Николай Теллалов
Слънце недосегаемо (9) (роман-изповед)

1.

Издишван, димът е бяло-сив, за разлика от струящия от цигарата, който е синкав. Поне така би се виждал на дневна светлина. Сега обаче липсват слънчеви лъчи… и може би ще липсват вечно… ако не настъпи някаква промяна. Поне някаква.

В мекото фосфоресциращо сияние на змейските люспи цветът на пушека е еднакъв. При всяко дръпване огънчето сякаш стопля държащите филтъра пръсти. Кожата по китката и нагоре до лакътя прилича на инкрустирана с късчета студена светлина. Тъкмо тя образува около Радослав мъждукащ пашкул, защита срещу тъмата в килията. Само докато гори цигарата, оранжево-червеното ѝ пламъче кара мрака да придобива обем.

Или, ако някой минава отвън по коридорите, светва окото на сабята — едничката му компания. Само че със сребърно-лъскавата халосия, уви, не можеш да поприказваш. Тя стърчи в средата на помещението, изправена на върха си, и се върти около собствената си ос. Вижда се само окото ѝ. Сабята бди. Не ѝ се приказва.

Радослав спокойно може да приеме, че няма друг приятел освен самотата.

Килията хич не е толкоз просторна, както би могло да се съди от екота на бавните стъпки, от кънтежа на звукове при неволното измърморване. Кухината приблизително е с размерите на два или три тираджийски фургона, от онези, хладилните. Одеве Радослав се напъваше да се сети за думата и уби времето в ядове, докато накрая от езика изскочи търсеното в паметта „рефрижератор“. Точно така. Рефрижератор, защото помещението е студено като хладилен камион. Всъщност, не — МНОГО по-студено. Тук е като в гробната камера, спотаена под основите на пирамида от древността.

Радослав не чувства студа, студът е безсилен срещу драконовата топлина на люспите. Заточеникът би могъл да издържи и на арктически мраз, ако трябва.

Добре че все пак не се налага.

Въздухът не помръдва, сух е, напоен с тъмнина и безвремие. Кислородът е малко, но нивото му се задържа стабилно, достатъчно. В случай на нужда, затворникът би могъл, без никаква вреда за себе си, да диша стократно по-ниска кислородна концентрация, дори и при понижено налягане. Змейската кожа ще насища човешката кръв с точно необходимото на организма количество животворящ газ.

Все пак, слава Богу, и това е излишно. Засега.

Могилната тишина, тя притеснява далеч повече. Но и с нея привикна, след като призова на помощ спомените за звуци, когато седи или лежи неподвижно. Когато пък се разхожда, шумовете на тялото и доспехите му изпълват затвора.

От някакъв момент нататък бе забелязал, че зад фона на безмълвието в килията виси инфразвукова завеса, създадена от изолиращото защитно поле. Докато все още отгатва присъствието на полето, повече осезателно, отколкото със слуха, може да не се притеснява за своята безопасност. А и лъснатата в благородството на метала сабя — нали е тук…

Така че, НАИСТИНА няма какво да го тревожи.

Освен скуката.

Тя се оказва неуязвима дори от пробуждащия се понякога страх, че избавление може и да не дойде.

Веднага щом усети пипалцата на отчаянието, Радослав започва да кръстосва килията. И за кой ли път си повтаря, че в краен случай, в най-лошия случай, подметките на рицарските ботуши ще променят геометрично-бабунестия релеф на пода, ще изтъркат плитки пътечки в плочите.

Дано не му е писано да го прави! Не смята да брадясва тук години!

Извънпространствието при Сфинксовете беше направо курорт, санаториум. Поне имаше НЯКАКВО небе, по дяволите. Сандат дракуле, както казват румънците…

Полиметалът на чизмите скърца по пода. Радослав гледа след стъпалата си. Мъжделивото фосфоресциране на драконовата кожа се носи с него, сякаш е извратена сянка. Той се чувства като гигантска светулка, съвсем забравила да мига, след като дързък безсърдечен хлапак ѝ е взел свободата, уловил я е в тясна консервна кутия.

Впрочем, затворът прилича на всичко друго, само не и на тенекиен контейнер.

Радослав е заобиколен не просто от някаква ламарина — такава би я разкъсал само със ръкавици! Градивният материал на зандана съперничи по своята твърдост, издръжливост и всички други технико-строителни характеристики с бронята му от биогенна диамантена стомана. Подът, по който стъпва, е съставен от многоъгълни плочки, подредени в сложен орнамент. Колкото и да са правилни геометрично, няма една с друга еднаква. В цялата мозайка Радослав вече е проследил дребни отклонения, известни дефекти, размествания, неправилности. Същото се забелязва и по стените. Ръбове и вдлъбнатини на места се разминават с по сантиметър-два, но съединителната тъкан запълва жилките на фугите — затворът е непроницаем.

Освен за малките порции въздух, перфектно пречистен, лишен от мирис и вкус, сякаш е синтетичен.

По дължината на затворническата камера стените са ту стръмно скосени, ту полегати. Вдлъбнати и изпъкнали участъци се редуват в правилен, но не съвършен ред. Вероятно и едва различимият над него таван е нагънат в сводове, плоскости, арки и сталактитни брадавици. Изобщо, стените са по-интересни от пода. Защото покрѝвните плочки по тях, най-малките от които могат да се закрият с длан, а от по-едрите би се получила хубава масичка за игра на карти — тия плочки не са толкова олющени и захабени. Шарките в тях са по-ясни. Радослав с часове се вглежда в онези късчета, които са осветени от змейските му люспи. В петънцата, чиито цветове не се разпознават под бледото сияние, той си измисля и търси всевъзможни образи, за забавление. В това отношение цялата килия е невероятно богат ермитаж от роршахови картини.

Единственото, с което Радослав може да сравни облицовъчния материал на затвора си, е кухината на костенурковата коруба… или може би черупка на някоя екзотична раковина… не, най-спонтанно плочките подсещат за костенурка. Приликата е далечна, но в тази костена кухина Радослав хем е затворен отвън, хем се е барикадирал отвътре.

Стените, подът, таванът, по повърхността и навътре — всичко това е особено здрава животинска костно-покривна система. Тя съчетава качествата на хитинова насекомешка кожа-екзоскелет, има общи неща с кокалите на самия Радослав, но най-много — с рицарската му броня. И с пясъчни дюни. Пясъкът е силициев оксид. Кремък. Кварц.

Ей такива работи — силициеви.

Това е най-успокояващо обстоятелство в цялата ситуация, колкото и парадоксално да звучи — че наоколо няма мъртъв камък, бетон или друг бездушен строителен материал. Радослав чувства — най-отчетливо при задрямване — бавния ритъм на живота, който тече в стените на камерата. Дългопериодичен, направо муден пулс вдъхва известна сигурност в нищожната бактерия Радослав, поражда у нея трескави скоротечни мечти — например често му се иска зертонът да се разбунтува срещу похитителите, да разкърши туловище, солидно даже в сравнение с египетските пирамиди, да се отърси от тях като от бълхи и…

Смешни блянове. Но поне дават повод да си размърда мозъка.

На допир корубата на зертона е по-гладка от външната му черупка.

Но нещо друго, не осезанието, а неназовимото змейско сетиво, напипва най-съществената отлика. И тя е — несъкрушимост.

И смъртен хлад.

Радослав всеки път отдръпва ръка, случи ли се да докосне с гола длан стената. Усещането е твърде неприятно.

Похитителите са залостили помещението повече от съвестно. Яко. Така че пленниците да не могат да избягат. Тоест не биха могли — теоретично.

Единственият останал затворник злорадно криви устни в мрачината. Удря тържествуващ юмрук в стената. В отговор — никакъв звук. Навярно така му се струва, но в изтръпващия ефект от докосването той разпознава страха на своите тъмничари.

Те не знаят какво да правят нататък. Нито биха могли да опитат нещо. Във всеки случай, вероятно са разбрали що е то да държиш тигър за опашката — ни да стискаш, ни да пуснеш!

Тигър? Ха-ха! Змей, копелета тъпи! ЗМЕЙ!

Усмивката му помръква.

Нищо не би могъл да направи сам. Виж, Алванд и Крилан, ако не бе силовото затворническо поле, биха изтърбушили облачната летяща крепост с опашките си като на шега, ама той…

Концентрира се.

Успява навреме да затвори очи. Чува и чувства трясък, през клепачите бързо блясва бяло, мирише на озон. Сетне с мрачно самодоволство разглежда опърлена от мълния костена плочка на стената. Не, той не е лесна плячка, дори сам воин.

Въздиша.

Все пак добре че магическият щит, който възпира проникването в килията отвън, още е тук.

Мамка му, колко е ТИХО! Рядко-рядко, но току звънне късо и тънко сабята — усетила е прекомерно близко враже присъствие. Как ли успява да сканира ПРЕЗ стените, подсилени от енергийния щит отвътре и вероятностното поле отвън? Хм. Напоследък не се е обаждала де. На ония оттатък явно им е писнало да дебнат. Турили са сигнализация и се скатават.

Чакат.

Радослав поглажда с пръст гривната-хронометър на лявата китка. В мозъка се оформя знаенето за изминалите дни и часове от мига на попадането в този капан.

Доста станаха вече. Ох, бързо лети времето в това негово състояние. Ала недостатъчно бързо. Вече му се пуши до полуда. Само че докато е такъв, не би могъл да се наслади на тютюна, само ще изхаби цигарата. Още малко търпение — до следващия отлив бавно времеделене.

Радослав сяда и кръстосва крака. Има да избере дали да поспи, или да зяпа текстурата на вътрешната коруба. Не му се спи, а взирането в шарките му е омръзнало до гуша. Да можеха да поиграят шах с Крилан… ех, Крилан.

Хмък.

Обаче, как само започна запознанството с този невероятен змей посред клокочещо бойно поле! И после…

Ухилва се неволно. Затваря за удобство очи и споменът потича като от лъча на тракащ прожекционен апарат върху небрежно опънат екранен чаршаф.

Времето пълзи край фосфоресциращата фигура, сгушена нейде из недрата на отвлечения шаркански замък. Времето пълзи, споменът тече…