Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (45) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

4.

В далечината дочух гласове. Явно беше, че тиренецът и спътниците му се връщат от гората. Притурих борови клонки, за да се разгори отново огънят, докато птиците на родената от вълните гукаха все по-силно и по-силно. Това предвещаваше наистина студена нощ, най-доброто време да прегърнеш любимото си същество и да прекараш нощта в неразделна прегръдка. Осъзнах, че съм се задържал прекалено дълго във владенията на сиканите, прекалено дълго бях черпил от мъдростта им, прекалено много бях размишлявал над съдбата си, за съдбата на Микон и за всичко печално, с което се бях сблъскал в живота си.

Макар и с вълнен плащ, Ксенодот трепереше от студ и когато седна до огъня, той протегна ръце напред, за да ги стопли. Първото нещо, което тиренецът стори, беше да провери дали железният котел е на мястото си. Търговецът знаеше, че за сиканите това е най-ценната вещ на света. Те биха го взели с радост със себе си, а във време на опасност биха го разтопили и изковали от него мечове и върхове на стрели и копия. Но обичаите на сиканите им забраняваха да си присвояват чужди неща, тъй че котелът си седеше на мястото недокоснат. Тиренецът напразно се бе обезпокоил за собствеността си.

— Откъде взимаш солта и въобще откъде идваш? — попитах го аз, за да убия времето и за да не показвам, че искам да продължа разговора си с Ксенодот. Изчаквах той да ме заговори пръв.

Тиренецът сви рамене:

— Аз съм от север, отвъд морето, и ще си тръгна, когато повее южният вятър, който ще ме отведе направо към родните ми земи, а не към някой гръцки пристан на Италия, където ще се наложи да плащам налог. Разбира се, и самите гърци добиват сол в Сицилия, но моята е на доста по-изгодна цена.

Аз извадих от пазвата си черното морско конче, което ми бе изпратил Ларс Алсир преди отплаването от Химера, показах го на тиренеца и попитах:

— Знаеш ли какво е това?

Той свирна смаяно с уста, сякаш призоваваше вятъра, вдигна дясната си ръка нагоре, а лявата си длан сложи на челото си и отвърна с въпрос:

— Откъде би могъл ти, някакъв си сикан, да имаш такъв свещен предмет?

После поиска разрешение да подържи кончето в ръцете си и аз му го дадох. Той погали с пръсти гладката повърхност на статуетката и ме попита за колко бих могъл да му я продам.

— Не, не — отвърнах аз, — ти сам знаеш много добре, че такива вещи не се продават. Но в името на свещения кон разкажи ми кой си и откъде си!

— Искаш да ми бъдеш съперник? — попита той.

Но подобна мисъл му се стори нелепа и той се разсмя на глас. Къде се е чуло и видяло сикан да стане търговец и да плава по море! Сиканите дялкаха малки лодки от стволовете на дървета или пък връзваха прости салове от тръстика.

— Снабдявам се със сол от устието на една от големите тиренски реки — каза търговецът. — В нашата земя, земята на етруските, има две големи реки. Тази, за която ти говоря, тече на юг. Солта съхне на брега на морето, а по-нагоре по течението на реката е основаният от нас град Рим. Оттам започва соленият път, който пресича земята на етруските.

— Казваш, че този град е разположен на реката? — любопитството ми се беше разгоряло до немай-къде и аз си спомних за върбовия лист, който падна пред мен в извора.

— Да, той беше някога наш град и тъкмо ние сме строили знаменития мост, който пресича реката. Но сега Рим е населен с други народи и преди двадесет години оттам беше изгонен последният етруски цар, чийто род произлизаше от просветената Тарквиния^[1]. Много хора, които се славят с лошо име, и дори престъпници се заселват в Рим и намират там убежище. Обичаите на гражданите в него са жестоки, нравите им са сурови, но всичките си знания за боговете римляните са получили от времената, когато все още управляваха наши царе.

— Защо не се опитате да си върнете града? — попитах аз.

Тиренецът поклати глава.

— Ти не познаваш страната ми. При нас градовете сами избират господарите си, били те тирани или справедливи властници. Във вътрешните ни владения все още управляват лукумоните, а последният от древните царе на Рим, Тарквиний^[2], не произлизаше от рода на лукумони. Когато стана ясно, че никой не гори от желание да вземе в ръцете си съдбините на града, властта бе завзета от царя на етруските Ларс Порсена. Той завоюва Рим, а след това се отказа от него, тъй като му омръзнаха постоянните заговори против живота му.

— Явно е, че не обичаш Рим — убедих се аз.

— Аз съм странстващ търговец и продавам сол, която купувам от римски посредници, собственици на солници от устието на реката — отвърна тиренецът. — Търговецът не обича нищо и не мрази нищо. Главното за търговеца е да има печалба. Но римляните не са деца на морския кон, те са рожби на вълчицата.

Усетих как ми настръхнаха косите при думите му. Спомних си за вълчето, което бе разкъсано от котката на Арсиное.

— Какво имаш предвид? — попитах.

— Съществува предание — отвърна той, — че Рим е основан от двама братя близнаци. Майка им била весталка, пазеща свещения огън в един от малките градове близо до извора на реката. Тя твърдяла, че е била обладана от бога на войната, когото срещнала, докато черпела вода от извора на реката. Лукумонът на града заповядал двете деца да бъдат сложени във върбова кошница и да бъдат пуснати по течението на реката. Кошницата плавала, докато не стигнала до подножието на една планина, където спряла, заклещена на брега. Там двете деца били намерени от вълчица, която ги занесла в леговището си и ги откърмила заедно със собствените си вълчета. Ако това наистина е така, то много е вероятно весталката наистина да е заченала от бога на войната. Но когато момчетата пораснали, те се сбили и единият от братята убил другия. Този, който останал жив, също не живял щастливо. Той пък бил убит от жителите на същия град, който двамата братя по-рано основали.

Етруските навлезли в града и въвели ред — продължи тиренецът, — но не се намерил лукумон, който да желаел да застане начело на жестокия Рим. Ето защо този град е бил управляван винаги от царе, които се подчинявали на тарквинските лукумони.

Разказът му ме потресе, но аз не промених решението си. Предзнаменованията, които бях получил, не трябваше да се тълкуват двойнствено. Върбовият лист означаваше река, вълчето — град Рим, а птиците — път на север. Именно натам трябваше да потегля с близките си хора и явно беше, че няма защо да се страхувам от града, който приютяваше всякакви престъпници.

Ксенодот се вслушваше нетърпеливо в разговора ни и най-накрая не издържа и произнесе:

— За какво беседвате толкова развълнувано? Може би съм ти станал вече скучен, многознайни сикане?

— Търговецът ми разказа за града си, макар тиренците обикновено да си държат езика зад зъбите — отвърнах аз. — Ако искаш, можем да продължим разговора си на гръцки.

Тиренецът неохотно изсумтя:

— Едва ли бих бил толкова разговорлив, ако не ми беше показал свещения морски кон.

Той стана, зави се с плаща си и се оттегли намръщен да спи. Слугите последваха примера му и ние с Ксенодот останахме сами.

— Имам жена и две деца, но бях осенен от знамение и трябва да потеглям от горите на сиканите — казах аз.

— Тръгни с мен! — предложи ми Ксенодот — Скоро ще отплавам отново обратно за Йония заедно със Скит. Великият цар на персите ще те вземе в свитата си, тъй като ти си водач в сиканско племе. Когато се научиш да говориш персийски и приемеш местните обичаи, той може да те направи цар на сиканите.

— Знамението ме зове на север, а не на изток, тъй че няма никакъв смисъл да ме придумваш. Но ако обещаеш да ме покровителстваш, докато сме в Сицилия, ще ти разкажа всичко, което знам за сиканите и за Ерикс, а повярвай ми, то съвсем не е малко.

Отначало той изобщо не ме разбра и уверяваше, че съм луд и че не умея да се възползвам от блестящата възможност, която едва ли щеше да ми се падне втори път в живота. Но аз настоях на своето и в края на краищата се уговорихме Ксенодот да тръгне с тиренеца, който имаше да продава още много стока, към владенията на други сикански племена, за да може да се запознае колкото се може по-добре със земите им, да отбележи на картата реките, изворите и местата за търговия, както и планините и хълмовете, тъй като път из гората нямаше, а картата би помогнала много на бъдещите пътници. За свещените скали и дървета на сиканите обаче не споменах нито дума.

Договорихме се, щом тиренецът продаде всичката си стока, аз да дойда със семейството си на същото място, където бяхме седнали — до реката, под боровите дървета, и да се срещна отново с Ксенодот. Той се учуди на думите ми и предложи да определим ден и час на срещата си. Ето защо ми се наложи пак да го убеждавам надълго и нашироко, че ще знам по-отрано кога ще се върнат, тъй като сиканите ще ме уведомят.

Когато се върнах в пещерата, още отдалече дочух веселия смях на Хиулс и Мисме. Те не умееха да играят тихо и по това никак не приличаха на сикански деца. Според навика на сиканите влязох, без да поздравя, седнах до огнището и докоснах с ръка горещите му камъни. Децата изтичаха при мен и седнаха на коленете ми. Мургавото лице на Ханна светна от радост. Но незнайно защо Арсиное изглеждаше сърдита. Тя каза на децата да излязат навън да играят, след което ме попита къде съм се запилял, без да я осведомя.

— Трябва да поговоря с теб насаме, Турмс — прибави тя и даде знак на Ханна също да се махне.

Опитах се да я прегърна, но тя рязко се отдръпна.

— Турмс, търпението ми се изчерпа. — Нима ти не страдаш като мен, не виждаш ли, че децата ни се превръщат в диваци, които не познават нищо друго, освен сиканските обичаи? Няма да усетим кога Хиулс ще порасне и ще трябва да го изучим в някой приличен град. Все ми е едно накъде ще вървим, само и само да можем отново да дишаме градски въздух, да ходим по настлани улици, да купуваме храната си от търговци и да се мием с топла вода. Не искам нищо повече. Турмс, годините, които прекарах с теб, ме направиха непридирчива, но помисли за децата си! — Тя говореше бързо и не ми даваше възможност да кажа нито дума, а в гласа й усещах негодувание. Привлякох я отново към себе си, но тя се отдръпна и възкликна: — Само това искаш от мен и не се интересуваш дали лежа на меко ложе или върху горски мъх! Омръзнаха ми навиците ти, Турмс, и ти няма да се докоснеш до мен, докато не решиш как да се махнем оттук. Побързай, негодни мъжо, иначе ще тръгна с първия срещнат търговец и ще взема и децата със себе си. Мисля, че все още бих могла да се харесам на някой мъж, макар ти да направи всичко, за да погубиш красотата и здравето ми.

Тя млъкна за миг, за да си поеме въздух и аз се вгледах внимателно в лицето й. Никога по-рано не я бях виждал такава и ми се отщя да я прегръщам. В очите й гореше зъл огън, бузите й бяха на червени петна, черните кичури на косата й се извиваха по раменете й като змии… Дори помислих за миг, че пред очите ми е обликът на самата Горгона и аз закрих със стон очите си.

Арсиное реши, че мълча, защото мисля как да я накарам да остане при сиканите. Тя тропна с крак и извика:

— Само от страх седиш в тези гори! Ах, защо не повярвах на Дорией навремето! Сега щях да съм царица на Сегеста и върховна жрица на Ерикс. Как можах да се влюбя в теб?! Къде ми бяха очите?! Добре че поне ми беше останал малко ум в главата и си позволявах някои удоволствия… — Тук тя се стресна, защото осъзна, че беше казала прекалено много, и поясни: — Имам предвид, че богинята ми се яви в съня ми и ми каза, че отново има нужда от тялото ми, както тогава, в Ерикс. Ако тя се е смилила над мен, защо трябва да се крия от хората? — Арсиное реши да се сдобри с мен, приближи се и ме прегърна. — Турмс, Турмс — каза тя, — помниш ли, че ти спасих живота, когато Дорией искаше да те убие?

Бях се научил вече да послъгвам Арсиное и успях да скрия истинските си чувства, макар в главата си да усещах бучене и да ми се струваше, че някаква пелена бе паднала от очите ми и чак сега осъзнах що за човек е някогашната жрица. Казах лицемерно:

— Щом ти се е явила богинята, това е добър знак и след няколко дни ще можем да си тръгнем оттук. Вече всичко е уговорено. Жалко само, че не ми позволи да споделя радостта си с теб. Толкова се надявах да те утеша с приготовленията за заминаване.

Тя не ми повярва веднага, но когато й разказах за тиренеца и Ксенодот, се разплака от щастие, притисна се нежно към мен и започна да ме целува. Помоли ме да я прегърна и аз и когато след време се отдръпна от мен, за първи път не се оплака от тръстиковата ни постеля. С полупритворени очи тя зашепна:

— Турмс, о, Турмс, като любовник ти си равен на боговете и няма друг по-красив от теб! — Подпря се лениво на лакът, погали ме по гърба и добави: — Ако разбирам правилно, Ксенодот ти е предложил да го съпроводиш до двора на великия цар. Това ще ни даде възможност да пътуваме през много прекрасни градове и ти ще получаваш щедри дарове, предназначени за сиканите. Колкото до мен, аз бих могла да ти създам приятели сред царедворците. Защо избра точно Рим, за който не знаеш почти нищо?

— Арсиное, преди малко говореше, че който и да е град би бил подходящ за теб. Според мен ти самата не знаеш какво искаш! — Станах, протегнах се, излязох от пещерата и извиках: — Хиулс, Хиулс!

Момченцето се втурна към мен ловко и бързо като катеричка или като сикан, докосна коляното ми и се загледа в очите ми. Разгледах го на ярката дневна светлина, обходих с поглед извънредно силното му за петгодишно момченце тяло и леко мрачните черти на лицето му, с дебели вежди и рязко очертана уста. Разбирах, че няма смисъл да търся повече доказателства — в жилите му течеше кръвта на хераклидите. Очите му напомняха тъй много на очите на Дорией.

Не изпитвах ненавист към детето, та нима е възможно да се мрази дете? Не се сърдех и на Арсиное — разбирах, че тя в същността си е такава и нищо не може да я промени. Корях се единствено за собствената си глупост и за това, че не бях проумял нещата по-рано. Мъдрата Танаквил бе схванала веднага всичко, а сиканите завикаха „Еркле, Еркле!“ веднага щом видяха момченцето. Но любовта заслепява човека и той не може да види нищо дори и при ярка дневна светлина.

Бях съвършено спокоен, когато влязох в пещерата, държейки Хиулс за ръка. Седнах до Арсиное и целунах нежно сина й. Тя взе отново да възхвалява красотите на Суза и благодатта, която ни очаква там. Аз взех детето на коленете си, погалих го по гъстата кестенява коса и казах с престорено равнодушен глас:

— Хиулс е син на Дорией и Дорией искаше да ме убие, за да добие права над сина си и над теб.

Арсиное не осъзна веднага думите ми и още известно време продължи да разсъждава за бъдещия си живот в Суза и как ще осигури блестящо бъдеще за децата си. Но изведнъж тя замълча и сложи ръка на устните си. Най-накрая смисълът на думите ми бе достигнал до нея — тя тъй рядко се вслушваше в мен.

Арсиное явно се уплаши, че ще я ударя, но аз само се разсмях, което я удиви още повече. Имаше ли смисъл да се сърдя и да се разправям, щом и без това нямаше да мога да променя нещата? Арсиное взе детето в ръцете си, като че ли искаше да го защити, и каза:

— Ах, Турмс, имаш ужасния навик да разваляш всичко. Разбира се, че Хиулс е син на Дорией, макар и самата аз да не бях сигурна в това, докато не видях на хълбока му рождения знак на хераклидите. Уплаших се, че ще се разгневиш, ако узнаеш истината, и затова не я споделих с теб. Знаех, че с време сам ще я отгатнеш. Вярно е, излъгах те, но за твое добро — да не се ядосваш и да не се инатиш напразно.

Относно това кой от двама ни беше по-инатлив, бях на съвсем друго мнение, но си замълчах, а просто извадих ножа си, дадох го на Хиулс и казах:

— Това е за теб, момче. Ти скоро ще бъдеш мъж и трябва да бъдеш достоен за рода си. Всичко, каквото трябва да знае едно момче на твоята възраст, вече си научил от мен. Оставям ти дар и собствения си щит и меча си, защото изхвърлих щита и меча на баща ти в морето като жертва на боговете. Никога не забравяй, че в жилите ти тече кръвта на Херакъл и кръвта на богинята на Ерикс. Ти произлизаш от боговете, Хиулс! Не се съмнявай: след като заминем, сиканите ще намерят някой питагореец да те изучи, та те чакат от теб велики подвизи!

Арсиное възкликна:

— Ти си полудял! Нима ще оставиш единствения си син при диваците?!

Тя започна да ме скубе и да ме дращи, докато не вдигнах един плосък камък от ъгъла на пещерата и не извадих изпод него щита си. Момченцето се бе изплашило от виковете на майка си, но се успокои веднага щом му дадох щита. Малките му ръчички поеха сръчно и меча за дръжката му. Аз не можех да се въздържа да не се усмихна — жестовете му ми напомняха тъй много за Дорией.

Когато Арсиное разбра, че решението ми е окончателно, тя падна на земята и се разрида. Сълзите й бяха искрени, тъй като тя обичаше сина си, както вълчица обича вълчетата си. Женското начало у нея беше много силно и тя винаги се водеше от чувството си.

Тъгата й смекчи сърцето ми, аз седнах до нея и погалих черните дълги кичури.

— Арсиное — казах, — не от ненавист оставям Хиулс тук. Повярвай ми! Само да можех, бих го взел с нас, дори в името на приятелството ми към Дорией! Аз не му се сърдя и не бих могъл да устоя на желанието ти, прекрасна Арсиное!

Тя въздъхна и се заслуша в думите ми.

— Виж — продължих аз, — мястото на Хиулс е тук, в тези гори, защото той е син на Дорией, а значи властелин на Ерикс. Сиканите го наричат Еркле и се усмихват бащински, щом го видят. Те дори няма да го пуснат да тръгне с нас, по-скоро биха убили и теб, и мен, но Хиулс да остане при тях. Ако искаш, можеш да се задържиш тук със сина си.

Арсиное въздъхна отново и каза бързо:

— Не, не, нищо не може да ме застави да остана повече в тези гори!

За да я успокоя, аз казах:

— Ще поговоря за Хиулс с Ксенодот. Той ще разкаже на великия цар, че сред сиканите расте цар, потомък на Херакъл. Възможно е да дойде ден и твоят син да царува не само в сиканските гори, но и над цяла Сицилия. Персийският цар ще го въздигне. Много е вероятно още докато сме живи, Дарий да стане владетел на целия свят.

Тази мисъл се понрави извънредно много на Арсиное, очите й заблестяха, тя плесна с ръце и каза:

— Ти разсъждаваш доста по-мъдро от Дорией, който си остана чужд на сиканите и никой не го обичаше освен Танаквил.

— Значи съдбата на Хиулс е решена — рекох с тежко сърце. — Нека да поговорим сега и за Мисме. Помня как се усмихна, когато я нарекох така. Не ти ли напомниха тогава първите две букви от името й за първите две букви от името на Микон? Струва ми се, че още тогава се догаждах за истината и затова дадох на момиченцето такова име.

Арсиное се опита да изглежда учудена, но аз я хванах и я разтърсих, след което продължих:

— Времето на лъжите отмина. Мисме е дъщеря на Микон. Ти си спала много пъти с лечителя, още по време на бягството ни от Ерикс обратно в Химера, когато той не беше на себе си. Именно заради теб Микон се пропи, а ти си играеше с него, както котката си играе с мишка. Искаше да пробваш колко си привлекателна. Микон изпитваше ужасен срам от всичко това и не можеше да ме гледа в очите. Признай, Арсиное, че беше точно така. Или може би сега трябва да извикам и Мисме, за да ти покажа кръгличките й бузи — също като страните на Микон, и пълните й устни — също като устните му?

Арсиное изпадна в ярост. Тя започна да се бие с юмруци по коленете и да вика:

— О, поне да беше наследила очите ми! Но богинята е немилостива към мен. Мисме прилича изцяло на Микон! И фигурката й е ниска и набита. Но все пак може би като поотрасне, ще се източи, ще стане по-стройна. Е добре, Турмс, признавам всичко, но вината за това, което се случи, е твоя, изцяло твоя. Ти ме оставяше толкова пъти сама по цели дни и никакъв те нямаше, а Микон беше винаги при мен. Той ме обичаше толкова много, че аз не можех да му се противопоставя. Дори повече — искаше ми се да го утеша… Но бях извънредно учудена, когато заченах от него. Тук отново имаш вина ти, Турмс! Отведе ме толкова бързо от Сегеста направо при варварите, че нямах време да взема сребърната си предпазна халка и я оставих в двореца на кучешкия цар. — Тя ме погледна, видя, че не се сърдя, и продължи да нарежда: — Микон често се хвалеше с приключението си на златния кораб на Астарта из Източното море, а всичко това ме дразнеше и аз реших да му покажа какво може да преживее мъж в моите обятия — в обятията на жрица на Афродита. Той бе уверен в чара си, тъй като някога Аура припадаше само от докосването му. Но явно е, че всяко докосване на мъж е действало така на онова нещастно момиче. Не, Микон не можеше да се сравнява с теб, Турмс, макар и той да умееше някои неща.

— Не се и съмнявам — отвърнах аз и усетих, че търпението ми се изчерпва. — Разбирам всичко и прощавам, още повече че бащите на тези деца са мъртъвци, но едно не мога да разбера — как така се е случило, че аз самият не станах баща? Нима съм безплоден? Толкова често сме се наслаждавали на телата си, но все чуждо семе се е захващало в теб!

Арсиное поразмисли, после каза:

— Знаеш ли, ти май наистина си безплоден. Но няма защо да се огорчаваш толкова. Ти си необикновен човек, Турмс, и на теб не са ти нужни деца. Освен това много мъже биха ти завидели, защото можеш да си легнеш, с която си искаш жена, без да се страхуваш от последствията. Може би за това е виновна мълнията, за която си ми разказвал, или може би си имал възпаление, когато си бил малък и не го помниш. Но не е изключено това да е просто шега на богинята, която копнее за любовни ласки, но не обича да ражда деца.

Никога по-рано не бях и помислял, че мога да разговарям на подобни теми с Арсиное, и то съвсем спокойно, без помен от гняв или раздразнение. Явно беше, че бях помъдрял по време на прекараните години сред сиканите.

Но ето че още едно от подозренията ми се потвърди и аз узнах, че и Мисме не е мое дете. Мисълта за това ме накара да се почувствам гол и беззащитен. А всеки човек, сигурен съм, всеки човек трябва да се научи да намира опора в самия себе си. Не че това е лесно — напротив, много по-лесно е да народиш деца, за да поемат те отговорността да търсят смисъла на живота, а ти да си седиш и да си почиваш.

Усетих, че душата ми е завладяна от пустота, и се оттеглих отново в усамотение за няколко дни. Нямах намерение да търся и да чакам предсказания, исках просто да се вслушам в себе си. Измъчвах се от съмнения и не вярвах, че някога съм бил способен да предизвикам буря. Явно беше, че всички странни събития са били просто съвпадения или пък може би по-рано просто съм имал предчувствие за приближаване на буря. Когато започвах да танцувам, просто карах другите да вярват, че притежавам свръхестествени способности. Помня как земята въздишаше, как над Сицилия се понесоха огнени облаци, когато приближихме за първи път тази земя, но това не беше знак за мен, а за Дорией, тъй като се приближавахме към неговите владения. Когато той издъхна, земята отново затрепери и това беше пак в негова чест. Дорией беше заченал син.

Аз обаче си оставах сам и не знаех накъде отивам. Бях нещастен и сърцето ми леденееше от скръб. Бях безплоден като камък и любовта ми носеше само страдания.

Когато човек е обхванат от подобни съмнения, те пронизват душата му като остър нож. Това е присъща несигурност на плътта и никакъв разум не може да я изцели, болестта може да убие човека, също както уби и Микон, но ако премине, следите не са дълбоки.

Ти, непознати, който и да си, на мен подобен, когато някой ден дойдеш, пази се най-много от капаните на съмнението, защото те са най-опасни за завърналия се. Отдай се на самота, ако те застрашава нещо подобно, не слушай другите, а слушай само собствения си глас. Вярвай в собствените си сили, а не в това, което си научил от другите.

Най-добрият лек против съмнението е здравият сън. Но сънят често бяга, ако душата се измъчва от съмнения. Ето защо избягай и ти надалече, отдай се на пост, лишения и самота, докато не се научиш пак да спиш и докато не оздравееш напълно. Ако и това не помогне, яж тогава от тревата на безсмъртието, докато земята не стане като прозрачна и съумееш да прозреш през действителността, за да осъзнаеш колко е измамна. Но тревата на безсмъртието е като свещената напитка на сиканите — отровна. Доколкото знам, всички народи през всички времена са познавали тази трева и ще я познават в някакъв вид и в бъдеще, поне магьосниците и жреците ще я познават.

Ако тревата на безсмъртието предизвика видения у теб, винаги помни, че не всичко е истина, и се старай да подбираш това, което има смисъл за теб. Всеки зъл дух си има пазач. Той би дошъл да си прибере звяра, ако се научиш да го викаш. Пазачът е тъмен и непознат, но не се страхувай от него. Трябва да му се подчиняваш, щом веднъж си го повикал. Ако пък съумееш да извикаш при себе си светли духове, радвай им се, защото това е единствената благодарност, която чакат от теб, но не бъди прекалено зависим и от тях. По-скоро те трябва да бъдат твои слуги, а не ти — техен. Твоят дух пазител е свързан с теб дори и против волята ти.

Като те съветвам тъй, непознати, предупреждавам и себе си в теб, ако все още не си разбрал кой си и ако се познаеш едва когато влезеш в гробницата ми с изрисувани стени, едва когато вземеш в ръце пръстената чаша с вечните камъчета на живота ми. Погледни към стената тогава, непознати, погледни към стената и виж как радостно ти подавам яйцето на безсмъртието с невидимите си пръсти, докато почивам на тройно застлана постеля. Тогава съмнението ще те напусне.