Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (52) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

4.

Явно боговете бяха решили да отредят такава съдба на Ханна и на мен ми бяха необходими цели девет години, както разбрах още от знамението, за да осъзная напълно кой съм всъщност и най-сетне да достигна до необходимата възраст на промяната. Навярно поради тази причина боговете ми бяха дали именно Арсиное за спътница, иначе не бих могъл да се задържа тъй дълго при земните желания и страсти. Кой друг, ако не Арсиное, би могъл да ме държи година след година окован в сивото ежедневие? Убеден съм също, че пак Арсиное бе накарала Терций Валерий да говори с мен. Един ден той ме повика настрани и каза сърдечно:

— Турн, скъпи сине, знаеш, че съм привързан към теб и че пребиваването ти в дома ми заедно с Арсиное облекчава тежките и печални дни на старостта ми. Наскоро пак се почувствах зле и всичко това ми напомни за смъртта, което пък ме кара да се безпокоя и за твоето бъдеще… Виж какво, Турн — продължи той с разтреперан глас, — много те обичам и това ми дава право като на човек с опит да кажа, че животът ти не е живот, достоен за мъж на място. Ти не проявяваш никаква изобретателност, макар да си се запознал добре с града ни и да говориш езика ни като истински римлянин. Можеш да станеш римски гражданин, стига да поискаш.

Той говореше, а тялото му се тресеше и от устата му течеше слюнка. Влезе Арсиное и си даде вид, че уж случайно е дошла точно в този момент, избърса устата му с кърпа, погали го по оредялата глава и ме попита:

— Надявам се, че не огорчаваш нашия домакин?

Щом усети ръката й, Терций Валерий веднага се успокои, спря да трепери, погледна я обичливо и каза:

— Не, дъще, той никак не ме огорчава, по-скоро аз го измъчвам с брътвежите си. Имам предложение към теб, Турн. Ако искаш, ще ти помогна да получиш гражданство в някоя от приличните триби^[1]. Като плебей, разбира се, но това не е толкова лошо. В края на краищата си пристигнал в Рим с доста голямо състояние от злато и имуществото ти ще стигне да заплатиш цената, необходима, за да добиеш правото на място във войската като тежковъоръжен воин. В конницата няма да те вземат, но пък в пехотата сигурно няма да имаш затруднения, още повече, жена ти ми каза, че имаш военен опит. За това свидетелстват и белезите по лицето ти. Възползвай се от случая, Турн. Останалото ще зависи от теб, тъй като вратите на Янус^[2] са винаги отворени.

Аз, разбира се, усещах приближаването на страшна война. Знаех, че изменникът Кориолан обучава волските на римско бойно изкуство. Той беше дотам хитър, че направляваше отрядите с воини към римската провинция и ги караше да запалват и да унищожават селищата, в които живееше простолюдието, но не закачаше именията на патрициите. Хората, които и без това нямаха особено доверие към патрициите, мислеха, че последните са влезли в тайно съглашение с Кориолан, опитвайки се да отнемат законните права на обикновения народ, придобити едва напоследък и то с извънредно големи усилия. Така че призивът да се записват във войската будеше у простите хора още по-голямо недоверие и подозрение.

Аз ни най-малко не се и съмнявах, че бих могъл да получа римско гражданство дори без помощта на Терций Валерий. С предложената си помощ той, разбира се, ми желаеше само доброто (според собствените си виждания и според схващанията на Арсиное), но като римлянин, мислеше и за собствения си град. Един бивш хоплит като мен би бил добра подкрепа за войската — човек, току-що получил римско гражданство, не би жалил сили, за да си заслужи добро име.

Предложението му беше разумно, но само споменаването на думата „война“ ме караше да настръхвам и да изпитвам отвращение. Това неприятно чувство бе тъй силно, че аз отвърнах:

— Терций Валерий, не ми се сърди, но според мен не ми е дошло още времето да стана римски гражданин. Може би по-късно. Макар че не съм сигурен дали мога да ти го обещая.

Терций Валерий и Арсиное си размениха недоумяващи погледи. За мое голямо учудване те не се опитаха дори да ме уговарят. Вместо това старецът запита с мек глас:

— А какво смяташ да правиш тогава, сине? Не се страхувай да разкриеш сърцето си пред мен, аз ще ти помогна със съвет, доколкото мога и ако изобщо мога.

Той още не се беше доизказал, когато бях осенен от мисъл, която явно отдавна се бе въртяла в главата ми, но чието значение осъзнах напълно едва сега.

— Освен Рим има и други места — му казах. — Искам да разширя познанията си и да прекарам известно време и в етруските владения. Известно е, че на изток се готви голяма война. Тя може да обхване и италийското крайбрежие, и за Рим, както и за всеки друг град в опасност, ще са добре дошли сведения за положението в другите земи. Аз съм наблюдателен и разбирам от политика, тъй че се надявам за в бъдеще да бъда полезен на Рим.

Терций Валерий се въодушеви безмерно:

— Много си прав, Турн. Политически съветници никога не са излишни и особено ако става дума за далечни страни. Като римски гражданин ще ти е трудно да се махнеш оттук, тъй като ще си свързан с военна служба. Ако искаш, мога да напиша писма до влиятелни хора в Цере и Вейи, това се най-близките до Рим етруски градове. Съветвам те да прекараш известно време и в Популония и във Ветулония, където етруските добиват желязо. Те ни го продават, така че Рим е зависим от тях.

Когато Арсиное се наведе, за да избърше крайчеца на устата му, аз се възползвах от случая и добавих:

— Дълго време разполагах с гостоприемството ти, Терций Валерий, и затова не искам от теб повече никакви услуги. Ще се погрижа сам за себе си, а послание от римски сенатор само би затруднило отношенията ми с високопоставените етруски. По-добре там да не знаят за връзката ми с Рим, макар високо да оценявам предложението ти.

Терций Валерий разбра, че искам да си оставя право на избор според обстоятелствата. Но той обичаше тъй силно града си, че и през ум не му мина възможността човек като мен, живял в Рим, да се откаже завинаги от града.

Той сложи ръка на рамото ми и каза, че няма нужда да бързам, а да обмисля спокойно действията си. Въпреки дружелюбния му тон усетих, че се радва на заминаването ми. По някаква неизвестна на мен причина и двамата с Арсиное искаха да се махна.

Самолюбието ми бе отчасти наранено и аз реших да не взимам пари от стареца, а да се опитам да се справя със собствените си спестявания, като се надявах дори да съумея да увелича собствеността си по време на пътуването.

Първото нещо, което направих, бе да сменя хубавите си обувки за римски сандали с груби подметки, да се облека с прост хитон и да се наметна със сив вълнен плащ. Косите ми бяха порасли и аз ги сплетох на плитка зад гърба си. Арсиное се смя до сълзи, като ме гледаше пременен по този начин. Веселието й смекчи тъгата ми от раздялата с нея, а мисля, че смехът помогна и на нея.

— Прав си, Турн — каза Терций Валерий. — Долу, по-близо до земята, ще съумееш да виждаш по-добре, отколкото от върха на покрива на храма. Когато бях млад като теб, ръцете ми бяха целите в мазоли, а дланите ми бяха широки като лопати. Ето в такава одежда започвам да те уважавам още повече.

Думите му би трябвало да ме накарат да се досетя, че тръгвам по нов и непознат път.

Във Вейи, най-близкия от етруските градове, прекарах до лятото. Всичко започна да се нарежда удачно за мен. Установих се в прилична странноприемница, където никой не проявяваше излишно любопитство и не ме питаше откъде идвам и с какво се занимавам, нещо, което би било типично за гърците. Прислужниците бяха мълчаливи и любезни, това ми стигаше. Изобщо Вейи нямаше нищо общо с шумните и ярки гръцки градове, нито пък със суровата атмосфера, която цареше в Рим. Струваше ми се, че съм попаднал в съвсем друг, изцяло нов свят. Странноприемницата беше всъщност доста скромна, което отговаряше на външния ми вид, но независимо от това в нея не беше прието гостите да се хранят с пръсти, а слугата слагаше всеки ден до блюдото ми сребърна вилица с два бода. Явно и през ум не му минаваше, че мога да я открадна.

Гледах да избягвам излишни запознанства, разхождах се сам из града, наслаждавах се на свежия му въздух. Навсякъде хората бяха скромни и се държаха приятелски. Чувствах се извънредно добре и непрекъснато сравнявах Рим с Вейи. В мислите ми Рим изглеждаше все по-варварски и варварски. Струваше ми се, че и жителите на Вейи мислят като мен, макар нито веднъж да не чух злобна забележка по отношение на Рим. Те живееха тъй, сякаш Рим не съществуваше. Всъщност Вейи и Рим бяха сключили двадесетгодишен мирен договор.

Още през първия ден от прекарването си във Вейи аз тръгнах да се разходя из града и да подишам свежия му въздух, който в сравнение с въздуха на Рим, наситен с блатни изпарения, беше наистина чародеен. Оказах се случайно на малък площад и седнах на една изтъркана от времето каменна скамейка. Хората бързаха, заети с всекидневните си задачи. Търговец водеше магаре с два коша, пълни с плодове. Селянка положи на чиста кърпа на земята късове сирене за продан. Изведнъж ме обзе много странно чувство. Струваше ми се, че и по-рано съм бил тук и съм гледал други забързани търговци и други обикновени жители на града. Бях обхванат и от необяснимо чувство на блаженство. Барелефите от глина, украсяващи близкия дом, ми изглеждаха извънредно познати. Станах и свих зад един от близките ъгли, всичко отново ми се струваше близко и познато. Точно пред мен в далечния край на улицата се извисяваше някакъв храм. Сигурен бях, че съм виждал по-рано предната страна и колоните му.

Удивително красиви, изрисуваните с ярки цветове статуи по покрива на храма представяха Артемида, която защитаваше елена си от Херакъл. Другите богове ги бяха наобиколили и наблюдаваха с усмивка действието. Изкачих се по стълбите на храма и тръгнах към портала с колоните.

Сънливият служител на храма потопи свежа клонка в свещена вода и ме напръска с нея. Вече нямах съмнение, всичко това бях преживял някога по-рано, в някакъв по-раншен живот.

Дълбоко в храма, във вътрешната цела, се издигаше статуя на богинята на Вейи. Лъч светлина падаше на главата й от пролуката на покрива. Лицето й бе красиво и омайно. Устните й се усмихваха, тя държеше в ръцете си младенец, а в краката й стоеше гъска. Не беше необходимо да се обръщам към служителя на храма, за да узная името на богинята, защото с дете в ръце и с гъска в краката се изобразяваше само една от безсмъртните. Ала не можех да си обясня откъде знаех името й — Уни. Положих лявата си длан на челото, а дясната си ръка вдигнах, за да я поздравя. Нещо ми подсказваше, че мястото, където се намирах, е една от най-древните и най-свещените обители — по-старо от самия храм и от града наоколо.

Жрецът отсъстваше и служителят, който позна по дрехите, че съм чужденец, започна да разказва за даровете и светините, поставени до двете стени отстрани. Но аз нямах намерение да го слушам и му направих знак с глава да се оттегли. Бях привлечен единствено от Уни, тази, която олицетворяваше женската нежност и доброта.

Чак тогава си спомних, че бях преживял нещо подобно преди години в храма в Ерикс. Тогава сънувах чудесен сън и все още го помнех добре. С мен, разбира се, и по-рано се беше случвало наяве видяното в съня, но все пак бях озадачен: каква връзка можеше да има между светилището на Афродита в Ерикс и този храм на милосърдната любов и майчиното щастие. Възможно ли е богинята да си прави шеги с мен?

В началото на лятото из Вейи се понесоха слухове, че войската на волските, предвождана от Кориолан, се придвижва към Рим, за да отмъсти за оскърбленията и гоненията, на които волските бяха подлагани от доста отдавна в този град. Но римските воини не излезли да пресрещнат вражеската войска, както обикновено ставаше в такива случаи. Ето защо се говореше, макар това да звучеше невероятно, че Рим се готви за обсада.

Пътят към Рим беше само един ден, но аз не се насочих натам, а тръгнах още по на север, към езерото на Вейи, а оттам по живописен път през хълмисти местности към Цере, град, разположен на самия морски бряг. Първото ми впечатление от езерото беше, че никога не съм виждал нищо по-царствено. То приличаше на блестящо сребърно огледало, а над спокойната му повърхност се стелеше мъгла, обагрена в розово и оранжево от изгрева на слънцето. Сам не зная какво точно ме развълнува тъй много. Чувах тихия плясък на прибрежните вълни, наслаждавах се на въздуха, съвсем различен от морския въздух, който бях дишал през по-голямата част от живота си. Сърцето ми подсказваше, че аз не съм просто пътешественик, който е дошъл да се възхищава на далечни земи. В душата си знаех, че и по-рано съм бил тук.

В Цере се озовах в града на мъртвите, който се намираше в далечния край на дълбока долина. Именно там разбрах колко велика и единна е земята на етруските. От двете страни на свещената алея се издигаха могили, укрепени с каменна облицовка. В техните дълбини почиваха древните владетели на града, обкръжени от жертвени дарове. Когато разбра, че идвам от Рим, пазачът на града на мъртвите ми показа могилата на предшествениците на рода на Тарквиний, които по това време имаха вече високо положение в Рим и смятаха новия си град и населението му за големи грешници. Ето защо всички властници от този род се погребваха в Цере с изключение на последния, който бе изпъден от Рим и бе погребан в гръцкия град Куме.

За разлика от Вейи животът в Цере беше по-шумен. От сутрин до вечер от многобройните ковачници се носеше грохот и звън на метал. По улиците бродеха моряци, дошли дотук от далечното пристанище на Цере, което беше чак долу, при устието на реката, защото бяха чули за веселия и изпълнен с наслаждения живот на етруските. Тези моряци от различните краища на света мислеха, че биха прекарали добре тук. Търсеха развлечения и се оглеждаха с интерес наоколо. Всъщност Цере беше малък град, по-малък от Вейи, но тукашните хора си изкарваха прехраната с оживена търговия. Те продаваха извънредно висококачествени метални изделия, чиято слава се носеше надалеч.

Ала на мен ми доставяше по-голямо удоволствие да се разхождам по свещената алея в града на мъртвите, отколкото по шумните улици на Цере. Там въздухът ухаеше на мента, дива мащерка и лаврови храсти. Пазачът, който беше доста учен мъж, ми разказваше, че кръглата форма на могилите е много древна, още от времената, когато обикновените домове на етруските са имали формата на куполи. Ето защо и храмът на Веста в Рим например има такава форма. Когато разказваше, той нито веднъж не употреби думата цар, а винаги говореше за лукумони. Помолих го да ми обясни какво всъщност означава думата „лукумон“.

— Много е трудно да бъде обяснено значението на тази дума на чужденец — каза той. — Лукумонът е това, което е.

Не разбрах какво иска да каже, а като видя това, той само поклати глава и се опита да ми обясни тъй, че да мога да проумея поне малко значението на тази дума:

— Лукумонът е свещен цар.

Аз вдигнах вежди в недоумение. Той посочи към някои от по-големите могили и каза, че те са гробници на лукумони. След това ми показа една могила с прясна пръст и каза:

— А това тук не е гробница на лукумон, а просто на владетел.

Настойчивостта ми започна да го ядосва. Не му достигаха думи да изрази неща, които според него бяха съвсем явни и не се нуждаеха от никакво обяснение.

— Лукумонът не е само владетел. Той е владетел, избран от боговете — каза сърдито той. — Той бива откриван. Бива узнаван. Той е най-главният жрец, най-важният съдия, най-върховният законодател. Обикновеният владетел може да бъде свален от власт, но това не може да се случи с никой лукумон, тъй като лукумонът е самата власт.

— Но как го откриват, как го познават? — питах аз още по-настойчиво. — Нима синът на лукумон не е също лукумон? — протегнах сребърна монета към пазача, за да го накарам да продължи да ми разказва.

Но той така и не можа да ми обясни как точно хората намират лукумона и как го отличават сред тълпите.

— Синът на лукумон по-често съвсем не е лукумон, но разбира се, може и да бъде. В много по-стари времена лукумоните са се раждали през всяко поколение, но нещата са се влошили доста оттогава и на света се раждат все по-рядко и по-рядко лукумони. — Той посочи към една гробница, близо до която се бяхме спрели. Пред нея се възвишаваше бяла колона, чийто връх бе увенчан със странна старинна фигура.

— А ето това тук е гробница на царица — усмихна се пазачът и разказа, че Цере е един от малкото етруски градове, които са били управлявани от жени. По време на царуването на тази жена градът разцъфтял и хората забогатели, поради което нейното време все още се наричало „златният век“.

Пазачът заяви, че царицата властвала цели шестдесет години, но аз подозирах, че той преувеличава, тъй като често му се е случвало да общува с гръцки пътешественици и е възприел от тях този навик.

— Нима е възможно жена да управлява като мъж? — попитах изумено.

— Тя беше лукумон — отвърна пазачът.

— Жена може ли да бъде лукумон?

— Разбира се, че може, макар да не се случва много често. Понякога точно това е желанието на безсмъртните. Стават такива работи в Цере — отвърна той нетърпеливо.

Често идвах точно до това разклонение на алеята и разглеждах величествените гробници наоколо, между които се отличаваше с бялата си колона могилата на царицата. Чувствах как мястото излъчва някаква тайнствена сила.

До стените на мъртвия град обикновено седяха грънчари и продаваха прости глинени урни за бедните. Те бяха необходимост, тъй като етруските не погребваха мъртвите си, както това правеха римляните, а изгаряха телата им и събираха праха им в погребални урни. Прахът на богатите често почиваше в бронзови или сребърни, изящно изработени съдове, но бедняците се задоволяваха с прости глинени урни. Капакът им обикновено е във вид на човешка глава или образ на божество.

Веднъж, както разглеждах разсеяно стоката на грънчарите, дойде един беден селянин заедно с жена си. От разговора им разбрах, че търсят подходяща урна за покойната си дъщеря. Когато забелязаха една урна във вид петел, те се зарадваха, мъжът извади медна монета и двамата я купиха без никакво пазарене.

Изумен попитах грънчаря:

— Защо тези селяни не се пазариха?

Той поклати глава.

— Не е прието човек да се пазари за свещени вещи.

— Но това не е никаква свещена вещ, а обикновен глинен съд!

Той взе да ми обяснява снизходително:

— Когато урната е току-що извадена от пещта, тя разбира се, все още не е свещена. Не я прави свещена и тезгяхът ми. Но щом в нея се озове прахът на покойната дъщеря на тези бедни хора, тя веднага ще се превърне в светиня. Ето защо урната се продава на приемлива твърда цена.

У гърците беше прието непременно да се пазарят за каквото и да е, затова казаното от грънчаря ми се стори доста странно. Настигнах селяните, посочих с ръка петела на капака на закупената от тях урна и попитах:

— Защо избрахте точно петел? Нима такава фигурка не е по-подходяща за сватбено тържество?

Те ме погледнаха учудени, след това и двамата възкликнаха в един глас:

— Но петелът кукурига!

— Каква като кукурига? — удивлението ми нямаше граници.

Селяните се спогледаха и се усмихнаха загадъчно, макар да бяха в траур. Мъжът прегърна жена си през кръста и отвърна:

— Петелът ще ни извести с кукуригането си възкресението.

Двамата продължиха пътя си, а аз останах на мястото си и гледах дълго след тях. Очите ми се премрежиха от напиращите сълзи. Простичкият отговор ме порази и го запомних за цял живот.

Не бих могъл да намеря по-добър пример, с който да покажа разликата между гърците и етруските. За гърците пеенето на петела е свързано с радостта от живота, а за етруските то означава възкръсването на мъртвите.

Имах намерение да се върна по морски път обратно от Цере в Рим, но ме забавиха слуховете, според които Кориолан освобождавал град след град, завзети някога от Рим, и бил освободил дори Лавиний, който се смяташе за главен боен възел на римляните. Говореха, че солените басейни в устието на реката скоро ще паднат в ръцете на волските. Ето защо аз потеглих още по-далече на север, към Тарквиния, твърдината на етруските.

Пътешествието ми съвпадна с разгара на лятото. Не знаех на какво да се удивлявам повече: на безопасността на пътищата или на гостоприемството на селяните, на блатата, превърнати в плодородни земи благодарение на отводнителни канали, или на дългорогия добитък, който пасеше по ливадите. Копаенето на канали и изсичането на дървета изискваше голямо строително майсторство, както и упорит труд на много поколения наред. Всичко това противоречеше на представите ми за етруските, които в Йония бяха считани за жесток и варварски народ.

Из обширните имения работеха мъже, чиято кожа бе по-тъмна от кожата на другите етруски. Имаше роби, които също се трудеха по полетата, но не видях да се отнасят жестоко към тях. Всички те разговаряха с господарите си с усмивка и без страх. Чух да се говори, че етруските рядко наказвали бегълците си, а и такива се намирали доста рядко, тъй като господарите гледали да им намерят работа, която им иде отръки. Много роби живееха доста по-достоен живот в домовете на етруските, отколкото биха живели в земите, от които идваха като свободни бедни селяни. Добросъвестният роб занаятчия получаваше лесно позволение да откупи свободата си, а бившият му господар му помагаше да стане гражданин, разбирайки, че всичко това е в полза на града. Към бягството на някой роб господарите му се отнасяха спокойно и казваха със смях: „Значи този човек не е бил роден за роб! Вината не е толкова у него, колкото у строгите му надзиратели!“

Тарквиния, струва ми се, ще пребъде във вековете. Ето защо няма да разказвам много за нея. По улиците й се срещаха много гърци. В този наистина много развит град знаеха да ценят уменията на чужденците и обичаха всичко ново, особено жените, които се възхищаваха на непознатите изображения по щитовете на воините пришълци. Само по въпроса за вярванията си, жителите на града смятаха собствените си жреци за много по-висши от които и да било други и не приемаха други предсказания освен на тарквинските оракули.

Тарквинците бяха доста приветливи и любопитни и тук също се сприятелих с много хора. Често ме канеха на големи пиршества, тъй като скоро се разнесе слух за мен, че съм човек, участвал в йонийските войни и че познавам сицилийските градове. Дрехите ми бяха твърде скромни и ми се наложи да си купя нов хитон и наметало, за да не предизвиквам излишни въпроси. Приятно ми беше докосването на тъканта на хитона ми, който беше от фин лен. Плащът ми, макар и тънък, беше от мека топла вълна. Купих си и ниска шапка, такава, каквато носеха и етруските. Започнах да мия редовно дългата си коса и я носех свободно пусната на раменете. Бръснех се всеки ден и когато се поглеждах в огледалото си, забелязвах, че наистина много приличам на етруск.

Точно тук, в Тарквиния, по време на един от пировете, на който бях поканен, дочух новини за Дионисий. Разказваха, че под негово водачество има цяла пиратска морска флота и че пиратите му се отбиват да си почиват на някакъв малък пустинен остров, като скриват внимателно следите си. Казваха, че както картагенците, тъй и гърците отдавна търсят този остров, но не могат да го открият. Вярваха, че Дионисий действа според тайно съглашение, което сключил с тираните на Сиракуза и Акрагас и че нарочно пречи на морските съдове на етруските и картагенците, но никога не закача гръцки кораби. Затова пък търговските кораби на Картаген винаги трябваше да пътуват охранявани от бойни съдове. Всичко това беше нечувано за морето на тиренците и подобно пиратство ги настройваше срещу гърците.

Тарквиния беше град на художниците, също както Вейи беше град на скулпторите. Освен зографи, които рисуваха стените на къщите или дървените ракли, имаше и по-висше съсловие художници, които рисуваха вътрешните стени на гробниците. Тяхното изкуство се предаваше от баща на син и се смяташе за свещено.

Градът на мъртвите в Тарквиния се намираше на хълм, от който се откриваше гледка към други безкрайни вълнисти възвишения, засадени с маслинови и лаврови гори, с овошки и други полезни растения, и така — чак до брега на морето. Могилите не бяха тъй високи като в Цере, но затова пък бяха много. Вратите на гробниците бяха от бронз или желязо, а пред тях имаше жертвена урна и олтар. В самата гробница се слизаше по стръмни каменни стълби до вътрешното помещение, чиито каменни стени от векове насам бяха винаги украсявани с погребални рисунки.

От свещения хълм се откриваше гледка и към живата Тарквиния, чиито дървени къщи бяха боядисани в светлосиньо, аленочервено, тъмнозелено и черно.

По време на една от разходките обърнах внимание на току-що направена могила, която все още беше с дървена, явно временна врата. Вратата беше отворена и аз надникнах вътре и извиках: дали живописецът би имал нещо против да сляза по стълбите, за да се запозная с работата му. Отговорът долетя до ушите ми във вид на ругатня, подобна на която не бях чувал дори и от устата на най-долните пъдари по време на пътешествията си. Но скоро се появи едно момче — ученикът на художника — с факла в ръка и ме покани да сляза долу.

Спуснах се по стълбите, доста груби и неравни, като се подпирах внимателно с ръка о стената. Видях изображение на морска раковина, сякаш богинята ми даваше знак, че съм на верен път. По такъв начин боговете и по-рано ми бяха напомняли за себе си, сякаш си играеха с мен. Но аз не спирах много-много да обмислям знаменията им. Душата ми се намираше в непрестанно търсене, но аз не го осъзнавах, тъй като тялото ми вървеше по своя си земен път.

Както споменах по-рано, гробницата беше издълбана в скалата. На двете странични стени бяха оформени продълговати лавици, в които явно щяха да бъдат поставени двамата покойника. Художникът бе започнал работата си на тавана на помещението. На него бяха изрисувани кръгове в различни цветове и гирлянди от цветя, чиито листа имаха сърцевидна форма. Към краищата на заобления таван бяха изрисувани квадрати — червени, небесносини, тъмнозелени и черни — това бяха същите цветове, които бях забелязал по къщите из града. Откъм дясната страна работата беше вече завършена. Картината представяше покойниците — мъж и жена. Те се бяха излегнали на ложе за гости, облечени в празнични одежди. На главите им имаше венци от свежи цветя и двамата изглеждаха млади и щастливи. Всеки държеше чаша в едната си ръка, а другата беше вдигната в знак на свещен поздрав. Гледаха се в очите, а под тях плуваха палаво делфини, които подскачаха из вълните на вечността.

Жизнерадостната картина ме развълнува извънредно много и аз дълго стоях пред нея мълчалив, без да имам сили да откъсна очи от стенописа. От лявата страна на гробницата художникът беше набелязал вече фигури на борци, танцьори и хвъргачи на диск. Ученикът му светеше търпеливо с факлата си. В ъгъла на гробницата горяха благовонни треви, които стопляха помещението и потискаха миризмата на влага и прясно смесени бои. Художникът чакаше търпеливо, докато аз разглеждах работата му, след което заговори на гръцки, за да мога аз, чужденецът, да го разбера.

— Е, какво ще кажеш, приятелю? И по-лоши рисунки има из гробниците, не е ли така? Единствено ей този кон никак не ми се удава — трудя се, трудя се, а той все изглежда някак скован. Напуснало ме е вдъхновението, гърлото ми е пресъхнало, а прахта от боите дразни очите ми.

Погледнах го. Той беше все още млад мъж, може би на моята възраст. Червендалестото му лице, тесните очи и подпухналите устни ми се сториха странно познати. Когато се приближи до мен, усетих, че дъхът му мирише на кисело вино. Той погледна с жаден поглед към глинения съд в плетен калъф, който висеше от пояса ми, вдигна ръце към тавана и възкликна радостно:

— Чужденецо, сигурно боговете те пращат! Казвам се Арунс, а родът Велтури са мои покровители.

В знак на уважение аз докоснах с пръсти устните си и отговорих със смях:

— Нека да се справим първо с питието в този съд, който донесох със себе си! Явно Бакхус ме изпрати при теб, макар ние, гърците, да го наричаме Дионис.

Живописецът сграбчи стомната, без да чака повече обяснения, хвърли презрително запушалката й в ъгъла и започна да пие виното тъй умело, че нито капка не падна на пода. След като утоли жаждата си, въздъхна с облекчение, изтри с ръкав устните си и каза:

— Сядай, чужденецо. Покровителите ми се разсърдиха днес по неизвестни за мен причини и ме обвиниха, че бавя работата и че не я върша както трябва. Като че ли тези почтени люде биха могли да разбират нещо от свещеното изкуство! Така че решиха да ме изкъпят в студена вода сутринта, след което да ме изпратят на работа само с един мях, пълен с изворна вода, и един хляб в торбата. Отгоре на всичко се смееха и разправяха, че чистата вода може би ще проясни главата ми и аз ще заработя по-добре! Казаха ми, че водата е от свещения извор на нимфата на Тарквиния, която е благословила града за вечни времена.

Аз седнах на каменната лавка. Арунс се намести до мен и изтри потта от прашното си чело. Извадих от пазвата си сребърна чаша, която носех винаги със себе си, за да показвам, в случай на необходимост, че не съм някой бедняк, напълних я с вино, отлях няколко капки на пода, отпих глътка и я подадох на живописеца. Той се разсмя, плю на пода и каза:

— Не се преструвай, приятелю! По лицето ти и по очите ти виждам що за човек си, тъй че дрехите ти и този вид на жертвоприношението нямат никакъв смисъл. Изисканият вкус на виното говори сам за себе си и няма нужда да ми се представяш със сребърна чаша. А що се отнася до мен, ние с Бакхус отдавна сме добри другари, тъй че и капка, паднала на пода, за мен си е чисто разточителство!

Предложих вино и на ученика на художника, но светлокосият юноша отказа със срамежлив глас, от което си извадих заключение, че живописецът, въпреки мазната си коса и изпоцапаните с боя дрехи, е наистина почтен мъж.

— Та значи ти си грък — каза той и не ме попита за името ми. — Е, тук в Тарквиния има доста гърци, а в Цере те са известни майстори на глинени изрисувани амфори. Но по-добре за тях би било да не се заемат със свещени стенописи, тъй като понякога ние, истинските живописци, се ядосваме тъй много, че сме в състояние да разбием всяка попаднала ни амфора в главата на незнаещите.

Той даде знак на момчето, което му донесе някакъв свитък. Арунс го разгърна и започна да ми показва чудесно изрисуваните фигури на танцьори и борци, флейтисти и коне. Но разсеяният му поглед и смръщеното му чело ми подсказаха, че мислите му са другаде.

— Разбира се, без предварителен образец нищо няма да излезе — каза той, след което се пресегна, хвана стомната и пресуши разсеяно глинения съд, тъй че и капка не остана от виното. — Цветовете са добре подбрани и ученикът ми сам може да нанесе контурите на рисунката на стената. Но такива образци помагат само ако не държат в плен въображението.

Той остави небрежно свитъка на коленете ми, стана, взе железния си резец и застана пред незавършената фреска. На нея беше изобразен юноша, който оседлаваше кон и същевременно го галеше по шията. По голямата част от картината бе готова — самата фигура на юношата и предната част на коня. Когато се приближих, видях че контурите на целия стенопис вече са нанесени на стената. Но явно художникът не беше удовлетворен от работата си. Той пристъпи напред, после отстъпи една крачка назад, размаха резеца във въздуха и аз разбрах колко ясно вижда във въображението си как точно трябва да бъде всичко. Скоро той потъна в работа и ученикът му подаде бързо четка от конски косми и глинени панички с разни бои. Арунс, обзет от творческо вдъхновение, нанесе бързо цветовете върху камъка, без да се придържа точно към старите контури. В самия ход на работата си той поправяше това, което не му се нравеше.

След като конят бе готов, той взе друга, по-малка четка, и я натопи в светлокафява боя, за да придаде естествен цвят на ръцете и раменете на юношата. Накрая прибави малко черен цвят на рамото, създавайки по този начин ефект на мускул, напрегнат под светлосиния хитон.

— Най-сетне — каза Арунс с уморен глас. — Стига им толкова на Велтурите за днес. Нима човек би могъл да повярва, че съм се родил, израснал, учил съм се, смесвал съм бои, страдал съм и съм живял толкова дълги години само за да преживея тези няколко кратки мига? Ти, чужденецо, разбира се, видя, че самото рисуване ми отне много малко време, и сигурно си помисли: колко е сръчен художникът, как умело рисува ръката му! Но едно нещо е занаятчийството, а съвсем друго — изкуството. Конят ми е прекрасен, Велтурите ще го харесат и ще ме похвалят, но те никога няма да разберат колко съм велик… Те не знаят какво е поражение, какво е полет нагоре и стремително падане надолу, не знаят колко трудно е да се предаде чрез бои цялата пълнота на живота, всичките му причудливости и капризи.

Ученикът се опита да го успокои:

— Велтурите те разбират добре. Те знаят, че има само един истински художник — Арунс. Няма да ти се сърдят. Те винаги са ти искали доброто.

Но Арунс изведнъж изпадна в ярост.

— В името на забулените богове! — извика тъй, че юношата трепна от уплаха. — Свали от плещите ми това бреме! Защо съм длъжен да изпивам цяло море от ненавист и злоба заради няколко мига радост и удовлетворение!

Аз извадих от плаща си втория, по-малък съд с вино, който носех за всеки случай, ако ми се наложеше да остана да преспя на открито, и бързо напълних чашата, след което му я подадох. Той избухна в смях и каза:

— Да, доста чаши вино съм изпил през живота си. В какво друго да търся утеха, ако не във виното? Нима делото, на което съм посветил живота си, е възможно за когото и да било? Разбира се, че не е, но не всички го разбират. О, много малко са тези, които разбират от изкуство! Някои дори ме смятат за безделник, за търтей. Всичко изглежда лесно достъпно, щом човек е млад. Ето и този невинен трезв юноша ще разбере всичко това много по-късно, и то при условие че не съм сбъркал, като го взех за това, което мисля, че е.

Предложих на Арунс да се върнем двамата заедно в града и да се отбием в някоя странноприемница, за да хапнем, но той поклати глава:

— Не! Трябва да прекарам тук до залез-слънце, а дори и до настъпването на нощта. Тук, в пещерата няма ни ден, ни нощ. Тъй трябва да постъпя не само за да задоволя Велтурите. Имам още много работа и се нуждая от усамотение, чужденецо.

Разбрах тези думи като прощаване и не настоях повече. Той се обърна отново към стената и забрави за присъствието ми. Жестикулираше и си говореше сам. Но когато тръгнах към стълбата, се обърна към мен и каза:

— Виж, приятелю, тези, които нищо не разбират, искат всичко да е в по-ярки цветове и да бъде тъй, както е у съседа. Ето защо по света има много преуспели мазачи, които рисуват точно както иска публиката. На тях, разбира се, им е лесно. Но истинският художник е отговорен само пред съвестта си. Аз не съм от тези, които се съревновават с другите, аз сам оценявам работата си — аз, Арунс от Тарквиния. Ако ми искаш доброто, приятелю, остави ми за спомен и втория си съд. В него се плиска малко вино. Той само ще ти пречи с тежината си — навън слънцето все още пече, а ти трябва да извървиш целия път до града.

Аз оставих глинения съд на пода с желание да помогна на този необикновен човек, тъй като разбрах, че виното му е по-нужно, отколкото на мен. На сбогуване той каза:

— Ще се срещнем сигурно пак.

Не, не случайно видях формата на раковина, когато се спусках надолу по стълбите. Богинята сама ме доведе при живописеца, за да се запозная с него и да видя стенописа, върху който той работеше упорито. Но аз също му бях полезен — той се освободи от мъчителните съмнения, които толкова често дерзаят талантливите хора. Той беше заслужил всичко това — аз разбрах, че Арунс е един от тези, които се завръщат.