Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (15) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

5.

Брегът остана далече зад нас. Бяхме в открито море. Гребците се напъваха и стенеха. Някои повърнаха храната, с която се бяха подкрепили на остров Кос. Те роптаеха срещу Дионисий и викаха, че подобно плаване е истинско безумие. Та нали добрият моряк винаги би се придържал по към брега и най-вече би трябвало да знае за къде плава! Какво друго бяха правили те, освен да се бият и да гребат, да се бият и да гребат — и така до безпаметство! Дланите им кървяха, гръбнаците им се прекършваха от болка, задните им части не издържаха на непрекъснато седене въпреки постланите с тръстика седалки на финикийския кораб! Та нали умният моряк би изтласкал през нощта кораба си на суша и би дал възможност на хората си да отдъхнат!

Дионисий слушаше ропота на гребците с усмивка, която, в интерес на истината, не беше злобна, а по-скоро добродушна, но от време на време ги шибваше по гърбовете с камшика си. Всички проклинаха, но продължаваха да гребат, докато той не заповяда и трите кораба да се наредят в една линия и да останат така, вързани един за друг, до изгрев-слънце.

— Не е от жалост — рече той. — Разбирам обаче, че пламъкът на битката едва тлее в душите ви и духът ви е отслабнал повече от телата. Всички около мен — трябва да чуете какво имам да ви кажа!

Уморените моряци насядаха около него под звездната светлина. Настъпи пълна тишина. Когато Дионисий заговори, гласът му се чуваше от всички, макар да хриптеше. Само понякога го заглушаваха въздишките на морето и звукът на леко блъскащите се един о друг кораби. Водачите на другите два кораба, както и отговорниците за такта на гребците и кормчиите се бяха струпали ревностно около Дионисий, но Дорией, въпреки главоболието си, ги изблъска настрани и зае място от дясната страна на Дионисий, след което дръпна и мен и лечителя Микон до себе си, с което искаше да покаже ясно високото ни положение на кораба.

Дионисий се разприказва надълго и нашироко и въобще не се сети да похвали хората си за проявения от тях героизъм при Ладе — напротив, за сравнение ни разказа за прост селянин, който отишъл в града, за да си купи магаре, но се поблазнил и се напил, след което се сборичкал и на следващата сутрин се събудил насинен, с окървавено наметало и откраднати обуща, без да си спомня изобщо къде се намира. На пода около себе си вижда сандъчета със златни монети и полека-лека осъзнава, че е проникнал в някой богат дом, както е бил пиян. Ето защо съкровищата не го радват, а напротив, карат кръвта му да замръзне, защото знае, че скоро ще го хванат и че никога вече няма да види родния си край.

— Ето това е и вашето положение, нещастници! — обясни Дионисий. — Но благодарете на боговете, че са ви избрали водач като мен, който знае какво иска. Аз, Дионисий, син на Фокея, няма да ви изоставя, но в замяна искам безпрекословно подчинение. Съвсем не си въобразявам, че съм най-силният или най-смелият тук, нито пък че съм най-опитният в морските дела. Силни мъже се намират на борда ми — да вземем спартанеца Дорией, чието име споменавам най-напред, защото по суетност няма равен на него сред хората ми. То е само защото той цени високо произхода си. Да, имам превъзходни моряци. Има по-умни от мен — ето например Турмс от Ефес, човекът, който се смее по време на битката и плаче след нея, или пък Микон — лечителят от остров Кос, който, струва ми се, е достоен човек, макар да не го познавам все още много добре. Но това означава ли, че трябва да си изберете друг вожд? Помислете сами — продължи с въздишка, — има ли сред вас някой по-достоен от мен да ви бъде предводител? И ако някой мисли, че е по-добър от мен, нека го каже гласно, а след това ще видим какво можем да направим.

Той огледа бавно хората си, но никой не проговори.

— Ето, виждате сами! — не скри тържеството си Дионисий. — Значи аз си оставам водач, защото съм най-подходящ от всеки тук, макар че вие също си имате задачи, за които няма по-подходящи от вас… Я вижте Ликимний — членът му е толкова голям, че и най-смелата жена би изпаднала в ужас при вида му. С него не мога да се сравнявам!

Всички изпопадаха от смях и започнаха да сочат с пръст Ликимний — мълчалив здравеняк, който явно се смути ужасно от думите на Дионисий. Но още повече го смути Дорией, който се осведоми дали Ликимний не е потомък на Херакъл — след като носи такова име.

Ликимний измънка в отговор, че е свинар от Фокея и че баща му, а и дядо му и прадядо му са били свинари и всички са носили името Ликимний, тъй като свинарите във Фокея нямали навика да дават нови имена на синовете си.

Разсърден, Дорией възрази, че както е известно, първият Ликимний е бил вуйчо на Херакъл и да наричат свинари с името му е направо кощунство. Той се развика и изпадна в истински гняв, докато накрая Микон не притисна с меките си длани слепоочията му, за да усмири безпричинната му ярост, а Дионисий заповяда да му донесат вино, за да млъкне, след което продължи:

— Не съм красноречив и не мога да се сравнявам с обучените в това изкуство. И все пак ще се опитам да ви разясня защо би било най-добре, ако ме следвате и ми се подчинявате.

— Жители на Фокея, а също и всички вие, които се присъединихте към нас по-късно! — извика той. — За какво му е на пълководеца умение, ако няма късмет? Независимо от поражението досега ни върви. Кълна ви се, че с мен винаги е бил късметът и дори тежките времена неизменно са ме водили към успех. Тъй че, докато сте с мен, сполуката няма да ви изостави, но лошо ви се пише, ако решите да ме напуснете!

Някои от моряците си спомниха за загиналите си другари и тихо изръмжаха, че сполуката на Дионисий ги е пратила за храна на рибите и раците, но Дионисий не ги слушаше, а продължи:

— Йония е изгубена навеки за нас, а пътят ни към Фокея е затворен. Персийски кораби са обсадили Милет и други йонийски градове. Но затова пък всички персийски съдове бяха струпани пред Ладе — бойни кораби пристигнаха от Кипър, от Киликия, Финикия и дори от Египет — така че морето там е свободно. Ето защо реших да принеса утре жертва на Посейдон, за да ни изпрати западен вятър.

Чуха се възгласи на недоумение, но Дионисий гръмко продължи:

— Тъкмо западен, чухте много добре! Нека отдъхнат телата ви, докато приятният Зефир ви носи на крилете си, без весла, направо във вражеските води около Кипър, а и по-далече, до бреговете на Финикия, където без всякаква охрана се поклащат търговски кораби, натъпкани със съкровища в трюмове, съкровищата на Изтока и Запада! Търговията си е търговия и сега й е сезонът въпреки войната. Ако преминем през тези води на бързи весла, кълна се, само за един месец ще се сдобием с такива богатства, за каквито не сме и сънували някога в задимените си дървени колиби, заобиколени от стените на Фокея.

Но никой от моряците не отвърна с възторжен възглас — та нали всички знаеха, че във вражески води всяка точка на хоризонта би могла да означава смъртна опасност. Затова Дионисий удвои усилията си.

— Само още един месец — повтаряше разгорещено той. — Не се страхувайте от рани, морска треска и други несгоди. Та нали с нас е опитният лечител от Кос! А след като си свършим работата ще помоля боговете за източен вятър и ще отплаваме далече на запад в Масилия. Ще успеем да се измъкнем, преди да са почнали есенните бури, които обаче ще възпрат онези, които биха дръзнали да тръгнат след нас. В Масилия ще ни посрещнат родните ни фокейци. Там земите около широките пълноводни реки са плодоносни. Там можем да основем своя колония и да подчиним местните варвари, но само ако ви достига мъжество и ако ми се доверявате.

Някои възразиха, че са се снабдили с достатъчно плячка от Ладе, а пътят през чужди води към Масилия е дълъг и опасен: на запад от Сицилия и Италия тиренците и картагенците пазят добре бреговете си. Ако ще се плава към Масилия, то по-добре би било да се тръгне незабавно, да се обърнат корабите на запад и да се чака попътен вятър с благоволението на безсмъртните. Но най-добре би било, ако може да се намери пристан в някой от гръцките градове в Сицилия или Италия, които се славят с разкоша си и с разпуснатия начин на живот. Далечната Масилия е на самата граница със земите на дивите варвари, което я прави ненадеждно убежище.

Дионисий настръхна застрашително, намръщи чело и най-накрая попита с престорено любезен глас дали няма още съветници.

— Ако има, нека се изкажат всички. Та нали за това се сражавахме с персийските тирани и самодръжци при Ладе — заради народовластието. По-смело, съграждани! Кажете си, кой от вас иска да тръгне към Сицилия и Италия, където гърците пазят градовете си и където земята е поделена още преди векове.

Намериха се хора, които продължаваха да твърдят, че е по-добре един заек в торбата, отколкото десет в гората. Те дори поискаха да им се даде кораб и полагащата им се част от плячката, за да могат да се доберат до Сицилия и да започнат там нов живот.

Дионисий отвърна:

— Говорихте дълго, по мъжки, без да се боите от гнева ми. Ще получите полагащата ви се плячка, но кораб от мен няма смисъл да искате. Това е много повече, отколкото сте заслужили. Тъй че взимайте си златото, окачете го на шиите си и се опитайте да се доберете до Сицилия с плаване. Ако се колебаете, аз ще ви посоча пътя с върха на меча си. Водата е топла и звездите ще ви бъдат пътеводител.

И той наистина пристъпи заплашително към тях, а останалите с гръмък смях се заеха да бутат недоволниците към огражденията на палубата, сякаш искаха наистина да ги хвърлят в морето. Скоро нещастниците започнаха да се молят на Дионисий да ги остави на кораба.

Най-накрая Дионисий се смили, сви рамене и каза:

— Що за капризни хора — не знаят какво искат! Е, да забравим, сега отново сме едно голямо семейство, в което всеки има право на глас. Нека да гласуваме! Да вдигнат ръка онези, които по своя воля искат да ме последват и да плават с мен към тила на персите, а после — към Масилия.

Всички, включително Дорией и аз, вдигнахме ръка, за да не гневим повече Дионисий. Само Микон стоеше неподвижен с тиха усмивка на устните.

Дионисий обходи воините, си като ги потупваше по рамената и говореше:

— Юнаци! Браво! Благодаря ви, че не ме предадохте!

Когато стигна до Микон, той се намръщи и попита:

— А ти? Да не би да смяташ да се връщаш на гърба на някой делфин?

Микон погледна Дионисий безстрашно в очите и каза:

— Готов съм да тръгна с теб, Дионисий, накъдето кажеш, но единствено съдбата ще реши къде ще завърши плаването ни. Поради туй не искам да изкушавам безсмъртните и да правя сам избор за неща, които са толкова сложни и непостижими, както и всичко земно.

— Нима не вярваш в сполуката ми? — удиви се Дионисий.

— Напротив — възрази Микон. — Просто ти припомням, че между устните и ръба на чашата често има цяла пропаст.

Обезоръжен от кроткия глас на лечителя, Дионисий омекна и се обърна отново към хората си:

— Дано утре сутринта да задуха свежият западен вятър! Вече принесох жертва на финикийския бог, полях статуята му на носа на кораба с човешка кръв — знам колко кръвожадни са финикийските богове. А на Посейдон и другите морски божества ще принеса в жертва ето тази огърлица, която струва може би колкото цяла къща с лозе, само и само за да ви докажа, че вярвам в съдбата си. Принасям жертвата си охотно и весело, а при това не искам от вас същото, защото знам, че в замяна ще получа някой ден по-ценен трофей от този, който жертвам сега.

При тези думи Дионисий се затича към носа на кораба и хвърли тежката огърлица в морето. От гърдите на моряците се изтръгна неволен стон, но всички разбраха, че Дионисий наистина вярва в сполуката си. Жертвата му беше одобрена и всички коленичиха и започнаха да се молят за попътен вятър, удряйки чела о насмолената палуба.

След всичко това Дионисий им разреши да си легнат и да се наспят, а той самият обеща да караули до изгрев-слънце. Моряците се разотидоха, благославяйки загрижения си военачалник, и скоро нощната тишина се изпълни с многогласно и нестройно хъркане. Всички бяха така уморени, че заспаха като пребити. Само двама останахме будни на главния кораб — Дионисий и аз.

Мисълта какво ни чака не ми даваше покой. Както на мен, така и на Дорией още овчите кости ни бяха посочили запад. Ето защо, мислех си аз, колкото и да се стремяхме на изток, неумолимата съдба ни отблъскваше назад, и то накрай света. Когато осъзнах, че по всяка вероятност никога вече няма да видя Йония, усетих, че в гърлото ми сякаш заседна камък. Станах и потърсих стомната с вода, напих се, а след това се упътих нагоре към палубата. Вторачих се в оловното небе, в черното неспокойно море, слушах плясъка на вълните и усещах поклащането на кораба под нозете си. Някакво леко потракване ме изтръгна от унеса. Както си бях бос, насочих се тихомълком към Дионисий, който се беше надвесил над борда и дърпаше някаква тънка връв. Учуден го попитах:

— Риба ли ловиш?

Дионисий се стресна тъй ужасно, че залитна и за малко не падна зад борда.

— А, това си ти, Турмс! — прошепна той, криейки зад гърба си улова.

Но дори и в тъмнината забелязах огърлицата, която той бе пожертвал тъй великодушно в името на Посейдон пред воините си.

След като видя, че бях разбрал всичко, Дионисий не се смути ни най-малко, а напротив, разсмя се с облекчение.

— Надявам се, Турмс, че ти, който си учен човек, не вярваш в глупавите жертвоприношения. Мъдри йонийци ми казаха някога, че митовете за боговете са просто двусмислици, които може да се тълкуват по най-различни начини. Така и аз смятам жертвата, която дадох на Посейдон, за двусмислица. Вместо да хвърля като някой глупак огърлицата в морето, аз я привързах с връвчица, чийто край е закачен ей тук, на кораба.

— А нима не се помоли за западен вятър? — недоумявах аз.

— Още вчера разбрах по цвета на морето, по това как неспокойно диша то, че вятърът ще се смени и скоро ще задуха от запад — призна си Дионисий. — Помни ми думите: слънцето ще изгрее зад облаци и вятърът ще ни донесе дъжд.

Грубата откровеност на думите му ме порази. Та дори в душата на най-лекомисления човек би трябвало да се крие нещо свято.

— Съвсем ли не вярваш в боговете? — попитах аз.

— Вярвам в това, в което вярвам — отвърна уклончиво Дионисий. — Но знам едно — дори и сто огърлици да бяхме хвърлили в морето, вятърът никога нямаше да се смени, ако нищо не го предвещаваше.

Той избърса внимателно огърлицата с крайчеца на наметката си и я скри в сандъка си. След това се прозина, протегна се и ме посъветва да не си губя времето, а да отида и да се наспя. Докато сме в морето, рече накрая, да нямам грижа — той щял да му мисли.