Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (19) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

2.

По двата бряга на устието на реката лежаха множество кораби, приготвени за зимуване. Тълпа от пъстро облечени хора се приближи към нас с любопитство, без следа от страх. До ушите ни достигна разноезична реч. Но когато забелязаха оръжието ни, те се спряха в недоумение и започнаха да се съвещават, след което някои откъснаха зелени клонки и ги размахаха в знак на приятелските си намерения.

Тогава ние хвърлихме щитовете и мечовете, копията и шлемовете си. Непознатите ни обкръжиха и започнаха с любопитство да оглеждат дрехите ни и да ни попипват като всички любопитни хора по целия свят. Мнозина от тях говореха гръцки, но с непознато за нас особено звучене. След тях пристигнаха и търговци с кошове грозде и различни плодове. Платихме им със златни персийски монети, а те ни връщаха сребърни местни пари. Обясниха ни, че градът се нарича Химера и че е основан отдавна от занклийски преселници. По-късно към тях се присъединили и някои от жителите на Сиракуза, уморени от непрекъснатите междуособици в родния си град. Повечето от жителите бяха сикули^[1], примесени с гърците.

Скоро след залез-слънце градските врати бяха затворени и ние заспахме направо на топлата земя. Какво блаженство беше това за нас — да дишаме аромата на треви и да усещаме приятния им допир!

На следващия ден в лагера ни цареше веселие и безгрижност. Струваше ни се, че сега, когато се беше свършило опасното морско пътешествие, ни очакват единствено щастие и благоразположение от страна на боговете. Някои в нашия лагер започнаха да свирят на музикалните инструменти, взети от финикийците, някои други на обикновени свирки. Но намериха се и такива, които още по обяд започнаха да подскачат в срамния танц на козела. Шумът в лагера ни привлече хората от града, в това число и жени, които срамежливо прикриваха уста с крайчеца на наметките, но очите им жадно блестяха, когато поглеждаха мускулестите тела на моряците. Дионисий забрани на хората си да се докосват до жените и постави стражи на корабите, тъй като гражданите проявяваха любопитство към товара ни, а ние нямахме намерение да им го показваме.

След всичко това на брега пристигна тиранът^[2] на Химера, Кринип, придружен от личната си охрана и от конна стража. Той дойде, за да ни приветства и да попита какви са намеренията ни. Беше прегърбен мъж с рядка брадица и побеляла коса, който крачеше скромно сред хората си, загърнат в плащ от грубовлакнесто платно. Дионисий излезе насреща му и разказа за битката ни при остров Ладе, за плячката от персите, и поиска разрешение да остане тук и да презимува с хората си, за да може на следващата пролет да отплава към далечна Масилия. Той пожела да ни се дадат въжета, макари, волове и дърводелци, за да можем да извадим заседналия до брега кораб и да приготвим и другите два за зимуване. За всичко това той обеща да заплати добра цена.

Докато Дионисий говореше, Кринип внимателно го наблюдаваше и по всичко си личеше, че въпреки скромния си вид той беше непоколебим човек, свикнал да заповядва. Когато Дионисий завърши речта си, старецът каза:

— Аз станах тиран на Химера по желание на жителите й, макар да изпитвам отвращение към властта. Така че не мога да взема решение, без да се посъветвам предварително със съгражданите си. Но молбата ти е безсмислено да бъде обсъждана от народното събрание, затова те каня да дойдеш в дома ми, където бихме могли да беседваме на четири очи за всички земни и божествени неща. Но ако ми нямаш доверие, тъй като съм ти непознат, готов съм още сега да се оттегля с теб настрани, тъй че да ни виждат оттук, но да не могат да ни чуват нито моите, нито твоите хора. По природа съм самотник, избягвам тълпите и не съм красноречив. Ето защо не обичам, когато около мен има много слушатели.

Дионисий се съгласи с предложението му и спокойно тръгна с беловласия тиран към една отдалечена полянка. Беше поне две глави по-висок от Кринип и би могъл да го удуши с голи ръце. Видяхме как двамата седнаха на тревата и се задълбочиха в разговор. Воините на Кринип се усмихваха с гордост и разказваха:

— Нашият Кринип е благороден човек. Отдавна бихме го обявили за цар, но той не иска и да чуе за подобно нещо. В подземието на двореца му се намират много свещени предмети, с които може да се правят силни магии, така че той не се страхува от никого и нищо. Никой не знае кога и как се е сдобил с всичко това, но откакто ни показа тези неща, в града ни бе сложен край на раздорите. Кринип управлява така разумно, че и картагенците, и тиренците са ни приятели и дори от Сиракуза не се решават да нарушат свободата ни.

Казаха ни още, че Кринип има жена от знатен картагенски род и че защитава правата на всички граждани, независимо от произхода им. На собственото си богатство не трепери и специално отделя пари за нуждите на магията. Но това са разумни разходи и с тях се укрепва градът и строителството на храмовете. С една дума — Химера е щастлив град, където не знаят що е страх и безправие.

След доста дълъг разговор Дионисий и Кринип станаха, отърсиха се от полепналата трева и се върнаха при нас. Дионисий целият сияеше. Той заповяда на хората си да ударят по щитовете си, да вдигнат копия и да приветстват Кринип.

След това Кринип и свитата му се насочиха обратно към града, а Дионисий ни каза:

— Сключих договор с този забележителен владетел. Разрешено ни е да влизаме и да излизаме, когато си искаме в града с оръжие или без. Можем да търгуваме, ако пожелаем, да почитаме своите или тукашните богове, можем да се женим за местните жени или да купуваме любовта им с щедри подаръци, техните обичаи позволяват това. Но е недопустимо да прибягваме към насилие и да оскърбяваме гражданите по какъвто и да било начин. Длъжни сме също да защитаваме града, докато живеем тук, като да е родният ни град.

На лицата на моряците се изписа недоверие и те отвърнаха:

— Всичко това е прекалено хубаво, за да е истина. Кринип е по-хитър, отколкото го мислиш. Когато ни примами в града, той ще заповяда на хората си да ни нападнат и да ни убият, а след това ще ни вземат съкровищата, или пък ще ни обае с магии и ще ни накара да проиграем парите и плячката си, която сме придобили с толкова лишения и усилия.

Дионисий им заповяда да замълчат, след което каза, че Кринип е дал такава клетва, в която не може да има и капка съмнение. Но тъй или иначе, главното беше, че тиранът има полза от нашето пребиваване в града, а изгодата е винаги по-сигурна от всякакви обещания. Ето защо Дионисий беше решил да закове и да запечата сандъците със съкровищата ни и да ги предаде на съхранение в градската хазна в залог на верността си към клетвата, а част от парите да разпредели между хората си, тъй че те да могат да живеят безгрижно до пролетта. Дионисий обясни, че Кринип не иска голям прилив на пари, тъй като цените на пазарния площад ще се вдигнат прекалено и много граждани ще изпаднат в недоимък.

Но хората ни продължаваха да се мръщят и се питаха дали Кринип не е успял да омагьоса водача ни. Все пак градът ни примамваше и скоро ние влязохме в него, като оставихме няколко пазачи на корабите.

Стражата на вратите ни пусна без никакви въпроси. Тръгнахме из Химера и заразглеждахме лавките на търговците и работилничките на занаятчиите, градския площад с колонадата, под чиито сенки се разхождаха учени и художници, дома на Кринип и чудесния храм на Посейдон. Разгледахме също храма на Деметра и още едно светилище, построено от картагенците и посветено на бог Ваал^[3]. Където и да отидехме, всички ни приветстваха с добре дошли, деца тичаха след нас, а мъже и жени ни подръпваха за дрехите и ни канеха на гости. Химера наистина се оказа уютен и приятелски град.

Нашите хора, изнурени от дългия престой в морето, с удоволствие се отзоваваха на поканите и хлътваха в къщите, за да си хапнат и да си починат. На много от входните врати бяха окачени зелени вейки, домакините носеха мехове с вино и разни вкусни ястия, появиха се музиканти и певци. Откъм дворовете се чуваше женски смях. Скоро останахме само трима — Дорией, Микон и аз.

Изглежда, хората се страхуваха от конската грива, която се развяваше върху шлема на Дорией, и от войнствения му вид и предпочитаха да канят простите моряци и гребци. Ала тримата изгладняхме и започна да ни мъчи жажда, но нямахме никакво желание да купим вино от търговците и да се върнем обратно в лагера си. Микон си придаде сериозен вид и каза:

— О, Дорией, Хераклиде! Посъветвай ни къде да намерим гостоприемен дом, ти, чиито праотци насила ни доведоха в този град. Ти трябва да знаеш къде бихме могли да срещнем радушен прием!

— Няма нищо по-лесно — отвърна Дорией. — Да вървим на запад към покрайнините на града и ще достигнем почти до наследствените ми земи.

И тъй, насочихме се към западните покрайнини на града. Там къщите бяха по-големи, без прозорци откъм пътя, а градините бяха опасани с високи дувари. Улицата, по която тръгнахме беше тиха, но мръсна и кална, ала на мен ми хареса тук, нозете ме носеха леко и въздухът блещукаше пред очите ми. Изведнъж възкликнах:

— По тази улица вървях в съня си! Познавам тези къщи. Но в съня ми по улицата се движеше колесница, сляп поет свиреше на лира, а над вратите и портите имаше ивичести сенници. Да, това е улицата от съня ми. Или само така ми се струва?

Спрях се нерешително и се огледах наоколо, тъй като картината във въображението ми беше изникнала само за миг, след което всичко си беше както преди. Виждах само сметищата до вратите и пустата улица.

— Някога по тази улица наистина са се движили знатни и богати хора — рече Микон. — Те и сега живеят тук. Погледни — портите са обковани с желязо и мед. Обаче времената на благородническите родове са отминали, властта е в ръцете на тирана, който бди за интересите на народа.

Но аз не слушах Микон, тъй като бях забелязал блестящо бяло гълъбово перо, което плавно се спускаше пред мен, докато не падна на земята. Наведох се, вдигнах го и се огледах. В една от големите порти срещу нас забелязах малка вратичка с бронзово чукче, с вид на нимфа, която се опитва да се изплъзне от ръцете на прегърнал я сатир. Не ми се наложи да чукам на вратата. Бутнах я и тя се отвори със скърцане. Влязохме в двора и видяхме градина с тъмни кипариси, овошки и каменен басейн. Посрещна ни стар куц слуга, чието коляно явно беше нарочно осакатено според някогашния варварски обичай. Той вдигна колебливо ръка за поздрав и произнесе няколко думи, които не разбрахме. Досетихме се, че ни пита кои сме и какво искаме. Без да му обръщаме внимание, продължихме да разглеждаме градината. Микон изплакна ръцете си в басейна и възкликна, че водата е съвсем топла. Ние с Дорией също докоснахме с пръсти водата и усетихме приятната й топлота. Предположихме, че тук е един от горещите извори, които извираха направо от недрата на земята. Старият роб отиде да съобщи за присъствието ни и скоро от къщата излезе едра снажна жена, облечена в шарена, дълга до петите вълнена дреха на ивици, придружена от две прислужници. Тя се обърна към нас на гръцки и попита дали не сме разбойници, които с оръжие в ръка са се вмъкнали във владенията на беззащитна вдовица.

Истината е, че тя не беше съвсем беззащитна, тъй като робът се беше въоръжил с тежък боен кривак, а до вратата видяхме стрелец с опънат финикийски лък, насочил заплашително стрелата право към нас.

Жената ни огледа внимателно и ние забелязахме високомерие в черните й очи, а също и следи от повехнала красота, макар чертите на лицето й около устните, очите и орловия нос да бяха набраздени от тънки бръчки. Микон й отвърна вежливо:

— Ние сме бегълци от Йонийско море и идваме оттам, за да намерим подслон тук след страшната битка с персите при Ладе. Морските богове пожелаха да ни доведат до бреговете на Химера и вашият тиран ни обеща на нас, бездомните, убежище през зимата.

Но Дорией се възмути от почтителния тон на Микон и извика:

— Беглец и бездомник тук си само ти! Аз съм родом от Спарта и съм дошъл тук да търся земята си, но не за да я измоля, а да извоювам това, което ми се пада по право. Влязохме в твоята градина, жено, тъй като жителите на града се надпреварваха да предлагат вниманието и гостоприемството си на другарите ни от простолюдието. Но ние тримата не намерихме достоен за нас дом и явно сме се заблудили. Нямаме никакво намерение да се натрапваме на беззащитна вдовица.

Аз все още държах гълъбовото перо в ръката си. Жената пристъпи и го взе от мен с разсеян жест, след което каза:

— Извинете ме, ако не съм достатъчно любезна с вас, но сами разбирате, че мечовете ви и щитовете ви ме изплашиха, мен, немощната жена. Ала който и от безсмъртните да ви е довел тук, съм му благодарна. За мен е голяма чест да ви посрещна като гости, затова ще заповядам на слугите си да ви приготвят достойно угощение. Виждам, че сте високородни люде, но аз също не съм от простолюдието. Наричат ме Танаквил. Може би името ми не ви говори нищо, но уверявам ви, че това име е известно далеч зад пределите на Химера.

Тя ни придружи до къщата и помоли да оставим оръжието си във входното помещение, след което ни покани да влезем в залата за пиршества. Там на ложетата бяха наредени много възглавнички за облягане на гърба и лактите. Имаше и кът, в който бяха наредени статуи на източни божества и се извисяваше финикийският бог на домашното огнище с боядисано лице, облечен в разкошен хитон. Насред залата имаше огромна купа за размесване на виното с вода, а из ъглите стояха атически вази и урни — по-старите бяха изписани с черни фигури, а по-новите — с червени.

Танаквил каза скромно:

— Виждате сами, че приемната ми зала е мрачна и паяци плетат паяжини из ъглите. Радостно ми е, че най-сетне мога да посрещна знатни гости, които да уважат скромния ми дом. Ако можете да потърпите още малко, ще заповядам ей сега на готвачите си да приготвят вкусни гозби, да охладят вино и ще изпратя роба си да купи жертвено месо и да доведе музиканти, които да свирят на флейта и сиринга. — Тя ни се усмихна, черните й очи светнаха: — Самата аз съм стара и грозна жена, но не се безпокойте. От житейски опит знам какво искат мъжете след дълъг морски път. Не страдам от предразсъдъци и мисля, че няма да се излъжете в очакванията си.

Докато чакахме началото на пиршеството, тя ни накара да се изкъпем в здравословната вода на каменния басейн. Ние се съблякохме и оставихме дрехите си на плочите до къпалнята в двора, след което се гмурнахме с удоволствие в топлата вода. Дойдоха още роби, които ни измиха главите и намазаха телата ни с благовонни масла. Танаквил разглеждаше телата ни, без да се смущава, докато опитните ръце на мъжете ни разтриваха. Скоро почувствахме приятно облекчение и ни се прииска да се смеем и да се наслаждаваме на живота. Дрехите ни бяха отнесени от робите, за да бъдат почистени, а вместо тях ни донесоха одеяния от най-тънка вълна и наметки, които се закопчаваха на рамената. След това влязохме отново в залата за пиршества и се изтегнахме на ложетата. Слугите започнаха да нареждат най-различни закуски върху сребърни блюда пред нас — маслини, тънки парчета осолена риба, хапки печено месо, варени яйца, пълнени с гъби и сладки корени полети със зехтин.

Всичко това възбуди още повече апетита ни и жаждата ни, тъй че едва изслушахме музиката на слепия флейтист и пеенето на красивите момичета, които изпълняваха с нежни гласове старинни местни песни. Най-накрая в залата влезе Танаквил, която се беше преоблякла в скъпи одежди и беше вдигнала косата си така, че шията й беше открита и украсена със скъпоценна огърлица с жълти камъни. На китките й подрънкваха златни и сребърни гривни, които струваха навярно цяло състояние. Танаквил беше намазала страните си и устните си с багрило, а веждите й бяха изписани с черна боя, тъй че подчертаваха още повече блестящите й очи.

Тя ухаеше на розова вода и се усмихна лукаво, когато изля цял мях червено вино в купата, а след това и кана с ледена вода. Пеещите девойки замлъкнаха и се спуснаха да пълнят в широки чаши размесеното с вода вино, след което коленичиха пред нас, за да ни ги поднесат. Късите им туники оставяха открити заоблените им бедра.

Танаквил каза:

— Досещам се, че ви мъчи жажда. Утолете я отначало с разредено вино, за да не се упоите веднага. Навярно чухте вече песента за пастирката, която умира от любов. След първото ястие ще ви изпеят и песента за Дафнис и Хлое. Отегчителна е наистина, но няма да развали насладата ви от трапезата, а сте длъжни да уважите старите обичаи на Химера. Скоро ще узнаете и защо знак на града ни е петелът.

Когато утолихме първоначалната си жажда, в залата внесоха покрити блюда, в които имаше печено агнешко и телешко месо и птици, печени на шиш и обезкостени. Към месото поднесоха овощия, подправки, лют сос и много вкусна каша от булгур. Всеки път, когато предполагахме, че угощението е приключило, пристигаха все нови и нови блюда, а когато искахме да пием, девойките ни подаваха купи, на дъното на които бяха нарисувани различни сцени. Очевидно в готварницата на Танаквил работеха много изкусни майстори.

Накрая усетихме, че сме се преситили и започнахме да молим Танаквил за милост. Като ни чу, тя заповяда да се донесат свежи плодове и едро червено грозде, маслени сладки, потопени в мед, и други лакомства. Танаквил собственоръчно счупи печата на огромна амфора и ни наля вино, подправено с мента, което охлади устните ни и ни замая много бързо, тъй че въпреки тежестта в стомасите ни се струваше, че не сме на ложетата, а се носим из въздуха над тях. На дъното на последните купи, от които пихме, видяхме такива забавни сценки, че започнахме да си ги разменяме, да ги разглеждаме внимателно и да се смеем на глас. Коварното вино, подправено с мента и други билки, ни бе възбудило и ние започнахме да хвърляме сладострастни погледи към момичетата, които ни прислужваха.

Танаквил забеляза и бавно вдигна ръце, сякаш искаше да оправи прическата си. В полумрака на залата тя съвсем не изглеждаше стара. Усмихна се и каза тихо:

— Девойките, които ви пяха, могат да танцуват само невинни селски танци. Може би ви е известно, че владетелят на Химера не е добре със здравето и не обича танците. Ето защо в града ни няма изкусни танцьори.

Тя каза нещо на флейтиста и даде знак на момичетата. Под звуците на двоянката девойките се завъртяха в кръг като млади кобилки и постепенно взеха да се събличат и да размахват туниките си високо над главите си. Това съвсем не беше танц, нито пък беше „невинен“, тъй като всички се надпреварваха коя ще се съблече най-бързо. Когато танцьорките спряха най-накрая задъхани пред нас, аз се изплаших и казах:

— Танаквил, Танаквил, безразсъдна стопанке! Твоят пир е прекрасен, но виното с мента е опасно, а още повече рисунките на дъното на чашите. Възбуждат ни момичетата ти. Не ни изкушавай, защото сме дали клетва да не насилваме жените на този град.

Танаквил погледна с ревност към красавиците, въздъхна дълбоко и каза:

— Ако се докоснете до тях, това няма да е насилие, нито пък ще нарушите клетвите си. Момичетата тук са от долен произход, затова могат да получават подаръци от мъжете, на които се харесват. Само не бива това да им стане навик. Но по такъв начин те ще си съберат зестра, за да могат да се оженят някой ден я за моряк, я за занаятчия или земеделец. В това няма нищо лошо.

Микон се намеси:

— Всяка страна си има свои обичаи. В Лидия мнозина постъпват точно така, както и в Химера, а във Вавилон всяка девойка, която желае да се омъжи, трябва да принесе в храма невинността си. Скитите, когато искат да изразят уважение към гостите си, им предлагат собствените си жени. Нима ние ще пренебрегнем обичаите на Химера? Това би било нелюбезно към града, който ни дава подслон.

Девойките се струпаха около нас и започнаха да ни прегръщат и целуват. Но Дорией се освободи от горещите им прегръдки, седна в края на ложето и каза:

— Кълна се в името на петела на рамото на Херакъл, ценя прекалено много високия си произход, за да се докосна до момиче от долно потекло! Собственото ми достойнство не ми позволява това, макар че съм готов да й направя подаръците, които иска.

Микон отля на пода малко вино, прегърна силно момичето, което му беше подало чашата, и заяви:

— Тежко престъпление е наистина да се пренебрегват законите на гостоприемството. Когато служех на Афродита от Акрея, мислех, че никога вече не ще мога да погледна към смъртна жена. Но вижда се, че съм сгрешил, тъй като Афродита ми отвори очите, накара ме да забележа красотата и да обикна наслажденията.

Той взе момичето на ръце и го отнесе в тъмнината на градината. Танаквил въздъхна и заповяда да бъдат запалени лампите, но Дорией я спря с думите:

— Не, не пали светлината, Танаквил! Полумракът подхожда на лицето ти и смекчава горделивите му черти. Твоите блестящи очи и орловият ти нос издават произхода ти. Танаквил, потвърди, че произлизаш от благороден род!

Забелязах, че е доста по-пиян, отколкото ми се струваше отначало, и се опитах да го вразумя:

— Внимавай, Дорией, да не обидиш домакинята!

Танаквил обаче бе тъй удивена от думите на Дорией, че отвори уста от учудване, но бързо я закри с длан, за да не забележим липсата на няколко зъба.

— Имаш зорки очи, спартанецо — каза тя. — Но който и да си, струва ми се, че мога да се меря с теб по произход. Аз съм от Картаген и сред моите предци е царската дъщеря, основала великия град.

Тъй много се развълнува тя, че дори донесе от вътрешността на къщата си родова табличка, цялата покрита с финикийски надписи, та не можехме да ги прочетем, но Танаквил назова поне тридесетина имена, всички с необичайно звучене.

— Сега вярваш ли ми? Само съжалявам, че съм толкова възрастна и не мога да ти окажа гостоприемството, от което се нуждаеш.

Тя протегна ръка и докосна шията на Дорией, притегли ръката му към гърдите си, а бедрото й се опря о неговото. Дорией засия и възкликна уверено:

— Ти и така си красива жена и си достойна за мъж, а лозето ти, струва ми се, все още не е изсъхнало. Произходът и опитът в любовта са по-важни от възрастта!

Танаквил, зачервена от виното, стана без колебание, помогна на Дорией да се изправи и двамата се запътиха към вътрешните покои. Тежката родова табличка беше под мишницата й.

Аз останах сам с двете момичета. Впрочем не съвсем — в залата беше и слепецът, които свиреше в ъгъла тиха унила песен на двоянката си.