Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (23) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

6.

Въпреки лошия късмет на Микон използвах брака му с Аура, за да се науча да говоря сикулски език. Танаквил от своя страна ме научи да говоря чистия финикийски език на картагенците. Тя всъщност преследваше свои цели, но на мен ми беше безразлично и с удоволствие учех за законите, обичаите, търговията и морските пътешествия на богатите картагенци.

Сикулският, тиренският и финикийският език ми се удадоха много лесно, тъй като тези народи се занимаваха с търговия и се изразяваха с фрази, в които имаше примесен гръцки. Но на всеки грък му е трудно да се научи да произнася гърлените звуци на финикийците. В Йония бях свикнал с подигравките на гърците, които казваха, че финикийците грачат като гарги. Но в Химера чух с изумление, че картагенците сравняват гръцкия език с крясъка на врани.

Аура се научи много бързо да разбира и да говори гръцки, а само за месец Микон започна да се разбира с тъста и тъщата на сикулски. Мъж и жена, които живеят заедно, обикновено успяват да се разберат добре. Та нали трябва да могат да се карат, а затова е необходимо да се научи езикът на противника.

Само Дорией пренебрегна тези занимания и говореше единствено на родния си език.

— Нося езика си, където и да се намирам — обясняваше той. — А ако някой не ме разбира, толкова по-зле за него.

Когато Аура свикна с нас, тя започна да ни води на разходки извън стените на града, из горите и планините наоколо и да ни показва свещените извори, дървета и камъни на сикулите, върху които те продължаваха да правят скромни жертвоприношения, за да не обидят духовете на страната си, макар в града отдавна да се почитаха гръцките богове.

Щом спреше пред някое такова свещено място, тя заговаряше:

— Ако докосна този камък, аз усещам странен трепет. Ако положа ръката си на ствола на това дърво, тя сякаш става безплътна. Ако се погледна в този извор, сякаш се унасям в сън, макар и да съм будна.

Малко по малко аз свикнах с тези разходки и за своя изненада забелязах, че и аз усещам странно вълнение пред древните светини на сикулите. Хванал за ръка Аура, аз често й шепнех в ухото:

— Това е мястото. Това е дървото. Това е изворът.

И сам не можех да обясня знанието си. Понякога Аура се опитваше да ме измами, казваше ми, че съм сгрешил, че трябва да направя няколко крачки встрани. Но аз не се подвеждах и тя беше принудена да признае, че бях намерил точното място.

В Химера открих тиренска работилница, в която се продаваха железни инструменти и приказно красиви златни украшения. Дионисий ме накара да се запозная с тиренците от тази работилница, за да научим подробности за морския път към Масилия, закъдето се готвехме да тръгнем през пролетта. Но не знам защо, на мен не ми се нравеха тези странни тихи хора, които никога не се пазаряха, за разлика от гърците, и не си съперничеха с другите търговци що се отнася до високото качество на стоката си. Когато слушах как разговарят на собствения си език, струваше ми се, че всичко това ми се е случвало по-рано и аз бих могъл да ги разбера, стига само да преодолея някакъв тайнствен праг.

Разпитвах жителите на Химера за тиренците, за живота им и обичаите им и всички в един глас твърдяха, че те са жесток народ, който обича наслажденията. Те са толкова разпуснати и порочни, казваха, че по време на пиршества и жените възлягат заедно с мъжете и пият колкото тях. Казваха ми също, че по море тиренците са опасни противници, а в ковашкото си изкуство превъзхождат всички народи. Разправяха също, че тиренците са първите, които са измислили котвата и металния ударник на корабите. Самите те наричали себе си „расени“, но другите народи на италийските земи ги наричали етруски.

Не можех да си обясня какво точно не ми се нравеше у тези хора, но така или иначе, влязох решително в работилницата. Още в двора и усетих, че се намирам под властта на чужди богове. Стори ми се, че небето притъмня пред очите ми и че земята леко се затресе. Седнах на столчето, което ми подадоха, и заразпитвах за цената на един кован съд за тамян, поставен на високи крачета. Разгледах и някои други предмети, след което в работилницата влезе майсторът — с продълговато лице, прав нос и бадемовидни очи. Той направи знак на помощниците да напуснат стаята, след което ми се усмихна и произнесе няколко думи на своя език. Аз поклатих глава и казах на езика, който говореха в Химера, че не го разбирам. Тогава той се обърна към мен на гръцки:

— Наистина ли не ме разбираш или само се преструваш? Дори ако се представяш за грък по причини, които са ми неизвестни и за които аз, обикновеният търговец, няма да взема да те разпитвам, самият ти навярно не си забравил, че принадлежиш към нашето племе. Ако срешиш косата си по начина, по който ние я решим, ако избръснеш къдравата си брада и се облечеш в дрехи като нашите, никой не би те отличил от етруските.

Изведнъж разбрах защо лицето му изглеждаше познато. Та нали очи с такава форма, такъв прав нос и такова продълговато лице можех да видя винаги когато се погледнех в огледалото. Но аз без колебание му отвърнах, че съм йонийски бежанец от Ефес, и добавих по-кротко:

— Вярвам, че прическата и дрехата правят човека. Даже боговете на различните народи се различават не толкова по лицата си, колкото по дрехите си. Нямам никаква причина да се съмнявам в йонийското си произхождение, но ще запомня думите ти. Разкажи ми какви хора сте вие, етруските. Слушал съм за вас много лоши неща.

— Нашият народ живее в дванадесет съюзени града — отвърна той. — Всеки град си има своите обичаи, закони и управници и жителите на даден град не са длъжни да се съобразяват със законите и обичаите на някой друг от тези градове. Имаме дванадесет усмихващи се божества и дванадесет посоки на света, по които съдим за бъдещето. Имаме дванадесет птици и дванадесет точки на черния дроб, които определят съдбата ни. Дванадесет линии на дланта си и дванадесет отрязъка в живота си. Искаш ли да знаеш още нещо?

Отговорих му саркастично:

— И ние в Йония имаме дванадесет съюзнически града, които се сражаваха против дванадесет персийски сатрапи и в дванадесет сражения победихме персите. Ние също имаме дванадесет небесни и дванадесет подземни божества, които ни помагат и влияят на живота ни. Но аз не съм питагореец и не искам да говоря в цифри. Разкажи ми нещо за вашите обичаи.

Той отвърна:

— Ние, етруските, знаем доста повече, но умеем да мълчим. Например, известни са ни много подробности за вашите морски пътешествия и сражения — дотам, че ако ти или Дионисий проникнете в мислите ни, бихте се учудили. Но няма от какво да се опасявате, тъй като вашите походи не са попречили на владичеството ни над морето. Западното море сме разделили с финикийците и картагенците. Картагенците са ни съюзници, тъй че етруските кораби не се боят да влизат в картагенски води, а картагенските — в наши. Не се отнасяме лошо и към гърците и сме им позволили да основат Посейдония и Куме на брега на нашето море. В етруските прибрежни градове живеят гръцки търговци и занаятчии и ние погребваме дори праха на мъртвите си в гръцки вази. Нямаме нищо против да купуваме изящни предмети, изработени от чужденци, и самите ние гледаме да продадем нещата, които най-добре можем да правим. Това, с което не търгуваме обаче, е знанието. Но тъй като стана дума за търговия — договори ли се вече за цената на кадилницата, която искаше да купиш?

Казах, че все още не съм се договорил и добавих:

— Виж, всъщност не искам да я купя евтино, но съм свикнал да се пазаря с гърците и финикийците и съм забелязал, че те много обичат да наддават. За тях пазаренето е по-важно от самата продажба и истинският търговец се обижда, ако купувачът се съгласи бързо с цената му. Търговецът предполага тогава, че има пред себе си или глупак, или мошеник, който си изкарва хляба по нечестен път.

— Ти така или иначе ще получиш тази кадилница. Подарявам ти я — рече етрускът.

— Но защо? — попитах недоверчиво. — Аз нямам у себе си никакъв предмет, който да ти дам в замяна.

Той изведнъж стана сериозен, наклони глава, закри едното си око с лявата длан, а дясната си ръка вдигна нагоре.

— Правя ти подарък, защото ми се нравиш, и не искам нищо в замяна. Но бих бил щастлив, ако се съгласиш да изпиеш с мен чаша вино и да възлегнеш на моите възглавки.

Аз разбрах погрешно думите му и рекох:

— Подобни неща не са ми по вкуса, макар да съм йониец.

Щом проумя какво му казвам, той се почувства дълбоко оскърбен и отвърна:

— Не, не, в това отношение ние, етруските, не сме възприели гръцките нрави. Не се безпокой! Няма да те докосна с пръст. Ти сам си господар на тялото си!

И той наистина се опечали толкова много, че аз почувствах как неприязънта ми към него се топи и изпитвам желание да се доверя на този непознат чужденец.

— А аз какво съм и кой съм всъщност? — попитах. — Как може човек да знае кой е и какво е? Щом носим в себе си другото, скритото „аз“, което понякога ни кара да извършваме най-долни постъпки?

Той ме погледна изпитателно с бадемовите си очи, усмихна се и отвърна:

— Заблуждаваш се. Повечето от хората не се различават от животните, дето ту ги водят на водопой, ту обратно на пасбището.

Казах тъжно:

— Най-завидна и най-добра е съдбата на човек, който се е примирил със своята участ. Завидна е и съдбата на онзи, който, макар и да не се е примирил с даденото му, се стреми единствено към достижими неща. Ако исках власт, можех да я имам. Ако исках богатство — можех да го постигна. Ако исках наслаждения — можех да се удовлетворя. Наистина, може би винаги щях да оставам малко недоволен, но все пак щях да постигна целта си. Ала на мен ми се струва, че аз искам нещо неведомо, нещо, което не е дадено на никой смъртен. Не знам как бих могъл да го постигна.

Непознатият отново закри едното си око и вдигна ръка като за поздрав. Но не отговори и аз съжалих, че съм разкрил сърцето си пред него.

Етрускът ме покани в неголямата си стая за гости и донесе стомна с вино. Преля го в черна пръстена купа и го смеси с прясна вода. Помещението се изпълни със силна миризма на теменуги. Домакинът изля няколко капки на пода от собствената си чаша и каза:

— Вдигам чашата в чест на богинята, която носи на главата си корона, прилична на крепост. Знакът й е листото на бръшляна. Тя е богиня на стените и всички тленни телесни стени се рушат пред нея.

Тържествено пресуши чашата до дъно и аз запитах:

— За коя богиня говориш?

— Говоря за богинята Туран.

— Не знам такава богиня — рекох тихо.

Той се усмихна пак и ме погледна недоверчиво. От любезност аз също пресуших чашата си и казах:

— Не съм уверен дали постъпвам добре, като пия вино. От силния аромат на теменуги може да ми се завърти главата. Отдавна съм забелязал, че не мога да пия умерено, както правят разумните хора. Тук, в града, аз вече два пъти се напивам, играя безсрамния танц на козела и след това загубвам паметта си.

— Възхвалявай тогава виното — каза той. — Ти си щастлив човек, ако можеш да потопиш в него страха си. Казвам се Ларс Алсир. Какво искаш от мен?

Позволих му още веднъж да напълни черната ми купа, развеселих се и казах:

— Знаех много добре какво исках, когато престъпих този праг. Би ми оказал огромна услуга, ако се съгласиш да ми опишеш подробно вашите морета, прибрежия, пристани и фарове, а така също и посоките на ветровете и теченията, за да могат нашите съдове да се доберат благополучно до Масилия, закъдето се надяваме да тръгнем през пролетта.

— Да се даде такова описание на чуждоземци е най-тежко престъпление — рече Ларс Алсир. — Ние не сме приятели с фокейците и дълги години воювахме с тях, тъй като те се опитваха да се доберат до Сардиния и Корсика — двата големи острова, където са рудниците ни, които сме длъжни да пазим. Потопихме много от корабите им заедно с моряците, така че дори и да те снабдя с описание на морските ни пътища, това с нищо няма да ти помогне. Ти за нищо на света няма да се добереш до Масилия. За да пресечеш морето, водачът ти Дионисий трябва да вземе позволение от картагенците и етруските. Но дори да предложи цялата ви награбена плячка, той не може да купи такова разрешение.

— Заплашваш ли ме?

— В никакъв случай. Как бих могъл да заплашвам Сина на мълнията?

— Ларс Алсир… — погледнах го удивен, но той ме прекъсна строго:

— Какво искаш от мен, Ларс Турмс?

— Какво означава всичко това? — не повярвах на ушите си. — Наистина съм Турмс, но не съм Ларс Турмс.

— Просто изразявам уважението си към теб. Говорим така, когато ценим високо произхода на събеседника си. И запомни: не те грози никаква опасност, защото ти си от рода на Ларс.

Не намерих за нужно да го разубеждавам, а просто заявих, че съм много задължен на Дионисий и фокейците. Добавих, че дори ако той не иска да ми продаде описанието на морския път, може би ще намери някой кормчия, който ще се съгласи срещу заплащане да ни прекара през теченията и покрай плитчините до бреговете на Масилия.

Ларс Алсир се наведе и взе да рисува с пръст по пода някаква фигура, след което каза, без да вдига глава:

— Картагенците пазят тайните на морските пътища така ревностно, че всеки мореплавател, който забележи гръцки кораб да го следи, би го насочил нарочно към плитчините и би погубил и себе си, само и само да не издаде пътищата. Ние, етруските, не сме чак толкова встрастени да пазим тези тайни, но си имаме традиции и съм уверен, че етруски кормчия би насочил Дионисий право към нашите бойни кораби, дори това да означава за него сигурна смърт… Тъй че опитай се да ме разбереш най-сетне, Ларс Турмс! — Той отметна ядно глава и ме погледна право в очите. — Нищо не ми пречи да ти продам скъпо и прескъпо неверни указания за морските пътища или да ви намеря кормчия, който със сигурност ще насочи корабите ви право към плитчините. Но с теб не мога да постъпя така, защото ти си Ларс. Нека Дионисий пожъне това, което сам е посял. Но да оставим тази неприятна тема и да поговорим за божествени неща.

С горчивина отвърнах, че не разбирам защо, но всички, които пият с мен, искат да говорят за божествени неща.

— Не мисли, че се боя от теб или от усмихнатите ти богове, Ларс Алсир. Напротив, струва ми се, че седя сега някъде високо, а ти си съвсем малък и се намираш някъде под мен.

Гласът му достигна до мен от далечината и беше слаб като шепот, когато отговори:

— И наистина е така, Ларс Турмс! Ти седиш на кръгъл трон, с кръгла облегалка, и държиш в ръцете си… Какво държиш, отговори!

Аз погледнах с изумление ръцете си и казах:

— В едната си ръка държа нар, а в другата — нещо с форма на гугла.

Дълбоко под мен Ларс Алсир беше коленичил в полумрак. Той вдигна към мен лицето си и каза почтително:

— Прав си, Ларс Турмс, прав си както обикновено. В едната си ръка държиш земята, а в другата — небето. Не трябва да се страхуваш от никой смъртен. Ала все още не познаваш усмихващите се богове.

Тези думи незнайно защо ми се сториха предизвикателни. Учудих се, защото като че ли от очите ми падна пелена и аз видях… дали видях богинята или някаква сянка? На главата й имаше корона като крепостна стена, в ръката си държеше листо от бръшлян. Не можех да различа чертите на лицето й.

От сумрака под мен отново дочух гласа на Ларс Алсир:

— Какво виждаш, Сине на мълнията?

Извиках:

— Виждам я, за първи път в живота си виждам това, което само ми се е присънвало. Но було закрива лицето й и аз не знам коя е тя!

И изведнъж сякаш започнах да падам от огромна височина. Силуетите сякаш се разсеяха и светът стана отново такъв, какъвто си беше. Почувствах тялото си и разбрах, че Ларс Алсир ме разтърсва за рамената, а аз съм на ложето в залата му за гости. Той ме попита:

— Какво ти стана? Главата ти взе да се люлее, ти застена и загуби съзнание.

Аз притиснах чело с ръка и изпих още една чаша вино, която етрускът ми поднесе, а след това се опомних и го отблъснах:

— Що за отрова ми даде ти? Никога по-рано не се бях напивал толкова бързо. Видях жена, чието лице бе забулено. Тя стоеше по-високо от всички земни жени, но някак по-ниско от мен, тъй като аз по твоя вина станах огромен като облак. Ти си фокусник, Ларс Алсир, и постъпи нечестно с мен.

Но Алсир поклати глава:

— Не съм магьосник, нито фокусник, и те нагостих с обикновено теменужено вино. Но навярно формата на тази свещена чаша събуди някакъв спомен в дланите ти. Аз непременно трябва да ти я даря, тъй като боговете на етруска винаги го разпознават — където и да отиде и в които и земи да се прероди за нов живот. Ти, Ларс Турмс, виждаш вече няколко пъти жената с покривалото, която крие лицето си, тъй че, струва ми се, няма да сгреша ако ти доверя, че над дванадесетте ни богове стои върховната богиня, чието име никой не знае… Ръцете ти усетиха свещената форма на чашата, макар да я докосват за първи път. Ние не пребиваме с камъни човек, ударен от мълния, като гърците. Напротив, намираме, че такъв човек е белязан от боговете. Ударила те е небесна мълния. Значи ти, Турмс, си Син на небето. Ние, етруските, знаем много за мълниите и жреците ни четат знаците на мълниите така лесно, както другите четат написаните знаци по табличките за писане.

— Продължаваш да настояваш, че аз съм от етруските, а не грък? — попитах уморено аз.

Той отговори убедено:

— Ти си Син на мълнията и ще си останеш такъв дори и ако дойдеш на света от утробата на робиня или наложница. Чуй съвета ми: ако съдбата те доведе някога в страната ни, а аз съм сигурен, че това ще стане рано или късно, не се хвали с божествения си произход. Той сам ще се прояви по някакъв начин, щом му дойде времето. И още нещо: в живота можеш да ходиш и с вързани очи, тъй като теб те водят боговете. Повече от това не мога да ти кажа, защото не знам нищо повече…

Трудно ми беше да му хвана вяра, сега, когато се почувствах пак пленник на тялото си. Усещах, че мириша на пот и че имам желание да се оригна от виното. Суеверните етруски може би почитат човек, ударен от мълния — за разлика от гърците. Но това никак не можеше да се отрази на убеждението ми, че по произход съм грък. Не беше изключено да ме е родила някоя жена с леко поведение, а баща ми да е бил етруск — това би обяснило чертите на лицето ми, но не би ме направило етруск. Чувствах се йониец — та нали бях получил йонийско възпитание.

Ларс Алсир не се оказа жесток или властолюбив човек. Той беше обикновен изкусен търговец и се грижеше за интересите на етруските в Химера. Използвах познанството си с него, за да науча езика на тиренците. Успях с такава лекота, та взех да вярвам, че е възможно като малко дете наистина да съм слушал този език. Може би наистина носех у себе си някакво тайно минало, но ударът на мълнията да го бе заличил от паметта ми, тъй че когато се озовах в дома на Хераклит в Ефес и станах негов ученик, аз бях чист като неписана табличка.

Но Ларс Алсир повече не спомена за произхода ми. Колкото и да е странно, близкото ни запознанство някак взаимно ни отдалечи. Той ме приемаше като уважаван чужденец и ние си разменяхме всякакви дарове, а той винаги отлагаше работата си, ако се отбиех при него. На Дионисий казах, че е много трудно човек да се разбере с тиренците и никой чуждоземец, дори и за много пари, не би могъл да получи указание за морските пътища. Дионисий не излъга очакванията ми — той изпадна в ярост и се развика:

— Но по крайбрежията са оставили костите си фокейци! Костите на предците ни правят свещен пътя, който сме избрали. Ако тиренците предпочитат да се хванат за оръжието, но да не ни позволят да плаваме спокойно към Масилия, те ще си носят отговорността.

Хората ни започнаха да градят нов военен кораб, същевременно надстрояваха стените на Химера с три лакътя. Но Дионисий не караше никого да се преуморява, изискваше само дисциплина и безпрекословно подчинение. Много от фокейците, подобно на Микон, се ожениха в Химера и се готвеха да вземат жените си в Масилия напролет.

Сицилийската зима се оказа мека и топла.

Живеех си добре в Химера и ми беше някак спокойно тук, но случи се така, че срещнах Кидипа, внучката на тирана Кринип.