Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (44) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

3.

Сиканите ме научиха от време на време да се усамотявам понякога за по няколко дни, да постя и да се вслушвам в гласа на душата си, тъй че постепенно тялото ми се изпълваше с лекота и ми се струваше, че бих могъл да литна. От тях се научих също как по време на тежки горски и планински преходи най-слабите оставаха живи, като пиеха кръв от вените на по-силните си спътници. Веднъж и аз дадох от кръвта си по този начин и оттогава сиканите ме считаха за свой кръвен брат. Но макар че ги подкрепих с кръвта си, аз не се почувствах техен съплеменник.

Спомням си с благодарност и възхвала безмерните сикански гори, вековните дъбове, сините планини и бистрите ручеи. Но макар да живеех сред тези приветливи горски племена, винаги знаех, че тяхната земя не е моя. Тя си остана за мен чужда, макар да я опознах добре. Също тъй чужди си останаха за мен и самите сикани.

Прекарах с тях пет години и Арсиное също свикна с новия ни начин на живот. Тя понасяше стоически всички несгоди, защото се обичахме. Истина е, че няколко пъти за малко не си тръгна с някой от пътуващите и на минаващите към нас търговци. Повечето от тези търговци бяха родом от Ерикс. Те идваха със зелена клонка в ръка — знак за мирните им намерения. Оставяха товарите си някъде на видимо място, за да могат сиканите да ги разгледат. Понякога тук се озоваваше и някой смел гръцки търговец от градовете-колонии по бреговете на Сицилия или пък някой тиренец с мехове, пълни със сол, в които бяха скрити остри метални ножове и други сечива и оръжия. В замяна сиканите даваха на търговците животински кожи, цветни пера, дървесна кора за боядисване на вълна, див мед и восък, но самите те никога не се показваха от укритията си, а оставяха стоката си, след като бяха взели скришом каквото им трябваше от търговците. На мен ми се налагаше често да им помагам и да им служа за посредник. Преговарях с търговците и те ме мислеха за местен сикан, който е научил езика им.

Благодарение на тези срещи и търговски сделки научавах какво става по света. Макар че на такива необразовани люде като тях не можеше да се има много доверие, все пак разбрах, че след като завладели Йония, персите си завоювали и островите из гръцкото море, в това число и свещения Делос^[1]. Населението на тези острови било отведено в робство, а най-красивите девойки били изпратени при великия цар на персите. Силните юноши били скопявани и заставяни да служат на персите. Храмът в Делос бил разрушен и изгорен като отмъщение за изгорения храм в Сарди. Великият цар не забравил и Атина.

Ето защо отдавнашната ми постъпка не ми даваше покой дори и в глъбините на сицилийските гори и аз постоянно изпитвах безпокойство. Взех от Арсиное лунния камък и призовах Артемида:

— Бързонога богиньо, велика, вечна и всемогъща, ти, на която амазонките жертват дясната си гръд! Помниш ли как заради теб изгорих храма на Кибела в Сарди? Тъй че сега, богиньо, защити ме от мъстта на другите богове!

Душата ми беше тревожна и аз чувствах, че трябва да умилостивя и някои други божества. Сиканите се покланяха на подземните богове, а също и на Деметра, която не е единствено богиня на земеделието и плодородието, както мислят мнозина, а много по-властна. Дъщеря ни се беше родила сред сиканите, затова реших да я назова Мисме в чест на жената, която дала на Деметра да се напие, когато богинята загивала от жажда, търсейки загубената си дъщеря.

Няколко дена след като се бях молил на Артемида и бях избрал име на дъщеря си, с което се надявах да привлека на своя страна и Деметра, при мен дойде жрецът на сиканите и каза:

— Някъде далече се води голяма битка. Огромно множество хора падат убити. — Търкайки ръце от възбуда, той се оглеждаше и се ослушваше, а след това посочи на изток и проговори отново: — Далече, на другия край на морето.

— Откъде знаеш? — попитах недоверчиво.

Той ме погледна изумен и отвърна:

— А нима ти не чуваш шума на битката и предсмъртните викове? Това е наистина голяма война, щом тъй силен е грохотът.

Другите сикани се тълпяха развълнувани около нас и също се ослушваха и гледаха на изток. Опитах се да чуя или да усетя нещо, но долавях само шума на гората.

Тази есен при нас пристигна един гръцки търговец от Акрагас, когото бях срещал и по-рано до близката река. Той ми се похвали с голямата победа на атиняните над персийската армия в Маратонската равнина^[2] при Атина. Персите били пристигнали по море с корабите си. Превъзнасяйки сражението до небето, той го оценяваше като най-важното от всички досегашни битки и казваше, че атиняните имат всички основания да се гордеят със себе си, тъй като се справили сами, без очакваната помощ от страна на Спарта.

Той разказа как атиняните изненадали персите и ги нападнали първи, след което се строили само в три редици, за да може войската им да се разпростре по цялото продължение на закотвилите се до брега персийски кораби. След битката цялата Маратонска равнина била осеяна с трупове и било невъзможно човек да мине оттам и да не настъпи някой загинал персийски воин. По този начин, каза търговецът, атиняните си отмъстили за поробването на Йония и островите.

Не вярвах на ушите си, тъй като помнех отлично как атиняните бягаха подплашени след похода до Сарди обратно в Ефес, търсейки спасение по корабите си, които ги чакаха скрити в речното устие. Но дори и да не вярвах на всяка една от прекалените възхвали на търговеца, фактът си оставаше факт — персите бяха претърпели поражение при опита да се настанят в Атика. Аз разбирах донякъде от военно изкуство и съзнавах, че персите не биха могли да превозят през море цялата си славна конница и дори по-голямата част от пешаците. Но такова поражение едва ли би намалило силата на персийския цар, а само би увеличило гнева му, мислех си аз. Той сигурно планува вече сухопътен поход срещу Гърция, дойде ми наум.

Търговецът от Акрагас се беше надул като жаба от важност и продължаваше да се хвали с чуждата победа:

— Нека Дарий да властва над народи, които ходят обути с шалвари и се кланят пред праха на сандалите му. Разглезената Йония той би могъл да погуби, но когато закалените жители на Елада се хванат разгневени за мечовете и копията си, тогава всички варвари бягат и се крият от полето на битката. Дори и атиняните, покварени от народовластието си, успяха да победят персите! А пък спартанците са толкова по-силни от персите, че ония ще побегнат само при вида им! — След като си пое дъх, той продължи да разказва: — Тиранът Хипий, изпратен някога в изгнание от атиняните, бе назначен от великия цар за водач на похода, но щом стъпил на атинянска земя, той кихнал на брега и от устата му изхвърчал зъб. Тогава той закрил глава с наметалото си и казал: „Не съм заслужил правото да се намирам на родна земя и значи трябва да си тръгвам.“

Този разказ утвърди у мен убеждението, че няколко дни по-рано персите са се опитали със силата на оръжието си да направят преврат и да върнат Хипий на власт в Атина. Но като начало е трябвало да завладеят Атика, без чието завоюване не би могло да се завладее Гърция. Разгадах намеренията на великия цар, тъй като знаех, че огромната страна непременно иска да разшири границите си, подобно на някой богаташ, който непрекъснато се стреми да увеличи богатството си. Това означаваше, че рано или късно всички свободни царства на Елада щяха да паднат. Вестта за щастливия изход в маратонската битка не ме зарадва, а напротив — разтревожи ме. Сицилия не можеше повече да е укритие за мен, подпалвача на храма в Сарди.

Една сутрин, както се бях навел да се напия от извора, върбов лист падна пред мен, а когато вдигнах очи нагоре, видях огромно ято птици, които летяха много високо и на север. Разбрах, че имат намерение да прелетят над морето. Стори ми се, че чувам шума на крилата им и зова на далечна тръба. Въздъхнах и осъзнах, че и този отрязък от живота ми е към края си и че е време скоро да се стягам пак за път.

Не пих вода и не хапнах нищо, а тръгнах незабавно през гората към подножието на планината. С риск да си счупя врата аз се изкачих чак до върха, за да остана съвсем сам и да чакам някакъв знак. Със себе си имах едно-едничко оръжие — острия си нож. Когато бях вече горе, изведнъж усетих мирис на диво животно и чух слаб писък. Огледах се внимателно наоколо, пообиколих върха и открих леговище на вълци. То беше пълно с оглозгани кокали, а точно до изхода на пещерата трепереше и едва се държеше на краката си малко вълче. Вълчицата, когато има малки, е много опасна, но въпреки всичко аз се скрих в близките храсталаци, за да изчакам какво ще се случи. Вълчицата обаче изобщо не се появи, а вълчето скимтеше от глад, тъй че в края на краищата, аз го взех на ръце и се върнах у дома.

И Хиулс, и Мисме изпаднаха във възторг при вида на малкия звяр и искаха веднага да го нахранят, ала котката цялата настръхна и започна да кръжи около вълчето. Аз я ритнах настрани и помолих Ханна да издои малко мляко от една от козите на сиканите, която явно беше открадната от някое елимско селище. Гладното вълче жадно засука палеца на Ханна, която беше сложила така пръста си, че млякото от купичката да тече по него. Децата се смееха и пляскаха с ръчички и аз също започнах да се смея. Изведнъж забелязах колко много е пораснала Ханна и каква красива девойка е станала — стройна, мургава и с огромни, ясни светлокафяви очи. В гъстата си коса тя беше втъкнала цвете и на мен ми се стори, че я виждам за първи път.

Арсиное проследи погледа ми, кимна одобрително и каза:

— Когато най-сетне се махнем оттук, ще вземем за нея добра цена.

Думите й ми причиниха болка. Съвсем нямах намерение да продавам Ханна в някой крайбрежен град, за да се снабдя с пари за път, та дори и ако можех да я продам в дома на някой богат търговец и дори ако бях сигурен, че животът й ще се уреди по този начин. Но разбирах прекрасно, че трябва да крия от Арсиное привързаността си към девойката, която тъй безропотно търпеше несгодите на съществуванието ни в горите на сиканите, прислужваше ни и се грижеше за децата.

Арсиное обаче беше тъй уверена във властта си над мен и в красотата си, че заповяда на Ханна да се съблече, за да мога със собствените си очи да се убедя колко много пари бихме могли да вземем за нея.

— Както виждаш, не й дадох да разваля кожата си с татуировки като някоя сиканска жена — каза Арсиное. — Научих я да си скубе и космите по тялото, както правят гъркините, и я карам всеки ден да се къпе. Студената вода е закалила гърдите й и те са твърди като кестени. Ето, пипни ги, Турмс, ако не ми вярваш. Пипни и дланите й и виж колко са меки, макар че върши тежка работа. Карам я всяка вечер да си маже ръцете с мазилото, което приготвям от мед, птичи яйца и козе мляко. Освен това съм я научила да ходи с красива стъпка и да танцува някои лесни танци.

Усетих, че Ханна се срамува и че избягва погледа ми, макар да стоеше с високо вдигната брадичка. Изведнъж тя не издържа, захлупи лице в шепите си и избяга в пещерата. Плачът й изплаши децата и те забравиха за вълчето. Котката се възползва от това, захапа незабавно със зъби зверчето за врата и хукна към гората. Когато успях най-сетне да ги намеря, беззащитното вълче беше мъртво, а мерзавката гризеше месата му. Обхванат от негодувание, взех камък и разбих с него главата на котката. Веднага щом я убих, осъзнах колко много съм я ненавиждал през цялото време. Стори ми се, че най-сетне се освобождавам от някакво зло, което дълго и упорито ме беше преследвало.

Огледах се и забелязах малка яма, пуснах в нея останките на котката и ги засипах с камъни. След това започнах да събирам мъх, за да го подредя върху камъните, но изведнъж съзрях Ханна, която се беше навела, за да ми помага.

Хвърлих виновен поглед към нея и взех да се оправдавам:

— Съвсем случайно убих котката. Наистина, не исках да го сторя.

— Постъпил си правилно. Котката беше зла и винаги мъчеше мишките, преди да ги изяде. През цялото време се страхувах, че ще извади очите на децата, ако ги оставя без надзор. Много ревнуваше господарката си.

Натрупахме старателно мъх и листа, ръцете ни се докосваха, докато го правехме, и на мен ми беше приятно да усещам топлината на девичите пръсти.

— Нямам намерение да осведомявам Арсиное, че разбих главата на котката й — съобщих аз.

Ханна ме погледна с лъчистите си очи.

— И няма нужда — каза тя. — Котката често бродеше сама нощем, та господарката и без това се опасяваше, че може да й се случи нещо лошо.

— Ханна — казах аз, — не разбираш ли, че ще бъда свързан с теб, ако имаме обща тайна?

Тя вдигна очи, погледна ме без страх.

— Турмс, аз съм свързана с теб още откакто ми позволи да бъда в обятията ти под светлината на луната на стълбите пред къщичката на Кримис.

— Е, тази тайна не е кой знае какво — продължих аз, — просто не обичам напразни кавги… Досега никога не съм лъгал Арсиное.

Стана ми приятно и топло от нежния й поглед, без да изпитвам никакви непристойни желания. В ума ми по онова време нямаше и мисъл за друга жена освен Арсиное. Сигурно Ханна го разбра, защото наведе покорно глава и стана рязко, тъй че цветето падна от косата й.

— Турмс — каза тя, — лъжа ли е, ако си замълчиш за нещо? — Настъпи с крак цветето и го смачка.

— Всичко това е доста сложно — отвърнах. — Разбира се, аз бих излъгал Арсиное, ако се правя, че не знам къде е котката й. Но съм толкова привързан към жена си, че не искам да й причинявам болка, като й разкажа за жестоката си постъпка. Заради Арсиное ще замълча, но лъжата ще си остане завинаги с мен и ще гори сърцето ми.

Ханна докосна разсеяно гърдите си, заслуша се в биенето на собственото си сърце и призна:

— Да, ти си прав, Турмс, лъжата изгаря сърцето на човека и аз чувствам вече паренето й. — Тя се усмихна странно, погледна ме и възкликна: — О, колко ми е приятно да лъжа заради теб, Турмс! — След което се обърна и побягна.

Върнахме се поотделно в пещерата и повече никога не говорихме за котката. Арсиное тъгува известно време по нея, но постепенно я забрави, тъй като и имаше много грижи с децата. Освен това тя оплакваше котката преди всичко от тщеславие: беше загубила животинче, каквото сиканите не притежаваха. Колкото до мен, аз изобщо не тъгувах по лукавото мъркане на котката.

И без това предостатъчно ме угнетяваха безпокойството, което ме беше обзело, и знаменията, които все още не можех да разтълкувам. Скоро трябваше да тръгвам — знаех това, но не знаех накъде. Нямах средства, за да се върна в развития свят, където човек може да си купи благоразположението на хората, ако няма приятели. Единственият ми приятел беше Ларс Алсир, а аз не знаех дали той все още е в Химера. Тъй или иначе, едно завръщане в Химера би означавало сигурна смърт, тъй като там ме познаваха, познаваха и Арсиное. Отгоре на всичко бях задължен на Алсир и дори мисълта за дълга ми беше крайно неприятна.

Замислих се над сегашното си положение и установих, че съм също толкова беден, както когато Танаквил ни изгони от Сегеста, тъй като бях приел обичаите на сиканите и не притежавах нищо друго, освен дрехите на гърба си и оръжията си. Арсиное имаше само лунния камък и няколко тънки листа, изковани от сребро, които бяха единственото й украшение. Сиканите не познаваха парите. Ако понякога по време на походите си се снабдяваха със сребърни монети, те не знаеха какво да правят с тях, освен да изковат украшения. Единственото ни богатство беше Ханна и аз в никакъв случай не исках да я продавам.

В това състояние на тревога аз все по-често се обръщах към богинята покровителка и шепнех:

— Богиньо, свещена девственице, ти си ме хранила, хранила си и семейството ми, дарила си ни и с дрехи на гърба. Но ти самата се появи пред мен още когато живеех в Ефес. Дойде при мен в образа на Хеката и ми обеща, че никога няма да ми липсва нищо и всички земни блага ще са достъпни за мен. Спомни си обещанието, богиньо, сега, когато имам нужда от злато и сребро!

По време на следващото пълнолуние Артемида се яви в съня ми и отново бе взела образа на Хеката. Видях трите й ужасни лица, видях и тризъбеца в ръката й. Черното й куче се притискаше в краката й и лаеше с невъобразима злост. Събудих се, целият облян в студена пот — дори и благоразположена, Хеката беше ужасна. Реших, че съм разбрал този път знака й — тя държеше тризъбец, значи трябваше да потегля по море.

След като ужасът от съня отмина, изпитах силно чувство на радост, скочих, без да чакам утрото, и хукнах да се скитам из гората. Около свещения камък заварих няколко сикани, които се ослушваха и твърдяха, че към нас се приближават пришълци. Предложих им:

— Хайде да отидем да ги посрещнем. Може би те носят тъкани и сол.

Сиканите застанаха на един крак, съсредоточиха се, след което се съгласиха с предложението ми. Тръгнахме към мястото, където според сиканите се бяха установили пътниците, и докато вървяхме, те ми разказаха, че козата, която бяха откраднали от елимите, родила четири козлета. Приех това като добро знамение и бях сигурен, че богинята ще ме дари постепенно с всичко, от което се нуждаех, за да изляза от горите.

На брега на реката наистина се беше установил един тиренски търговец. Обичайно той пристигаше в Панорм с малкия си кораб, натоварен със сол, плащаше данъка си там, след което продължаваше по суша към сиканските гори, като пренасяше солта на гърба на магарета. С него бяха тримата му роби и слугите му. Бяха запалили голям огън, за да прогонят дивите зверове, както и за да подскажат миролюбивите си намерения. Торбите със сол бяха украсени с борови клонки. Магаретата също бяха накичени с дъбови и борови клонки, а самият търговец и слугите му спяха с клонки в ръце, явно обзети от голям уплах. За сиканите се носеха всякакви смразяващи слухове, например, че са убивали дори хора, дошли при тях със зелени клонки в ръце.

Ние не нарушихме съня им, а седнахме тихо до огъня в очакване на зората.

Когато слънцето изгря и чухме как скача рибата в бистрата вода на реката, аз станах и се заразхождах напред-назад нетърпеливо, тъй като бях изпълнен с любопитство: в съседство с тиренския търговец спеше някакъв чуждоземец, завит с прекрасен плащ от тънка вълна с втъкани копринени нишки в него. Имаше красиво подрязана къдрава брада и кожата му беше поддържана със скъпи мазила. Никак не можех да си обясня какво прави този човек в компанията на тиренския търговец, още повече тук, сред сиканските гори.

Именно той се събуди пръв, протегна се и извика нещо още в полусън, след което седна и отвори широко очи. Когато забеляза спящите сикани и боядисаните им в ярки бои лица, той извика още по-силно от уплаха и взе да опипва земята около себе си — явно търсеше меча си. Търговецът също се събуди и го възпря, като го увери, че няма причини за тревога. Сиканите се събудиха и те и като видяха толкова много чуждоземци около себе си, се надигнаха и изчезнаха тихомълком в гората като сенки. Аз останах сам, за да водя преговорите с търговеца както винаги.

Когато непознатият стана прав, видях че беше обут с шалвари, което ме наведе на мисълта, че идваше от много далече и сигурно служеше на персийския цар. Този млад светлокож мъж си сложи голяма сламена шапка с широка периферия на главата, за да се предпази от слънчевите лъчи, и извика изумено:

— Присъни ми се, или може би наистина видях как дърветата в гората отстъпват назад. В съня си тичах, защото исках да се скрия от някакъв чужд бог, който ме преследваше. Толкова се уплаших, че се събудих от собствения си вик.

За мое голямо учудване той каза това на гръцки, език, неразбираем за тиренския търговец. За да не разбере, че не съм сикан, аз се обърнах към него на завален гръцки, като примесвах някои сикански думи.

— Откъде си, чужденецо? — попитах го. — Облечен си толкова странно. Какво правиш в нашите гори? Ти не си търговец. Може би си жрец или магьосник и изпълняваш някой обред?

— Да, аз изпълнявам обред — побърза да отвърне чужденецът. Той се зарадва извънредно много да срещне някого, който разбира гръцки.

Тиренецът не проумя почти нищо от разговора ни. Както разбрах по-късно, той се съгласил да придружава чужденеца срещу пари. След като изслушах отговора, направих се, че не се интересувам повече от мъжа и започнах да разговарям надълго и нашироко с тиренеца, да пробвам солта му и да оглеждам товарите. Той, разбира се, често ми смигваше, давайки ми да разбера, че в торбите със сол са скрити много железни предмети. Явно беше, че е подкупил митарите на Панорм. С тиренеца разговарях на крайбрежното наречие, съставено от гръцки, финикийски и тиренски думи. Той ме имаше за сикан, който в младостта си е бил роб и е бил продаден за гребец на кораб. Мислеше, че съм успял да избягам и да се върна в родните си гори.

Попитах го за чужденеца, той презрително поклати глава и отвърна:

— Някакъв луд грък, който си губи времето. Тръгнал е от изток на запад, за да научи обичаите на разни народи. Купува разни вещи, които никому не са нужни. Струва ми се, че иска да купи от сиканите ножове от кремък и дървени чаши. Можеш да му дадеш всичко, от което нямаш нужда, само че искам да ми платиш за посредничеството. Не умее да се пазари, тъй че няма да е грях, ако го измамиш. Разглезен човек, който не знае къде да си дене златото.

Гъркът се вслушваше мнително в разговора ни и когато погледите ни се срещнаха, той каза:

— Не съм чак толкова прост човек. По-добре е да ме изслушаш, преди да ме ограбиш. — И той постъпи така, както се постъпва с варварите, ако трябва да бъдат заинтригувани: разтърси кесията си, усмихна се и произнесе: — Имам малко кожено гнездо със златни птички. Но взех само малко от тях, а другите оставих у дома.

Поклатих глава.

— Нас, сиканите, не ни интересуват парите.

Той разпери ръце и каза:

— Тогава взимай каквото те интересува. Аз ще заплатя на търговеца. Той разбира от пари и те го интересуват.

Намръщих се:

— Не съм свикнал да приемам подаръци незнайно защо. Носиш шалвари и не мога да ти се доверя. Никога по-рано не съм срещал хора като теб.

Той взе да ми обяснява:

— Служа на персийския цар, ето защо съм длъжен да се обувам в шалвари. Идвам от Суза, столицата му. От Йония отплавах заедно със Скит, бившия тиран на Занкле. Но жителите на Занкле не го искаха отново, а предпочетоха Анаксилай от Регион. Сега попаднах в Сицилия и я обикалям за собствено удоволствие и за да попълня знанията си за народите.

Мълчах. Той внимателно се вгледа в мен, поклати глава в недоумение и дообясни:

— Казвам се Ксенодот. Йониец съм и съм ученик на знаменития Хекатей, но по време на войната попаднах в плен и станах роб на великия цар — видя как се промени лицето ми и побърза да прибави: — Само се смятам за роб. Не ме разбирай неправилно. Ако Скит се беше върнал в Занкле, щяха да ме издигнат за съветник. Скит избяга в Суза, тъй като великият цар е приятел на всички изгнаници. Но великият цар е също и учен човек. Лекарят му, който е родом от Кротон, събуди у него интерес към науките и той иска да научи повече за гръцките народи в Италия и Сицилия. Интересуват го и други народи — и тези, за които вече му е разказвано, и тези, за които все още нищо не знае. Великият цар е готов да изпрати много богати дарове. Интересно му е да знае как живеят далечните народи. — Той се вгледа отново в лицето ми, поглади къдравата си брада и продължи: — Като събира сведения за разни народи, великият цар на персите разширява кръга на знанията си и по този начин служи на целия човешки род. В съкровищницата му се пази карта на света, издълбана в мед, и великият цар иска непрекъснато да научава все повече и повече, тъй като боговете са му отсъдили да бъде господар на света.

— Ето защо е постъпил тъй бащински с йонийските градове, особено с Милет, най-способното от децата му — отвърнах презрително аз.

Ксенодот попита недоверчиво:

— Откъде си научил гръцки, сикане? Ти, който си изрисувал лицето си като дивак и си облечен в кожи на диви зверове! Как можеш ти да знаеш нещо за Йония?

Счетох за необходимо да се похваля и отвърнах:

— Мога и да чета, и да пиша и съм плавал из много морета, виждал съм много незнайни брегове. А защо и как съм се научил на всичко това — теб не те засяга, пришълецо, но аз знам много повече, отколкото можеш да си представиш.

Тогава той изпита истински интерес към мен и заговори бързо:

— Ако наистина е така и ако ти действително знаеш много неща, може би ще се съгласиш с мен, че дори един любящ баща трябва понякога да наказва разглезените си деца за тяхното собствено добро. Великият цар въведе порядък в царството си и наместниците му следят във всички краища на това царство да има благоденствие и да се спазват законите. С две думи — той прилича на дърво, чиито клони даряват сянка на целия свят. Добре е за народите, които са защитени в тази сянка.

— Ти забравяш за завистта на боговете, Ксенодот — отговорих му аз.

— Настъпили са нови времена — каза той. — Да оставим настрана всякакви бръщолевения за богове. Йонийските мъдреци са по-умни от всички безсмъртни. Великият цар се кланя само на огъня, тъй като всичко съществуващо произлиза от огъня и някой ден отново ще се върне в огъня. Но разбира се, великият цар почита и боговете на хората, над които владее, и изпраща дарове в храмовете им.

— Нима един от йонийските мъдреци не ни учи, че всичко тече и всичко се променя? Нима той не казва, че всичко е огън, огънят се превръща във всичко и всичко се превръща в огън? — попитах аз. — Зоват го Хераклит от Ефес, ако не ми изневерява паметта. Или мислиш, че той е почерпил знанията си от персите?

Ксенодот ме погледна с уважение и каза одобрително:

— Ти си учен и наистина знаеш много. Много ми се искаше да се срещна с Хераклит, когато бях в Ефес, но явно, че той изпитва омраза към целия свят, защото се беше усамотил някъде из горите уж да събира билки и треви. Великият цар му беше пратил писмо, с което известяваше Хераклит, че желае да се приобщи към беседите му и елинското образование, но последният отказа да приеме посланието му, а само мучеше и замеряше с камъни всеки, който дръзнеше да се доближи до него. Той не прие дори и даровете, донесени чрез пратениците на великия цар. Но Дарий не се обиди от поведението на Хераклит, а каза, че и той самият се чувства по подобен начин — колкото повече остарява, толкова повече му се иска да мучи и да се храни с разни треви.

Аз се засмях:

— Разказът ти е интересен и никога не съм чувал нищо по-забавно за великия цар. Възможно е, ако живеех по-близо до него, да бих искал да се сприятелим, но аз се обличам с кожи на диви животни и мога да живея само тук, в родните сикански гори.

Ксенодот поглади отново брадата си и отвърна многозначително:

— Струва ми се, че се разбираме. Хайде, привършвай колкото се може по-бързо с тиренския търговец и след това искам да ме отведеш в дома си. Извини ме, че съм тъй безогледен, но много ми се иска да се запозная с вожда на сиканите и да продължим беседата.

Но аз поклатих глава:

— Ако пипнеш окадените камъни на сиканското огнище, можеш да спечелиш гостоприемството им завинаги. Виж, сиканите не са привикнали да се показват пред чуждоземци, освен по време на война, но дори и тогава вождовете им носят дървени маски, а воините боядисват лицата си до неузнаваемост.

— А ловки ли са воините им? Колко са сиканските племена? Какви са оръжията им? — попита с новоразпален интерес Ксенодот.

Наясно бях, че сиканите не ме изпускат из очи, прикрити зад стволовете на дърветата, и затова заговорих с по-висок глас, като същевременно опитвах тежината на торбите със сол:

— Из равнините не са особено добри, тъй като изпитват страх от коне и кучета. Но когато са в собствените си гори, с техните воини не може да се сравнява никой. Остриетата на стрелите им са от кремък, а дървените им копия са закалени в огън. От всички метали ценят най-много желязото и умеят да го коват, когато го имат.

За да онагледя думите си, аз отворих един от чувалите със сол и измъкнах от него етруски нож и лъскава секира. Щом ги вдигнах, долових откъм гората шумолене. Ксенодот се огледа учудено наоколо, а тиренецът хвана слугите си за ушите и ги накара да легнат по очи на земята, за да не гледат какво става. После той с готовност заразвързва и другите чували и взе да вади оттам всякакви железни сечива. Седнахме на земята и започнахме да се пазарим, докато накрая тиренецът не каза жално:

— Вярвах, че са настъпили по-добри времена и че продажбите ще вървят по-лесно с помощта на хора, дето знаят да говорят. Но сега се убедих, че по-рано, когато изобщо не се срещах със сиканите, сделките ставаха по-лесно. Те просто оставяха товара си за размяна.

Ксенодот загуби търпение и като разклати кесията си, попита:

— Колко струват всички тези вещи? Купувам ги и ще ги подаря на сиканите, за да приключим по-бързо.

Разсърдих се на глупостта му, дръпнах от ръцете му кесията и произнесох сурово:

— По-добре се разходи с търговеца под ръка и не забравяйте да вземете и слугите и робите си. Послушайте птиците, погледайте гората и се върнете след пладне. Може би тогава ще си научил малко повече за сиканите.

Ксенодот се разкрещя и дори ме нарече крадец, но търговецът го хвана под ръка и го повлече настрани. Щом се скриха от очите ми, наизскачаха сиканите. Освен хората, които бяха дошли с мен, сега имаше и от други племена. Някои затанцуваха около мен радостния танц на слънцето. Други се разтичаха да донесат стоката си, за да си разменят колкото се може повече вещи с търговеца. Към пладне до реката лежеше огромна купчина от неща, донесени с невероятна бързина. Прясно убит дивеч и улов на риба, кожи и пера. Имаше дори един току-що убит елен… Никой не докосваше желаните метални сечива, тъй като сиканите смятаха, че донесената от тях стока ще се стори недостатъчна на търговеца. Тиренецът трябваше сам да подбере каквото сметнеше за нужно, да остави толкова железни предмети, колкото той сметнеше за нужно, да прибере останалите и да продължи пътя си.

Опитах се да привлека вниманието на сиканите към златните монети, които подрънкваха в кесията на Ксенодот, но очите им не се откъсваха от металните сечива и оръжия, сложени на тревата. За себе си избрах един бръснач с формата на полумесец — етруска изработка. Реших, че ще ми е необходим, щом настъпи времето да добия изряден вид.

Когато Ксенодот се върна, тревата наоколо беше съвсем отъпкана, а до огъня лежеше стоката на сиканите. Сега той се увери, че наистина мога да призова, ако е нужно, сто и дори хиляда местни жители и макар никой да не знаеше колко са те на брой, щом станеше нужда, всяко дърво се превръщаше във въоръжен сикан.

— Сиканите смятат всички останали сицилийци за свои врагове — разказвах аз и наблюдавах скришом въздействието на думите си върху чуждоземеца. — Сиканите ненавиждат и гърците, макар славата на Херакъл да живее в легендите им. Те го наричат Еркле и тачат паметта му, но без да му принасят жертви.

Оставих му време да обмисли спокойно всичко, което чу от мен, и му върнах златото.

— Преброих парите ти. Осемдесет и три златни и сребърни монети от гръцките градове. Мед явно не си свикнал да носиш със себе си, значи дори като роб си прекалено знатен. Скрий кесията си, тъй като няма да ме купиш. Просто ще ти подаря знанията си за сиканите. Мисля, че това няма да им навреди. А от златните монети те сигурно биха направили женски украшения. Смятат ги за точно толкова ценни, колкото лъскавите пера и шарените камъчета или раковините.

Видях как Ксенодот се бори да преодолее вроденото си йонийско скъперничество, но в края на краищата щедростта, разпространена в двора на персийския цар, надделя и ето че той тикна в ръцете ми кесията и помоли:

— Вземи парите и ме спомняй с добро. Приеми ги като дар от височайшия повелител.

Отвърнах му, че ще приема подаръка, за да не го обидя, но ще го направя по-късно, иначе сега би ми се наложило да го поделя със съплеменниците си. От тиренеца взех няколко железни сечива, достатъчно сол, цветни тъкани и още някои неща.

Търговецът направи списък на нещата, които беше получил от сиканите, скри всичко в тайник под корените на едно дърво и внимателно покри земята с мъх и борова кора. След това постави на мястото на тайника ясен знак, за да може да го намери, когато се върне. Тиренецът познаваше достатъчно добре сиканите и знаеше, че никой няма да припари до скривалището му. След това той заповяда на слугите си да сварят всичкото месо, донесено от племената. За целта използваха голям железен котел, който беше особено ценен в очите на сиканите. След като месото се свари, то бе старателно осолено и провесено по боровите клонки около тайника. Част от месото тиренецът принесе в жертва на боговете си, а друга част подели с хората си. За да се разнообразят, търговецът и другарите му решиха отново да се разходят след вечерята. Този път взеха оръжието си, тъй като беше време за водопой и търговецът знаеше добре, че диви зверове дебнат сърните, които идваха да се напият от реката. Подобно на всеки градски жител Ксенодот се страхуваше да тръгне с тях, защото се боеше от мрака на гората. Тиренецът обаче го успокои, като му показа амулетите по врата и китките си. Най-забележителен от тях беше бронзово морско конче, позеленяло от времето, което той носеше на китката си. Щом го видях, аз почувствах, че пребледнявам и целият се разтреперих.

След като хората на търговеца се отдалечиха, направих знак на сиканите и те се появиха с безшумни стъпки от гората. Наядоха се до насита с осоленото месо и след това разпределиха справедливо помежду си стоките на тиренеца. Жрецът на племето, при което живеех, също беше тук, но той не ламтеше за стока, знаейки, че и без това хората ще му дадат всичко, от което има нужда. Бе дошъл от чисто любопитство, просто за да разгледа предметите.

Обърнах се към него с думите:

— Онзи чужденец, който дойде заедно с търговеца, не желае никому злото и аз го смятам за свой приятел. Затова те моля да го следите и да го пазите да не му се случи нещо лошо. Той е доста сведущ, стига да се намира в родната си страна, но тук, в гората, може някоя змия да го ухапе отзад, щом се отклони от пътеката по нужда.

Жрецът кимна и каза:

— Твоята кръв е моя кръв!

По думите му разбрах, че невидими очи ще следят Ксенодот по време на странстванията му из сицилийските гори и ще го предпазват от опасности.

Сиканите си тръгнаха също толкова безшумно, както бяха дошли, а аз продължавах да седя край останките на тлеещия огън. Вечерта обещаваше да бъде доста хладна. Наблюдавах как от време на време по водната повърхност на реката пред мен се образуваха кръгове от скоковете на рибите. Дочух гукане на диви гугутки, а след известно време и шум от птичи крила. Вдигнах глава и видях, че над главата ми прелита цяло ято от птиците на Афродита. Това беше добър знак и сега бях сигурен, че съм отново под защитата и на девствената бързонога богиня, и на златокъдрата й съперница. Сърцето ми заби силно, защото ми се стори, че в този благословен миг усетих и докосването на нечии тънки пръсти по рамото ми. Тъй сладостно можеше да ме докосва само моят дух покровител, който явно не можеше да се яви сега пред мен — бях прекалено свързан със земята, но все пак и той ми напомняше за себе си. Никога в живота си не бях изживявал по-възхитителен миг!