Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (14) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

4.

Когато се събудих, слънцето беше високо в небето. Зад кърмата се чуваше вечният плисък на водата, гребците размахваха равномерно гребла — но как се удивих, когато забелязах, че според положението на слънцето ние не плавахме на север към Фокея, а на юг.

Дорией седеше на носа на кораба с мокра превръзка на главата. Призовавайки наум всички морски богове, аз попитах:

— Накъде плаваме?

Отляво се виждаха кафявите хълмове на неизвестен бряг, а отдясно — далечните синкави очертания на някакъв остров.

Дорией отговори:

— Не знам и не искам да знам. В главата ми бучи ято стършели, а стомахът ми се обръща само при вида на морето.

Вятърът се усилваше и вълните зад борда ставаха все по-пенливи. Зад нас бяха другите два кораба. Водният порой заливаше отверстията за веслата. Но Дионисий се смееше весело и спореше с кормчията за името на планините, които виждахме, и за вида на знаците на брега.

— Накъде плаваме? — попитах отново аз и пристъпих към Дионисий. — Та ти ни водиш в персийски води!

Той се разсмя още по-гръмко:

— Милетските кораби са се изпокрили по своите пристанища. Другите йонийци бягат на север, към родните си градове. Навлезли сме дълбоко в персийския тил и на никого не би му хрумнало тук да ни търси.

Точно пред нас плуваше делфин и тялото му блестеше на слънцето. Дионисий го посочи.

— Нима не виждаш, че морските нимфи ни водят и ни мамят напред със закръглените си форми? Това е щастлив знак, който ни дава надежда, сега, когато бягаме от персите и от изгубената за нас Йония.

При тези думи очите му, които ме гледаха насмешливо, се изпълниха с твърда решимост.

— Прав си — признах аз. — Йония е загубена за нас. По-умните я напуснаха отдавна.

Но Дионисий се намръщи и изръмжа:

— Не смей да говориш така! Направихме всичко, което беше по силите ни. Ще покажем тепърва на персите на какво сме способни, преди да се простим окончателно с домовете си.

— Какво си замислил?

В отговор той посочи едно от синкавите очертания пред нас и след като даде знак на кормчията, проговори:

— Пред нас е Кос — островът на Целителя^[1]. Но стига бъбрене — по-добре иди и провери на колко от хората ми трябва да сложим монета под езика, за да платим на лодкаря на Стикс.

От блестящия на слънцето делфин, от свежия полъх на морския вятър и от упоителните равномерни движения на гребците аз се спуснах в царството на вонята — в трюма на ранените. През отверстията за греблата проникваше едва-едва дневната светлина. Ранените бяха престанали да стенат. Дъното на трюма беше хлъзгаво от съсирената кръв. Главата ми се замая и си спомних за орфическия жрец, когато забелязах, че около все още живите тела се провижда бледо прозирно сияние, докато мъртъвците тънеха в мрак.

— Някои от тях са мъртви, други са восъчнобледи и нямат сила да се помръднат, а трети се опитват да се надигнат и молят за вода и храна — доложих на Дионисий.

— Предайте мъртъвците на Посейдон и нимфите му! — разпореди той. — С мен ще плават само тези, които имат сили да изпълзят на палубата. Другите ще оставим на острова, в светилището на Чудотвореца.

Той даде същата заповед и на другите два кораба. Фокейците преоблякоха мъртвите си другари и в устата на всеки сложиха монета, след което хвърлиха телата в морето. Ранените запъплиха с проклятия и молби нагоре към палубата. Никой не искаше да остава на Кос. След като персите бяха запалили храма на Аполон, гърците не вярваха, че те ще пощадят светилището на сина му Асклепий, макар то да беше убежище за ранените. Раните на някои от воините се разтвориха отново от напрежението и по палубата ливна кръв. Безсилни да се задържат, те падаха отново в трюма.

— Колко си безжалостен, Дионисий! — казах с укор аз.

Той поклати рошавата си глава и каза:

— Не, не, Турмс! Напротив, аз съм милосърден към хората си. — После прибави: — По дяволите, Турмс! Не си прав в преценката си! Ранените са мои другари, аз съм водачът им, разделял съм с тях хляба и солта, налагал съм ги с камшика си. Но човек се справя единствено със собствени сили. Безсмъртните не биха ме хванали за косата да ме измъкнат на палубата, ако лежа ранен на дъното на кораба. Сам трябва да се надигна и със зъби и нокти да се измъкна горе. Не изисквам от тях повече, отколкото от себе си.

Както въртеше ядно с пръсти златната верижка на шията си, забелязах, че по брадата му се стичат сълзи. Отвърнах глава и казах бързо:

— Чак вчера видях колко много кръв има в човека. Кръвта обагри в червено залива на Ладе. Потъващите кораби бяха целите в кръв.

Дорией, който ни слушаше, се хвана за главата и извика яростно:

— Ладе е зад гърба ни и бъдещето е пред нас! Да не съм чул да се говори повече за това! Нямам намерение никога вече да погледна към Йония!

Дионисий избърса сълзите от брадата си, въздъхна и каза:

— Може би никога няма да видя Фокея. Но много пъти ще се обръщам към Йония. Още когато Кир наследи Йония от Крез и завладя градовете й, фокейските мъже предпочетоха свободата и отплаваха с корабите си към нови места. Преди да тръгнат, те хвърлиха желязна наковалня във водите на пристана и се заклеха да не се върнат, докато тя не изплува на повърхността. Накрай Западното море те основаха Масилия. Но много от тях не издържаха и се върнаха. Наложи им се доста да се гмуркат, докато намериха наковалнята и я извадиха. Та мисля, че клетвите са напразни, тъй като човек променя настроението си и никога не знае предварително какво точно иска. Но за себе си лично мисля, че знам горе-долу какво да очаквам от живота.

Но той не ни разкриваше все още намеренията си. Насочихме кораба към брега на остров Кос, към светилището на Асклепий, което се виждаше в далечината, и навлязохме в пристанищни води. На брега се виждаха само рибарски лодки: всички кораби бяха плячкосани от персите. Но градът беше недокоснат. Жреците и лечителите излязоха да ни посрещнат. Дионисий заповяда да донесат тежко ранените на брега. Много от тях бяха в безсъзнание, някои бълнуваха, сякаш, мислех си аз, виждаха божествени видения. Жреците се съгласиха да ги приемат в светилището, където да ги упоят в благодатен оздравителен сън.

— Не се боим от гнева на персите. За Целителя всички ранени са равни, какъвто и език да говорят, каквито и да са оръжията им и каквито и да изглеждат брадите им и дрехите им. Персите също оставиха тук ранени воини.

Дионисий се усмихна:

— Изпитвам уважение към храма ви — каза той. — Но добре е, че хората бълнуват или са в безсъзнание, иначе биха се нахвърлили да удушат с голи ръце всичките тези перси, които държите при себе си. Впрочем, струва ми се, че ако облеклото и езикът не са от значение за Целителя, кесията със злато доста го предразполага…

Жреците отговориха, без да им мигне окото:

— Много от тези, които са били на косъм от смъртта, са пожертвали по нещо за храма, след като са се излекували тук. Но някоя глинена паничка, дадена от бедняк, за нас е също тъй ценна, както сребърната статуетка или триножник, дарени ни от богатия. Кълнем се в името на всички свои оръдия на труда: в ръцете си, в очите си, в огъня, в иглата и ножа — лекуваме не за пари, а за да развиваме божествения дар, който Асклепий е предал на нас, потомците си.

Дионисий поиска да влезе в храма, но жреците го спряха. Още от самото начало, щом видяха брадатите свирепи фокейски воини, те бяха вдигнали заплашително ескулаповски жезли със змии. Жителите на града ни приготвиха скромно угощение, имаше дори и вино, разредено с вода. Явно, че не за първи път си имаха работа с пияни моряци. Слънцето беше слязло ниско, обагряйки склоновете на хълмовете, а Дионисий все още отлагаше тръгването ни.

Жреците почнаха да му хвърлят недоверчиви погледи, като даваха да се разбере, че нямаха намерение да предоставят убежище на екипажи на бойни кораби, дори йонийски.

— Ясно — каза накрая Дионисий, — йонийците претърпяха поражение и на суша, и на море и сега персите са ви станали по-близки от сънародниците. Ще поемем пътя си при първото благоприятно знамение на боговете.

Когато на острова настъпи мрак, Дионисий ме дръпна настрани. Постояхме така, вдишвайки хладния въздух, напоен с приятния аромат на див карамфил, който се носеше около храма. После той почеса брадата си и проговори:

— Турмс, ти си учен човек… Ето защо искам да ми помогнеш. Не бих желал да обиждам старците и бога им, но друг изход няма: чака ни опасно плаване и не ми се ще да губя повече хора. Реших, с добро или насила, да взема със себе си едного от наследниците на Асклепий. Някой не особено стар, за да може да издържи неволите на плаването, но обучен да лекува рани, морска треска и други болести. Би било добре ако владее финикийски. Всъщност местните жреци обикновено говорят този език…

— Безумец! Какво си намислил?

Той ме погледна сърдито, с болка в тъмните си очи, сякаш изпитваше угризение, и извика:

— Турмс, нима не разбираш, че персите са завладели всички бойни кораби — от Кипър до Финикия и дори по-далече, отвъд Египет! Морето е открито, като стомах на добиче. Бог Кайрос да ми е на помощ! Да живее покровителят на сполуката!

— Кълна се в безсмъртните! — не вярвах на ушите си. — Благородна е войната, целяща свобода, съвсем друго е разбойничество по моретата. Животът на пирата е кратък, а смъртта му — страшна и безславна. Всички го преследват, за него няма никъде пристан и името му е прокълнато!

— Нима ти, Турмс, осквернителят на храмове, ме укоряваш? — облещи се Дионисий.

— Ние с Дорией няма да тръгнем с теб — казах аз твърдо.

— Ами останете си тук! — присмехулно ми рече Дионисий. — Поживейте при гостоприемните жреци и се опитайте да обясните на персите кои сте и откъде сте се взели. До среща на брега на Стикс, макар че, кълна се, дълго ще има да ме чакаш там!

Въздъхнах и се замислих как да изпълня заповедта му. Поозърнах се и забелязах набит млад мъж, който стоеше отделно от другите. Махнах му и извиках за поздрав, защото фигурата му ми се стори позната. Но когато той се обърна, видях, че в ръцете си държи ескулаповия жезъл. Беше с кръгло лице, живи очи и намръщено чело.

— Кой си ти? — попитах аз. — Стори ми се в тъмнината, че те познавам.

— Наричат ме Микон — отговори той. — Аз съм от посветените, но не те помня. Би ли ми дал някакъв знак?

— Микон? — повторих аз. — В похода срещу Сарди с нас беше и един грънчар от Атика — той също се казваше Микон. Беше тръгнал на война, за да припечели пари и да си открие работилничка, но се върна в Атина пак тъй беден, както беше тръгнал. Той беше истински великан — нозете му бяха като стволовете на дъбове. Рамо до рамо с него битката с персите не изглеждаше тъй страшна. Ала никога не го почувствах тъй близък, както теб сега, когато се появи пред мен…

— Идваш точно навреме, чуждоземецо — каза Микон. — Обзели са ме неспокойни мисли и не мога да си намеря място… Какво искаш?

Опипах почвата като започнах да хваля остров Кос, светилището на Асклепий и мъдрите му лечители. Той възрази:

— Побелялата глава и брада невинаги са знак за мъдрост. Изкуството на Целителя се предава от поколение на поколение и наистина лечителят изписва с жезъла си ореол на святост около себе си, но в сянката му може да се скрие и глупостта.

— Разбира се, не само вашият остров е известен — внимателно прибавих аз. — Говори се, че най-добрите лечители в целия свят живеят в град Кротон, на брега на Италия. Един от тях е изцерил дори великия цар на персите, който го е оставил в своя дворец.

— Във войската на великия цар има и много гърци — каза Микон. — И те не са лоши гърци…

— Не си прав — възразих аз. — Гръцкият роб е винаги лош грък, дори да е затрупан до гърлото със злато.

— А нима ти самият не си роб? — проговори той. — Нима си свободен от оковите на собственото си тяло? Всички ние сме роби, докато живеем на земята.

— Да не би да си от орфиците? — попитах аз. — Привлича ли те орфическото учение?

Микон поклати отрицателно глава.

— Знам само едно: нищо на този свят не е без значение, но в повечето случаи смисълът на нещата е скрит от нас. Само понякога сполучваме да отгатнем по нещичко, и то единствено тези от нас, които притежават дара на ясновидството. Има скрит смисъл и в това, че се срещаме днес. Погледни — тънкият сърп на новата луна блести над морето като златен накит… Може би ти си пратеник на Артемида, без дори да го подозираш.

Сърцето ми трепна от изненада. Останахме известно време мълчаливи и после аз казах:

— Микон, светът е широк, а и не всяка мъдрост е заключена именно на този остров. Ти си млад — какво те кара да слугуваш тъкмо на персите?

Той ме докосна с топлата си длан и отвърна:

— О, та аз не съм прекарал целия си живот на Кос — пътувал съм из много земи, дори отвъд Египет. Знам много езици, виждал съм болести, непознати на този остров… Но кажи най-сетне, какво искаш от мен?

Докосването му събуди отново у мен чувството, че се познаваме отдавна.

— Навярно всички сме роби на съдбата си, Микон — продължих уклончиво. — Ти си човекът, от когото се нуждае корабът ни. И само да те посоча с пръст, хората на Дионисий не биха се поколебали нито миг да те грабнат със себе си.

Нито един мускул не трепна на лицето му. Той ме погледна изпитателно:

— Защо ме предупреждаваш тогава? Кой си всъщност ти? Чертите ти не са гръцки.

Във втренчения му поглед се таеше неведома сила, която ме накара да протегна ръце към златния сърп на луната.

— Сам не зная защо правя всичко това — казах откровено аз. — Сам не зная кой съм… Знам единствено, че е настъпил мигът да потеглим в открито море — ти и аз.

— Да тръгваме тогава! — засмя се той и като пъхна ръка под мишницата ми, поведе ме направо при Дионисий.

— Нима не искаш да се простиш с хората тук? Да събереш някои вещи? — попитах с изумление аз.

— Не обичам прощални слова — отсече той.

— Правилно! — намеси се Дионисий. — Ако тръгнеш доброволно с мен, ще получиш много повече от това, което оставяш тук!

Микон поклати глава:

— Доброволно или насила — не е ли все едно? Да става каквото ми е писано!

И той се качи заедно с нас на кораба. Дионисий заповяда да бъде изсвирен сбор с морската раковина и скоро трите ни съда излязоха с гребане в открито море. Тънкият сърп на луната, безмилостната божествена девица, блестеше над главите ни, когато се отдалечавахме от пристана на острова на Целителя.