Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (13) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

3.

Когато настъпи утрото, всички видяха стълбовете дим над града — сигнал за персийската флота. Стотици неприятелски съдове бяха излезли в открито море през нощта в очакване на противника. Тръбейки с бойни рогове и раковини, ние тръгнахме насреща. Съгласно решението на съвета големите ни кораби плаваха в средата, а по-леките се намираха от двата ни фланга. Златният Милет се стопи в далечината. Но отначало не ни вървеше. Съдовете си пречеха взаимно и много гребци се оказаха със счупени гребла. Колкото по-близо бяха персите, толкова по-несигурно настъпваха корабите ни, сякаш се страхуваха да влязат в бой.

Първи се появиха финикийските кораби, блестящо обковани с мед и сребро, със страховити фигури на богове на носовете си. Сред вражеските съдове забелязахме и гръцки лодки от Кипър и други йонийски кораби. Финикийците тържествено принасяха йонийските пленници в жертва на боговете и лееха кръвта им зад борда, в морето.

Макар персийските съдове да не бяха малко, но и корабите на съюзените градове също бяха многобройни. От напуканите устни на гребците се лееха проклятия, ала и ободряващи, и насърчаващи викове. Ударите с бухалка по медния гонг ги караха да гребат в равномерен такт. Помня как гърлото ми пресъхна. Помня как стомахът ми се сви от страх. След това дочух грохот, звън на оръжие, настъпи хаос, усетих, че ме обливат потоци вода, и чух воплите на умиращите.

Първата атака завърши с победа за нас. По нареждане на Дионисий ние се движехме косо в тясната ивица между вражеските кораби и сякаш им излагахме ту десния, ту левия си хълбок. Но винаги успявахме да се обърнем навреме и да забием острието на носа във високия финикийски кораб, който не успяваше да отстъпи назад овреме. Хората му падаха в морето или на нашата палуба. Стрелите свистяха яростно във въздуха. Напрягахме всички сили, като гребяхме с веслата, само и само да не попаднем в капан и да успеем да потопим вражеския съд. По време на маневрите успяхме да ударим с кърмата си още един вражески кораб и воините, които скочиха на палубата ни, се хвърлиха към нашите. Петте ни кораба се оказаха обкръжени от вражеските съдове. Тогава гребците на Дионисий скочиха на палубата с оръжие в ръце, но много от тях паднаха, поразени от персийски стрели. В тази суматоха аз се оказах на палубата на финикийски кораб заедно с Дорией и скоро — сами не разбрахме как — корабът беше завзет. Хвърлихме статуята на чуждия бог в морето заедно с тези, на които не беше достигнала смелост да се бият до последния си дъх и да паднат бездиханни на окървавената палуба.

Уви, бяхме малобройна група и ни се наложи да оставим кораба да се носи безцелно със счупените си гребла. Когато сражението затихна, Дионисий изсвири с рога си знак за сбор. Отговориха му и от петте кораба и стана ясно, че сме успели да разкъсаме бойния ред на персите. Сближихме се и заплавахме заедно към мощните съдове от Милет, които се бяха врязали във вражеските кораби. Подиробеда, след като получи огромна пробойна, петдесетвесленият ни кораб бе потопен, а ние успяхме да завземем една финикийска бирема^[1]. Вдигнал бойните си знаци на този кораб, Дионисий се огледа удивено и възкликна:

— Това пък какво е?

Бяхме обкръжени от продънени и потъващи кораби, по водата плаваха трупове, а воините, които бяха останали живи, се носеха по вълните, хванати за дървени обломки и гребла. Йонийските съдове, които бяха длъжни да прикриват подстъпа към Ладе, бяха надули платна и се приближаваха към нас, готови да ни нападнат вероломно отзад.

Дионисий отбеляза:

— Те явно чакаха да видят как ще се развие сражението, а сега искат да направят услуга на персите, та да пощадят града им. Богинята на победата е отвърнала лицето си от Йония!

Но ние не се предадохме, а се сражавахме мъжествено, подчинявайки се на командите на Дионисий. Скоро изгубихме още два кораба, макар да успяхме да спасим останалите живи от екипажите им, тъй че имахме достатъчно воини за последните ни три съда. Дионисий, който не се доверяваше на финикийските роби-гребци, им заповяда да скочат в морето, след което успяхме да се откъснем от неприятеля и да излезем в открито море. Йонийските кораби бързаха на юг, а персите след тях. Най-сетне гръцките гребци имаха възможност да изразходват силите, които бяха трупали през многото седмици, когато се излежаваха на брега в сенките на навесите от платна.

Като участник в битката при Ладе би трябвало да мога да разказвам много за нея, но тогава не познавах все още морския бой и дори ми беше трудно да различавам корабите един от друг. Ала седмици след това и самите моряци се препираха, тъй като всеки помнеше боя по различен начин.

Моята неопитност ме накара да се удивя наистина, когато след някое време забелязах на палубата сандъци, пълни с монети, скъпи оръжейни трофеи, бокали за жертвоприношения, огърлици от скъпоценни камъни и други ценни вещи. Оказа се, че докато аз се бях сражавал не на живот, а на смърт, хората на Дионисий бяха намерили време да издирят всички тези ценности и да оберат пръстените и гривните на вражите трупове, като за по-бързо им бяха отрязвали пръстите или целите ръце.

Дионисий беше във възторг от финикийския кораб. Той галеше и почукваше по кедровата му обшивка, оглеждаше всяко помещение, разгледа внимателно дори и пейките на гребците:

— Ето това се казва кораб! Ако имах сто такива съда, аз с екипажа си от Фокея бих се превърнал в истински властелин на моретата!

Статуята на корабното божество той дори не докосна, напротив, след като му принесе жертви, се помоли:

— Помогни ми, о, финикийски боже! Който и да си ти — защити ни!

Остави всичко, както си беше, а финикийските щитове и бойни отличия разпредели между своите воини и на трите кораба. Но на носа на финикийския кораб заповяда да се изрисуват две огромни очи, за да не се изгуби дори и в най-отдалечени води.

Привечер морето около нас опустя, но Дионисий се страхуваше да се приближи към брега и заповяда на съдовете да плават близо един до друг, тъй че да чуваме плясъка на греблата, а гребците се сменяха по-често от обичайното.

От всички страни се носеха жалбите и стенанията на ранените. Нямахме никакви лекове, тъй че раните се почистваха само с морска вода и се намазваха със смола. Самият Дионисий имаше множество рани, а пък Дорией беше пострадал от страшен удар с весло по главата си. Шлемът му се беше пробил, та когато го сне от главата си, той изохка от болка — заедно с шлема се откъсна и парче от кожата с косата. Но след това се разсмя мъжки и каза, че има нужда повече от ковач, отколкото от лечител.

През печалната нощ, която последва, виждайки около себе си толкова много страдание, аз се срамувах, че бях останал невредим, и по страните ми се стичаха сълзи. Плачех за първи път от времето, когато Хераклит ме изхвърли от дома си и ме нарече неблагодарник. Хераклит не можеше да ми прости това, че и аз заедно с другите бях танцувал танца на свободата и бях помогнал на жителите на Ефес да прогонят Хермадор.

Изневиделица пред мен застана Дионисий. Той прокара ръка по страните ми и попита учудено:

— Защо плачеш сега, Турмс, ти, който се смееше по време на боя — когато смъртта косеше наоколо ни хората?

— Прости сълзите ми — отвърнах му аз. — И сам не зная защо се леят. Навярно не е защото йонийците изгубиха сражението. Не ми е жал и за самия мен. Но как да не плача, като си спомня изпълнения с благоухания въздух в дома на учителя ми! Виждам восъчните плочки, чувствам насмешливата мъдрост, която цареше там! Та той самият ми откри, че най-дългия път, който човек извървява, е пътят към себепознанието и никому не е писано да достигне до края му. Ето защо плача. — Притиснах силната ръка на Дионисий до бузата си и продължих да хленча: — Някога Диона ми подхвърли ябълка, на която беше изписано името й. И тази ябълка беше по-ценна за мен от цялата мъдрост на учителя ми. Заради нея аз кръжах в танца на свободата. Заради нея хвърлих горяща факла в храма на Кибела в Сарди. А сега проливам сълзи и нямам сили да си спомня лицето на Диона. Наистина, нищо не е постоянно, всеки миг всичко се променя. Променям се и аз. Всичко — даже земята и водата — се е родило от огъня и някой ден отново ще се превърне в огън. Самият бог — това е нощта и денят, зимата и лятото, гладът и пресищането. Затова и той е непостоянен — като тлеещо благоухание. С всеки нов мирис той получава ново име.

Дионисий докосна челото ми и попита угрижен:

— Да не са те ранили в главата? — Помириса въздуха, наплюнчи пръст, за да провери посоката на вятъра, заслуша се в плисъка на водата зад кърмата, огледа звездното небе и най-накрая каза: — Аз съм прост човек, но разбирам от морски течения и ветрове и знам как е построен корабът. Ако беше прост моряк, щях бързо-бързо да пресуша сълзите ти с камшика си. Но ти си ми приятел. Така че ти разрешавам да си избереш най-красивата огърлица от плячката ни — само и само да спреш да цивриш. Плачът ти ми действа по-лошо, отколкото бойният вик на персите.

В отговор го обсипах с проклятия.

— Можеш да хвърлиш огърлицата си в морето. Днес с меч и копие лиших от живот много себеподобни. Сенките им ме преследват. Студеният им дъх кара челото ми да леденее.

Дионисий се разсмя и обеща на следващия ден да принесе жертва на боговете в знак на примирението ни. След това ме изпрати да си легна на благоухаещото на смирна ложе на финикийския военачалник. Миризмата на смирна се смеси с вкуса на кръв, който усещах на устата си. Потънах в тежък сън, подобен на самата смърт. В този сън пред мен се изправи крилата, безплътна фигура, която сияеше с неописуема красота. Тя ми се усмихна пленително, но щом понечих да прегърна тялото й, видението избледня, изплъзна се от ръцете ми и изчезна.