Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (54) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

6.

През зимата в Рим започнах да общувам с всякакви хора и да завързвам различни запознанства. Пътуванията ме бяха научили, че не трябва да избирам приятелите си, воден от суета, и в каквато и среда да се намирам, трябва да се държа естествено и да не изпадам в самохвалство. Търсех хора, с които да ми бъде интересно, и ги намирах както сред нискородните, тъй и сред знатните.

Случи се тъй, че веднъж попаднах в една кръчма и случайно заиграх на зарове със собственика на кораб, пренасящ желязо от Популония — точно през онази зима доста търсена стока. Човекът изгуби всичките си пари и в отчаяние започна да си скубе косите. Но с желанието да поправи нещата той сбърка още веднъж — предложи ми да хвърлим пак заровете и ако спечеля, да ме превози безплатно до Популония. Хвърлихме заровете, той отново изгуби, но каза, че ще удържи думата си и че обещаното си е обещано. Явно разбираше много добре, че ако се опита да хитрува, никога вече нямаше да бъде допуснат до въпросната кръчма. След като изтрезня, той отново се хвана за главата и възкликна:

— Какво сторих, защо бях тъй лекомислен! Но моля те, щом потеглим на път, облечи се поне в етруски дрехи и се научи да се държиш колкото се може повече като етруск. Ще те отведа в Популония, както обещах, но не отговарям повече за нищо. Стражите не обичат, когато на рудниците се появяват чужденци.

Успокоих го, като му казах, че говоря свободно етруски и че досега съм се преструвал, че не владея добре езика му. След това му върнах парите, които бях спечелил. От радост търговецът се напи отново и се оттегли в компанията на момичетата от кръчмата.

На следващата сутрин го навестих на кораба му, облечен в красиви етруски дрехи и с етруска заострена шапка на главата. Като ме видя, търговецът се зарадва, макар да беше бледен и да се чувстваше зле от пиянски прекараната нощ. Каза ми, че приличам напълно на етруск и че ще потеглим, щом морето се успокои, още повече че корабът трябваше да отнесе обратно стока в Популония. Сенатът на Рим беше обещал в замяна за желязото да достави волски кожи, но както обикновено, не бързаше особено, а се пазареше за точната цена.

Ето защо измина още време и чак напролет, само два дена преди новата обсада на Рим от волските, ние потеглихме на север. Огньовете по крайбрежието подсказваха близостта на волската войска, но за щастие задуха попътен вятър и корабът ни успя да излезе бързо от долното течение на реката и да навлезе в морето. Около тиренските брегове нямаше никаква опасност, тъй като те бяха охранявани от бързоходни церенски и тарквински съдове.

Вятърът, както е обичайно през пролетта, беше променлив, но все пак успявахме да се придвижваме напред. Минахме покрай Ветулония и известния етруски остров, където бяха железните рудници, и най-сетне се добрахме до Популония. Крайбрежният военен съд ни придружи до самия бряг, като следеше да не оставим на някой остров част от стоката, която носехме, както и кои са моряците на кораба. Щом се озовахме най-накрая в пристанището, видях, че на брега сновяха много стражи, облечени от главата до петите в желязо. Никога по-рано не бях виждал подобни бойни доспехи и шлемове — изработени от съвсем гладко желязо, без никаква резба или украшения. А самите шлемове бяха най-странни — те покриваха целите им глави и имаха отвори само за устата и очите, тъй че воините приличаха на някакви чудовища. Копията и мечовете също бяха без никаква украса и всичко това внушаваше много по-голям ужас, помислих си аз, отколкото конска грива, развяваща се на върха на шлема, или глава на Горгона на гърдите на ризницата.

Пристанищните митари, облечени в сиви дрехи, се качиха на палубата ни без оръжие и капитанът им предаде книжата на кораба с всички необходими печати. Търговецът пък представи списък на стоката, която бе пренесена.

Всички моряци трябваше да покажат дланите си на митарите, за да могат последните да проверят дали са наистина моряци и гребци. После те се вглеждаха в очите на моряците. Не ги интересуваше дали пред тях стои ибериец, сардинец или някой чужденец от още по-далечна земя — главното беше той наистина да е моряк, който няма да търси на брега нищо друго, освен леки жени и евтино вино.

Аз минах последен през проверката. Като видях как се отнасят с простите моряци, зарадвах се, че този път бях облечен в красиви тарквински дрехи, а не в простите дрехи на скитник, и че косите ми бяха сплетени старателно на плитки. Митарят, който ме погледна в очите, изведнъж се развълнува по неизвестна за мен причина. Той прекрати прегледа и се упъти към другарите си, след което започна да им обяснява нещо. Трима страховити стражи впериха изумени погледи в мен. Най-младият от тях докосна с пръсти устните си, но най-старият се намръщи и го погледна с упрек. После той взе обикновена восъчна плочка, сложи на нея печата на града — главата на Горгона — и ми я връчи с думите:

— Напиши името си на плочката, чужденецо. Можеш свободно да се разхождаш из града.

Когато срещнах погледа му и видях как блестят очите му, на мен ми се стори, че тукашните стражи са знаели за идването ми и че смятат да ме проследят, а след това да ме задържат и да ме обвинят в прекалено любопитство. Ето защо реших да не скривам нищо, а казах:

— Имам намерение да посетя железния остров и да разгледам знаменитата шахта, а тъй също да се разходя из страната и да видя големите гори, от които добивате дървения си материал и после правите въглен.

Митарят вдигна нетърпеливо тънките си вежди и каза:

— На пластинката ти е печатът на Горгона. Напиши името, което смяташ да ползваш.

Изненадан, побързах да кажа:

— Името ми е Турн и идвам от Рим.

Той ме прекъсна с рязък жест:

— Не те питам за нищо и ти не си длъжен да обясняваш нищо на никого.

Всичко това беше извънредно странно. Търговецът зяпна и ме загледа тъй, сякаш ме виждаше за първи път. И сам не можех да разбера защо ме посрещаха толкова доброжелателно в Популония — все пак това беше град, който се пазеше зорко от чужденците, почти толкова, колкото и пристанището на Картаген.

Самата Популония приличаше на стражите си — сурова и деловита. Местните жители се отличаваха с трудолюбието си: ямите, в които се топеше желязото, димяха денем и нощем, тъй че къщите бяха покрити с дебел слой сажди. На герба на града беше изобразена медузата Горгона, както и боговете Сефланс^[1], Тиния^[2] и Уни^[3]. Сефланс беше в средата на герба, тъй като популонците се кланяха неистово на бога ковач. Научих, че тук живеят много по-заможни хора, отколкото където и да било из другите етруски градове. Но тези богати родове не се големееха с богатството си, а живееха скромно и изпращаха синовете си да поработят малко в железните мини, преди да ги обучат на други неща. Дъщерите си не даваха на чуждоземци, а избираха съпрузите им само измежду местните младежи. Вярваха, че желязото трябва да си остане при желязото, а не да отива при дървото, глината или дори вълната.

Богаташите си почиваха само през лятото в своите имения далече от града сред тучни поляни и бистри рекички. Отнасяха се с не особено голямо уважение към глинените предмети, но затова пък събираха изделия от цял свят — златни, сребърни и кехлибарени произведения на изкуството, предмети, изработени от слонова кост или абаносово дърво. Блюдата, чашите и другите съдове за хранене в такива семейства можеше понякога да тежат цял талант, но те никога не показваха на външни хора богатствата си. Любопитно беше и това, че носеха златни пръстени на първата става на показалеца си като знак за това, че богатството е нещо тленно и може лесно да бъде пропиляно и изгубено.

С почти празния кораб за пренасяне на руда аз тръгнах безпрепятствено към Илва^[4], острова с шахтите за добив на желязо. Исках да го разгледам, както и да проуча все още неразработените железни залежи. Робите, престъпниците и пленените гали, които работеха в рудниците, бяха обречени на тежък труд, но жилищата им бяха сухи и храна им се даваше колкото искаха. Три пъти в седмицата получаваха месо. Надзирателите ми поясниха, че ги хранят тъй добре не от милосърдие, а за да могат да се трудят както трябва. В края на краищата може ли робът да бъде силен, ако не е хранен добре?

Не по-малко от рудниците ме изуми и храмът на мълнията, който стоеше на най-високия хълм, недалече от залежите с руда. Около храма бяха наредени позеленели от времето бронзови статуи, които олицетворяваха съюза на дванайсетте града. Това бяха много стари изваяния, тъй че мълнии бяха разбили главите или пък бяха разтопили пръстите на краката на някои от тях. Но никой не понечваше да ги възстанови, тъй като всяка статуя напомняше за най-нещастните събития в живота на града — за лошите реколти, за войните, за болестите.

Именно там, в близост с храма, бурите вилнееха по-често откъдето и да било, а мълниите светеха по-ярко. Най-мъдрите гадатели идваха тук, за да разгадават знаменията, изпратени им от боговете. За тази цел на скалата беше прикрепена голяма бронзова плоча и на нея бяха изобразени дванадесетте посоки на света, дванадесетте небесни сфери и дванадесетте пророкуващи божества за лоши предзнаменования. Пророчествата можеше да бъдат четени и тълкувани единствено от прорицателите.

Много хора бяха загинали тук от удар на мълния, но все пак някои бяха останали живи и по този начин бяха получили жречески сан. Никакъв друг обред не беше нужен. Този, който беше оживял след удар от мълния, бе почитан повече, отколкото жреците, служещи в храма. Старшият жрец на храма бе приел посвещението на мълнията едва след като бе попаднал на острова. Той бил съвсем млад тогава. Оттогава насам бяха изминали повече от петдесет години.

Що се отнася до подробностите по обреда на посвещението, никой страничен не можеше да ми обясни нищо, но все пак по заобиколен път до ушите ми стигнаха сведения, че бъдещият жрец беше удрян от невидим камшик, от чиито удари косата му се изправяше, а от ноктите на пръстите му изхвърчаха искри.

В храма имаше много светини: например големи късове янтар и парчета от козината на рис, които бяха донесени от Масилия.

Тук не беше прието да се гадае на чужденци. Мълниите предсказваха съдбата единствено на етруските и на градовете им. Те предупреждаваха за нещастията, които грозяха Етрурия, или пък обещаваха богати, плодоносни години. Старшият жрец обаче накара учениците си, късо подстригани юноши, да ме преведат през храма и да ми покажат всичко любопитно в него, а след това ме покани при себе си. Той не говореше много, само ме нагости с пресен хляб и бистра вода и ми поръча да дойда пак в храма по време на буря — разбира се, при условие, че не се страхувам.

Наложи ми се да почакам няколко дни. А когато над морето запълзяха черни облаци и вятърът задуха неудържимо, аз тръгнах към храма, при това тъй много се страхувах да не закъснея, че нараних коленете си, спъвайки се в корените на едно дърво. Когато се изкачих на хълма, видях, че морето е цялото в пяна, а мълниите вече святкат над Популония и Ветулония.

Щом ме видя, жрецът ме успокои да не бързам толкова и ме покани в храма. Едва бяхме влезли вътре, когато по покрива му зачукаха едри дъждовни капки и скоро ливна дъжд като из ведро. Внезапно ярка мълния освети вътрешността на храма и статуята на богинята на мълнията с черно лице и бели очи. След това се разнесе тътена на гръмотевицата.

След като постояхме известно време пред статуята, старецът каза, че е дошло времето. Той ми нареди да се съблека, а себе си заметна с вълнен плащ. След това излязохме навън, небето над нас беше черно. Той ми заповяда да стъпя с боси крака на бронзовата плоча и да се обърна на север. Самият той също пристъпи до мен. Над главите ни се виеха зигзагите на блестящите мълнии. Изведнъж стана съвсем светло и една огромна мълния се стрелна към нас от тъмния облак. Тя заблестя над главите ни като страховита дъга и отново се скри в облаците, без да достигне до земята. В този миг чухме ужасен гръм.

Жрецът положи ръцете си на раменете ми и каза:

— Боговете казаха!

Треперейки от студ, потресен от случилото се, аз тръгнах след него обратно към храма. Той избърса тялото ми със суха кърпа и ми подаде вълнен хитон. Не произнесе нито дума повече. Гледаше ме с мекия си, топъл поглед, сякаш му бях син.

Аз също не смеех да питам нищо, но изведнъж ми се прииска да му се изповядам и му разказах как някога, когато бях съвсем млад, незнайно защо се бях озовал под един древен дъб пред вратите на Ефес и там ме беше ударила мълния. Спасил ме беше овенът, който ме бе побутнал, сякаш да ме събуди от смъртоподобния ми сън. Казах на жреца, че тогава помнех единствено името си: Турмс. Дори дрехите ми бяха разкъсани от бурята и аз бях останал гол. В полубезпаметно състояние бях прикрил голотата си с един от вълнените пояси, които девойките на Ефес окачаха около извора на Афродита. След това ми се бе наложило да се спасявам с бяг, тъй като местните жители ме нападнаха и искаха да ме убият с камъни. Приютила ме беше самата Артемида в храма си.

— На богинята на луната дължа живота си — продължавах аз и разказах още и за мъдрия Хераклит, който беше заплатил за очистването ми и ме бе взел за ученик, тъй като обичаше всичко странно и необикновено и презираше простолюдието. Болшинството от гърците считаха, че човек, ударен от мълния и оживял след случилото се, сигурно е престъпник. Ето защо искаха да ме убият с камъни. Възможно е да бяха прави, добавих аз, тъй като по-късно навлякох беди на Ефес, както и на цяла Йония…

Признах на жреца най-голямото си престъпление — това, че бях подпалил храма на Кибела в Сарди, заради което бе избухнала война, а великият цар на персите възненавидя Атина. След като му разказах всичко това, аз склоних глава пред него в очакване на сурова присъда, но той само сложи длан на главата ми и каза доброжелателно:

— Ти си направил това, което си бил длъжен да сториш. Няма защо да се боиш от мрачната богиня, тъй като си желан гост на земята. Разказът ти потвърждава предчувствието, което ме обзе, когато те видях. Сега съм сигурен.

— В какво си сигурен? — попитах от любопитство.

Той се усмихна тъжно и поклати посивялата си глава:

— Нямам право да разкрия това пред теб, докато сам не го разбереш. А дотогава ще бъдеш навсякъде чужд. Ако понякога затъгуваш или бъдеш изпълнен със съмнения, спомни си, че си белязан от боговете, а от днешния ден си и под защитата на земните сили.

Душата ми се изпълни с мъка, тъй като не разбирах какво иска да ми каже жрецът. Явно беше, че не бях достигнал все още до необходимата възраст или мъдрост.

Жрецът замълча и аз прочетох умора в очите му. Когато дъждът престана да вали и облаците започнаха да се разсейват, той ме изпрати до вратата на храма и ме благослови в името на своя бог. Яркото слънце блесна иззад облаците, въздухът беше свеж и прозрачен, земята сияеше и преливаше в ярки цветове.

След няколко дена бях отново на борда на кораб, който отплаваше от Популония на север, към устието на втората велика река на етруските. Там слязох на брега и поех към вътрешната земя, по течението на реката, към град Фезуле. В този град живях като обикновен човек. Чувствах, че наближавам зрелостта.

Чак с настъпването на зимата потеглих към планините, а оттам по течението на Тибър се завърнах в Рим.

Когато тръгвах от Рим, беше ранна пролет. Сега, когато се връщах отново в Рим, беше също ранна пролет. Но не ми се иска да разказвам за това време, тъй като щом се срещнах с Арсиное, забелязах, че тя е в напреднала бременност. Видът й никак не ме зарадва.