Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (28) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

4.

На следващата сутрин Микон и Аура се върнаха от нощното си бдение в храма, като се поддържаха взаимно. И двамата бяха мъртвешки бледи и с черни кръгове под очите. Микон занесе Аура в постелята, зави я и я целуна по челото, върна се при мен с несигурни крачки и след като изтри потта от челото си, проговори:

— Обещах да ти разкажа за явяването на богинята, за да те подготвя. Но всичко беше тъй невероятно, че не намирам думи да го опиша. Мисля, че тя се явява на всекиго по различен начин според причината, поради която всеки я търси. Дадох клетва да не говоря на никого в какъв образ се яви пред мен тя. Но ти сигурно си забелязал, когато се върнахме, че Аура мълчеше като омагьосана. Навярно това е нещо подобно на целебния сън в храма на Асклепий. Но както и да е, едно е вярно — щом само я докосна с пръст, тя онемява и не може да ме отвлича от мислите ми за това, което е по-висше от нас.

Следобед Аура се събуди и веднага повика Микон. Той ми смигна и се приближи към нея, след което седна в края на ложето, отметна завивката и докосна с пръсти гърдите й. Аура въздъхна дълбоко, лицето й пребледня още повече, зениците й се разшириха, взрени безсмислено в пустотата, тя затрепери с цялото си тяло и изведнъж замря.

— Сам виждаш, Турмс — каза гордо Микон, — с каква сила ме дари Афродита. Но тази сила е опасна — не за мен, а за Аура.

— А откъде знаеш, че само ти имаш такава власт над нея? — вметнах аз. — Може би така й действат всички мъже. Тогава не ти завиждам.

Микон се усмихна снизходително.

— Ах, Турмс, ти сам не знаеш какво говориш. Ти си по-млад от мен, а аз имам опит в тези неща. Опитай сам, ако толкова ти се иска, и ще видим.

Уверих го, че изобщо нямах предвид себе си, и предложих домакина ни. Но Микон не пожела чужда ръка да докосва гръдта на жена му.

— Ти си ми приятел, Турмс, и аз ти имам доверие. Знам, че и да я докоснеш, това няма да бъде от похот, а от жажда за знание, което е в корените на човешката и божествената мъдрост. Така че нека да опитаме, за да решим спора си, макар аз да знам предварително, че нищо няма да се случи.

Колкото повече се противя, толкова по-настойчиви бяха неговите увещания. Уверен в правотата си, той се беше надул като жаба. Когато клепките на Аура затрептяха отново, когато тя седна на ложето и попита със слаб глас какво става, Микон ме побутна към нея. Аз протегнах ръка и докоснах с показалец гръдта й.

Последствията от този злощастен опит надхвърлиха очакванията ми. От пръста ми изхвърча искра, а ръката ми се сгорещи. Тялото на Аура започна да трепери, лицето й пламна, устните й се разкривиха в странна усмивка и тя се просна с предсмъртен стон на ложето. Сякаш някакво неземно блаженство бе разкъсало и без това слабото й сърце. Тя изпусна дух пред очите ни още преди да разберем какво се беше случило.

На виковете ни отвърнаха Дорией и Танаквил, които дотичаха заедно със стопанина на дома и слугите. Домакинът ни взе да кърши ръце и да се жалва, че това е лошо предзнаменование и за как точно вчера ми бил разказал за търговеца от Занкле, но скоро дойде на себе си, и посочи лицето на Аура:

— По-добра смърт не може да се пожелае на никого. По лицето й се чете от какво е умряла.

Микон беше съкрушен, че не се е съобразил по-рано със слабостта на Аура. Тежестта на пътуването, напрежението от очакването, безсънната нощ и преживяното в храма я бяха изморили прекалено и сърцето й не беше издържало. Домакинът каза, че човешкият живот е предварително отмерен и никой не може да избяга от смъртта си дори накрай света.

— Това може би е единственото, което знаем със сигурност и за което можем да се доверим на боговете — заключи той. — Дайте да я отнесем в храма и да възхвалим щастливата съдба на тази млада жена, чието тяло ще бъде изгорено на клада от бели тополи върху мраморното възвишение до извора на богинята, а прахът й ще се съхранява в жертвената урна на храма: тъй се постъпва с праха на тези, които са умрели от любов.

Микон се разрида — може би от мъка, може би от описанието на този обичай. Танаквил взе да го утешава:

— По всичко си личи, че богинята е изпълнила желанието ти, Микон. Нима ти не искаше мълчанието на Аура? Сега тя замлъкна навеки. А и този брак въобще не беше за теб. Ти си самотен мислител и не си създаден за брак. Родителите на момичето ще бъдат поласкани, че тя е умряла в Ерикс, където идват всички, наранени от любов, готови да изпият маковата отвара или да срежат вените си над извора на богинята с надеждата, че пепелта им ще се пази в храма.

Докато Микон седеше скръбно, захлупил лице в дланите си, Танаквил и стопанинът се разпоредиха покойницата да бъде измита и да бъде отнесена в храма. Дорией, който също се опита да ободри Микон, го потупа по рамото.

— Недей да скърбиш! Аура беше тази, която ти се хвърли на шията. Съвсем друга е работата с Танаквил: цяла зима се мъча да я уговоря да ми стане жена. Ето защо нашият брак ще бъде траен, а ти ще забравиш за твоя и паметта за него ще се разсее като дима от погребалната клада.

— Повярвай, Микон — добавих аз — не съм виновен за това, което се случи. То беше неизбежно и може би така е най-добре. Нима би могъл спокойно да живееш със съзнанието, че е достатъчно някой друг мъж да докосне жена ти, и тя ще загуби и ума и дума от блаженство?

Микон избърса сълзите от подпухналите си страни.

— Прав си, Турмс, не друг, а самите богове ми изпратиха това изпитание. А крехкото тяло на жена ми не е могло да издържи подобно нещо — сякаш мислейки на глас, продължи: — Аура беше прекалено възбудима още когато я срещнах. После тя стана дори по-чувствителна и направо се разтапяше, щом я докоснех. А още по-късно и това не беше нужно, достатъчен беше само намекът за мъжка сила. Жените са непредсказуеми в тези неща. Чувал съм за някаква жена от остров Родос, която в младостта си изпадала в екстаз при вида на определен вид поливна кана. По-късно, когато се омъжила, бракът й не й донесъл щастие — тя презирала мъжа си, докато той не се сетил да вземе със себе си каната в съпружеското ложе. Нещата потръгнали и тя му родила осемнадесет деца.

Тези приказки го разсеяха и той се отърси от отчаянието. Същата вечер се събрахме в двора на храма, където беше вдигната клада. Аура, облечена в богати одежди и със седефени гребени в косите, беше приготвена за изгаряне. Храмът бе пожертвал благовония за кладата. Микон запали огъня и възкликна:

— В името на богинята!

По съвет на жреците не бяхме извикали оплаквачки, а млади танцьорки с венци от цветя в косите, които изпълниха танца на богинята около кладата и пяха химни в нейна чест. Високо нагоре към ясното вечерно небе се издигаха езиците на пламъците. Миризмата от изгаряща плът беше притъпена от уханието на благовонията и всичко беше тъй красиво, че ние проляхме много сълзи и пожелахме и за себе си такава прекрасна смърт на такова свещено място. Но в главата ми се въртеше една мисъл: дали Аура би умряла, ако някой друг, а не аз се бях докоснал до нея?

Когато кладата изтля и Микон покани всички на погребална вечеря, мислех, че бдението ми ще бъде отложено, но познатият ми жрец дойде при мен и допря рамото ми.

— Дойде твоят ред за среща с богинята.

Последвах жреца и ми се струваше, че не за първи път преживявам всичко това. Той ми заповяда да се съблека и разгледа тялото ми. Повдигна с палци клепачите ми и се вгледа в бялото на очите ми, след което духна в устата ми и най-накрая попита откъде са се взели белезникавите белези по лактите и хълбоците ми. Отговорих му, че са от изгаряне, но не се впуснах в подробности и не му казах, че именно аз съм подпалвачът на храма на Кибела в Сарди. След като привърши с прегледа си, жрецът намаза с мас мишниците и гърдите ми и ми даде някакви билки, с които да намажа стъпалата и дланите си. От докосването му усетих тялото си някак безтегловно, като въздух. Бях преизпълнен с възторг.

После жрецът ми помогна да надяна плащ, извезан с птици и цветя, изтъкан от тънък вълнен плат, за да не замръзна по време на нощното ми бдение. Той ме отпрати към храма с една дума:

— Тръгвай!

— Какво ще правя там? — попитах аз.

— Прави каквото искаш. Ще мине някое време и ще почувстваш изнемощяване в крайниците си, клепачите ти сами ще се затворят, ти ще заспиш, и то тъй дълбоко, както никога досега. След това очите ти ще се отворят и ще се срещнеш с богинята.

Той ме побутна към вратата на храма, обърна се и си отиде. Аз се озовах сам в тъмнината и спрях, докато очите ми не свикнаха с мрака и не започнаха да различават слабата звездна светлина, която проникваше от процепа на тавана. Видях празния пиедестал на богинята. Пред него беше поставено ложе с метални крака, изработени във вид на лъвски лапи. Щом го забелязах, веднага усетих слабост. Излегнах се и почувствах, че крайниците ми натежават, тъй че се учудих как ме издържа ложето. Очите ми се затвориха сами и аз не можех да ги отворя. Знаех, че не спя, усещах, че пропадам все по-надълбоко, и по-надълбоко и всичко това продължи до безкрайност. Накрая отворих очи и видях, че седя на каменна пейка на някакъв площад, залят от слънчева светлина. Огледах се с любопитство. Градът и площадът ми бяха непознати. Над мен се простираше ослепително синьо небе, около мен се движеха хора, които не ми обръщаха внимание, заети с всекидневните си грижи — селяни водеха мулета на пазара, натоварени с кошници с плодове, а точно до мен една старица с набръчкано лице изложи на продан различни сирена. Станах и направих няколко крачки, осъзнавайки, че някога бях минавал по улиците на този град. Къщите бяха облицовани с цветни глинени плочки, покрай тях стояха натоварени със стока каруци, а когато свърнах зад ъгъла, пред мен се издигна храм с колонада.

Влязох в тъмната прохлада на храма. Сънен пазач махна с вейка и ме поръси с капки свещена вода. В същия миг до ушите ми стигна леко метално подрънкване.

Отворих очи и видях, че лежа на ложето в храма на Афродита в Ерикс. Знаех, че видението ми е било само сън, макар че не спях и можех да се закълна, че всичко изглеждаше като наяве и че бих познал и площада, и улицата, и храма с колоните, ако се случеше.

Дочух още веднъж същото подрънкване и се стреснах, седнах на ложето и се почувствах бодър и свеж. В края на пиедестала на богинята видях фигурата на седнала жена със забулено лице. Дрехите й бяха разкошни, обшити целите с перли и скъпоценни камъни и преливащи във всички цветове на дъгата. Блестящ венец на главата придържаше покривалото пред лицето й. Тя се раздвижи и аз чух пак метално подрънкване: това бяха многобройните гривни на китките й. Тя се движеше, тя беше жива, беше истинска!

— Ако си богинята — проговорих аз, — открий ми лицето си!

Чух тих смях изпод булото.

— Богинята има много лица. Кой от облиците й искаш да видиш, Турмс, подпалвачо на храмове?

Усъмних се: тя говореше и се смееше като човек, но никой в Ерикс не можеше да знае, че аз съм подпалил някога храма в Сарди. Само Дорией и Микон биха могли да ме издадат. Обзе ме яд и изсъсках:

— Не е ли все едно кой ще бъде обликът! И без това тук е толкова тъмно, че не виждам нищо.

— Колко си недоверчив! — тя се разсмя на глас. — Мислиш ли, че богинята се бои от светлината?

Щракна с някакво огниво, от което отново зазвъняха гривните й, запали огън и го поднесе към светилника до себе си. Привикнал с тъмнината, отпърво бях заслепен от сиянието. Но след време очите ми различиха ясно скъпоценните камъни по дрехата на жената, а ноздрите ми усетиха аромата на амбра, който се носеше от нея.

— Ти си само човек, също както и аз. Обикновена земна жена. А аз мислех, че ще срещна богинята.

Гласът ми издаде разочарованието ми.

— А нима богинята не е жена? — възрази тя. — Точно такава, каквито са и земните жени, и дори повече от тях? Какво искаш от мен?

— Покажи ми лицето си — поисках аз отново и се приближих към нея.

Тя някак се вцепени, гласът й прозвуча напрегнато и отдалечено.

— Не ме докосвай — забранено е!

— А какво ще стане, ако те докосна? Нима ще се превърна в пепел? — попитах с насмешка аз. — Или може би ще падна бездиханен на земята?

— Не се шегувай с такива неща! Ти днес принесе човешка жертва на богинята.

Не ми беше до смях. Нещо в гласа на жената ме караше да бъда нащрек.

— Покажи ми лицето си! — помолих пак.

— Да бъде тъй, както искаш! — каза тя. — Но не забравяй, че богинята има много лица.

Тя сне от главата си блестящия венец, вдигна булото и възкликна, обърнала лицето си към светлината:

— Познаваш ли ме, Турмс?

Потресен до глъбините на душата си, аз познах веселия глас, усмихнатите очи и овалното лице.

— Диона! — сам не вярвах на думите си. — Диона, как си попаднала тук?

За част от секундата помислих, че Диона е успяла да избяга от Йония и по прищявка на съдбата се е озовала в храма на Афродита в Ерикс. Но после осъзнах, че от деня, в който Диона ми подхвърли ябълката си, до ден-днешен са изминали много години. Тя не би могла да е все така млада, а и аз не бях вече възторженият юноша, който беше влюбен в нея.

Жената отново пусна покривалото пред лицето си и попита:

— Успя ли да ме познаеш, Турмс?

— Светилникът освети едва-едва лицето ти — отвърнах сърдито. — В този зрак ми се стори, че виждам една ефеска девойка, която ми беше близка някога. Но не си ти. Ти не можеш да си толкова млада.

— Богинята няма възраст — възрази отново тя. — Богинята само изглежда по-млада или по-стара — зависи кой я гледа. И все пак — какво искаш от мен?

— Ако беше богиня, ти сама щеше да отгатнеш какво искам от теб — отвърнах аз.

Придържайки с едната си ръка воала пред лицето си, тя размаха бавно пред очите ми блестящия венец. Следях движенията й като омагьосан и дочух гласа й:

— Легни… Отпусни се… Заспи…

Тя стана леко от пиедестала, като се мъчеше да не подрънква с гривните си, а аз не можех да откъсна очите си от венеца в ръката й. Изведнъж тя се обърна рязко към мен, откри лицето си и извика:

— Къде си сега, Турмс?

Лицето й изведнъж почерня и лъсна като намазано с мас. На главата й вместо венец, блестеше полумесецът, в краката й лежеше лъв. Усетих слабините си стегнати от свещена препаска, както тогава, когато потърсих убежище от тълпите в храма на Артемида. Артемида и сега стоеше пред мен — но не беше черен истукан, паднал от небето, а изглеждаше жива, страшна, със зловеща усмивка на устните си. Препаската ме стягаше болезнено, но когато поисках да я разхлабя, усетих само голото си тяло.

— Къде си, Турмс? — повтори женският глас над мен.

Едва успях да раздвижа езика си и застенах:

— Артемида, Артемида!

Изведнъж усетих, че някой затваря очите ми с нежни длани, усетих сладостен трепет и страхът ми се стопи. Луната нямаше власт над мен.

— Освобождавам те от властта на суровата богиня, ако сам искаш това и ако се закълнеш, че ще служиш единствено на мен — обяви гласът. — Отречи се от печалната луна и ще имаш радостна слънчева свобода!

В отговор аз зашепнах, или поне ми се струваше, че шепна:

— Ти, родена от морската пяна, ти сама ми позволи да вляза в извора ти и ме обви с цветни препаски. Бях вече твой, когато Артемида придоби също власт над мен. Не ме оставяй сам никога вече!

Някакъв далечен тътен достигна до ушите ми, ложето под мен затрепери, а гласът повтори:

— Къде си, Турмс? Събуди се! Отвори очи!

Но аз се чувствах безсилен дори да отворя очи. Тътенът се усили, а аз усетих в устата си метален вкус. Трябваше да се повдигна на лакти, за да изплюя от устата си медна монета. Чух я как зазвъня по каменните плочи, отворих очи и отново видях слънцето и ослепително синьото небе над мен. Изпълнен с блаженство и покой, аз се освободих от обятията на жената, в чиято прегръдка бях. Тя беше съвършено гола, както и аз самият. Само венец от цветя обвиваше шията ми.

Далечният глас продължаваше да пита:

— Къде си, Турмс?

Огледах се и отвърнах:

— Намирам се в чудесна градина. От едната й страна има ред кипариси, а от другата — мраморна ограда. Пред мен е изворът — обграден с цветя. Почивам си в тази градина и лежа на широка мраморна пейка, залята от слънчеви лъчи. Лежа на меки възглавници, а до мен има една жена. Тя ми се усмихва и докосва венеца от цветя на шията ми. Струва ми се, че никога не съм я виждал по-рано. Хора, които отиват на работа в полето и минават покрай нас, ни гледат с любопитство, но това не ме притеснява. Аз имам свой живот, който е съвсем различен от техния. Ако напрегна паметта си, може би ще се сетя коя е жената до мен. Но не искам да се напрягам — чувствам отмала. Щастлив съм. Тъмните кипариси блестят под лъчите на слънцето. Бялата кожа на жената блести като седеф. Какво дивно създание е тя!

— Затвори очи!

Аз се стреснах. Тътенът се усили и заприлича на гръмотевичен рев. Покрай мен като вихър се носеше времето.

Гласът ми заповяда:

— Турмс, огледай се наоколо! Къде си сега?

Аз се огледах и отвърнах поразен:

— Виждам прекрасна долина сред заснежени планински върхове, които сякаш стигат небесата. Лежа на ливада и вдъхвам аромата на свежа трева. Но сега съм сам. Около мен няма никой — нито хора, нито къщи, нито пътища.

До мен достигна отново далечният глас, сега като отчаян шепот:

— Върни се, върни се, Турмс… събуди се най-сетне! Къде си?

Отворих очи. Видях, че над земята пада мрак. Влязох в непознати покои и затаих дъх, защото забелязах спящата Кидипа. Устата й беше полуотворена и тя въздишаше в съня си. Изведнъж се стресна, събуди се и седна в ложето. Щом ме забеляза, тя уплашено придърпа завивката, за да скрие голотата си, но след това се усмихна и протегна ръце към мен. Изтичах към нея и я притиснах в обятията си. Тя понечи да извика, но притихна в обятията ми и не се съпротивяваше, а ми позволи да направя с нея онова, което исках. Но устните й си останаха хладни и сърцето й не биеше в такт с моето. Когато я пуснах, тя закри засрамено лицето си с длани и аз разбрах, че ми е чужда, че нямам желание да я докосвам повече. Напротив, ледената й непристъпност дори ме отблъскваше.

Извиках тревожно и се отстраних от Кидипа. Усетих, че отново потъвам, и когато отворих очи, видях, че се намирам в храма на Афродита в Ерикс. До мен в края на ложето седеше непознатата жена от пиедестала на богинята.

— Какво става с теб, Турмс?

Тежката одежда на жрица лежеше на пода заедно с булото и венеца. Тя беше смъкнала и гривните и огърлицата си. Беше облечена само с лека туника, а косата й беше хваната отзад. Под високите тънки и извити вежди очите й изглеждаха издължени. Виждах я за първи път, но ми се струваше, че винаги съм я познавал. Ръцете ми отмаляха и паднаха безпомощно, почувствах немощ като след тежък труд. Тя прокара пръсти по веждите ми, след това докосна клепачите ми, устните ми и започна да рисува разсеяно кръгове по гърдите ми. Гледах я леко намръщен. Тя побледня и изведнъж забелязах, че плаче.

— Какво има? — попитах с безпокойство.

— Нищо — тръсна глава тя и рязко дръпна ръката си от мен.

— Защо плачеш?

Тя вдигна гордо глава и от рязкото движение няколко сълзи капнаха на гърдите ми.

— Изобщо не плача… — каза тя.

Изведнъж ме удари силно по бузата с длан и извика злобно:

— Коя е тази Кидипа, заради която бълнуваше с такова упоение?

— Кидипа? — попитах на свой ред аз. — А, това е онази, за която всъщност съм тук. Тя е внучка на тирана на Химера. Но не чувствам повече никакво влечение към нея. Богинята ме освободи от веригите ми, за което съм й благодарен.

— Чудесно — каза ядно жрицата. — Всичко това е чудесно. Защо не си тръгваш тогава, щом си получил всичко, което искаше?

Тя вдигна ръка и щеше да ме удари още веднъж, но аз хванах тънката й китка.

— Защо ме удряш? Не съм ти сторил никакво зло.

— Никакво зло! — прекъсна ме тя. — Никой мъж не ми е сторвал никога толкова зло, колкото ти. Махай се! Махай се и не се връщай вече никога в Ерикс!

— Не мога да стана, защото натискаш гърдите ми с ръка, а освен това си седнала върху наметката ми.

Тя наистина беше седнала в края на плаща ми и бе завила коленете си с полите му.

— Коя си всъщност ти? — попитах аз и прокарах ръка по бялата й шия.

Тя въздъхна и извика:

— Не ме докосвай! Брр, колко противни са ми ръцете ти!

Но когато се опитах да стана, тя ме хвана за раменете и ме събори обратно на ложето, а след това се наведе и ме целуна страстно по устните. Всичко стана толкова неочаквано, че не разбрах веднага какво се беше случило. А когато съобразих, тя отново седеше в края на ложето ми с гордо вдигната глава.

Взех ръката й и казах:

— Нека поговорим като разумни хора. Какво има? Защо плачеш и ме биеш?

— Нямаш никаква работа в Ерикс — отвърна ми тя намусено. — Ти знаеш за богинята повече от мен. Аз съм само телесната обвивка, в която се явява тя понякога. Но над теб нямам никаква власт.

Прегърнах я и я придърпах към себе си. Усетих нежното й тяло под тънката дреха. Настръхнах и изпитах странен студ. Сякаш съм до някаква пропаст и опипвам тясната пътека, за да не падна.

— Кажи ми как се казваш? — попитах аз. — За да мога да разговарям с теб, трябва да те наричам с името ти.

Тя поклати глава и разпилените й коси паднаха на гърдите ми.

— Ако узнаеш името ми, ще придобиеш власт над мен — каза тя. — Нима не разбираш, че принадлежа на богинята? Нито един мъж не може да ми бъде господар.

— И все пак трябва да те наричам някак. Когато човек започва нов живот, той си избира и ново име. Ще те нарека Арсиное и това име ще ми даде власт над теб.

— Арсиное? — повтори тя. — Защо Арсиное? Да не си имал някоя Арсиное?

— Не. Просто това име ми хрумна изведнъж. Но явно е, че се е взело отнякъде, защото имената не идват току-така.

— Арсиное… — Тя отново произнесе името, оценявайки го. — А какво ще кажеш, ако не искам да се наричам така? И с какво право ми даваш ново име?

— Арсиное — казах аз, — когато те поемам в обятията си, когато те завивам с плаща си, извезан с гълъбите на богинята, чувствам, че ти си ми най-близкият човек, макар нищо да не знам за теб. — Замислих се. — Не си гъркиня — продължих след малко. — Разбрах това по изговора ти. Но не си и финикийка. Тяхната кожа е червена като бронз, а твоята е бяла като морска пяна. Може би предците ти са бегълци от Троя?

— Дори и така да е! — дръзко отвърна тя. — Богинята не се интересува кой от кое племе произлиза, какъв е цветът на кожата му и какво е наречието му. Тя избира тези, които са й по сърце: превръща грозните в красиви, а красивите в прекрасни. Кажи ми, Турмс, виждаш ли сега лицето ми такова, каквото е то в действителност?

Тя ме погледна в очите и аз извиках изумен:

— Никога не съм виждал такова променливо лице! Всеки порив на душата ти се отразява в него като в огледало. Разбирам защо богинята използва облика ти с безбройните превъплъщения, Арсиное! Всеки мъж, заспал в храма на Афродита, се събужда и вижда у теб лика, който обича или който е обичал някога. Но струва ми се, че точно сега аз виждам истинското ти лице.

Тя се отдръпна леко и внимателно се вгледа в мен.

— Турмс, закълни се, че си просто човек!

— Кълна се в богинята, че както всеки друг човек изпитвам глад и жажда, плътски влечения и скука — отвърнах аз. — Но кой съм всъщност, не мога да ти кажа, защото не знам. А сега искам ти да ми се закълнеш, че няма да изчезнеш и да промениш пак лицето си.

Тя се закле и добави:

— Понякога богинята се вселява в мен, тъй че и аз самата не помня какво става тогава. Но често пъти ми се случва да мамя хората, които мислят, че виждат богинята в мен. Турмс, понякога ми се струва, че и сама не вярвам в нея: иска ми се да съм свободна и да заживея както всички други. Но моят живот е затворен само в този град, а до извора на богинята ще бъде някога гробът ми. — Тя погледна одеждите на жрица, които лежаха на пода, и въздъхна: — О, Турмс, напразно ти разказвам всичко това. Би трябвало да стана, да събера дрехите си и украшенията на богинята и да изчезна, за да повярваш, че си видял у мен само образа на богинята. Кажи ми откъде се е взела у теб силата, която ме накара да остана при теб?

Бях поразен от странна мисъл и след като докоснах ръцете й и коленете й, казах:

— В последния си сън, ако това наистина беше сън, аз се озовах в спалнята на Кидипа в Химера. Прегърнах я така, както мъж прегръща жена, и тя не ме отблъсна. Наситих й се, след което изпитах отчуждение от нея и разбрах, че не съм изпитвал нищо друго, освен плътско влечение към нея. Но това се случи наистина. Кого съм прегръщал тогава, ако моето тяло се намираше тук, а не в Химера?

Тя изсумтя и каза с раздразнен глас:

— Забрави най-сетне твоята Кидипа! Бездруго се наслушах достатъчно за нея. Освен това — прибави със злорадство — изобщо не е писано тя да бъде твоя. Богинята е предначертала съдбата й. Баща й сънува сън, в който дъщеря му се вози на колесница, теглена от мулета, а пред нея тича заек. Заекът — това е знакът на Регион^[1], града, който владее над пролива откъм италийската страна, също както Занкле — от страната на Сицилия. Този брак би бил изгоден за картагенците: ако Регион се свърже кръвно със съюзници на Картаген, във водите на пролива ще се възцари мир и гърците няма да се опитват да го затварят за чуждите кораби. Както виждаш, богинята от Ерикс има пръст и в държавните дела. Ето защо понякога не й вярвам. Всъщност — продължи тя — храмът в Ерикс е нещо като място за бракосъчетания за по-голяма част от прибрежието на Западното море. Любовта си е любов, но мъдрите често не се и допитват до богинята, а се уговарят само с жреците на храма. Често става така, че тук се взимат важни брачни решения.

— А аз? — извиках. — Аз също ли съм жертва на нечии сметки?

— Не, Турмс — прошепна тя и сложи показалеца си на устните ми. — Нещо, което е по-силно от мен, ме влече към теб, тъй че колената ми треперят и нямам сили да стана, да си взема дрехите и украшенията на богинята. Страх ме е от бъдещето… По-добре да бях умряла!

— Аз самият току-що бях от мъртвите, Арсиное — казах аз. — В устата си още чувствам вкуса на металната монета, с която трябваше да заплатя на лодкаря на Стикс. Но ми се струва, че не напразно те срещнах.

Тя се вгледа в мен с тревога, а после вдигна очи към пролуката на тавана, през която се виждаше светлеещото небе.

— Скоро ще настъпи зората. — Тя поклати глава. — Колко кратка беше тази нощ! Време е да тръгвам. Никога вече няма да се срещнем…

Но аз не я пусках.

— Арсиное, почакай! Непременно трябва да се срещнем. Кажи само къде и кога?

— Сам не знаеш какво говориш — отвърна тя. — Малко ли ти е, че една жена умря вчера от допира ти, та искаш и аз да повторя съдбата й?

Чухме шум на птичи крила: някой беше изплашил гълъбите в двора на храма. В следващия миг през отвора на тавана бавно закръжи надолу гълъбово перце. Аз се надигнах и го взех.

— Богинята ми изпраща знак! — възкликнах. — Тя е на наша страна! Даже и да не бях вярвал в нея досега, вече бих повярвал! Това е наистина чудесно знамение.

И изведнъж започнах да треперя неудържимо, обхванат от неописуемо вълнение, усещайки, че някъде дълбоко в същината ми е скрита най-добрата част от самия мен, пред която няма и не може да има никакви прегради.

— Арсиное — казах — ти си създадена за мен, а не за богинята, а аз — аз съм създаден за теб. Ето защо искам или не, е трябвало да стигна в Ерикс, за да можем да се срещнем. И ето — аз съм свободен и съм изпълнен със сили, ако не се видим през деня, ще се видим през нощта, не знам къде и не знам кога, но нищо на този свят не може да попречи на бъдещата ни среща.

Помогнах й да събере дрехите и гривните си. Тя загаси светилника и бързо излезе през тясната пролука на стената зад празното възвишение на богинята. Аз се изтегнах на ложето и се покрих с наметката. Гледах известно време извезаните гълъби върху фината тъкан, а после се взрях към небето през отвора на покрива.