Волсиния — няма да излязат никакви доброволци и че те няма да разрешат на хората на тези градове да участват във войната. Но тези градове се намираха във вътрешността на страната, а крайморските градове бяха много по-решаващи в случая. След края на сбора картагенските пратеници получиха различни обещания от различните етруски градове.

Тези решения бяха, разбира се, тайни, но във всички етруски пристани живееха гръцки занаятчии и просветени търговци, а големите западни градове имаха свои представители сред етруското население, събиращи сведения за търговията и мореплаването. Много богати етруски другаруваха с тях и често пътуваха из гръцките градове. Те се възхищаваха от гръцката култура много повече, отколкото от собствената си, и разказваха на приятелите си за опасността, грозяща гърците. Освен това те правеха всичко възможно, за да попречат на подготовката за похода. Дълбоко във вътрешността на страната те дори се стремяха да наемат свои доброволци — само и само да попречат на хората да отидат на война, а през зимата в етруските пристанища зачестиха пожарите и вълненията сред чуждоземните моряци — всичко това безпокоеше етруските и ги отвличаше от подготовката за предстоящите военни действия.

Но все пак нещата вървяха. Когато се върнах в Рим от Тарквиния, носех само добри вести на Ксенодот и бях уверен, че етруските ще подкрепят решително картагенците. Бях получил и таен списък на спомагателни дружини от Арнт. Ксенодот беше във възторг от всичко това и възкликна, че новините ми са по-добри и от най-смелите му надежди.

— И всичко това получих даром! — добави той. — А какво да правя със златните статуетки, изобразяващи волски глави, които донесох с толкова труд до Рим?

Той наистина бе успял да пренесе тайно в града доста голям брой от тези златни фигурки, всяка от които тежеше един талант и с които можеше да се заплаща като с монети, например в Картаген. Ксенодот бе скрил това съкровище при устието на Тибър, за да не събужда недоверието на сената с подобен разкош. Разбрах, че наистина би било неразумно съкровището да се носи обратно в Суза, и затова предложих на Ксенодот да купи няколко кораба от Популония със златото. Те трябваше да бъдат натоварени с железни оръжия и трябваше също така да бъде намерен някой, който да можеше да пренесе оръжията до сиканите в Сицилия. Вярно е, че Хиулс все още беше дете и през всичкото време, откакто се бяхме разделили, не бях получавал никакви новини за него, но оръжието щеше несъмнено да укрепи положението му, а не се и съмнявах, че синът на Дорией би съумял да го разпредели сред племената. По този начин сиканите щяха да подпомогнат картагенците или пък да отрежат пътя на гърците, като извършат нападение над акрагаската област.

Няколко златни волски глави бяха изпратени тайно и до Ларс Арнт в Тарквиния, тъй като последният беше доста разсъдлив юноша и навярно щеше да ги използва за строежа на допълнителни бойни кораби. В Куме беше лесно да се купят чертежи на съвременни атински кораби, тъй като самохвалните атиняни не само че не пазеха в тайна корабостроителните си умения, а напротив, навсякъде се хвалеха с тях.

Ксенодот обаче настоя да ми подари един талант злато, като се обоснова, че може би някога може да имам истинска нужда от него. Разделихме се като приятели и през нощта преди заминаването му пихме цяла нощ вино и вдигахме наздравици за етруските успехи и за великия цар. На следващия ден той потегли обратно за Картаген. Трябваше да пътува по заобиколен път, тъй като сиракузкият тиран Гелон бе успял вече да затвори Месинския пролив.

Съветът в Картаген избра за свой вожд Хамилкар и го провъзгласи за едноличен властелин по време на цялата война. Той беше син на известния мореплавател Ханон, същия, чиито кораби бяха изучавали морето от другата страна на Херкулесовите стълбове и бяха плавали по-далече от Оловните острови, в открито море, докато бяха достигнали до ледове. Хамилкар се стремеше извънредно много да постигне слава, той беше наистина надарен военачалник, който в течение на зимата успя да създаде дружини във всички колонии на Картаген чак до Иберия. Ето защо в картагенската войска служеха хора от различни народи, с различен цвят на кожата. Всички тези воини обаче бяха въоръжени по различни начини и понякога не разбираха командите, тъй като говореха какви ли не езици. Освен всичко това те имаха нужда от много и разнообразна храна, тъй като някои бяха привикнали към един вид ястия, а други — към друг вид. Наистина в лагера на картагенската войска доста често цареше безпорядък.

Всички гърци бяха въоръжени по един и същ начин и бяха добре подготвени за борба в подвижен боен порядък на открито поле, а хоплитите им се сражаваха, облечени целите в железни доспехи, и носеха метални щитове. През цялата зима Гелон и Терон си съперничиха кой ще успее да построи повече кораби в Сиракуза и Акрагас. Когато настъпи пролетта, в Сиракуза имаше всичко на всичко сто нови бойни гръцки кораби. Великият цар бе постигнал целта си, тъй като нито един кораб и дори нито един човек не бе изпратен от Сицилия или от Италия на помощ на Гърция, макар Атина и Спарта често да отправяха такива молби.

Това е всичко, което си струва да бъде разказано около подготовката за война в крайморските етруски градове, с изключение на едно удивително събитие от ранната пролет. Римският сенат съвсем неочаквано прекъсна съглашението си с жителите на Вейи и заповяда кърваво копие да бъде хвърлено в територията на този етруски град. Предлогът бе съвсем неоснователен — чести нарушения на границите, макар споровете за пасищата да бяха нещо обичайно и да се уреждаха с преговори. Нападението на Рим срещу Вейи доведе до това, че градът не можа да изпрати обещаните дружини на Картаген. След победата над волските Рим бе дотам могъщ, че успя да създаде не една, а цели две войски, едната от които воюваше недалеч от Цере и Тарквиния. Гърците бяха успели да проведат изключително тайни преговори с римските консули и влиятелните сенатори, тъй че аз узнах за всичко това, когато въпросът за войната бе вече решен. Разбира се, при подобни обстоятелства не можеше и дума да става да се изпратят многобройни дружини от етруски в помощ на Картаген. Така че броят на воините, които тръгнаха към Сицилия, бе доста малък. Съветът на Тарквиния не се реши да изпрати конницата си на корабите, а съветът на Цере реши изобщо да не изпраща никаква войска.

Беше към края на лятото, когато решихме да потеглим на път в открито море, за да се срещнем с картагенските кораби при бреговете на Сицилия. Имахме четиридесет леки бойни съда, две триреми и две хиляди воини на товарни кораби — главно хоплити, които владееха оръжието по гръцки маниер. Картагенските моряци изпълняваха чудесно задачите си и ние успяхме да се доберем до Химера, без да се сблъскаме с гръцки кораби. Изтеглихме корабите на брега съвсем до самия град. Хамилкар бе завладял пристанището и устието на реката и бе обградил града от всички страни. Наемната картагенска армия се състоеше от тридесет хиляди воини и огромният им лагер се простираше до самите градски врати на Химера. Но в тази войска имаше много хора, които нямаха нищо общо с военното дело. Това бяха роби, предсказатели, жени от обоза, жреци, търговци, кастрати, танцьори, музиканти или обикновени скитници, които не правеха нищо друго, освен да вдигат шум, да се карат и да просят.

В близката гора се беше събрала сиканската войска, наброяваща около хиляда сикани. Сегестяните, които по разпореждане на Хамилкар се бяха присъединили към тях, не преставаха да се удивляват откъде горските хора се бяха снабдили с толкова много отлично изработено желязно оръжие — щитове и мечове, но не се възмущаваха особено, тъй като сиканите се присъединиха доброволно към тях и имаха намерение да се сражават с гърците.

Оставих водача на етруските при Хамилкар и приближените му и побързах да отида до мястото, където се бяха разположили сиканите. Само мимоходом се спрях и хвърлих тъжен поглед към болезнено познатите ми градски стени. Тук-таме картагенците бяха построили обсадни кули и бяха докарали пробивни тарани…

Щом обаче зърнах облечените в кожи сикани, лицата им и ръцете им, изрисувани с бойни знаци в бяло и червено, аз мигом забравих за Химера и усетих как ми се стопля сърцето. Те се учудиха много, когато ги заговорих на собствения им език, и побързаха да ме отведат при жертвения си камък, който беше вече намазан с мас. Около него се бяха събрали вождовете на различни племена с дървени маски на лицата. Сред тях забелязах стройно момче, което носеше стария ми щит, и затова веднага познах Хиулс. Пристъпих към него и го прегърнах бащински, при което много от сиканите наскачаха и поискаха да ме изблъскат настрани.

Хиулс не бе навършил още тринадесет години, а в тази възраст децата са особено чувствителни и се страхуват някой да не нарани достойнството им. Синът на Дорией се дръпна назад, а вождовете започнаха да се възмущават, че се отнасям тъй безцеремонно към Еркле. Но когато Хиулс разбра кой съм, той свали маската си и заповяда да бъде донесено печено месо, след което ме покани да седна при него. Момчето ми благодари почтително за изпратеното оръжие, което бе пристигнало при сиканите по таен път.

Той заяви:

— Хамилкар от Картаген е велик воин и на негова страна са могъщият Ваал, както и други богове. Сиканите ще излязат за първи път от гората, за да го подкрепят във войната против гърците. Ние обаче служим единствено на своите си богове и нищо не ни свързва с картагенците, нито с когото и да било друг. Войната ще ни бъде от полза, тъй като хората ми ще се научат да се сражават истински, и то на бойно поле, и непременно ще вземем участие в подялбата на плячката. Но веднага след победата ще се върнем в горите си.

— Ти си Еркле — отвърнах аз. — Ти си длъжен сам да взимаш решения от името на народа си. Не искам да ти давам никакви съвети и да се бъркам в работата ти, тъй като ти си цар.

Когато Хиулс разбра, че нямам намерение да го поучавам, а и не искам нищо в замяна за оръжието, той се успокои, усмихна се и седна, скръстил крака, на положения на земята щит. След това заповяда на хората си да притичат покрай нас с оръжието си, по десет души в редица, и да се скрият след това в дълбочините на гората. Явно му доставяше удоволствие да ми покаже уменията на войската си и как хората му могат да хвърлят копия, макар да не бяха още съвсем привикнали към новото оръжие.

Бях толкова развълнуван от тази среща, че дори отпих малко от свещеното питие на сиканите и отново придобих способността, макар и не за дълго, да виждам под дърветата, направо в недрата на земята. Обаче не взех участие в свещения сикански танц, макар да се ползвах с почетното право да нося еленова маска с рога. Пренощувах в лагера им направо на голата земя и на следващата сутрин се бях простудил. Явно бях отвикнал от суровия начин на живот на сиканите. Този малък случай ми напомни, че за мен най-подходящото място за нощуване си беше етруският кораб.

Аз бях използван за преводач в преговорите между хората на Хамилкар и етруските. Според сведенията, които Хамилкар бе получил от съгледвачите си, в Химера имаше повече сиракузки подкрепления, отколкото можеше да се предположи на пръв поглед. Ето защо той се противеше Химера да бъде нападната. Знаеше се, че откъм вътрешността на острова напредваха гръцките войски на Акрагас и Сиракуза и никой не им се изпречваше на пътя, освен някои разбунтувани сикулски племена, които причакваха войските и хвърляха по тях камъни иззад планинските си скривалища. Гърците им отмъстиха, като изгориха селата им и изпотъпкаха посевите им. Хамилкар все още нямаше точни сведения, но предполагаше, че гръцките воини са поне три пъти по-малко от собствената му войска.

Най-важно беше да се реши дали да нападнем Химера, да се настаним вътре и оттам да изчакваме приближаването на гръцката войска или, след като сме обезсилили Химера, да тръгнем напред и да се срещнем с врага някъде, където би било най-подходящо за бой от наша гледна точка. Наистина странен изглеждаше и фактът, че картагенската флота изобщо не беше забелязала гръцки кораби в морето. Те бяха безследно изчезнали и всичко това безпокоеше Хамилкар, който казваше, че там е най-голямата му грижа — страхуваше се, че гръцките триреми са потеглили на изток, за да му препречат пътя към картагенската флота.

Към нас, етруските, той изпитваше уважение като към добре подготвени воини и затова ни помоли да заемем средищно място в бойната подредба. От друга страна обаче, Хамилкар отправяше и упреци към нас, че сме толкова малко и напразно се е надявал на по-голяма помощ от наша страна. Оплакваше се също заради загубеното време и разходите по закъснението ни. От своя страна етруските военачалници се учудваха на разкоша, в който живееше Хамилкар, макар да беше във военен лагер. Той се беше настанил в огромна пурпурна шатра, столовете и ложето му бяха украсени със слонова кост, безброй роби му прислужваха и храната се поднасяше в сребърни съдове, а приборите и винените чаши бяха от чисто злато. Виното му също беше от най-скъпото и той го държеше в огромни амфори, закопани зад шатрата му. Осмелих се да спомена пред Хамилкар, че в лагера има много хора, които не са воини, и построяването му бе отнело повече време, отколкото обмислянето на защитата. Казах му, че например римляните биха постъпили по съвсем друг начин и първо биха си изградили защитни стени и окопи, още от първия миг на настаняването си, дори и да са капнали от умора. Хамилкар ми отвърна:

— Водя война по картагенски маниер. Мисля, че разбирам по-добре хората си от теб, чужденецо.

Спомена също, че трябва да се съобразява с изискванията на представителите на картагенския съвет, чиито поръки трябва да следва, макар да са избрали именно него за военачалник. Картагенците биха се разгневили, ако Хамилкар накара хората си да копаят и да съсипват разкошните си дрехи и съоръженията, доставени с толкова голям труд и разноски от Картаген. Сметнах думите му за странни, но скоро разбрах причината, а и нежеланието му да напада Химера.

Хамилкар беше изтънчен и красив мъж с по-светла кожа от другите картагенци, тъй като майка му бе от сиракузки гръцки род. Отчасти бях съгласен със запазването на Химера, град, който познавах добре, макар впоследствие да научих, че сиракузките воини го бяха разграбили и бяха убили приятеля ми Ларс Алсир. Самите жители на града участвали също в грабежа на тиренските имоти. И все пак не винях никого. По-скоро сметнах, че идва от слабостта на Терил, бившия тиран на Химера, прогонен от народа на града.

Веднъж, когато Хамилкар направи невероятен пир, странното му поведение ми се изясни. След многобройните блюда, поднасяни ни едно подир друго, и след като бяхме изпили много купи от скъпото му вино — бяхме насядали в голямата пурпурна шатра картагенци, етруски и други съюзнически вождове, — изведнъж завесата откъм задната част на шатрата бе вдигната и вътре влезе Кидипа, съпругата на Анаксилай, тирана на Регион. Придружаваха я четиримата й сина — извънредно красиви малки момчета. Двамата по-малки Кидипа водеше за ръка, а двамата по-големи се държаха за полите на дрехата й. Самата Кидипа бе още по-красива сега, като зряла жена, отколкото някога като девойка на шестнадесет години, както я помнех. Косата й беше сресана по изящен гръцки начин и бе поръсена със златен прах. За да покаже, че талията й е все още така тънка, тя се беше препасала с колан със златна катарама. Нозете й бяха обути в скъпи сандали, украсени с огромни скъпоценни камъни. Всички ахнахме от изненада и станахме, а после вдигнахме наздравица в нейна чест. Хамилкар изпита голямо задоволство от изумлението ни и обясни:

— Кидипа е моя заложница заедно със синовете си. Тя ни последва от Картаген, за да се погрижи да бъдат спазвани интересите на Химера. Самия Терил, баща й, оставихме в Картаген, тъй като той е бездарен мъж и може само да говори с пяна на устата за Химера. Най-добре ще бъде, ако оставим града под опеката на Анаксилай, докато синовете му пораснат и се заемат с тези работи.

От погледите, които Хамилкар хвърляше към Кидипа, разбрах, че той й се възхищава, дори още повече — стори ми се, че е безумно влюбен в нея. Но кой ли не би се влюбил в тази властна и красива жена, която още като невръстна девойка умееше да върти мъжете на пръста си! Тя ни помоли със звънкия си глас да не се смущаваме от нея, а да продължим пира си. Тръгна плавно между нас и взе да налива чашите ни с вино. От време на време сядаше до някои от важните мъже на Картаген и говореше с тях като със стари познайници. Ние бяхме като омаяни от присъствието й и разговорите ни утихнаха. Всички следяха движенията й, а тя се наслаждаваше извънредно много, че е завладяла вниманието ни, и движенията й постепенно ставаха още по-съблазнителни. Погрижи се също синовете й да поздравят всички както подобава и започна да се жалва от алчността на сиракузкия тиран Гелон, който бе отнел двата града, Месина и Химера, падащи се от наследството на момчетата.

Сякаш случайно Кидипа приседна на крайчеца на ложето ми и се обърна към етруските вождове с думите:

— Възхвалявам бойното ви умение, славни етруски воини! Съжалявам, че не мога да говоря езика ви, но съм сигурна, че вие като цивилизовани мъже разбирате гръцки. Израсла съм в Химера и като девойче съм се къпала във водите на тукашната река. Ето защо не мога да понеса мисълта за разрухата на този град, още повече че това не е и във вашите интереси. Защо ви е да губите ценно време и сили за завземането на града? По-добре ще бъде, ако се заемете първо с гръцката войска, и веднага щом извоювате победа, Химера сама ще падне в краката ви.

Хамилкар кимна, сякаш да потвърди думите й, и каза:

— Анаксилай от Регион ме помоли за помощ и даде жена си и децата си като заложници. По този начин той се обвърза да се бие до последния воин на страната на Картаген. Така че сме длъжни да мислим и за неговите интереси, и за интересите на тези момченца. Няма да имаме никаква полза, ако разрушим Химера.

Повдигнах се на лакът и отвърнах:

— Самият аз изпитвам слабост към Химера и жителите й, но законите на войната са безмилостни. Безумен е военачалникът, който поради гласа на сърцето си застава между два огъня. Ако започнем тук открит бой с гръцката войска, навярно ще бъдем нападнати в гръб, и то не от друг, а от същата тази Химера, която толкова жалим.

Кидипа се обърна рязко към мен и запуши устата ми с бялата си ръка. После се вгледа в очите ми и се престори, че чак сега ме разпознава.

— Ти ли си това, Турмс? — извика тя с престорена изненада в гласа. — Колко се радвам да те видя пак! Хайде да вдигнем наздравица за срещата ни и да не говорим безсмислици!

Тя ми попречи да продължа, като изля насила в гърлото ми вино с една златна чаша. Докато кашлях, тя продължи с усмивка:

— Моля, не се сърдете за държанието ми, но ето този красив мъж беше някога моето първо увлечение. И до ден-днешен изпитвам слабост към него и не мога да се въздържа — трябва да вдигна наздравица в негова чест.

Тя отпи от виното си и ни огледа всички със сладостно премрежен поглед. Когато отново се опитах да кажа нещо, Кидипа накара синовете си да се струпат около мен и да ми се умилкват, тъй че сметнах за най-разумно да замълча. Самата тя също взе да гали страните ми и шията ми. От всичко това усетих, че ме полазват тръпки, и забелязах, че Хамилкар гледа към мен сърдито. Лицето му се помрачи, той прехапа устни и каза:

— Ще преградим всички порти на Химера с клади от съчки, тъй че да не могат да ни нападнат в гръб, ако започнем битката тук. Погрижил съм се за всичко, а и боговете на Картаген са ми изпратили много благоприятни знаци, тъй че съм сигурен в победата си. Аз съм този, който решава последен, и не търпя никакви нападки, но винаги съм готов да изслушам разумни съвети.

След като разбрах, че Хамилкар ще загърби думите ми, каквото и да кажа, аз се задоволих да наблюдавам красивите момчета на Кидипа и самата нея. Тя галеше разсеяно плитката ми, свела срамежливо поглед към сандалите си, и шепнеше тъй, че и Хамилкар да може да я чуе:

— Наистина, Турмс, все още помня пламенната ти целувка и докосването на пръстите ти по тялото ми. Съвсем не бях безразлична към теб тогава, само от детинска глупост се преструвах, че не ме интересуваш. Сега, когато съм зряла жена и майка на четири деца, мога да кажа най-сетне, че никога не успях да те забравя напълно. Дори в една лунна нощ, доста отдавана, ми се стори, че ти дойде при мен в постелята ми, но когато се събудих, разбрах, че всичко е било само сън.

Хамилкар, който гледаше как Кидипа ме е хванала за ръка, не можа да се сдържи, а скочи от мястото си и каза рязко:

— Кидипа, не забравяй, че си заложница! Освен това си жена и мястото ти не е тук, а в покоите ти, при евнусите.

Явно беше, че Кидипа нарочно разпалва ревността на Хамилкар, защото, като чу думите му, тя стана, изгледа ни победоносно и се оттегли, следвана от синовете си. Но преди да напусне шатрата, тя хвърли доста двусмислени погледи към повечето от мъжете, с които бе разговаряла.