Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (5) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

3.

Общопризнато е, че човешкият живот се дели на отрязъци с определена продължителност. След всеки отрязък човек се обновява и мислите му се променят. Някои смятат, че продължителността им е петдесет и пет месеца, според други е пет години и седем месеца. Но тази хорска вяра произлиза от желанието да се разпределят със сигурност нещата, а на този свят нищо не е сигурно. Хората са различни и отрязъците на човешкия живот — също. Както няма значение дали глиненият съд с камъчетата ще бъде поставен до главата на покойника, в краката му или сред жертвените дарове, така излишно е да се броят и човешките години по броя на тези камъчета. Някой отрязък може да продължи само три години и два месеца, а друг — цели десет години.

Но повечето хора никога не си правят труда да се наведат и да вземат камъче от земята в знак за завършек на някоя част от живота си. Ето защо разбирам близките на покойника, които изсипват кръгли камъчета в чашата му според годините и месеците на живота му. Тези камъчета говорят за възрастта му, но не казват нищо друго за него. Той е живял като обикновен човек и се е задоволил с това.

Както на отделните хора, така и на отделните народи са определени периоди, отрязъци от божественото летоброене. Ние, етруските лукумони, например знаем, че на дванадесетте етруски народа и на дванадесетте етруски града са предопределени десет големи божествени години, през които да живеем и да умрем. За по-лесно можем да кажем: хиляда години. Но божествената година невинаги е равна на сто години — някои божествени години са по-дълги, а някои — по-къси. Само за началото или края на даден отрязък можем да научим, защото ни се дава ясен знак, който не може да се сбърка.

Чрез знанието човек се опитва да постигне увереност, каквато не съществува. Ето защо гадателите сравняват вътрешностите на жертвените животни с глинени подобия на тези вътрешности, всяко едно означено с имената на боговете. Но гадателите не са богове и също могат да сбъркат.

Така и авгурите се учат от умението на старците да разбират смисъла на птичия полет, както и на формите на птичите ята. Но когато се сблъскат с непознат знак, за който не знаят нищо, те загубват ума и дума и започват да си измислят небивалици.

А що се отнася до другите оракули, които гадаят по мълниите и винаги преди буря се изкачват на свещената планина, за тях дори не ми се говори. Те са разделили небосвода и посоките на света между боговете и тълкуват по цвета и вида на мълниите, като с гордост предават законите на тази наука на наследниците си. Ала и те се заблуждават и тълкуват погрешно простия и ясен език на мълниите, без да чуват гласа на боговете в сърцата си.

Но аз мълча, защото така трябва да бъде. Всичко старее, руши се, изсъхва. Няма нищо по-тъжно от остаряло и пресъхнало знание. Погрешното човешко знание вместо божественото откровение…

Човек може да се научи на много неща, но изучаването не е знание. Основата на истинското познание е вродената проницателност и желанието да се умопостигне разума на боговете. Някога и аз, Турмс, пишех с пръчица на восъчна плочка. След като осъзнаех, че съм писал напразно, изтривах всичко и започвах отначало.

Но нима може да се унищожи написаното, макар и да се изтрие? Восъчната плочка си остава, дори и да изтрием всички писания.

Дали това не е всъщност най-ужасното затруднение на хората? Ще остане ли написаното, след като изтрием восъчната плочка? Рисунките също избледняват и времето ги разяжда, докато от тях останат само петна от цветове и бегли очертания по стените, тъй че никой вече не знае какво са представлявали. Бронзовата статуя може да бъде претопена и фигурата няма да я има вече. Но ще изчезне ли самата тя в нищото?

Има божествени вещи, в които е стаена сила, способна да изцели болен, ако той докосне някоя от тях. Има вещи, които предпазват от беди притежателите си. А също така и вещи, които предизвикват нещастия и носят проклятие. Има свещени места, които човек открива, макар да не са отбелязани с олтари или жертвени камъни.

Има и прорицатели, които виждат хора и събития от миналото, стига само да вземат някоя вещ в ръцете си. Но колкото и уверено да говорят те, за да спечелят хляба и зехтина си, никой не може да бъде сигурен кое в словата им е истина, кое е сън и кое — измислица. И те самите не знаят. За последното съм готов да се обзаложа, понеже аз самият имам такива способности.

Мога да кажа единствено, че нещо се запазва във вещта, която е била използвана дълго, обичана от притежателите си и която е била предназначена за добри или лоши дела. Нещо, което я прави повече от самата вещ. Но то е неясно като сън и е заблуда, макар и същевременно да е истина. Сетивата също лъжат, особено когато са подхранвани от страст. Страстта да виждаш, страстта да чуваш, да докосваш, да помирисваш, да вкусваш. Нещо може да бъде приятно, желано, жадувано в даден момент, а по-късно да се превърне в съвсем друго, противно, нежелано, без значение и смисъл.

Ето защо тези, които вярват единствено на сетивата си, са осъдени да блуждаят във вечно неведение.

Но всичко това пиша единствено защото съм стар и много по-спокоен, защото животът ми нагарча вече и нищо на този свят не може да запали огъня на страстта в сърцето ми. В младостта си бих писал по-различно. Но и онова, което бих написал като млад, би било също толкова истинско, както това, което пиша сега.

Но защо все пак пиша?

Пиша, за да мога да надвия този бяг на времето и да опозная самия себе си.

Нека написаното да е просто каприз, или игра, както и самият живот в най-добрия случай може да е само каприз или игра.

Но не бих изтрил написаното, а напротив, пиша всичко това на здрав пергамент, изработен от жилави тръстикови влакна. Пиша така, както помня. Пиша с червено или черно мастило — според настроението си. От дясно на ляво или от ляво на дясно, в зависимост от това коя посока ми се струва по-подходяща да изрази мислите ми. Пиша на гръцки за това, което преживях с гърците. На финикийски пиша за борбите, които водих против финикийците. Но за божествените дела пиша на собствения си език и своята си писменост.

Пиша, за да проникна сам в себе си. Ето, взимам в ръка първия камък, гладък и черен — и си спомням как и кога за първи път видях себе си такъв, какъвто наистина бях, а не такъв, какъвто мислех, че съм.