Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (16) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

6.

Както ми обеща Дионисий, тъй и стана. Утрото ни поднесе проливен дъжд. Корабите ни се носеха по пенещите се вълни на изток — тъй че дори и мачтите се огъваха под напора на вятъра. На Дорией му прилоша от люлеенето на кораба. Непрекъснато му се повдигаше, още повече, че и раната на главата му все още не бе заздравяла. Много от хората на Дионисий също бяха налягали по палубата, обезсилени от морската болест.

Всички съдове, плаващи на запад, се бяха изпокрили по пристаните и Дионисий, без да се страхува от когото и да било, потегли към открито море. Когато навлязохме във водите на пролива до остров Родос, вятърът стихна.

На разсъмване срещнахме цял керван кораби, натоварени със зърно и зехтин за персите, обсадили Милет. От корабите ни махаха весело, тъй като нашият съд беше финикийски, а и Дионисий беше заповядал да се вдигнат на мачтите финикийските знаци.

Дионисий не беше особено лаком за плячката от тези кораби, но искаше да покаже на хората си, че все още воюва за Йония. Завзехме тъй бързо първия кораб, че екипажът му така и не разбра какво се случи. Когато Дионисий разбра, че тези кораби са гръцки, от град Саламин на остров Кипър, съдове на тези, които служат на персите, той заповяда на двата петдесетвеслени кораба да потопят останалите малки корабчета. Нито зърното, нито зехтинът ни бяха нужни. Не можехме да носим с нас толкова тежки стоки.

Наемниците на персите се опитаха да се спасят с плуване, но Дионисий заповяда бегълците да бъдат връщани и удряни с греблата и копията, така че скоро около нас морето почервеня от кръв. Защото, ако някой от тях бе достигнал до брега, той би издал присъствието на пирати в тези води.

Когато хората от първия кораб видяха, че другарите им от другите съдове са избивани, а самите кораби потъват, някои от тях почнаха да молят за милост, но повечето като че ли се бяха примирили със съдбата си. Най-старшият спокойно каза на Дионисий, че му е все едно кога ще умре — днес или утре. Все едно персите нямаше да го пощадят, а щяха да го побият на кол, ако разберяха, че е погубил корабите им. Пък и той изобщо не обичал персите, а им служел само защото нямал друг избор. Дионисий сметна, че думите му са разумни, тъй като водачът на победени няма какво повече да губи, и реши да го вземе при себе си, заедно с двама от рулевите на този кораб. Те познаваха бреговата ивица на Кипър, имаха представа за местните ветрове и течения и често бяха пътували от Саламин към финикийските градове.

— Тъй като хората ви видяха, че предадохте персите, изберете двама-трима от най-добрите измежду тях и с тяхна помощ убийте останалите.

Помилваните изтръпнаха при тези думи, но съобразиха, че нямат друг избор, и след като избраха трима от хората си, започнаха да избиват останалите, при това първо им се извиняваха и обясняваха, че не го правят по своя воля. След това по заповед на Дионисий те продъниха трюма на кораба си и се качиха на нашия — целите в кръв от глава до пети.

На платна и на весла ние потеглихме към Кипър. По пътя се натъкнахме на голям търговски кораб, който освен че пренасяше ценни стоки, превозваше и пътници. Колкото и да се съпротивляваше екипажът му, моряците ни бързо го нападнаха с ударниците на нашите пиратски кораби. Потресени, пътниците излязоха на окървавената палуба без оръжие и с вдигнати ръце и взеха да ни молят да ги помилваме, както и да помилваме жените им и дъщерите им. Обещаваха ни какви ли не дарове. Но Дионисий беше много предпазлив и решен да не оставя живи свидетели, които биха могли да го познаят дори и след много години. След като взе в ръце бойна секира, той собственоръчно изби мъжете, а жените първоначално остави живи, за да могат да се разтушат с тях хората му.

— Налитайте, земляци! — подкани ги той. — Службата ви е сурова и еднообразна и вие сте в правото си да я облекчите малко, като се позабавлявате с тези жени. Но знайте — аз лично ще кръцна гърлото на всеки, който се опита да скрие някоя красавица на борда ни. От това биха следвали само крамоли и дрязги.

Победителите се чешеха нетърпеливо по брадите и хвърляха разгорещени погледи към жените, които се бяха вкопчили една в друга и плачеха. Дионисий се засмя.

— И не забравяйте, храбри мои воини — добави той, — че за всяко удоволствие се плаща. Удовлетворявайте младежката си похот, докато други, по-умни от вас, ще грабят кораба, но не се надявайте да получите част от плячката. И тъй — избирайте, както някога Херакъл — между тясната пътека на добродетелта и широкия друм на порока!

Жителите на Фокея се оказаха тъй алчни, че само неколцина от тях се нахвърлиха върху жените, докато останалите се пръснаха по кораба, за да търсят плячка. Намериха много злато и сребро, женски украшения и скъпи тъкани, а освен това подправки и вино. Всичката тази плячка те събраха за извънредно кратко време, тъй като знаеха къде да търсят.

Най-лесното би било да се подпали кораба, тъй като не можехме да продъним мощния му корпус от кедрово дърво. Но Дионисий счете, че пушекът от пожара би привлякъл вниманието на хората от брега. С голям труд хората ни успяха най-накрая да пробият широки отвори в дъното на съда, така че да потъне колкото се може по-бързо. Дионисий вдигаше с ритници моряците, които бяха предпочели жените, и им заповядваше да прережат гърлата на пленничките си, за да умрат от лека смърт след изпитания позор. Но един от насилниците така си и остана да лежи на палубата. Жертвата му беше пронизала окото с игла за коса, а след това сама се беше лишила от живот. Дионисий и хората му оцениха смелостта на тази жена и в знак на уважение покриха лицето й с плащ, преди да напуснат кораба.

Единствен Дорией пренебрегна и плячката, и жените. Веднага след като корабът беше завзет, той се върна на нашия съд. Микон, който не участва в сражението, обходи кораба и най-накрая намери сандъче от слонова кост, в което имаше медицински инструменти.

Дионисий взе да обвинява Дорией за мързела му, но онзи отговори, че воюва само с въоръжени противници и че колкото по-добре владеят оръжието, с толкова по-голямо желание е готов да се бие с тях, ала избиването и грабенето на невъоръжени мъже и безпомощни жени е под достойнството му. Отговорът му се понрави на Дионисий и той обеща да му задели част от плячката. Зарадван, Дорией си призна:

— Вярно е, че мога да убия и обезоръжен човек — в краен случай или когато трябва да принеса жертва. Но той трябва първо да бъде измит, да му бъде сложен венец на главата и челото му да бъде натрито с пепел. Не се отказвам и да легна с жена, ако е от добър род и е достойна за мен.

След като разказах това, аз все едно съм разказал всичко за пътешествията ни из тези води. Променяха се само размерите и броят на корабите, които ограбвахме и потопявахме. Обходихме морето около Кипър и победихме много кораби, но все пак някои рибарски лодки, които ни забелязаха, успяха да ни се изплъзнат. Беше настъпило време да се махаме оттук, и то колкото се може по-бързо. Дионисий тропаше нетърпеливо с крак, призовавайки вятър, който да ни отведе към бреговете на Финикия, където бяха главните морски пътища и където на никого не би дошло на ум да ни търси. От неколкостотин години насам никакви морски пирати не се бяха осмелявали да навлязат в тези води, смятани за най-опасни в целия свят.

Но лекият ветрец духаше непрекъснато към Кипър и ни теглеше към брега, а веслата бяха безсилни пред течението, за което ни бяха предупредили и пленниците ни от Саламин.

Ето защо и Дионисий беше тъй нетърпелив, че започна дори да се моли на боговете за попътен вятър. Микон погледна към мен някак замислен, та по лицето му пробягна сянката, която ми беше странно позната, и каза:

— Помоли се и ти за вятър, Турмс, макар и само на шега.

И ето че при тези думи аз вдигнах ръце към небето, сякаш движен от неведоми сили, и първом три пъти, после седем пъти и най-накрая дванадесет пъти призовах боговете, молейки за попътен вятър. Виках все по-силно и по-силно, докато най-накрая, оглушен от собствения си глас, не престанах и сам да разбирам какво всъщност става с мен.

Когато се осъзнах, главата ми бе отпусната на рамото на Микон, който се опитваше да ме накара да пийна малко вино. Дорией ме гледаше потресен, а дори и Дионисий, който не вярваше в нищо, изглеждаше уплашен. Небето, което само преди малко сияеше безоблачно над нас, изведнъж потъмня и откъм запад се показаха огромни черни облаци, които се носеха към нас като стадо огромни черни коне с развети гриви. Дионисий заповяда да се вдигнат платната и в същия миг над главите ни се чу гръм, подобен на тропота на хиляди гигантски копита.

Морето почерня и се разпени, мълнии прорязаха небето. Корабите ни се наклониха застрашително и след като загребаха юда, се понесоха напред с вдигнати платна, обкръжени от плътна дъждовна завеса и от вълните, побелели от пяна и високи като цели къщи.

С трясъка на гръмотевиците се тресеше и корабът и ние изпонападахме на палубата, като се опитвахме да се хванем за каквото падне. Но явно, че виното, с което ме беше упоил Микон, ме беше ударило в главата, защото при тласъка на поредната вълна краката ми едва не ми изневериха и аз с усилие успях да се хвана за предната мачта. Краката ми танцуваха сами с непознат ритъм, а от устните ми излитаха слова, чийто смисъл не разбирах. Чак когато бурята започна да отслабва, аз се строполих изнемощял на дървената настилка.

Микон се приближи до мен, прегърна ме и каза:

— Който и да си ти, Турмс, от пръв поглед разбрах, че отдавна те познавам, както и ти — мен. Но комай трябваше да се задоволиш да повикаш само три пъти вятъра, защото ето сега не знаем накъде ни носи той.

Погледнах в търпеливите живи очи на Микон и усетих, че този човек ми е по-близък от всички хора, с които бях другарувал през живота си.

Разбира се, бях признал и Дорией още от пръв поглед за свой приятел, но между нас нямаше нищо общо освен съдбата, която ни беше събрала. По нрав, стремления в живота и каквото и да било друго той бе тъй различен от мен, че въпреки искрената обич, която изпитвах към него, другарството ни приличаше по-скоро на съперничество. А що се отнася до Микон, той ми беше близък по дух и всичко в него ме привличаше.

— Какво говориш? — попитах аз и го докоснах неволно с пръст по челото. — Кой си ти всъщност?

— А защо докосваш челото ми? — отвърна ми той с въпрос. — Благославяш ли ме или ми даваш знак?

Самият той скръсти ръце и направи три странни знака с пръсти. Но аз не го разбрах и поклатих глава.

Не вярвайки на очите си, той възкликна с изумление:

— Нима ти наистина не знаеш кой си, Турмс? Нима наистина не си проумял? Значи днес ти може би за първи път изпита силите си!

Недомлъвките му започнаха да ме дразнят.

— У мен няма никакви тайнствени сили — сърдито възразих аз. — Просто на шега се помолих за попътен вятър. А за себе си знам само едно: озовах се под един дъб близо до Ефес, след като бях ударен от мълния. Бях гол като младенец и не помнех нищо от миналото си.

— И все пак ти носиш миналото в себе си — отвърна ми Микон. — Иначе не би могъл да простреш ръце към небето и да молиш боговете на непонятен език. Тялото ти не би се гърчило така, сякаш изпълняваш свещен танц. Турмс, ти знаеш повече, отколкото сам би могъл да си представиш.

Беседата ни беше на четири очи: изплашените фокейци стояха настрана от нас, Дионисий беше на кърмата, а Дорией се беше спуснал в трюма.

— Всички ние носим в себе си миналото, ето защо понякога, когато се срещнем, успяваме да се познаем — прибави Микон. — Носим в себе си множество минали животи, а така също и бъдещи животи… Но ти, Турмс, би могъл да получиш право да влезеш в сонма на боговете — та ти стоиш наравно с въздушните духове!

Опитах се да възпра нелепото му бълнуване:

— Микон, ти си ми приятел. Но какво толкова необичайно има, ако някои хора ни се харесват от пръв поглед, а към други изпитваме неприязън още щом ги видим?

— А защо, мислиш, всичко е така? — настоя Микон. — Дълбоко в душата си ти знаеш отговора, но се противиш на знанието си, понеже така те е възпитал онзи скептик от Ефес.

Думите на Микон ме разтревожиха повече, отколкото бях очаквал. Докоснах настилката на палубата, след това сложих длан на горещото си чело. Да, аз, Турмс, съм жив, съществувам!

— Не си от мъдрите — проговорих аз, — ти си само един от посветените. А аз не вярвам в тях. В Елея^[1] посвещаваха дори жените и робите. Подобна мъдрост не струва много-много.

— Помниш ли, говорихме за роби при първата си среща — отвърна Микон. — Нито съдбата, нито принудителният труд могат да превърнат човека в роб. Роб е единствено този, който не желае нищо да вижда и да чува, този, който се отрича сам от себе си. В името на безсмъртните, сам виждаш кой на какво е способен и тук на кораба. Дорией е ненадминат воин, но какво би бил той без оръжието си? Дионисий е роден за моряк, но какво би бил той, ако живееше на сушата и никога не беше виждал морето? Какъв смисъл има стрелецът с лък да се прицелва, ако мъглата не му позволява да види целта си? Как би могъл роденият за ловец на бисери да се гмурне в дълбините, ако няма море? Нима не разбираш, Турмс, че ти си ясновидец, който не иска да вижда, ти си ловецът на бисери, който отказва да се гмурне в дълбините? Нима смяташ да прекараш живота си на суша, в тъмнина? Каква радост и полза би имало за теб в живота? Трябва само да се връщаш, отново и отново, докато се съгласиш да разбереш истината.

— Мислиш ли наистина, че бурята се вдигна, защото аз я призовах? — възразих му. — Та това би било против природата, неестествено! Бурята щеше да започне, независимо дали аз искам това или не. Само глупците вярват, че е възможно да се предизвика буря или дъжд, като простре човек ръце към небето и вземе да се моли на боговете. Може би имаш просто склонност да наблюдаваш природните явления и си видял знак — нещо, свързано със светлината, с облаците, с полета на птиците или с движението на морето, — който ти е подсказал, че идва буря. Затова ме накара да призова вятъра и искаш да ти повярвам. Не, по-скоро вярвам, че бурята беше съвпадение, тъй както се случва понякога двама приятели да се срещнат в някой пренаселен град, макар вероятността да е малка и макар много по-вероятно да е да се разминат, отколкото да се случат на едно и също място в едно и също време.

— Точно така — каза Микон, — по едно и също време на едно и също място. Турмс, ти наричаш това съвпадение. В такъв случай съвпадението е нещо повече, отколкото си мислиш.

— И така да е — казах. — Но ето, слънцето отново се усмихва и вълните отново са кротки. Само за да те убедя, че не си прав, ще призова отново вятъра. Ще видиш, че този път няма да стане нищо, напротив, и последният полъх ще спре.

Станах и протегнах ръце към небето, за да призова отново вятъра. Микон скочи, хвана ме за китките и ме замоли:

— Не го прави, Турмс! Ще потопиш кораба ни и след това ще трябва да яхнеш някой делфин и да плуваш, докато не попаднеш в плен при финикийците, които са в Кипър. Те сигурно ще те побият на кол за назидание на хората.

Но аз отвърнах подигравателно:

— Ти самият казваш, че нищо не се случва, без да има някакъв скрит смисъл. Ако е писано да призова отново вятъра, трябва да го сторя. Сам започна тази игра.

Дионисий забеляза спора ни, дойде и ме удари силно през устата, тъй че аз коленичих на палубата.

— Забранявам ти да викаш пак вятъра, Турмс! Насладихме му се достатъчно и предостатъчно. Освен това плаваме в погрешна посока, щом все още виждаме кипърския бряг и хората от Саламин твърдят, че съзират силуета на родния си град. Затвори си устата и дръж ръцете си прибрани, докато не се измъкнем.

Обхвана ме ярост от думите му и извиках:

— Защо говориш така, Дионисий? Та нали не вярваш в никакви небесни сили, нито в морски богове, нали дори в Посейдон не вярваш?

Дионисий поомекна при думите ми, огледа се внимателно и каза:

— Дори и да не вярвам в нищо, не е лошо човек да внимава.

Когато той се отдалечи, аз разтрих кожата на лицето си, която още гореше от плесницата му, и рекох на Микон:

— Разбира се, вярвам в хора, които могат да правят дъжд, но те си имат цветни превръзки, тъпани и звънци. Понякога успяват да докарат дъжд, понякога — за свой срам — не успяват. Но безумие е да се мисли, че някой би могъл да предизвика дъжд само като вдигне ръце към небето.

— Който е изпитал, той ще разбере — каза меко Микон.

— И обратното — завърших аз пререканията ни.

Но аз не бях забравил за дивните сънища, които ме спохождаха при пълнолуние. Не бях забравил чуждите градове, из които бродех по-уверено, отколкото из улиците на познатите ми градове. Помнех и покритата с тънък воал фигура, която ми се явяваше в съня ми в Ефес, без да открива лицето си. Въпреки че здравият разум се опитваше да надделее, изведнъж ме обзе безразсъдната увереност, че аз наистина нося в себе си минало, за което не зная нищо. Може би изобщо не бях този, за когото се мислех. И все пак не смеех да споделя мислите си с Микон.