Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (50) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

2.

Върнахме се отново на улицата, където живееха етруските. Стопанинът беше развълнуван от нещо и ни заговори веднага:

— Добре е, че дойде, чужденецо. В дома ми стават странни неща. Нищо не разбирам и не съм сигурен дали бих могъл да те оставя да живееш тук, под собствения ми покрив. Боя се, че нещата, които се случиха, откакто ти пристигна, ще наплашат хората и те ще отбягват дома ми. А това е ужасно за домопритежател като мен.

Робите го бяха наобиколили, щъкаха наоколо и крещяха, че предмети летят из стаята, че домашният бог се е обърнал сам с гръб към огнището, гърнета и котлета трополят в кухнята, а шишът с печеното месо от само себе си така бързо се завъртял, че месото паднало в огъня.

Аз изтичах бързо в стаята. Арсиное седеше на ръба на ложето си с виновен вид и гризеше червена ябълка. До нея на скамейката с бронзови крака седеше съсухрен старик, който придържаше с показалец клепача на дясното си око. По ъглите на устата му се пенеше слюнка. Беше облечен в бяла наметка, поръбена с червена лента. Краката му бяха обути в сандали от скъпа кожа. Щом ме забеляза, той започна да разказва нещо, но тъй бързо и неясно, че стопанинът го прекъсна и поясни:

— Това е един от градските големци, брат на славния Публий Валерий, Терций Валерий. През последните години преживя много тежки изпитания. Съгласно закона, предложен от брат му и утвърден от сената, наложи му се да прати на смърт и двамата си синове. Той и сега идва направо от сената. Тълпата се беше събрала на протест, народните трибуни са решили да съдят Гай Марций, покорителя на волските^[1]. Старецът се развълнувал толкова много, че изгубил съзнание и робите му го донесоха тук, в дома ми, от страх да не умре по пътя към собствената си къща. Когато дойде на себе си, след като намокрих челото му той изведнъж видя съпругата си, макар че тя, горката, умря от мъка след смъртта на синовете си.

Старецът заговори на етруски:

— Видях жена си, прегърнах я и разговарях с нея за неща, които са известни само на нас двамата. Няма никакво съмнение — това беше жена ми. Не знам какво стана, но после падна мрак и съпругата ми се превърна в жената, която седи сега пред мен.

— Нищо не разбирам — рече стопанинът, — аз също току-що видях жена си, макар че точно сега тя се намира на гости у роднини във Вейи, а оттам дотук има цял ден път. Готов съм да се закълна, че ходеше из атрия, наместваше статуите на боговете и пробваше с пръст пейките покрай стените, за да види дали слугите ни са избърсали добре праха. Но колкото и да ми се искаше да я прегърна, тя все ми се изплъзваше, а най-накрая пред мен се появи ето тази жена — и посочи Арсиное.

— Той лъже. И двамата лъжат — запротестира Арсиное. — През цялото време съм спала и не помня нищо. Когато се събудих, тук беше само старецът. Той седеше и ме гледаше, а от устата му течеше слюнка. Изобщо не би бил в състояние да спи с мен.

Аз се разсърдих:

— С фокусите си ти сигурно би могла да превърнеш всяка къща в долнопробен дом на блудството, но не изключвам възможността този път богинята наистина да се е вселила в тялото ти, докато си спала, и затова да не помниш нищо.

Терций Валерий беше доста образован човек и знаеше малко гръцки. Обърнах се към него:

— Имал си видение, защото си болен. Бил си прекалено развълнуван и си получил лек мозъчен удар, от това може да ти се е схванало лицето. Затова ти текат лиги и придържаш увисналия си клепач. Съпругата ти, която е покойница, се е явила пред теб в образа на моята жена. Тя очевидно те е помолила да се грижиш за здравето си и да не се намесваш в кавги и дрязги, които може да ти навредят. Точно така е било, повярвай ми!

— Лечител ли си? — попита Терций Валерий.

— Не — отговорих аз, — но един от най-близките ми приятели беше измежду най-добрите лечители на остров Кос. Той ми разказа някога за откритията, направени от един учен мъж: вътрешното повреждане на мозъка влияе на различните части на тялото. Болестта ти е в черепа и изтръпването на лицето ти е признак за това. Така съм чувал да се казва.

Терций Валерий се замисли и накрая каза:

— Ясно е че боговете ме изпратиха тук, за да мога да се срещна с жена ти и с теб, чужденецо. Ти успокои сърцето ми. Вярвам, че съпругата ми наистина ми се яви. Ако я бях послушал по-рано, сега и тя, и синовете ми щяха да са живи. Но жаждата за слава ме беше заслепила, искаше ми се да приличам на брат си и да се занимавам с обществени дела. Ето че сега огнището ми е студено и само харпии нашепват страшни думи в ушите ми всяка нощ, когато стоя буден в тъмнината. — Той взе Арсиное за ръката и предложи: — Бъдете мои гости! Стига съм се измъчвал, стига съм се терзал. Робите ми не ме слушат, управниците ми ме лъжат, а роднините ми само чакат смъртта ми, за да наследят имотите ми. По-добре е да приема в дома си двама достойни и изпратени от боговете чужденци, отколкото алчни римляни.

Хазяинът ме дръпна настрани и каза:

— Терций Валерий е извънредно заможен човек. Той притежава много обширни ниви и пасбища. Но както виждаш, разсъдъкът му е помътен и едва ли ще се оправи вече. Никога не бих повярвал във видението му, ако и с мен не се бяха случили странни неща. Ще си навлечеш гнева на родствениците му, ако му гостуваш и се разположиш в дома му.

Позамислих се и казах:

— Не е лесно да ме измами човек, тъй като имам много горчив опит зад гърба си. Благодаря ти за гостоприемството. Запиши ми в сметката всичко, което ти дължа. Приемам предложението на стареца, а жена ми ще се погрижи да го настани в покоите му, за да може да си почине.

Тъй или иначе, беше късно да се разсъждава, тъй като старецът се бе настанил в носилката си и Арсиное бе потеглила с него, държейки го за ръка. Усетих някакво лошо предчувствие, но ги последвах.

Пред дома на Терций Валерий беше прикован с верига роб вратар, който изглеждаше също тъй немощен и стар като господаря си. Всъщност халката, с която веригата бе прикована към стената почти се беше измъкнала от мястото си и робът само се преструваше, че е уж прикован, и то само когато в дома идваха гости. През останалото време се печеше на слънце в двора или се разхождаше напред-назад по улицата.

Робите вкараха носилката направо в атрия и Арсиное разбуди с ласкави думи стареца. Докоснахме домашното огнище и се поклонихме пред статуите на домашните богове. Дори се престарахме, тъй като взехме за божества и две фигури, които бяха изваяни тъй, сякаш оряха. Статуята представляваше мъж и жена, хванати за рало, а пред тях имаше два вола, които теглеха плуга. Всъщност статуята нямаше никаква стойност, просто Терций Валерий обичаше да я гледа и да напомня на гостите си откъде точно се е взело цялото му богатство.

Накарахме робите да положат стареца в ложето му и да донесат мангал с разпалени въглени, за да загреят помещението. Те донесоха и кожи и меки вълнени завивки, за да покрият болнавото тяло на господаря си. Терций Валерий явно се гордееше със скромните си навици и спеше на твърда постеля. Всичко наоколо говореше за упадъка в домакинството му, с което се занимаваха грохнали от старост роби. Той им заповяда да ни слушат и да изпълняват желанията ни. Арсиное сложи ръка на челото му и старецът задряма отново. Повече нищо не можехме да направим за него.

Върнахме се в залата и аз наредих да бъдат изпратени роби, които да доведат Ханна и Мисме и да донесат вещите, които бяха останали в наемната къща. Слугите ни гледаха с неприязън и се преструваха, че не разбират думите ми. Тогава аз извиках един от старшите управници на дома, който склони посивялата си глава пред мен, скръсти длани и призна, че е тиренец по произхождение и че все още помни етруския език, макар съотечествениците му в Рим да избягват родния си език след изгонването на свещения цар. Някои от тях дори не искали децата им да научат древния език.

— Но — продължи управникът — най-знатните етруски все още пращат наследниците си във Вейи или в Тарквиния, за да се научат там на добри обноски и да овладеят езика на предците.

Когато робите отидоха с носилка да доведат Мисме и Ханна, управникът каза:

— Родът на Валериите произхожда от Волсиния. Имам предвид планинския град Волсиния, а не свещения крайбрежен град.

Аз поклатих глава, усмихнах се и казах, че не знам нищо за етруските градове. Та нали бях чужденец, току-що пристигнал от юга в Рим, а и самият град, в който се намирах, ми беше все още непознат.

Той ме погледна удивено в очите, сложи лявата си длан на челото си и вдигна нагоре дясната си ръка.

— Съвсем не ми изглеждаш чужденец — ми каза уверено. — Познавам усмивката ти, познавам лицето ти.

Аз се ядосах вече за кой ли път и го прекъснах рязко:

— Стига безсмислици! Всичко това започва да ми омръзва. По-добре ми покажи дома и нека да видим покоите, които са ни отредени. Гостоприемният ни стопанин иска да се чувстваме добре тук.

Той отпусна ръцете, погледна ме тъй, сякаш не вярваше на ушите си, и продължи с мек глас:

— Както искаш. Но назови името си, името на жена си и кажи откъде сте, за да мога да се обръщам към вас както подобава.

Нямах причини да крия истинското си име от управника на този дом, още повече че той се ползваше с доверието на Терций Валерий.

— Казвам се Турмс — отвърнах. — Турмс от Ефес. Както навярно си се досетил, аз съм бежанец от Йония. Името на жена ми е Арсиное и тя говори само гръцки и финикийски.

— Турмс… — повтори той. — Това не е гръцко име. И нима е възможно йониец да умее да говори древния език на тиренците?

— Много си упорит — отвърнах аз с усмивка. — Наричай ме както искаш.

Сложих дружелюбно ръка на рамото му, а той се разтрепери.

— Римляните произнасят името ти като това на Турн^[2] — каза той. — Знаеш кой е той. Тъй ще се обръщам към теб. Повече няма да питам нищо друго, но обещавам да се погрижа добре за вас. Прости ми любопитството, то е обичайно за старите хора. Благодаря ти, че допря ръката си до мен, простия човек.

Той ни даде знак да го последваме, за да ни разведе из обширната къща на Терций Валерий. Помолих го да говори на латински, на езика на Рим, тъй като много исках да науча и този език. Управникът започна да нарича всеки предмет първо на латински, после на етруски, тъй че аз обогатих речника си и по двата езика. Само след около десетина дена забелязах, че говоря съвсем свободно етруски. Арсиное пък се стремеше да запомни всички латински думи, тъй като искаше да разговаря с Терций Валерий на езика на Рим. Започнах да се опасявам все повече и повече докъде щеше да ни доведе приятелството между двамата. Заради Арсиное аз повтарях всички думи и на гръцки, в резултат на което управникът на дома започна да разбира езика на елините и беше извънредно горд с това.