Николай Теллалов
Слънце недосегаемо (7) (роман-изповед)

Походните колони стигнаха до морето. Миризмата на паника в потта на стотици хиляди въоръжени същества вече се бе разсеяла, но сега, наред с потръпването от стъпките им, ромона от дишането и от триещ се метал и кожа, над тях витаеха смут и глухо безпокойство. Малцина кашепци някога бяха изпитвали това чувство на тревожно, неизвестно и заплашително бъдеще.

Затова мълчаха и дори се стараеха да си поемат дъх по-тихо, да вървят по-внимателно — неизбежният шум от собственото им придвижване ги стряскаше.

Ала все пак имаше от какво да се почувстват обнадеждени. Бе знак, от който през плъкове и легиони премина въздишка и се превърна във вятър. А после, поради навика си да благоговеят в тишина пред поличбите, станаха толкова тихи, колкото бе възможно, даже и свръх това.

Радослав също се стараеше да следва примера на другарите си, но далеч по-слисано от тях мигаше към тъмното небе, където бледо, но достатъчно различимо трепкаше като огромен байрак деветоцветна дъга. Тъкмо тя предизвика преминалия като бриз шепот:

„Шаркан, шаркан!“

Предутринната тъма се разлюля в мъглата, родена от огромния брой топли тела. Аравите подушиха сол и водорасли. Скоро, през неспирното бучене-ромон-съсък на собствения си вървеж, дочуха и равномерния тътен на прибоя, след него и плисък на речни бързеи. Покрай тях мъглата се слегна, натежа. Колоните вече я газеха като все по-различима в червената янкулова зора безтегловна прежда.

Кълбестите пари ту се издигаха, ту ставаха по-плитки. Войниците потъваха в тях, а отгоре стърчаха само копията и навитите около прътовете си знамена, алебардите и гребените по шлемовете на кавалеристите. Звуците се попиваха в призрачните нишки, но те започваха вече да изтъняват, а сетне изведнъж здрачът се изпълни с оранжева светлина. По-твърдата почва стана песъчливо-камениста и колоните като привидения изникнаха на пристанището. Забавиха се пред поклащащи се понтони, край които под маскировъчни козирки светеха бордовите фенери на морски кораби.

Дичо не схвана веднага какво вижда над безкрайните гърбици шлемове и четината остриета. После разпозна тясно устие на река, образуващо малък залив… дали беше „малък“? Мрежата салове, даващи достъп до всички плавателни съдове, акостирали в очакване на войската, скриваше водата под себе си. Колоните се разделяха и тръгваха по тежко скърцащите понтони… Не! Заливът изобщо не бе толкова малък! Въпреки че утрото тъкмо начеваше да превръща сивото в червеникаво, ярките петна от факли и фенери сякаш сгъстиха тъмнината и ограничиха цялостната картина — отгатваха се мачти, въжета, пестеливо озарени сигнални знаменца, отблясък по оръжия и брони…

Невероятно прецизната организация за сетен път порази Радослав. Без никакво бавене полковете запъплиха по саловете — право към предназначените за тях кораби. Квирините полугласно насочваха подразделенията. Кой знае защо, барабаните бяха млъкнали отдавна, тръбачите също не се обаждаха. Дичо различи тихи пиукащи свирки и тогава забеляза, че по корабите цари мълчалива суетня.

Отвътре, от средата на плаващото пристанище, гледката се оказа още по-внушителна. Тъмна вода се плискаше под дъсчените палуби на саловете, вълните леко ги поклащаха. Гората копия и многоглави брадви сякаш се сниши като трева пред джунглата мачти, оплетена от лианите на такелажа. Отляво и отдясно се извисяваха тъмни бордове на галеони, галери, корвети, катамарани, в пролуките се разкриваха смътни очертания на още и още кораби, задръстили рейда на залива. Факелни отражения играеха и се раздробяваха в откритото море…

Потресен, Радослав отведнъж спря. Хрумна му мисъл, която го уплаши — ами ако противникът удари залива?! Нека да не е ракетно нападение, нека са обикновени гюлета! Но ако пуснат и нажежени снаряди за предизвикване на пожари, или от онези, морските, свързани с верига, замислени да късат платна и да трошат мачти!…

Усети беззлобно смушкване в гърба, придружено със съвет да внимава къде стъпва.

Дружината подмина галеон, по траповете на който се катереха пехотинци и изчезваха в трюма му.

Дичо шепнешком сподели опасенията си с Пагар. Граморът само вдигна пръст нагоре и окуражаващо тупна другаря си по рамото.

В просветляващото и все по-беззвездно небе кръстосваха въздушни кораби.

Дванадесетникът предаде заповед от дургхина да свият наляво. Покрай раменете на предните отряди Радослав мерна вертикално вдигнатите весла на очакващата ги галера. Чу как чизмо-сандалите на войниците затропаха по мостчетата.

От борда екипажът на кораба разменяше с дружинния квирин и пеоните глъхнещи от тупурдията реплики. Уморен от впечатления, Дичо даже не можа да се развълнува от вида на моряците.

Бяха хора. В светли ризи без ръкави, къси шалвари до под коляното, тюрбани на главите. Не успя да разгледа лицата им — трябваше да внимава да не падне от мостчето, но му се стори, че приличат на самодиви.

— Качвайте се и се настанявайте на пейките по средната линия на втора палуба. Качвайте се и се настанявайте… — с монотонен глас повтаряше пеонът на преминаващите покрай него войници.

Редица по редица дружината стъпваше на борда. Със свити лакти Радослав мина по дъските на горната палуба и хлътна заедно с другите в трюма. Вътре беше тясно, извитите дървени ребра на галерата се сключваха над главите им като скелет на истинско водно чудовище. Грамадната риба миришеше на смола и пресни стърготини. Мъждиви магически фенери едва ориентираха бранниците. Сумракът се клатушкаше, сякаш погълналият ги левиатан дишаше.

— Насам, насам! — със странен акцент рече някой отгоре.

Войниците продължаваха да се спускат в дъсчената утроба на галерата. От двете им страни оставаха познаващите се по куките за закачане на веслата пейки на гребците. Първите бойци стигнаха края на полутрюма. Не можеше да се разбере дали се намират под носа на кораба или под кърмата му. Май този съд бе двупосочен.

— Пуснете седалките от стените! — чу се отново гласът, който доста небрежно произнасяше граморските думи.

Пехотинците се подчиниха и тежко се отпуснаха върху дъските. Над тях като глухи барабани думкаха стъпките на други бранници. Радослав, Пбгаркх и още двамина грамори се настаниха. Седналите преди тях можеха да излязат само ако стъпеха на раменете им. Сядащите в момента ги затапиха по същия начин. Дружината се натикваше като цаца в консервна кутия. Вече заелите местата си войници предпазливо се въртяха, отпускаха ремъци, поставяха зачохлени оръжия между коленете и се подпираха на тях, поради липсата на облегалки. Някъде отзад избълбука манерка, отстрани някой тихо заговори с чифтака си, друг шумно си пое дъх, трети сдържано кихна… Дружината приключи с разполагането — натоварихме се! — и за кратко настъпи глуха тишина.

После изтропаха стъпките на моряка, който им бе показал къде да се разположат. Дичо зърна само краката му, обути във високи сандали, каквито преди не бе виждал — горните ремъци пристягаха шалварите под коленете. Матросът тихичко мърмореше под носа си нещо като „Добре, добре“, сякаш отмяташе как са се справили пехотинците. Сетне той прескочи дъсчената траншея на полутрюма, развяха се предници на елек, над граморските шлемове се люшна кривата му къса сабя с широко острие. Морякът продължи по пътеката с местата за гребците и почти на четири крака се покатери по стълбата. Отгоре се дочу гласът му, но този път езикът бе съвършено непознат.

Дичо се опита да свали шлема си, но лактите му опираха Пагар от едната страна и борда от другата. Затова последва примера на другарите си — сложи лакът на късата странична дръжка на брадвомеча си и подпря бронирано чело на изправеното оръжие. Козирката на шлема леко чукна острието на алебардата през брезента на калъфа. Радослав потисна въздишка и си забрани да мисли за нападение срещу флота. Притвори очи.

Над главите им отново забумтяха стъпки — галерата товареше нови войници.

* * *

Дрямката му бе секната от изблик на паника. Дичо подрипна на място и едва не извика — отвън бучеше вода! Грохот на водопад?!

— Висоководието, приятелю — обади се Пагар успокояващо. — Приливът.

Репликата не подейства веднага на нервите му. Той се сви, стегна се — неразсънен, бездумен, объркан, с представата за тъмна водна стена, която захлупва галерата, издавя заклещените в недрата ѝ войници като кутрета в торба, а сетне разбива съда на трески…

Змейските люспи останаха равнодушни към човешките страхове, но от тях дойде усещането за движение. Минута по-късно корабът съвсем осезаемо се люшна и Радослав стисна дръжката на алебардата. Неколцина от отряда със съскане поеха въздух през зъби.

Техният преглътнат страх го застави да се вземе в ръце. Съсредоточи се.

Галерата се плъзгаше, вода шумеше под краката и отстрани, зад обшивката на борда. Дружно скръцнаха весла от двете страни на полутрюма. Плясък. Шушнене на пяна. Тласък. Още един. Корабът набираше скорост. Отгоре притичаха двама или трима, изплющя платнище, забучаха въжета като обтегнати струни на контрабас. Къси подвиквания. Нещо хорово мучеше… не… аха. Бяха гребците — пееха, навярно със стиснати устни, някаква мелодия без думи. Ритмично шляпаха веслата, изквичаваше дърво върху желязо. Галерата ускоряваше. Дичо усети, че е с гръб към посоката на движение.

— Дълго ли спах, Гари?

— Няма и четвърт ури, Расуау. Тръгнахме… — в гласа на грамора се усещаше и възторг, и страх. Очите му по котешки проблеснаха, отразили светлик от окачения фенер, който се клатушкаше като махало.

Радослав почеса брадичка в яката на нагръдника си и нарочно високо и безгрижно произнесе:

— Някой да ме събуди, като стигнем!

След малка пауза от всички страни се донесе кикот. Вече унасяйки се, той се почуди какво пък толкова смешно е казал.

* * *

Проспа не повече от два, най-много три часа. Събуди се схванат, всичко наоколо му се струваше изтъкано от неудобство, разпокъсано и нереално. Под клепачите си сякаш имаше пясък, страшно му се ходеше по малка нужда.

Докато се чудеше кое от двете да направи — да се измъкне навън или да поиска кофа, а това със сигурност пак щеше да предизвика веселие, — квирините започнаха да извеждат нагоре групички от по няколко души, за да се поразтъпчат.

Той изтрая да дойде редът му, на палубата примижа от дневната светлина… и забрави за физиологичните си потребности.

От хоризонт до хоризонт морето навред бе запълнено с кораби. Пъстрееха ветрила, по такелажи се катереха чевръсти матроси, пляскаха стотици и хиляди весла, плющяха знамена. Над мачтата на техния кораб се развяваше син вимпел с бяла озъбена акула и пришити бронзови звънчета. В солената свежест на въздуха отекваха гласове, барабанни и тръбни сигнали. Повърхността се преливаше от аквамарин към зелен нефрит с жилки искряща пяна, намножавана и браздена от всевъзможни съдове. Издуваха платна тромави наглед салове като „Кон Тики“, някои от плаващите платформи бяха съединени в цели композиции, огъващи се в такт с вълните; цепеха водната шир внушителни многопалубни галеони, бръмчаха белонски шлепове, следвани от пасажи кожени лодки; и още безчет други — двуноси галери като тяхната, изящни катамарани, тумбести тръстикови кораби, бързоходни фрегати, очевидно предназначени за охрана…

Сред пухкави облачета в теменуженото небе плуваха като отражение на морската флота армади ветроплани. Сякаш на корабите им бе тясно в океана и половината бяха литнали нагоре. А още по-високо личаха инверсионни следи от някакви други апарати. Отново белонци?

Заслепиха го слънчеви зайчета. Безплътните бързачета гъделичкаха водната повърхност навсякъде. Златно сияние от изток подсказа на Дичо, че бе спал доста повече от три-четири ури, което го подсети за…

За тоалетна служеше оградена с брезент делва, която за негова изненада не миришеше. Гнусливо, но и любопитно той надникна в нея. Смръщи се. Стори му се, че на дъното шават плоски лигави твари и поглъщат отпадъците. Хм… би могло и направо в морето, но пък…

Облекчен и с облекчение, Радослав се отдалечи от тоалетната и се облегна на фалшборда, като предвидливо се улови за едно от обтегнатите въжета. Погледна във водата… и потръпна — първо от страх, даже неволно отстъпи назад, а после от възхищение.

Морето бе прозрачно. И в дълбините му се виждаше подводният ескорт на флота.

В свитата имаше стада делфини, които следваха опашките на малки групи косатки и от време на време изскачаха на повърхността. На тласъци се движеха обтекаеми раковини, грамадни може би колкото единичните салове „кон-тики“. И, най-стряскащите подразделения от силите на Армия Океан — огромни свирепи акули. Стъкмени със сбруя като коне, страшилищата носеха ездачи, някои теглеха подводни шлепове. Морските хищници разпориха с перки повърхността, а от букета струйки и пяна, право в лицето на пехотинеца се втренчиха изпъкналите прозрачни очи на един от повелителите на акулите.

Ихтиандърът направи гримаса и Дичо усети полъх на телепатично приветствие… сетне подводната охрана се спусна в зеленикавата бездна.

* * *

Плаването продължи почти два сола.

Извеждаха пехотинците на палубата, където им уплътняваха времето с упражнения, свързани с десанта, или ги пращаха да сменят гребците. Първата привечер вълнението се засили, ала малко след залеза отново утихна. Въпреки това граморите не спряха да се мажат под носа с мехлеми, за да превъзмогнат пристъпите на морска болест.

Радослав зърна акуловите водачи още веднъж. Човекоподобните амфибии бяха с дълги опашки и необикновено изящни. Те плуваха подобно на тритони, извивайки цялото си тяло. Издаваха тихи жабешки звуци. И определено обичаха да играят с делфините. Бяха чудата и прелестна гледка…

Нощем фенерите на въздушното прикритие трепкаха ведно със звездните рояци. Понякога на небосклона се виждаха огнени драскотини от метеори… или патрулиращи змейове. По целия кръгозор мигаха сигналните светлини на флота, под полегатите вълни пробягваха фосфоресциращи сенки. Веслата раждаха от водната плът студени зеленикави искри, проблясваше и пяната пред вълнорезите на кораби. В тези часове ставаше тихо, всеки се умълчаваше, пленен от величието на гледката, почти потиснат от размаха на това, в което участваше. Армадата се плъзгаше в звезден океан и самите те бяха звезди, тънки иглени върхове светлина, трептящи струнни лъчи на предалечни чужди слънца.

Ако не бяха заповедите да се почива, Дичо би пожертвал всеки миг от съня си — само да гледа и гледа това до болка красиво великолепие, още по-ненагледно заради своята несъвместимост с онова, което ги чакаше. Войната.

Войната с нейната кал, злоба, кръв и изкормени агонизиращи тела.

* * *

Седеше на носа на галерата, вкопчен във въжетата и надвесен над бягащите назад вълни. Наслаждаваше се на скоростта. Току-що го бяха изгонили от веслата — всички войници искаха да поизгорят малко енергия и да се разкършат.

Той стопи малко време в беседа с борейските моряци. Е, силно казано беседа — само капитанът знаеше граморски, но пък беше постоянно зает. Земеморците гледаха с любопитство и симпатия странния войник, ала езиковата бариера не им позволяваше да поприказват истински. Пробваха няколко диалекта и останаха разочаровани, че не ги разбира.

От своя страна Дичо също намираше за симпатични кашепските хора. Извън всякакво съмнение, биологически те бяха напълно идентични с него самия. Високи и доста добре сложени, с правилни черти на лицата. Не можеше да определи към коя раса принадлежат, приличаха му на мелези, хармонично съчетали в себе си както европеидни, така и монголоидни и негроидни белези.

За съжаление, моряците също като капитана имаха работа в повече. Бяха едва шестима, но пък изглеждаха колоритно за шестнайсет. Носеха ярки обеци и гердани. Татуираха се с руни, които сочеха на Радослав и му ги четяха звук по звук като същински букви. Без никакво усилие произнесоха правилно името му и се усмихваха, когато ги приветстваше.

Естествено, най-вече „говореха“ за войната. Докато се мъчеха да му разправят за островите си и превзелите ги орди, за това колко кораби и войска са събрали самите те в подкрепа на Северната и другите обединени армии, Дичо се сблъска с откритието, че борейците не употребяват дузини за смятане. Служеха си с двайсетици — по броя на всичките си пръсти по ръцете и краката. Загледан във вълнореза, той си спомни как докосваха меча му и със зверски гримаси правеха жест с реброто на дланта през гърлата, сочейки на северозапад, където се намираше врагът, поробил тяхната родина.

Радослав потрепери и се помъчи да се отвлече от мрачните картини, които предстояха да се сбъднат, щом стъпеха на сушата…

На половин разтег пред носа на галерата като неуморим лоцман плуваше бял делфин.

Дичо усети зад гърба си познато присъствие. Въздъхна и стъпи на палубата. Косо погледна дванадесетника, който бе застанал до него и също се любуваше на морето.

— Време ли е да слизам в трюма, Ндран?

— След малко, Расуау…

— Нещо искаш да ми кажеш?

Отрядникът пъхна припряно в ръката му нещо хладно.

— Какво е това?

Бе медальон, подобен на гилза.

— Не го отваряй — предупреди квиринът. — Вътре има нокът, напоен с Мъртва вода. Дадоха ни го шарканите.

Радослав преглътна.

— С каква цел?

Ндран го погледна в очите.

— Отрова, Расуау. Ако се случи да те пленят, само туй е спасението. Инак ще те превърнат в сив мъртвак, душата ти ще стане колни. Змейовете казаха, че ще се постараят такова нещо да се не случва, ала невъзможно е да се предвиди всичко. Затова, ако друг изход не остане… с Мъртвата вода ще освободиш душата си от лапите на атъланите. Не ще ти я отнемат!

— Толкова ли е зле да си пленник при тях? — промърмори Дичо, като стисна металната тръбичка в юмрук.

— Още по-зле е.

Той умислено прибра медальона в пазвата си. Не бе сигурен какво означава „спасяване на душата от отнемане“. Но изглеждаше наистина разумно — ако противникът има навика да подлага военнопленниците на изтезания… Ох, проклето да е… Ако още в началото бе усвоил езика, нямаше сега да има гатанки, за чието разбулване вече му липсваше хъс да разпитва. Войната, смъртта и сраженията неумолимо се приближаваха към него — имаше ли смисъл? Навярно имаше. Но силите му за това бяха изчерпани…

Предстоящото близко бъдеще го сковаваше.

— Добре, отрядник. Щом ме съветваш…

— Искам да ти предложа още нещо, Расуау.

— Какво?

— Това.

На дланта на грамора лежеше метална руна — „абзу“. Според подредбата на писмените знаци на кашепската азбука-пиктограматика, това бе дясна производна на „основната“ руна.

— Искам да станеш резервен знаменосец, Расуау. Мой пеон.

Дичо измига.

— Ами… Гари?

— Пбгаркх остава твой чифтак. Но ако загина в бой, добре е ти да ме заместиш.

Белият делфин се премяташе жизнерадостно пред галерата, спазвайки дистанцията.

— Ммм… Ндран, от мен не става командир. Знам го от опит. Бил съм войник в Горната земя. Прощавай, но отказвам.

— Не бързай, Расуау. Помисли. Имаш много важно предимство пред всички останали. Даже се питах дали да не те пратя като пеон при арай-квирина или даже в свитата на ирмина… Искаш ли?

— Ъ… Пеон?

— Познаваш борейците. А от Горната земя знаеш оръжия като боен газ и Слънчев чук. Сега казваш, че си бил ратник у дома си…

— Редовна военна служба, Ндран, нищо особено — възрази Дичо. — Тук научих много повече за воинския занаят… Там по-често държах кирка и лопата, отколкото автомат.

Квиринът не обърна внимание на опита му да омаловажи нещата.

— УМЪТ и СЪРЦЕТО ти са подготвени, Расуау. Подготвени към враг като атъланите. Дори да си бил обозник в Горната земя, сигурно си използвал огнен смъртомет… И навярно по-добре от повечето ни воини имаш представа как може да мисли врагът, защото си от сродна с атъланите раса. Затова трябва да си квирин или поне пеон-съветник!

Загледан в тялото на делфина, Радослав не смееше да се обърне към отрядника.

Изведнъж му бяха просветнали няколко неща наведнъж. Ндрангнекх преливаше от съчувствие. Очевидно според неговата преценка на Дичо му предстоеше да воюва против свои сънародници. И затова искаше да го повиши! Не да го арестува като заподозрян в шпионаж! И никой от съратниците му в отряда, които се радваха на „отпушения му език“, с нищичко не показа, че изпитва към него недоверие, че го подозира в подмолност!

За пореден път бе научил нещо важно за граморите — че психиката им наистина е различна от средночовешката. И че са доста деликатни — или поне онези от тях, които ставаха за младши лейтенанти като Ндран.

И така — пеон… В щаба. Далеч от кръвта. Няма да разпаря кореми и да сече глави. Няма да убива — не и със собствените си ръце. Няма и самият той да… да загине, нека си го каже направо. Тоест — по-малко вероятно е. Съвсем изгодно предложение…

Направо блестящо.

Радослав поклати глава:

— Не, отрядник. Благодаря ти, само че трябва… да се бия. Рамо до рамо с вас.

„Макар да не знам точно защо, но трябва, Ндран“ — добави наум.

След дълго мълчание дванадесетникът рече:

— Руната-звание е у мен. Съдбата е твоя, ти избираш. Няма късен избор. Но ако останеш в отряда… всички ще сме горди, Расуау. Да се бием рамо до рамо. Или под твое командване като квирин от пехану! — добави бързо. Сетне плесна с длани. — Май е време да излязат и другите навън, приятелю Расуау!

— А може ли да ида на веслата?

— Като ти дойде ред, разбира се! — отвърна без сянка от усмивка квиринът.

* * *

Приливната вълна абсолютно точно отговаряше на представите на Радослав: стена от тъмна вода с едва разпенен гребен. Именно тя понесе десанта към брега.

Дичо не вярваше, че в такъв момент ще му се иска да пищи неистово, и то не от възторг.

Пълната тройка луни сияеше над главите на настъпващите, планините на остров Дилмун от Борейския архипелаг се криеха в облачна шапка, оцветена в кърваво от изгряващия Янкул. Червеното слънце хвърляше мрачни лъчи откъм гърба на десанта.

Още преди да достигнат приливната зона, капитанът нареди на дежурните гребци да изоставят веслата. Моряците откачиха киловете от дънището на корпуса и ги зарязаха на произвола на морската стихия. После свиха платната и отсякоха мачтите — тъкмо навреме, първата вълна на прилива пое галерата върху снагата си.

Плоскодънният кораб летеше към брега в мантия от съскаща пяна като изгубена дъска за сърф. Всички войници бяха изкарани по тревога на горната палуба с готови за бой оръжия и в пълни доспехи. Повечето коленичиха на дека, здраво стиснали челюсти под шлемовете. Отляво и отдясно, отпред и отзад се плъзгаха останалите десантни кораби. Все още далеч, но с всеки миг по-близо, там, където ревеше прибоят, изтрещяваха експлозии, пламваха и угасваха огневите точки на отбраната. Ала най-отчетливо откъм брега се донасяше неистов и страшен върколашки вой.

Капитанът се провикна, без да щади гърлото си:

— Внимавай! Напред три педи!

Войниците припълзяха към носа, балансирайки галерата.

— Лакът ляво на борд! Крачка назад! Стой така!

От острова светна зеленикав лъч и моментално след това съсирек от звездна жар се шмугна по лъча като по жица. Гейзер от пара литна далеч отзад и отляво. Избоботи тъпият удар на взрива, превърна се в къс водопаден шум. Никой не посмя да се обърне, бранниците потулиха глави между раменете. Тутакси една въздушна гемия стовари облак подсилени със заклинание стрели в залива.

— Две крачки напред и вдясно! Леко, назад! Стой така!… Внимавай!!!

Отдясно внезапно се чу страшен вопъл от множество гърла. Всички трепнаха. Съседната галера се преметна встрани по гребена на вълната и от нея се посипаха войници. Корпусът ѝ на мига стана на трески.

— Надясно! Още! Върни се назад! Стой така!

Дичо стисна влажната дръжка на алебардата — дали от пръските морска вода, дали от изпотените му длани… Ала колкото и здраво да държеше оръжието, не укроти треперенето на ръцете си. Не смееше да отклони взор, но с ъгъла на очите виждаше картината на крушението — уви, с подробности, които не би желал да зърне. Грохотът на вълните заглушаваше виковете на давещите се.

Но ето че също така внезапно от тъмночервеното небе към разпадащата се съседна галера се спусна ветролет, от кила-елерон на който провисна спасителна мрежа.

Брегът отпред препускаше право в зениците на Радослав — приливът настъпваше, а заедно с него връхлиташе яростната войнишка вълна, яхнала стихията.

— Внимавай! Три разтега под кила! Малко напред! Готови… Сега!!!

Крайбрежните камъни застъргаха дъното на кораба толкова осезаемо, сякаш раздираха коремите на десантиращите. Трясък!

… студена разпенена вода удари дружините в гърба, покривайки острите скали, над които бяха прескочили заедно с вълната. Палубата се раздруса и изчезна изпод краката, мнозина бойци извикаха от моментна уплаха. Обезсиленият океански вал отми атакуващите от разтрошената галера и ги изхвърли на брега.

Водовъртеж грабна Радослав, оглуши го, потопи главата му, в ушите забълбука, коленете се удариха в нещо твърдо, той се претърколи и остатъците от вълната преляха около него. Наситен със звуци въздух нахлу в устата му.

— Напред напред напред!

Вече крещяха квирините, не борейските мореходци.

Изтърсени върху брега като раци от каца, пехотинците припряно скачаха на нозе или трескаво пълзяха напред, далеч от линията на прибоя, за да не ги повлече водата обратно, където отломките, заедно със следващите талази настъпващи орди, щяха да ги смажат.

Заслепени от светкавичната въртележка, от плисналите в очите им солени пръски, атакуващите се ориентираха единствено по слух, осланяйки се на лумкащите от безопасната суша барабани и тръбни призиви:

„Насам насам насам!“

Дичо се опомни за кратко едва на стотина или повече крачки от прибоя. Дружината спешно се строяваше в походна фаланга за евентуален насрещен бой. Той успя да се обърне за малко.

От кипящата морска пяна на брега изпълзяваха нови безредни тълпи, по петите ги следваха високи тътнещи вълни, отрупани с галери, шлепове и парчета от кораби. В бръснещ полет над прилива се шмугваха въздушни гемии, които люлееха пълни с крушенци мрежи…

Дъхът му секна — нещастниците, току-що изхвърлени на брега, всеки миг щяха да бъдат пометени от водните лавини!

Нов удар на прибоя не успя да застигне десантиращите, които подтичваха някак смешно, но пък се откопчиха от розово-черната пяна, в хаоса на която се премятаха нови разпилени дружини.

— Бегом! — изрева колкото му глас държи дванадесетникът и Радослав усети, че е благодарен, задето го откъснаха от кошмарната, омайваща, откачена и абсурдна гледка.

— Напред!

Напред — по стръмни дюни. Напред — затъващи в пясъка. Войниците преметнаха оръжия и щитове на гръб и препуснаха нагоре по склона, издълбан от високите кашепски приливи, на четири крака. Без да се замисли, Дичо последва примера им. Не го биваше много в маймунски бяг, но по стръмното се оказа удобно даже с неговите, човешки къси ръце. Предните, сполучили да се покатерят горе, протягаха дръжките на копията и алебардите си, изтегляйки изоставащите.

Напред! Напред — плюейки вода и пясък. Напред — жвакащи с подгизналите си дрехи, дрънкащи с доспехите. Напред — изтръгвайки нозе от сипкавите дюни. Напред — с усещането, че ей сега ще долети изневиделица последната точка на твоята орисия, във вид на куршум, стрела, шрапнел, ракета, лъч от бластер, плазмен пакет или Райко знае каква гадост… напред!

Запъхтяна, дружината най-сетне стъпи на по-твърда почва и се скупчи да си поеме дъх.

Обленият с ръждива светлина бряг гъмжеше от войска. Отзад гърмеше и съскаше приливът, отпред остро звънкаше и виеше сражението. Ала полковите барабани и тръби не зовяха в битка.

Втората вълна на десанта застина.

Радослав оправи шлема си, озърна се за Пагар, после източи шия като гъсок.

Отрядът бе приклекнал на едно коляно в очакване на команда. Стръмните хълмове на остров Дилмун чезнеха в ниски облаци. Тук и там догаряха храсталаци. Потокът войници от първия ешелон се всмукваше в тесни проходи между хълмовете, върху чиито склонове тъмнееше гора. Сред дърветата святкаха оръжия.

Квиринът и знаменосецът разглеждаха пергаментни свитъци, хвърлени им в движение от вестоносец, яздещ подскачащо като заек грзу. Когато се отдалечи, по него откриха стрелба с лъчево оръжие или трасиращи куршуми, но грифонът им избяга с лудешки зиг-заг, вестоносецът се сля с гърба на животното, а секунди по-късно огневата точка се задави и млъкна. Инстинктивно свели гърбове, легионерите отново вирнаха глави.

Отляво, на около хвърлей и нещо, имаше огромен окоп с висок бруствер от чували, пънове и камъни. От по-плитките краища на трапа се подаваха върхове на шлемове с белите пискюли на Първи легион. Но чевръстата им шетня не беше бой — те прехвърляха барикадата от другата страна на окопа, сякаш се подготвяха за отбрана. Появиха се тежкострелци, надвесиха се над другарите си, почнаха да монтират триножници и да качват върху тях залпови арбалетни оръдия, които много скоро настръхнаха и се озъбиха със снопове остриета към вътрешността на острова. Колобър-артилерист докосна жилата, заредени в единия копиемет, и по тях засияха жълто-зелени пламъчета. Секунда — и копията с фучене и искри излетяха като огнени метеори, изгубвайки се във високия слой мъгла.

Съвещанието на командирите приключи.

— Отряд Гръб! Заеми място в колона! Напред, леко бегом!

Дружината се вля в тълпите. Кратко блъскане, Дичо изпсува. Мярна непознати муцуни. За миг се уплаши, че се е изгубил. После забеляза значките на другите подразделения — бяха от неговата арава. Проби си път към своя отряд, влачен от колоната като в лудешки поток. Екнаха барабани и въдвориха ред заедно с пресипналите вече младши командири.

В бърз марш чизмите на войниците затупкаха по стръмен павиран път между хълмовете. Навлязоха в гората, по друма шумоляха окапали листа. Край дънерите на дърветата се валяха купища сиви боклуци, вероятно изхвърлени платнища…

Хлъцна, когато разбра, че това са изблъскани от пътя трупове. Купища мъртъвци. По лявата страна на друма, насреща им, по посока към брега, се точеше тънка рехава колона санитари с носилки и колички. Пристъпваха леко ранени.

Над знамена и копия, чупейки високите клонки, издрънчаха вериги на ветролет. От портовете-амбразури в борда, както и от палубата, зловещо пееха тетиви, свистяха пламтящи стрели. Хвъркатата фрегата плюеше смърт, обстрелвайки някаква цел далеч напред по пътя. Точно натам, към пъклото на битката, бързаше тройаравата на Радослав. Вероятно челните плъкове на легиона се бяха сблъскали със силна съпротива…

Сърцето на Дичо гърмеше сякаш по-силно от барабаните.

Ндрангнекх в движение масажираше гръкляна си и пиеше очевидно неприятен на вкус илач. Готвеше се отново да крещи заповеди — на бойното поле.

По кожата на не един легионер полазиха студени мравки. Радослав забеляза колегите си да потръпват, някои обилно се потяха. И в същото време пробваха с нокът остро ли са наточили брадвомечовете си… Машинално провери и той.

Бръснач.

Сега ще видим имаше ли полза от всички тренировки и учения.

За щастие обаче, когато аравата пристигна на предната гореща линия, боят бе свършил. Въпреки това дружините се разгърнаха във фаланги веднага щом излязоха на сравнително плоското мъгливо плато. Съмваше се, но заради облаците оставаше сумрачно, ръждиво-сивкаво, без сенки. Легионът подмина опожарените укрепления, в които сега шетаха победителите — арави с бели и сини знамена.

Ортски отряди влачеха с грамадни гребла вражески трупове, накамарявайки ги във високи по разтег и нещо купчини.

Имаше и „повече от желаното“ ранени съратници от белите и сините легионери.

Отпред гръмна тръба, запригласяха ѝ други. Продължавай марша!

Изминаха още няколко връста. Развидели се, но мъглата продължаваше да забулва околността. От бялото се появи ирмин-пеон и предаде нареждане да спрат и да копаят окопи. Дружините се заровиха в земята от двете страни на пътя, заеха позиции за почивка, за евентуална отбрана при контраудар и прикритие на следващата вълна от настъплението.

Дичо не успя да изчовърка земята и на една копка дълбочина, защото довтасаха неколцина едрички белонци, модифицирани като попови прасета. След тези живи земекопни машини двамата с грамора просто се свлякоха в траншеята, заемайки местата си според ранга, и задрямаха, докато обозниците разполагаха каруците си във временна стена.

* * *

Нахлуването в Земемория премина успешно първия си етап. Твърде малко от периферните острови оказаха съпротива, но дори най-ожесточените сблъсъци при дебаркиране на авангарда приключваха за четвърт сол. По-дребните късчета суша биваха окупирани светкавично от армия Океан и с подкрепа от въздушните сили, които незабавно установиха там свои бази.

Най-сериозен отпор кашепските войски срещнаха във вътрешните територии на големите острови. Съпротивата на врага растеше и с приближаването към Гръбнака на Архипелага — ивицата срединни острови на Борея.

Тактиката, избрана от командването, приличаше на морски прибой. Армията настъпваше полегионно, въпреки че на всеки нов бряг ставаше малка бъркотия. Ала войниците без бавене се организираха и стриктно спазваха забраната да не се смесват подразделения с различни цветове. Комуникациите се възстановяваха бързо и по тях като по нерви пристигаха заповеди — плъковете да се разделят на блокове от по три арави, всяка тройарава да образува маршова колона с график на движение и набелязани позиции за всеки етап от настъплението. Достигнеше ли етапната си цел, тройаравата се окопаваше, укрепваше лагера си (неоценими помощници бяха тия модифицирани белонци, които гризяха каква да е почва) и чакаше да мине определеното от щаба време.

Дружините сякаш потъваха в земята, спрялата тройарава само за една ури след сигнала за бивакуване превръщаше местността в укрепена окопна крепост — валове от пръст и камъни, периметър от разкачени каруци и обозни щитове — всичко това едва се подаваше над терена.

Щом „живозакопаните“ до козирките на шлемовете си пехотинци потвърдяха с рог или тъпан, че са готови, покрай или през лагера им се пропускаше да мине второешелонната арава. Станът временно преминаваше в резерв, готов да се притече на помощ на настъпващите си колеги, или да ги защити, ако обстоятелствата ги принудят да се оттеглят.

В междините покрай инвазионните части и резервните станове шетаха „конни“ ескадрони и самодивски специални отряди, които буквално пресяваха всеки квадратен разтег от завладяната територия, унищожавайки единични гнезда на съпротива. Случваше им се да пресрещнат промъкващи се вражески диверсионни групи. Моментално встъпваха в заградителен бой, като викаха на помощ стражевите подразделения от околните окопни крепости или от дебнещия за заплаха от масивен флангов удар трети ешелон.

В лагеруващите резерви настъпваше известно спокойствие — понякога за повече от цял сол. В стана докарваха ранени, лекуваха свои и чужди болни, поемаха попълнения, обслужваха дотътрилите се основни обози. Помагаха на трети ешелон да се изтегли напред. Поправяха оръжие, стягаха снаряжение и внимаваха за противников десант в тила. Ако последното се случеше, бяха длъжни да завържат ариергардни схватки, докато връхлетят ударни кавалеристки части, които не бяха обременени от обози, понеже ездачите се изхранваха от животните си. Обикновено с това инцидентът се изчерпваше, в краен случай тежки летящи галеони изпепеляваха вражеските отряди — тоест цялата местност, където ги откриеха.

А после идваше моментът, в който над окопите или се рееше сокол-вестоносец, или пристигаше разпенен куриер. Всъщност, те само потвърждаваха заповедта, тъй като белонците-телепати бяха предали вече нарежданията, или предупреждаваха за промени в сроковете и задачите, посочени в графика. Тогава тройаравата изоставяше стана и с ускоряващо се темпо тръгваше напред. Докато траеше маршът, квирините се запознаваха с обстановката чрез сводки по живите си „радиостанции“ — ориентири за маршрута, сведения за проведените сражения на втори и трети ешелон. Тройаравата подминаваше вече окопали се или водещи битка плъкове, когато се налагаше — оказваше съдействие, прегазваше вражески отбранителни рубежи, напредваше още и пак потъваше в почвата. Цикълът се повтаряше.

Радослав си мислеше, че навярно такъв начин за водене на война би бил твърде разточителен за цивилизована технически армия. Подозираше също, че кампанията е повече жандармерийска, отколкото чисто военна. Настъпващите кашепци се стремяха максимално да прочистят терена, така че в тила да не остава боеспособен враг. Контролът над освободените територии се предаваше на обозната охрана и на местното население.

А местното население бе оредяло и наплашено. Лечителите и снабдителните кервани бяха все по-често принудени да обръщат повече внимание на борейците, отколкото на войската.

Дичо само чуваше новините за положението на местните жители — неговият легион още не бе минал през нито един град, било то голям или малък. Само веднъж заобиколиха опустошено селце, край което рояк ветролети стоварваше специални отряди за помощ, а те разпъваха шатри, трупаха дрехи, завивки, храни… Ала твърде често копаеха братски гробове или издигаха погребални клади. Изтласкваните противникови войници жестоко си отмъщаваха за пораженията на беззащитните цивилни. Радослав жадуваше час по-скоро легионерите да прекосят острова и да издавят вражеските части в морето, в което със сигурност им бе подготвено посрещане от страна на ихтиандрите с техните акули. Всичко, което чуваше за развитието на Похода, го караше да се настървява и да желае пълно изтребление на атъланите.

Новините съвсем буквално пристигаха в окопите — на два крака. Още от първото стануване сред отряди и дружини засноваха Пътници-Разказвачи. Край всеки Разказвач се скупчваха почиващи войници и внимателно го слушаха, все едно бе транзистор или им четеше вестник.

Повечето Пътници приличаха с облеклото си на онзи, първия, когото Дичо бе видял във фаморското Село, но тукашните бяха от всички кашепски раси, без самодивската може би. Армията ги задължи да получат и да носят ризници, ако ще се мотаят на предната линия. Разказвачите приеха условието. Естествено, нямаха значки, защото не бяха мобилизирани дори в нещо като корпус за военна пропаганда.

Дявол ги знаеше как си обменяха съобщения, във всеки случай не бе рядко явление някой Пътник да замлъкне насред дума, да постои със затворени очи, след което да изтърси нещо за събития, отминали преди не повече от две-три ури на стотици прелети разстояние.

Новините бяха разнообразни. Радослав жадно ловеше разказите, усещайки с лакти и рамене лактите и раменете на другарите си от отряда и дружината.

„Армия Океан допреди четири ури и половина е потопила единайсет рогати дузини вражески плавателни съда, две дълги дузини от тях — рибокораби…“

Деветнайсет хиляди и осем кораба, от които двеста осемдесет и осем подводници — пресметна вече почти автоматично кашепските числителни Дичо. Интересно боравеха тук с големите числа — степенувайки дузината…

„Морските съюзници владеят всички важни проливи във Външния пояс на Архипелага, с което осуетяват прехвърлянето на атълански тамги по вода. Преди един сол океанците блокирали четирийсет вражески тамги, струпани на малък остров-казарма, който е на изток от Т’кем. Когато долетели въздухоплавателните ята и покрили парчето суша с пламък, атъланите и техните мъртваци се опитали да се скрият в пещерите. Ала морските жители пуснали своята стихия в гротовете и сами нахлули в тях. Вражалците били на брой 40 960. Никой от тях не оцелял! Но… за жалост, Дълбинният народ още не е пробил защитата на Сърцето на Борея, което се намира в средата на Гръбнака на Земемория. Водоживущите събратя много жертви дават…“

Една атъланска та̀мга включва 1024-ма войника заедно с офицерите и „другите“ — смяташе Радослав. — Хм… тия какво, да не използват двоична бройна система? Или шестнайсетична?… Какво ще рече това?

„Ала Сърцето на Борея, Цитаделата, е било посетено миналата нощ от наши съгледвачи! Вярно, не успели да стигнат до Царските острови, но ги приближили на половин прелет! Сторили са го Тварите на Нощта. Диверсионна полуарава от Тъмната армия е разкъсала по пътя си повече от четвърт тамга мъртваци, петдесетима атълански квирини и повредила три дълги дузини «инакви». Нощните съратници проклели останките им в името на Деветте кръга на Мрака…“

Пак „инакви“! Трябва да попитам какво представляват…

„Ала през урите на отминалото безслънцие Тварите на Нощта са понесли сериозен удар другаде, далеч на юг, където цяло ято мрачни бойци, на брой колкото три дружини, попаднали в засада на остров от веригата на Гръбнака. Атъланите отровили нощните съюзници с чесънов газ. Обречените на бавна агония Твари предпочели да се понесат в самосмъртна атака към пристанище, което легион от Армия Ден се мъчел да превземе от седем сола. Мрачните бойци нападнали врага малко преди изгрева на Райко. Когато след ури и половина аравите на Дневната армия се решили да проверят защо е толкова тихо зад крепостните стени на пристанището, заварили ужасно опустошение, мъчно за представяне и тежко за описване…“

Твари на Нощта… Онези, които нямат слънца по знамената си и от които фамо-граморите се стряскат. Май Пътникът ще продължи с лоши вести…

„Единайсети въздушен легион на Северната армия преди четвърт ури е връхлетял в мъглата над Акуловия провлак на балони, пълни с блатен горлив въздух… Врагът е нападнал… Ламийска крепост се включва в сражението!“

„По заповед на монквирина хвъркатите гемии ще приемат помощник-кормчии от Армията на Мрака, без значение дали това се харесва на капитаните им. Ездачите на вятъра трябва да забравят по време на Похода всякакви вражди и неприязън към същества, които в тази война са ни съюзници и умират заедно с нас в битки с атъланите… Старейшините на небоходците не отхвърлят искането на квирина, но са недоволни, че ще трябва да търпят на борда си Нощни твари…“

„Легионите на Армия Ден бавно, но твърдо напредват от запад на изток и юг. Настъплението им обаче е трудно заради сриване на подкрепата от страна на Дълбинния народ. Врагът е употребил подводна тръба, чийто звук е уплашил и разпилял акули и кракени. Колобру на Дневната армия приготвят заклинание, което да предпази бойните риби и животни от подводния звук, да укрепи тяхната неустрашимост.“

Според Разказвача, Северната армия още не бе претърпяла нито едно сериозно затруднение. И въпреки това…

„Цяла дружина от зеления легион е пострадала от отровен газ, който проникнал през маските им, когато нахлули в подземна твърдина на врага. Повечето ще оживеят, ала надали ще бъдат излекувани и ще укрепнат достатъчно до края на войната.“

Радослав се озърна към Пбгаркх, чифтакът напрегнато слушаше.

„Атъланите са пратили срещу Трети легион страшна болест, надмогнала силите на нуадугу. Оранжевите плъкове са извадени от настъплението, в лагера им е кацнал змейски зертон в подкрепа на лечителите. Първа сред поразените от недъга войници е пристигнала една змейска жена, Велик нуаде, и вече има оздравели. До три сола аравите ще са готови за бой…“

— Змейска жена? — подскочи със закъснение Дичо. — Коя е?! Как се казва?!

Разказвачът се препъна в гласа си, но не се разсърди на грубото прекъсване.

— Жената е другарка и любима на Премъдрия шаркан Саджар’раун. Името ѝ е „Изгрев-светлина“ на нейния език, ратнико. Дошла е тук от Горната земя преди няколко иги. Нещо друго желаеш ли да узнаеш?

Лицето на Радослав пламна. Седна в кръга на другарите си смутен.

Разказвачът вещаеше нататък:

„Първа тройарава от жълтия легион се е натъкнала на нови, невиждани досега капани. Атъланите заравят в земята своите слуги мъртваци, които внезапно излизат като червеи от пръстта. Станало по време на изкопаване на полева крепост, вражалците изниквали сред кашепските войници — битката била страшна… само съюзниците от Белон спасили тройаравата от гибел.“

„Сините легионери превзели ужасен град, обграден със стобор от бодливо желязо. Вместо къщи — изкопани ями, досущ като онези, в които оставят злосторници за наказание. В ямите било пълно с мъртви тела, сред които и изнемощели до смърт земеморци, неотличими от покойниците. Седем арави от легиона сега спасяват живота на оцелелите борейци, в останалите две са избрани само най-добрите, най-бързите и най-силни войници. Двойната арава е подсилена с върколашки чети от резервния легион на монквирина и сега настъпва яростно, все едно фамори, грамори, джуджета и самодиви са изпаднали във вълчи пълнолунен гняв…“

Пръстът на Разказвача шумолеше по папирусови карти, докато изреждаше имената на превзети острови. Войниците одобрително ръмжаха.

И накрая винаги го молеха да утоли слуха им с вести от мира, от домашните огнища. И Пътниците говореха, говореха, говореха…

За неопърлени небеса. За мълчаливи кротки гори без клопки. За пасища и поля, необезобразени от ровове. За реки, чиито кристални бързеи пеят сред камъни, сплитат се във водопади и са чисти, не миришат на кръв. За селища, които не са превърнати в скръбни пепелища. За това как благоухаят ранните цветя и листенца на неусетно настъпилата истинска пролет. За миризми, в които липсва киселият дъх на страха и блудкавата воня на изоставен леш.

За далечните земи, в които оръжията си стоят кротко в ритуалните шатри и се вадят пред лика на слънцата само за благороден и честен лов. За недосегаемото Там, където въздухът трепти от песни, вместо да се гърчи от вопли на гняв и викове на болка.

* * *

Явно досега някаква добра фея, ангел-пазител или блага орисница бдеше над Радослав. Тройаравата му някак все изпускаше сериозните боеве. Течеше осмият сол от десанта, единайсето земно денонощие. От известно време войниците се окопаваха небрежно. Темповете на напредване оставаха високи, съпротивата — незначителна. Дичо заподозря, че скоро в щаба ще се сетят как да използват „мързеливците“ по-интензивно.

Честно казано, вече се бяха досетили и започнали — отрядите често шетаха из околностите, за да подкрепят „чистачите“. Попадналите в обкръжение и изостанали от фронта си подразделения на врага бяха доста, но все на малки групи. Което не значеше, че са лесни — всеки път се опитваха да се зъбят.

Предната вечер дружината, пратена да ликвидира открита от самодивските командоси недоклана вражеска та̀мга — или каквото бе останало от нея, — бе атакувана с бойни отрови. Жълтеникавият облак обаче се издаде с миризмата си, подобна на хлорна вар. Сигналните тръби алармираха бойците, които мигом надянаха газовите маски. Начело на фалангите изтичаха колобри и разпръснаха облака. Никой не пострада, но грамори, фамори, таласъми и самодиви усетиха смъдене в очите, а по-чувствителните се разкашляха и заругаха.

Зад облака ги чакаше рехава верига облечени в безформени сиви дрехи мъртваци. Стояха като чучела, като монаси от сиромашки орден, приготвили се за някакво свое си религиозно деяние.

Викове на квирини, вой на рогове, тъпаните смениха такта, тройаравата настръхна, наежи се с копия и алебарди. Войниците се втурнаха напред. Но преди още да достигнат противника, мъртвашките редици взеха да се стапят под оловните жълъди на прашките и сърповидните стрели на самодивите. Накрая отрядите прегазиха малкото останали прави врагове, промушиха ги от разстояние с копията си и ги стъпкаха като шума.

Ала на пет-шест хвърлея зад пометената верига имаше небрежно маскиран бруствер на окоп. Граморите различиха укреплението и тутакси се престроиха в клиновидни фаланги, без да чакат тръби и рогове да пропеят заповедта.

Над врага пикира двойка ветроплани, която стовари порой от камъни и плащеница вряла смола. Сетне барабаните наредиха на четирите челни отряда да превземат траншеята, от която насреща им безмълвно излизаха сивите войници на атъланите.

За свое щастие Дичо не свари лично да убие изпречилия му се сив войник, защото Пагар избърза напред и, въпреки ролята си на прикриващ боец в двойката, с мощен удар размаза мъртвака с щита си.

Мигове по-късно предните редици на дружината се сблъскаха с втората противникова верига… и затъпкаха на място смутени.

Пред тях стояха земеморци в калпави черно-червени униформи с ококорено бяло око на гърдите. Дрехите им можеха да заблудят някого само отдалеч — те нямаха познатата от множество магоилюзорни демонстрации пластмасова лъскавина на атъланските костюми. Тези клетници с изпити лица и сивкав нездрав тен, празни очи, потни чела и треперещи устни бяха подставени да отнесат гнева на граморските секири.

Борейците изглеждаха така, сякаш току-що се свестяваха от наркотичен унес или тежък сън. Някои стреснато и объркано разглеждаха боздуганите в ръцете си. Други мигаха към граморския строй — навярно легионерите им се струваха нереални. Трети, най-адекватните, хвърляха боздуганите си като опарени и падаха на колене.

Мигът на стъписване отмина, част от отрядите се втурнаха напред, подминавайки земеморците, а други, сред които и Радослав, прикриха с щитове предалите се хора и заотстъпваха предпазливо.

Дичо косо поглеждаше пленените, които покорно се подчиняваха на заповедите, като не забравяше да наблюдава околностите за скрита засада. Оказа се, че вече няма такава — самодивите бяха изпозастреляли укрилите се наблизо във високите храсталаци сиви качулки. Само на десния фланг под краката на един тежкопехотинец глухо пукна мина, ала зарядът ѝ бе обезвреден от заклинанието на колобрите и войникът се отърва с лека уплаха.

Дружината поведе към окопната си крепост пленниците, за които легионерите приказваха помежду си като за „избавени“. Те несъмнено бяха от същата раса като моряците на галерата, но Радослав с мъка разпознаваше в тези същества, част от които бяха напълно апатични, а други плачеха и ридаеха безутешно, гордите и красиви борейци, човеци като него. Граморите се чувстваха неловко, когато подаваха на несретниците манерки с вода, походни питки или понечваха да ги наметнат с топли одеяла от белонска прежда. При всеки жест, земеморците се свиваха, като че очакваха пердах. Кашепските войници заклатиха с жал глави и кръстосаха пръсти.

Единственият истински военнопленник бе някакъв блед индивид, облечен в атълански костюм, но червеното по униформата му бе по-скоро избеляло с него самия в тухлено-ръждиво. Той обаче умря, въпреки усилието на третия дружинен колобър и двамата нуаде от свитата му. Вражеският офицер не бе получил и драскотина, седмината белонци, зачислени към подразделението, отдалеч го омотаха в паяжините си, ала въпреки това атъланът се самоуби. Колобърът вяло се караше на войниците, които бяха забравили как се постъпва при залавяне на такива като „тоз трижди проклет вражалец“. Граморите начумерено мълчаха и отдалеч влачеха с куки тялото.

Дичо се съмняваше, че работата е в забравяне на инструкциите. Повелята бе на атъланите незабавно да им се отнемат кинжалите, в които се криела някаква магия, очевидно не съвсем ясна дори за колобру. Личните оръжия били давали на вражеските офицери нужната сила на волята да прекъснат живота си. Според него обаче легионерите просто не бяха посмели да докоснат атъланина.

Лечителите прибраха трупа в палатката си, а в окопите прецениха схватката като голяма победа. Още повече че имаше няколко дузини спасени борейци, поверени на грижите на техни съплеменници, чиито доброволчески чети започнаха да пристигат в края на деня. Говореше се, че освободените са били принудени да се запишат в мъртвашките тамги, след като атъланите взели за заложници семействата им. Земеморците бяха убедени, че близките им са били изклани веднага след насилствената мобилизация.

В следващите си, също толкова кратки и дребни схватки, тройаравата влезе доста по-самоуверено. Когато дружините отново тръгнаха в настъпление, три връсти преди набелязаната за достигане позиция, от гората изскочиха мъртваци. Оловните куршуми на прашкарите покосиха противника, ала втората му вълна се опита да открие огън с пушки. Над главите на отрядите полъхна електризираща вълна от магически заклинания и само три-четири карабини пукнаха задавено. Тогава към кашепците хукнаха сиви качулки с брезентови раници на гърба и гърдите. Ясно се виждаха тлеещи фитили.

— Самосмъртници! Залегни! Прашки! Стрели!

Убийствена градушка удари камикадзетата, но накрая поне петима от тях се блъснаха в изправените щитове на заградителната дружина. Взрив не последва — детонаторите изсъскаха без резултат. Фалангите стъпкаха мъртваците с крака, без да цапат брадвомечовете си.

Нито един от сивите не издаде и звук, докато загиваше. Сякаш наистина посичаха вече умрели, безчувствени тела. Мъртваци. Зомби.

Настъплението на легиона продължаваше.

Хвъркати гемии докарваха питейна вода, защото кладенците бяха засипани или отровени.

Случи се един ветролет да кацне пред походните колони поради незнайна повреда. Отрядът на Радослав мина съвсем близо до летящия кораб. Ветроездачите-матроси разтоварваха трюмовете. На площадка, в средата на главната мачта, в алените лъчи на малкото слънце Дичо съзря палатка с офицерски символи на Армията на Нощта. Отдолу на палубата стояха телохранители, а в шатрата дремеше някакво създание, високо колкото грамор, но напомнящо бухал. Той не успя да го разгледа подробно, но пък усети колко страх и омраза буди съществото сред екипажа на гемията. Ако не бяха обвързани с клетва, ветроездачите с удоволствие биха го убили на часа.

От същия ветроплан дружинните готвачи получиха казани с топла храна. Манджата се доставяше дори на предната линия, веднага след проведено сражение. Квирините препоръчваха заедно с гозбата да се изяжда по половин шепа сухи концентрати от раниците. Радослав, опасявайки се от рецидив на стомашни проблеми, си намали дажбата двойно.

Тройаравата стигна до поредната си етапна цел, окопа се, престоя пълен сол и тръгна отново. Съпровождащата „конница“ разгроми слаби огнища на съпротива.

До западния край на острова оставаха шестнайсет прелета.

Дружините пак спряха на зададена позиция, последва ново окопаване.

И изведнъж настъпи необичайно дълго затишие.

* * *

Седяха в „крепостта на къртиците“, както в опит да се пошегува я нарече Дичо, повече от сол и половина, без изгледи да продължат марша си в близките ури. Поради някакви несъобщени причини командването бе преустановило активните действия на тяхното направление. Стъпаловидният поход на легиона замръзна. Отпред се мержелееха безмълвни планини.

Дванадесетниците подхвърлиха на войниците новината, че легионът бил натрупал прекомерно много умора, а и по склоновете на планинската верига имало твърде опасни вражески укрепления. Затова с мъртваците се заел плък от Армията на Нощта, за да обезкръви врага с набезите си и улесни прочистването на Дилмун от атъланската сган и мерзост.

Радослав се замисли над употребената като че ли съвсем буквално дума „обезкръви“. Запита се що ли за изроди са събрани във войските на Мрака.

Две ури подир залез-Райко настъпи съвсем непрогледна тъма, заръси дъждец. Дичо и Пагар опънаха платнище над окопа си, граморът тутакси задряма, но другарят му дълго се наместваше, заслушан в глухи тътени откъм фронтовата линия, които никак не му приличаха на обикновени гръмотевици. Накрая толкова се разшава, че събуди чифтака си.

По някое време успя да се унесе, но почувства раздвижване в окопите и в просъница надигна глава. Старшият ирмин поканваше всички квирини за съвещание. Радослав се прозя и си рече, че офицерската работа също не е лесна…

В тъмното облачно небе летяха ветроплани.

Измина може би половин ури. Събуди го часовоят на отряда.

— Аааах… Кхенрагш, ти ли си, побратим ратнико?

— Аз съм, Расуау. Дванадесетникът ми каза да ви обадя, че нуадугу търсят доброволци, съгласни да дадат от жилите си девет галу кръв. Чакат с бакърени котлета. Питай Пбгаркх дали ще сподели водата на живота си…

Дичо кимна и се изправи. Постовият продължи да обхожда траншеите. Ръмеше по-силно. На запад мъждукаше засенчено от мъглата и дъжда зарево… Сви рамене — защо пък не иде и той за донор? Лечителите в Лагера бяха установили, че кръвта му е съвместима с тази на някои граморски видове. Най-вероятно ставаше дума да се помогне на ранени.

В дружинната полева лечебница седеше непознат нуаде. С кокален нож той правеше фин разрез при вените на изпънатите войнишки лакти. Изцеждаше по малко на око, помирисваше канчето и сипваше кръвта според някаква си своя преценка в приготвените стомни и котлета. Радослав си спомни за животните, заколвани за месо в Лагера. Тяхната кръв също се източваше в подобни съдини и той се безпокоеше, че по-късно им я сервират вместо супа, но бе сгрешил.

Донорите притискаха порязаното с белонски бинт, а дружинният лечител даваше на всеки по бучка мед на клечка. Дичо си поиска две, като преди това увери непознатия медик, че като по-едър от другите може да дари дванайсет галу кръв. Магьосникът се колебаеше дали изобщо да му взема от „водата на живота“, беше на път да се откаже, но после махна с лапа и добави двеста двайсет и шестте доброволно дадени грама човешка кръв към литрите фаморска, при което Радослав повдигна вежда.

Двамата с чифтака се върнаха в окопа си, като мляскаха и се облизваха по пътя. В мрака на нощта като че цялата арава се занимаваше със същото — месоядните грамори обожаваха сладости.

Акцията по кръводаряване разсъни повечето войници. В траншеите крадешком припалиха фенери, без да обръщат внимание на квирините, които предупредиха, че току-виж се наложило да се скача по тревога в ранни Янкул-зори.

Дичо твърдо реши да поспи и се зави презглава. Установи, че му е задушно, и подаде нос изпод наметалото. И тъкмо се сети да попита Пагар за какво, по дяволите, е било това кръвопускане, след като лечителят изобщо не си е дал труда да разделя течността според видовата ѝ принадлежност, камо ли по кръвни групи, когато установи, че в окопа има гости.

Безгрижно настроеният му чифтак бе поканил двама души — за партия на камъни, естествено. Играчите вече се бяха заплеснали по пуловете и щяха да се сърдят, че ги безпокоят за дреболии. Радослав покорно прие да потисне любопитството и се съсредоточи да прехвърля втората медена бучка от буза на буза, докато тя не се стопи. Допи му се вода. За беля манерката бе хвърлена в другия край на окопа. Докато пиеше, се присламчи да гледа партията.

Не, нищо не можеше да разбере. Отначало я мислеше за подобна на шах, ама не. Правилата бяха твърде сложни, камъните се слагаха и не се местеха. Подреждаха се в загадъчни комбинации, които нищо не му говореха. Дали пък не бе по-елементарна, отколкото изглеждаше? Тц, нищо елементарно няма тук…

Доскуча му и надникна навън изпод платнището.

Над полето бе спряло да вали, облаците изтъняваха, ала склоновете на планините тънеха в мъгла и дим, а слабият тътен оттам не стихваше.

Разсеяна лунна светлина му позволи да различи бабуните по терена на стана. Местността изглеждаше пуста. Дори и на дневна светлина бе трудно за вярване, че тук като зайци в дупки се спотайват близо четири хиляди бойци, плюс кавалеристки ескадрони, земеморски и върколашки чети, три дузини арбалетни оръдия, двайсет единици лека и средна обсадна техника и даже стотина съвсем не малки обозни каруци. Всеки път, когато потегляха на марш, му се струваше, че дружините поникват от самата почва, сякаш полето е било засято с драконови зъби…

— Ей, майсторите! Стига толкова!

Беше квиринът Ндрангнекх, промъкнал се неусетно, като истински ловец. Хокаше играчите:

— Веднага да спите! Щом с изгрева почнат да се броят светлите ури, барабаните ще запеят! Има промяна в задачите, момчета! Отново сме челна настъпваща вълна.

— Отрядник! — възроптаха камънарите. — Само дванайсет хода още!

Ндран едва-едва омекна. Все пак и той беше грамор, а следователно не бе равнодушен към играта на камъни.

— От мен да мине. Седем хода.

— Девет?

С удивително човешки жест квиринът постави ръце на кръста.

— Пбгаркх, може да се намираме в Борея, ала не сме се чучнали на земеморски панаир! Никакви „пазарлъци“. — Играчите смутено хихикнаха от произнесената борейска дума. — Седем хода и край, който спечелил, спечелил. После да лягате!

Радослав се върна в леговището си в ъгъла на окопа. Сви се под наметалото, като се постара да остави достатъчно място за чифтака си.

На запад бумтеше като далечен прибой бурята на фронта.

* * *

— Расуау?

— Ъ? Ох… Гари, тая нощ няма ли да се спи?

— Извинявай, Расуау…

— Карай да върви, няма значка… Спечели ли?

— А, разбира се — небрежно и разсеяно отвърна граморът. — Добър съм с черните камъни даже… Виж, трябва…

— Какво трябва? Защо вадиш брадвомеча от калъфа?

— Ела. Дванадесетникът вика ни.

— На пост?! — надигна се Дичо, сънен, рошав и кисел.

— Не.

— А за чий?

— Каза при него да идем. Въоръжени. Ето, приятелю, шлема твой.

— Уф… аха, мерси. Тю, да му се не видяло…

Чифтаците изпълзяха от сънената тъма на окопа в проветривата тъма на полето. Отново се бе заоблачило, но поне не валеше. Одевешният дъжд май беше сътворил много кал. Почти пипнешком намериха траншеята, където нощуваха неколцина отрядни командири. Дичо свадливо предположи, че квирините са се събрали, за да играят тайно от подчинените си на камъни, Пагар се захили звучно, но емоционалният му полъх остана сериозен и с оттенъци на тревога.

Ндрангнекх ги чакаше на бабуната на бруствера. Подпираше се на извадения си меч, смърдеше на чесън и изглеждаше също толкова люто угрижен.

— Расуау — рече той, — да познаваш някой мрачен боец от Армия Нощ?

— Ъмм? Хм… не.

Мечът зачовърка земята. Квиринът късо въздъхна и обясни:

— Един… едно от Тварите искало да те види… Ние ще дойдем с теб, Расуау. Вдигни си яката и си пази гърлото! — добави притеснено.

Тримата закрачиха сред лабиринта изкопи, спъвайки се и внимавайки при прескачане на траншеите да не се надянат на стърчащи остриета. Изпод платнища, щитове и плетени от пръти покривчета мъждукаха светилници. Няколко пъти ги спираха часовои. Отрядникът прошепваше паролата и те продължаваха по неравната земя към периметъра на тройаравата.

Стигнаха едва подаващите се над терена каруци и въртящи се платформи със зачохлени многозарядни арбалети. Няколко стъпки навън и спряха. Квиринът впи очи в мрака.

Дичо, който по пътя насам сумтеше и се чудеше за смисъла на разходката, изведнъж подуши присъствието на нещо невидимо. Някой невидим. Този „някой“ му се стори неприятен, навярно дори злокобен тип. Аурата бе смътно позната… аха! Да, същото усещане като по време на отпуската в катуните, една нощ преди да почне Походът.

Квиринът грубо излая към нещото в тъмнината:

— Ей, ти! Тук сме.

Насреща шавна сянка.

— Кой от вас е онзи, когото търся? — гласът произнасяше думите с непознат акцент, тонът бе гаден и високомерен, изпълнен с лошо прикрито презрение.

Ндрангнекх скръцна със зъби и не остана длъжен:

— Внимавай, изтърсако на Мрака! И дневните, и нощните рожби сме на ръба на пропаст! Помни това и не се дръж като…

— Не търся тоя ваш другар за мъст и разправия! — възрази със свистящо изпръхтяване тъмнината. — Аз помня клетвите! И знам, че докле атъланите са тук, заплаха обща тегне над нас, както ликът на Дневния унищожител застрашава такива като мен!… Нека човекът пристъпи два пъти по девет крачки насам. Другите стойте си, където стоите, вас не ви засяга!

Квиринът заръмжа ядосан и стисна дръжката на меча си. Повече любопитен, отколкото разтревожен, Радослав го потупа по рамото и понечи да тръгне. Ндран го задържа и прошепна:

— С два-три скока съм при теб, Расуау! Дръж това. — Тикаше в дланта му дребен объл предмет, на допир като суха луковица.

Дичо подсмъркна и кимна. Всъщност, би предпочел да не мърда от място. Насили се да отмери поисканите девет стъпки. После още толкова.

Зад гърба му граморите заеха бойни стойки и несъзнателно кръстосаха пръсти.

След предпоследната крачка Радослав се поколеба. Пристъпи бавно и спря. Повече с въображение, отколкото със зрение различи малко по-ниска от себе си фигура. Напрегна се. Емоционалната миризма не бе дружелюбна, но нищо не го накара да я прецени като агресивно враждебна. Стори му се, че съществото е късокрако и е наметнато с плащ, развят въпреки безветрието. После с ноздрите си долови и дъха на непознатия. Вонеше на мърша. Там, където се намираше главата, смътно мъжделееха белезникаво-синкави очи с тъмни жилки и овални зеници.

Дичо мълчеше и чакаше. Изведнъж си даде сметка, че усеща змейската си кожа настръхнала от отвращение.

Съществото с безкрайна неприязън изграчи:

— Прибери си глупавия чесън, нечестивецо! Ъгррр… — непознатият сякаш се опомни и леко промени тона: — Твоят войвода току-що изрече верни слова, че и вие, и аз сме войници от една и съща армия. Затова не ме оскърбявай. Махни проклетата луковица! Защото помня обидите.

Радослав стисна чесъна в юмрук и скри лявата си ръка отзад, притисна китка към кръста си, докосвайки железния колан. В същото време намести десницата си по-удобно и здраво върху загладения прът на алебардата.

— Така става ли? — попита хладно.

Създанието сякаш предпазливо душеше в неговата посока.

— Бива.

Интонацията бе съвсем противоположна на отговора. Дичо реши, че по примера на квирина също може да бъде нелюбезен:

— Какво искаш?

— Ти си човек, нали? Пристигнал си неотдавна от Горната земя.

Не отвърна веднага. Наистина, одеве създанието бе употребило думата „човек“, на което той не обърна длъжното внимание. Вече автоматично си превеждаше граморското понятие „говорещи животни“ като „хора“.

— Да, аз съм — разкърши рамене човекът.

— Как се казваш? Да чуя името ти на твоя език!

— Радослав.

Нещо дребно тупна в размекнатата земя, търкулна се и се спря в чизмите му. Дичо се изненада — силуетът насреща дори не бе трепнал. Явно събеседникът му е доста опасен, щом така добре владее тялото си.

— Искам няколко капки твоя кръв, за да съм сигурно, че ти си онзи, комуто трябва да предам вест! — заяви Нощната твар. — Поръси ги в чашката. И да не е от ръката, с която държиш луковицата! Сетне остави граалчето и отстъпи назад, ако те е страх.

Радослав се наведе сковано и напипа подхвърлената чашка, не по-голяма от напръстник. Тежеше и хладнееше като да бе изработена от камък. От външната ѝ страна напипа сложен фин орнамент, отвътре бе гладко шлифована.

Той плъзна показалец по острието на алебардата и отърка порязаното в чашката, като внимателно я притискаше между коленете си. Надигна се и се изпъчи към тъмнината. Протегна напръстника към създанието. Ще видим кой го е страх, копеле арогантно!

— Ето ти пожеланото, мрачни съратнико.

Съществото помълча, може би удивено.

Но в следващия миг върна паса на изненадата. Дичо не успя да се поддаде на изблика си страх, когато тварта изфуча — толкова стремително бе движението ѝ. Създанието се хвърли напред, скокът му се сля със също толкова мълниеносно отдръпване. Като вихър то грабна чашката от ръката на човека, който замижа и се клатушна назад, съумявайки да се пребори с импулса да хукне назад към граморите. Може би защото просто се смрази на място. Точно сега не се чувстваше храбър.

А в тъмнината се чу смъркане, къса кашлица, нещо като просъскана ругатня и чашката-напръстник чукна Радослав по коляното. Нозете му омекнаха и той се облегна на брадвомеча си.

— Аха — изгъргори рожбата на мрака, — наистина си ти…

Последва неясно мърморене.

Уплахата накара Радослав да попита нагло:

— Вкусно ли беше?

Съществото издиша рязко въздуха от устата си, отново лъхна на разложено. Тварта бе ядосана… но като че ли ѝ бе олекнало. Каза равно, почти без злоба:

— Никак. Друг път не предлагай кръвта си, когато сме жадни… съратнико. Другите ще ни нахранят вместо теб. — Мрачният боец продължи още по-официално и сдържано. — Моите съплеменници са… признателни — почти изплю думата, — за Напитката на живота, дарена ни от вас… Имахме нужда, бяхме се изтощили, а от мъртваците кръвта е лоша… И дано денем, под светлината на Унищожителя, бъдете безмилостни като лъчите му към врага! Докажете, че жертвите ни не са отишли нахалост! Избийте атъланите и сивите им слуги!

— Ще… ще се постараем…

— Твоята кръв люти, Радослав от Горната земя. Не ни я давай повече.

— Откъде ме познаваш?

— Не те познавам. Една… шарканка те познава. Търсеше те и ме задължи да те търся и аз. Ще предам на Голямото ято, че вече си тук, в света на Светата костенурка. Това бе вестта, това е и краят на клетвата ми… — Нощното чадо примлясна и отрони едва ли не приятелски: — Дано никога повече не се срещнем, съратнико Радослав. Сбогом, човеко със змейска кръв!

И съществото подрипна нагоре, с мек хартиен звук разпери криле. Секунда — и тварта, самата тя черна сянка, се шмугна и пропадна в черния мрак. Секна и усещането от присъствието ѝ. Дичо задиша по-леко.

— Ей, ти, чакай! — провикна се закъсняло на български. — Верена ме е търсила?! Кога?… Ей! Ехо!… Ъ! Офейка, да го… хм!

Що за изчадие беше това? Радослав много внимателно се огледа, напрягайки отслабналите си змейски сетива.

Нищо.

— Расуау! Добре ли си?!

— Добре съм — отзова се той през рамо, приклякайки. — Ей сега…

— Защо викаш?

— Няма нищо. Тварта си тръгна. Сега идвам.

Разперените му пръсти намериха чашката. Той прибра напръстника в паласката на колана, пъхна там и чесъна (ах, как ще цопнеш в чорбата — уха-ха!), и още веднъж се озърна.

Безрезултатно.

Махна с ръка и бързо се върна при Пагар и квирина, които нескрито се зарадваха и даже го прегърнаха, след което шумно въздъхнаха.

— Да се прибираме, Расуау! А… какво искаше от теб… онова?

Дичо свали шлема и се почеса по тила.

— Абе… Най-важното беше, че не им се услаждала моята кръв. Ндран, кои са те, Тварите на Нощта?

— Вампири.

Пръстите на Радослав замръзнаха в рошавата му и вече доста мръсна коса. След кратка пауза той мъдро измуча и си нахлупи каската. Добави, затягайки ремъка под брадичката си:

— Предаде и благодарности към донорите от аравата…

— Благодари? Вярно ли чух, Расуау? То ти благодари?!

— Ъхъ. Ама не на мен лично. На всички. Пожела ни успех за утре. Заръча да унищожим врага.

Рогатият шлем на Ндрангнекх недоверчиво се разклати:

— Какво доживях да чуят ушите ми… Твар на Мрака да благодари! Щастливец си ти, Расуау, щом не харесват кръвта ти.

— Отрядник! Не познавам онова изчадие, обаче то ме познавало. Само че не ми обясни как и защо, да го вземат дяволите! Изчезна, преди да го разпитам. Щяло си да изпълни някаква клетва…

— Кротко, Расуау, кротко. Лошите същества често носят добри вести. Когато е полезно за съдбата ти, ще научиш каквото трябва. Хайде сега обратно в окопите да спим. Утре ще е тежък ден. Славен ден!

* * *

Утрото бе мрачно. Изгревът пламенееше като зловещ пожар, зацапан с облачни ивици. Петната небе се покриваха със сиви парцаливи мъгли като с лой. Пръскаше леко, но бе топло. За раздвижилата се тройарава — горещо до припотяване.

Дружините се измъкваха от земята, вдигайки прах. Нервни отряди нарамваха походното си имущество, тук-там редиците се смесваха и объркваха. Димът от огнищата, на които бе стоплена закуската, караше войниците да търкат очи и да кихат. Безмълвното допреди четвърт ури поле заскърца, задрънча, запровиква се раздразнено, превърна се в гъмжило от бойци, каруци животински впрягове, лафети на катапулти, балисти и арбалетни оръдия.

Забулен и сякаш недоволен от пробуждането си, Янкул мяташе копия румена светлина, като да се опитваше да повдигне схлупеното небе. Под лъчите му шупна трънак от знамена и остриета на оръжия. Барабаните загърмяха монотонен марш, тръби и рогове се надвикваха и си пречеха. Разкривени колони запълзяха към димящите като вулкан планини.

В опустелите траншеи навлизаше второешелонната тройарава и току слегналата се пушилка отново увисна над брустверите.

* * *

По Янкул-пладне стигнаха някаква долина, приличаща повече на широка клисура. Отрядникът съобщи името ѝ — Ураш-поле. Радослав не го хареса.

После се обади пеещата раковина, която тръбачът надуваше извънредно рядко. Зовът ѝ заповяда на дружините да се престроят в готови за разгръщане в боен ред колони. Дълбокият, сякаш шептящ звук от рапана предизвикваше у Дичо даже в Лагера чувство на неопределена тревога, а сега направо тръпки го побиха.

— Гари, какво ще рече името „Ураш“?

— Представа нямам, Расуау. Думата борейска е.

Радослав преметна по-удобно алебардата на рамо, раздразнен неясно от какво. Сърдеше го всичко — и това, че не спираха за храна, а дъвчеха дажбите си в движение, и тропотът от хилядите крака, и прахта, която запушваше носа и смъдеше на очите, и насекомите, кой знае защо непрогонени от заклинателите, даже и яркият изгрев на Райко. Червеното слънце само подчертаваше безрадостния мрак на деня.

Планините отпред се извисяваха като стена. По склоновете им чернееха грозни пепелища, върхарите се губеха в облаците, убождани от копията на колоните.

Дичо плю. Къде е противникът, кучета го яли?!

Напред по колоната се чуха крясъци. Свада? Някой глупак се е спънал или е изтървал нещо от раницата си? Да го сритат по задника да внимава!

Лакътят на съседния войник блъсна щита на Радослав. Подобни работи се случваха безброй пъти, постоянно. Бяха съвсем в реда на нещата и той дори не ги забелязваше. Но не и този път. Изведнъж неволното побутване взе че преля плитката чаша на търпението му. Той се озъби на съратника си, който отначало отстъпи, а после задудни колко скапани били борейците, които даже и възпитани от фамори, продължават да са грубияни и все ходят с вирнати носове…

Нормалното бе да си кимнат почти несъзнателно за извинение. Ала сега…

Сега Дичо се извърна към войника вбесен, с горещи уши. Отвори уста. От езика се наканиха да скочат оскърбителни думи — право в неумитата зурла на тъпанара, дето много знае да мърмори!

Властен гъдел по люспите внезапно избистри съзнанието му. Като плисната в лицето кофа ледена вода. Той подуши напрежението наоколо. Чу как по цялата колона, във всяка дружина, кипва безформено недоволство, което всеки момент щеше да избуи във всеобща кавга. Свадите заплашваха да доведат до толкова редките за грамори и фамори сбивания — ей така, за нищо, заради неравната земя под нозете, заради нахалните лакти на съседа, заради мухите, небето, заради всичко!

Нещо не е наред.

В мига, в който Радослав се отказа да изреве обиди в очите на съратника, проехтя пеещата раковина, а подир нейния стон се понесоха командите на колобрите:

— Внимаваааай! Под уроки за раздор сме! Нападнати сме от уроки за раздор! Стегни фалангите! Кажи си заклинанието!

Отрезвяваща вълна премина като електрически ток през отрядите. Магьосниците викаха, рапанът им пригласяше:

— Докосни съседа си! Той е твой брат! Кажи си заклинанието! Не стискай зъби! Обърни гнева си към врага!

Хиляди очи зашариха наоколо, ала жив противник нямаше.

— Изхвърлете злината си, войници на Кашеп! — деряха гърлата си колобри и квирини.

Колоните спряха, несигурни, обезверени. Неприветливи скали ги обграждаха половин връст наляво и половин надясно. Долината се бе стеснила. Тясно и объркано стана и в душите на легионерите. Дичо неволно кръстоса пръсти, както правеха граморите за предпазване от злото. Отчаяните призиви на офицерите се задавиха ненадейно.

В мигновеното безмълвие някой се изсмя истерично.

„Защо сме тук? — прошепна призрачен глас в Дичовата глава. Другарите му наостриха уши, явно и те чуваха същото. — Защо си тук, войнико? Защото обичаш да убиваш ли? Защото искаш по острието на брадвата да се стича кръв на друго разумно създание като теб? Защото ти харесва да причиняваш болка и смърт?“

Гласът кънтеше в черепа като камбана. Знамена скланяха платнища, копия клюмнаха блестящи остриета. Радослав притисна слепоочията си, при което за малко да изтърве алебардата.

„Харесва ти да убиваш!“ — перна го отвътре през лицето.

— Не! — не издържа и изхлипа той.

Наоколо премина като ехо шепот: „Не, не, не… Не е вярно, не, не…“. Шепотът нарасна до ропот.

Гласът неумолимо удряше по оголените нерви:

„Тогава защо?!“

— Защото… защото… — заекваше Дичо.

— Защото своя свят обичам! — възкликна до него Пбгаркх и войниците се сепнаха, започнаха да повтарят словата му, които се усилваха и издигаха към тежкото небе. Жилата на оръжията се изправиха. Разтресоха се, сякаш по змийското тяло на колоната с броневи люспи преминаваха гърчове. Ропотът се превърна в рев от хиляди гърла:

— Защото СВОЯ СВЯТ ОБИЧАМЕ!

„Обичта ли ви доведе тук?!“ — гласът настойчиво бъхтеше нещо, свило се в съзнанието на дружините.

— ДА! ОБИЧТА НИ ДОВЕДЕ!

„Защото ви е болно да мърсят света, който обичате?“

— ДА! ЗАЩОТО Е ОБИДНО! ЗАЩОТО КАШЕП СЕ НУЖДАЕ ОТ ЗАЩИТАТА НИ! — изгърмя колоната и се разпадна на отделни викове през сълзи и кашлица: — Не сме убийци!… Ние сме честни ловци!… Ние сме бранители! Ние обичаме своя свят!… Ние сме длъжни… да спасим… Кашеп…

Мнозина приклекнаха, някои паднаха на колене, крясъкът вдигна в небето спотаени между скалите птици… и угасна. Войниците клатеха глави, шепнеха заклинания, бършеха мокри очи и неловко се прегръщаха за помирение. Току-що всеки бе усетил как в сърцето му сякаш се е спукал отвратителен цирей и гнойта на омразата изтича навън без остатък.

Ндрангнекх се обърна към отряда си. По челото му се лееше пот.

— Така ви искам… Слава ви, побратими мои… Надвихте, победихте… Слава на вас… — кънтеше дрезгаво гласът му.

Радослав мигаше към командира си. Гласът-шамар, звучал допреди миг в главата му, раздрусвал го да се опомни… беше негов, беше гласът на квирина. Наистина, та Ндран бе от чираците-магьосници. Той, колобрите и другите офицери бяха успели да смачкат в зародиш междуособицата. Дичо го видя, осъзна го и по побелелите му устни, които се раздвижиха и додадоха уморено:

— Хайде, воини, подравнете строя… Атъланската магия е разкъсана. Продължаваме.

Като пропукала зимния лед река, тройаравата отново потече напред. Радослав усещаше как колобрите плетат мрежа от заклинания. Съжали, че не бе настоял на идеята, която му хрумна още в Лагера — Северната армия да се научи на строева песен. Та нали уж който пее, зло не мисли! А и пеейки, сигурно се предпазва от злото…

Ала злото не дремеше. И само след четвърт връст нанесе вече неприкрит, явен удар.

 

Няколко секунди мрак.

 

Дичо бе сред първите, които се свестиха. Надигна се объркан и смутен. Какво ги бе застигнало? Цялата колона беше повалена като широка ивица кегли. Отгоре искреше магичен щит, разряди статично електричество шумоляха и боцкаха тялото. Колобрите се опълчваха на новата атака.

Един подир друг легионерите започнаха да идват на себе си. Скочиха на нозе квирини и знаменосци. Некоординирани движения, нефокусирани погледи. Общо замайване — сякаш пристъп на морска болест посред твърда земя. Възклицания. Страх.

С концентрирани потоци енергия колобру подкрепиха квирините, после изправиха на крака барабанчиците и сигналистите. Екнаха рогове, затракаха тъпани: „Разпръсни се и замри на място!“, „Виж другаря си!“.

Досущ магически пипала, заповедите докоснаха зашеметените съзнания на войниците. Кашепците инстинктивно се подчиниха на командите, дори онези, които още не можеха да проумеят, че нещо се бе случило.

„Психобомба — помисли си Радослав. — Сгъстен шок. Телата станаха непослушни, неуправляеми, волята омекна, умът е като мъгла… Дявол да го вземе, това ли се наричало психотронно оръжие, а? Бррр, мамка му…“

Но барабаните биеха за поход, тръбачите зовяха „сбор“, знамената се развяваха пак, подир платнищата щръкваха и оръжията. Несъзнавано, чисто по навик, бойците се строяваха, шареха с ръце като слепци… Ала не всички. Уви, не всички.

„Внимавай за атака! Остани на място!“ — нареждаха барабанни откоси.

„Доложи кога си готов!“ — свиреха укрепнали рогове.

„Кой си? Кой си? — настояваше разпознавателен сигнал раковината. — Докосни амулета си! Кой си?“

— Аз съм… Пбгаркх съм — дочу Радослав отляво. Чифтакът му сякаш бълнуваше. — Пбгаркх съм от Червен легион… плък Саламандра, арава Шахар… две ръце дружина, отряд Гръб, руна…

— Гари, как си, братле? — разтърси той леко другаря си.

Полека-лека муцуната на грамора придобиваше осмислен израз, но оставаше ококорен като уплашено дете:

— Расуау? Къде сме?

— Амиии… на Ураш-поле, остров Дилмун. Северни борейски острови.

— Ък!… да, вярно… О, Расуау, главата боли ме! Сякаш от грзу ритнат съм… какво стана? Ък…

Чифтакът се опита да се изправи, но не успя. Дичо му помогна, а граморът замачка с длани коленете си. Изпъшка:

— … По-добре сега съм, можеш да спреш да крепиш ме… Зла сила удари ни, нали?

— Аха. Но за нас това е дребна работа, приятел. Ще се оправиш.

— Ще се оправя — повтори граморът и тупна по задник. Рече, докато опипваше натъртеното: — Ще да поседя така малкож. Краката мои като на сукалче-дете са… — Пагар започна да почуква шлема си и да тръска глава, сякаш искаше да изкара вода от ушите си. Приличаше на пиян.

„Вземи мехлема от синята кесия! — изтрещяха барабаните. — Мехлем от синята кесия!“

„Внимавай за противник, внимавай за противник!“ — пригласяха им тръбачите.

И внезапно нещо изцвили, замуча, а после се оформи в мелодичен хор. Гайди. Върколаците не бяха свирили от обучението в Лагера…

— На дванайсет — стани! — провикнаха се квирините. — На двайсет и четири — бавно напред! Строй за насрещен бой! Едно, две, три, четири, пет…

— Музика — прошепна Пагар. — Като у дома. Край клана мой често овчари минаваха. Винаги весело с тях беше… Ставам, Расуау, ставам…

— … дузина и девет, дузина и десет, нзе… две дузини! Ходом-маааарш!…

Дружините попиваха заклинанията на лечителите, отърсваха се от психотронната атака. Предпазливо запристъпваха в разгънат строй, готови да реагират на всяка нова изненада.

Ала някои бойци не станаха и не тръгнаха редом с другите.

Над петдесет души, предимно грамори, но и неколцина самодивски воини, лежаха с неподвижни изумени лица. Отрядите подминаваха убитите при незримото нападение. Гледката на изстиващите тела досъживи оцелелите, които присвиха очи в търсене на по-осезаем противник, комуто нямаше да простят нищо. Или, може би, за да му простят веднъж завинаги — с остриетата на мечовете, алебардите, копията и стрелите си.

И врагът не закъсня да се появи.

* * *

Пагар още залиташе, подобно на други легионери в колоната, и Дичо го водеше под ръка, без да се оглежда наоколо. Осланяше се на дозорните, както и на маговете. При все това той пръв обърна внимание, че отсреща, на фона на планините, изникнаха бързи черни точки с тънки водоравни чертички отстрани. Като разкривени нотни знаци.

Те приближаваха…

Предчувствие за опасност връхлетя Радослав. Без да осъзнава, той нададе неистов вопъл:

— Въздуууух!!!

Дали дружината бе започнала да разбира български, или съгледвачите бяха подали сигнал, а може би и колобрите усетиха полъх на неприятел, но след няколко мига фалангите се пръснаха във ветрилни вериги и залегнаха.

Планерите напредваха. Блестяха метално, но Дичо различаваше като през бинокъл ръждавеещи петна по шевовете и сглобките на фюзелажите им. Беше невероятно от такава дистанция, но той бе повече от сигурен, че наистина ги вижда!… Съзираше дори трепкащата мараня пред безмоторните машини. Защитни полета. Може би бяха породени от заклинания, но по-скоро от емитери на неведоми силови генератори, продукт на незнайна технология.

Даде си сметка, че гледката не е заслуга на човешките му очи. Змейските сетива, които досега дремеха или в най-добрия случай се разсънваха за кратко, в този момент бяха будни и бодри, в пълна сила и готовност. Те му позволяваха да долавя дори действията на маговете от тройаравата. Колобрите протягаха вълшебни телекинетични ръце, свиващи се в пестници енергия. Над залегналите дружини се трупаше напрежението на предстоящия магичен сблъсък на сили.

Петте челни машини рязко свиха настрани и надолу, една от тях се заби в земята и изпука като самосвал, пълен с ламаринени кофи. Основните сили обаче успяха да проникнат през издигнатия на пътя им отразяващ щит на магьосниците.

Над авангарда профучаха капковидни тела със заоблени криле, планерите губеха височина… Неочаквано, от прикрепените отдолу гондоли с оглушителен гърмеж лумнаха синкави пламъци — реактивни двигатели! Летците изравниха апаратите си, вирнаха носовете им и се скриха в облаците.

Секунди след това в средните дружини на тройаравата, където строят не бе разреден и войниците само бяха приклекнали на коляно, към небето изригнаха гейзери от пръст, дим, огън и… разкъсани тела. Ударните вълни от бомбените взривове повалиха знамената на стъписаните отряди.

Втората вълна ракетопланери имаше открити гнезда по крилете, над и под тях — с бездънни зеници на тъпи дула…

Картечниците затракаха, засвистяха порои куршуми, вдигнали от земята безбройните нишки на малки фонтани от прах.

Дичо зарови лице в камъните, смъртта свирна над него и го отмина, оставяйки тръпки по тялото и лепкава кисела пот. Включените реактивни двигатели заглушиха писъци и агонизиращи стонове.

Оставяйки димни следи, планерите направиха остри виражи, угасиха ракетните си гондоли и сякаш увиснаха под раненото сиво небе. Няколко безшумни мига. А сетне… сетне още веднъж окосиха залегналите кашепци с пунктир от картечни откоси, в дирята на които застиваха или грозно се гърчеха копиеносци, кавалеристи, магьосници…

Някъде отзад, като че все по-близо, изтрещяха нови бомби.

— Окопавай сеее!!!

Трескавото заравяне в пръстта бе започнало много преди отчаяния екот на призива. Но уви, за голяма част легионери доскоро непознатите съоръжения за защита се превърнаха в пресни гробове. Хвърчеше земя, метал стържеше камънака.

Радослав удряше с юмрук безполезната срещу огнестрелите алебарда и се мъчеше и той да се зарови, да се скрие, да избяга…

Ала никой от бранниците не бягаше. Подвикваха си един другиму за кураж, притискаха гърди към пръстта. Картечниците отгоре не спираха, на снопи жънеха животи. Колко още щяха да издържат граморските нерви, без да видят, че и такъв противник може да е уязвим, че въпреки загубите и тоя враг може да бъде раняван, убиван!

През зъби виеше и Дичо. Теренът под него беше непробиваем. Той трескаво се озърна, търсейки по-мека почва, най-добре даже — естествена гънка на местността, дере някакво, трап… Помисли си за кратерите от бомби и… погледът му се спря върху нещо, от което кръвта в тялото спря.

Горкият, още непреодолял последиците от психотронната вълна Пагар стърчеше като истукан насред полето. Бе гологлав, без нагръдния си доспех, също както и Радослав, комуто кирасата само пречеше. Граморът тихо простенваше и въртеше палци по ръбестите си слепоочия. От ушите му се процеждаха капки кръв.

— Залегни, глупчо!!!

Пагар обърна изкривена от страдание муцуна към другаря си и жаловито замънка, че главата боли го ужасно… Навярно беше контузен, но не личеше да е ранен. Дичо кресна още веднъж, проумявайки, че граморът не е адекватен и не разбира какво става.

За трети път затракаха картечници, вятърът засвистя в елероните на пикиращи планери. Радослав полетя с отскок към Пагар.

Пиукане от кълвящи земята куршуми го застави да се извърне.

Пътечката на откоса се приближаваше с умопомрачителна скорост.

Не се сети за друго, освен да прикрие гърдите си с широкото острие на алебардата. Сляпото олово звънна в секирата и го просна по гръб с изтръпнали длани, но цял, невредим. Яката на шлема му задра спечената земя, ремъкът едва не го удуши.

Ала той не забеляза това, едва го усети. Не бе в състояние да възприеме нищо… само страшната, обърната с краката нагоре картина на беззащитния Пагар, зяпнал учудено планера. Под смъртоносните криле неистово пламтяха картечници, ръцете на бордовите стрелци се тресяха в луд такт с неудържимите спусъци.

Ризницата на грамора грозно цъфна на няколко места, рикошет изпищя от твърдото желязо на колана му, в пръски кръв отхвърча лявата му ръка от лакътя…

… С хленч и подскачащо „не, не, не“ в главата си, Радослав се извиваше като червей, драскаше в опита си да пропълзи, неспособен да се изправи и хукне към клетника…

Пбгаркх сведе грамадни, детински изумени очи към другаря си, размърда кървящото си чуканче, оброни глава и рухна като отсечен дънер.

Със сетен измъчен скок Дичо успя да го стигне, озова се над него и повдигна главата му в шепи.

— Гари!

— Расдрад…? — изгъргори войникът. — Студено…

— Гари, Гари — суетеше се Радослав, — недей бе, Пагар! Потърпи малко бе, глупчо такъв, сега ще те превържа бе! Гари!

Затискаше с пръсти раните му и отчаяно викаше отрядния нуаде с безумна надежда за помощ.

Напразно. Лечителят бе проснат двайсетина метра встрани с димящи навън черва, единият му крак се тресеше в конвулсии.

От заешко-вълчата уста на грамора бликна тъмночервена кръв, отведнъж в погледа му изчезна вътрешната искрица.

Дичо млъкна. Паниката крещеше да вади бинтове и мехлеми, ала змейското в него вече беше подушило… Почувства го остро, както никога досега. Смъртта.

Мъртъв е. Чифтакът ми е мъртъв.

Горещ ураган от близка експлозия се стовари отгоре. Ушите заглъхнаха, светът онемя. Радослав продължаваше да усеща само тътена от удари на сърцето. Изплю пясък върху прахта и се огледа.

Безмълвни картечници косяха дружините.

Върколак без звук виеше към недосегаемия противник и се давеше в собствената си кръв.

Сянка на планер премина над колобърска свита, подире ѝ щракна със зъби подивял рашнак. Сетне свирепият гущер меко се просна до мъртвия си ездач.

Легионер раззинваше уста, навярно викаше санитари, влачейки подобния на парцалена кукла другар. Куршуми прерязаха нозете му, но той продължи пълзешком, криейки съратника си с тяло.

Откоси превръщаха живи и мъртви в дрипи от броня, кости и плът.

Група войници образува с щитовете си костенурка, градушката от олово осея корубата с вдлъбнатини, ала белонската стомана издържа. Подир атъланския летателен апарат се завъртяха прашки… взрив на бомба разпръсна фалангата. Бранници се премятаха сред кълба дим и изтръгната от земните гърди пръст, падаха и повече не помръдваха.

Бавно и трудно умираше белонски войник, куршумите го разцепваха, той отвръщаше с жила и струи отрова. Планерът го отмина, но жестоко осакатеният инсектоид продължи да се мъчи да докопа убиеца си.

С изпъкнали от напрежение жили, Ндран отскубна от преобърнатия наблизо триножник малък копиемет. Почвата около него вреше от забиващи се куршуми, един откъсна рог от шлема му, но квиринът сякаш не го забеляза, насочи арбалета към следващия самолет и стреля. Веднага след това пусна твърде тежкото за него оръжие и падна на четири крака, мъчейки се да си поеме дъх.

Копието, засияло от вкованото в острието му магическо заклинание, удари защитното поле на планера и изгоря като шепа магнезиев прах. Апаратът замлъкна. Не бе нужно да ЧУВАШ, за да усетиш това. Картечниците му спряха, пилотът се паникьоса, през мътните стъкла на кабината можеше да се види как трескаво дърпа лостове… Замръзна за миг и ритна червена скоба пред себе си.

Реактивната гондола се откачи, ведно с картечници и картечари. Олекотен, планерът продължи да се плъзга по въздуха, тресейки се от ударите на прашкарите.

Отрядникът отвори уста, озъби се и запъпли напред, както беше на колене. С усилие се изправи, размаха пречупеното копие-знаме на взвода и като че ли закрещя, сочейки падащите стрелци. Към тях на зиг-заг хукнаха воините, видели крушението или чули виковете на своя квирин…

Радослав не можеше да помръдне. Усещаше в шепите си тежестта на главата му… на Пагар…

Нови взривове. Нови откоси.

Пръсна искри от огън стрела. Още една. И още.

Атакуваната тройарава се съвземаше и опитваше да отвърне на удара. Тъмни силуети се спуснаха върху планерите — ято от гигантските орли. Атъланските ескадрили прекратиха огъня по пехотата, строят им се наруши, пилотите се опитаха да маневрират.

Хищните нокти разпорваха ламаринените тела на машините, човките с един удар откъсваха елероните, чупеха блистерите на летците, правеха на пихтия картечарите.

Колапсира поредният защитен екран, улучен от омагьосаната стрела на колобър, след нея в апарата се впи друга — самодивска. Тя попадна във въздуховода на реактивния двигател и корпусът избухна в синьо-жълти пламъци, над клисурата засмърдя остро на спирт. Орлов ездач хвърли оперена сулица, която обаче само одраска кабината, но летецът се стресна от нея, направи непохватен завой и се сблъска с друг планер. Двете машини се запремятаха към скалите.

Облак стрели изтръгна светкавици от защитните полета на апаратите, но само в един от тях пилотът клюмна, самолетът му продължи по права линия и заора земята. Тутакси върху машината се накачулиха освирепели войници, секири се впиха в корпуса.

Бомбите валяха безредно, святкащите дула на картечници се обърнаха към въздушния си съперник. Ето, един от орловите гиганти кресна — през бучене в ушите си Радослав някак го чу. Разхвърчаха се пера, орелът започна да пропада надолу, навярно и ездачът на птицата закрещя — височината бе смъртоносна.

От облаците се спуснаха нови ракетопланери.

Снаряд улучи дружина самодивски стрелци. Разпиля разпокъсаните тела. На ръба на изровената за миг яма Дичо видя Ларунди. Половината ѝ лице бе овъглено. Здравото око гледаше право в него, пълно с непоносима болка… и молба. През разпраната на халки ризница, под обгорената и съдрана на ивици бакърена рокля, потръпваха конвулсивно хрилете ѝ. Димът се разсейваше, прахта се слягаше, покривайки русалката с пепел. Крехката ѝ снага се сгърчи, сетне отпусна. Цепките на хрилете се затвориха плътно и… зейнаха, разхлабени от смъртта. Затрополиха камъни и буци глина.

Задушаващо люта миризма на барут.

Самолетите довършиха широк вираж, част от тях се сбиха с орлите, другите се готвеха пак да пикират върху наземните цели. Сякаш се насочиха директно към Радослав. Куршум издрънча по захвърления щит на другаря му… на Пагар!

Дичо побесня.

Да имах еРПеГе, гадове!

В изблика си на гняв, той се закани с юмрук към планерите, все едно можеше да ги смачка като комари.

А дали НАИСТИНА не можеше?!

Премига към стиснатата си длан. Пръстите бяха сграбчили витяшкия му нож, който сочеше атъланските самолети.

Господи, какво безумие… Идеше му да се затръшка от яд, да зареве, да вие, да…

Студена титанкерамична тръпка се плъзна от камата по костите, достигна главата и не глас, но усещане, оформи в съзнанието светкавична мисъл:

„Аз съм твой. Покажи ми врага. Дай ми силата си!“

Змейските люспи го засърбяха, стегнаха се и рязко стиснаха тялото. От самото сърце на Радослав се откъсна пламтящ съсирек, накара го да изтръпне като от токов удар и се вля в дръжката на ножа — дар от една отвъдна неродна родина.

И острието засия, от него бликна ослепителна мълния, която прониза защитното поле на самолета и превърна машината в нажежен прах!

Дичо късо издиша. Имаше чувството, че току-що е смачкал с пестник много корав орех. Ала нямаше време да се ослушва в себе си и да се чуди. Завъртя камата към друг ракетолет — и нова светкавица, която изсмука нова хапка мощ от душата му, унищожи мишената.

Той успя да изгори още един атълански апарат, преди ескадрилата да реагира. Планерите се опитаха да избягат, строят им се разбърка, последваха катастрофи, избегналите сблъсъка попадаха в орловите нокти.

Отведнъж ушите му отглъхнаха с пукот.

Наоколо всички крещяха. Дори вече пресипваха от викове, деряха се от възторг, заканваха се с мечове към небето:

— Шар-кан! Шар-кан!

Самодивите още по-бързо опъваха тетивите. Копия, камъни и проклятия догонваха вражите апарати, колобрите гасяха едно подир друго защитните полета на атъланите. Падащите бомби престанаха да гърмят, легионерите ги зареждаха в катапултите — такова гюле отнесе опашката на плюещ сажди от реактивната си гондола планер. Летящите машини обърнаха назад, в търсене на спасение.

В очите на Радослав пулсираха отблясъците от мълниите, виеше му се свят. Отпусна се на коляно, за да не падне, ала все пак наслуки перна отстъпващия назад враг, този път доста неточно. Стори му се, че блъснатият планер загуби управление и докато пилотът овладее машината, го застигна орел със заплетен в сбруята му мъртъв ездач.

Дичо нямаше сили да се зарадва.

— Шаркан, шаркан! В десета дружина имаме си шаркан! Ул-ул-улааааа!

— Размажи ги, Расуау! Изритай ги от Кашеп! Шаркаааан!

Мигаше, светлите петна в полезрението му бяха станали тъмнозелени и му пречеха да различи какво става наоколо. Сърцето бумтеше в клетката от ребра, гърлото и езикът бяха пресъхнали, сякаш не бяха от мека и влажна плът, а от едра груба шкурка.

— Атака от небето! — някой изпищя, остър вопъл сред въодушевените викове.

Барабаните го подкрепиха.

Радослав с мъка вдигна глава. Пак ли? Не ви ли беше достатъчно?!

Взорът се избистряше, змейската кожа отново стягаше човешкото тяло за бой. Ох, да не беше тази отмала, тази противна и жалка слабост…

„Ще взема умората ти — каза витяшкият му нож. — Ти — живей и се бори. Твоята воля е моя воля, господарю.“

Освежаващ поток, ободрителен, чак подскочи от преливащата енергия. Впи очи в новия враг.

Наистина бе нов.

— Смъртоколесницииии! Крий сееее!

Този път паниката бе истинска и взе връх. Бранниците зарязаха всичко, хвърлиха се под отломките, покриха се с телата на трупове, загризаха земята, неколцина в ужас хукнаха към скалистите стени на клисурата, други с хленч — право към Радослав.

Трите смъртоколесници се движеха много бързо. Не приличаха на самолети и планери с ракетни гондоли. Плоски черносиви корпуси, никакви примитивни шевове с нитове; гладки издутини на кабини или други механизми; по периферията — гъст пунктир светлини, ослепителни дори денем, на носа — ярки до непоносимост триъгълни прожектори.

Летящи чинии.

Не оставяха димни следи, издаваха басово тихо жужене, изглеждаха хем масивни, хем някак леки, дори безтегловни. Силовите им екрани бяха по-съвършени, оръжията — също.

Дънищата на дисколетите избълваха фунии от оптично изкривен въздух, подобен на мараня. Снопове незнайно лъчение докоснаха челните редици на аравата.

Живите замряха и заедно с мъртвите се овъглиха, почерня и земята, вятър повя тънък слой пепел.

В безкрайната секунда преди да хване ножа с двете ръце и да се прицели с острието му, сякаш се канеше да стреля с пистолет, Дичо разбра как бе загинало неговото фаморско Село.

НЕГОВОТО село. Мава, Пава… и всички други.

— Аааааааа!!!…

Задушаващ гняв, жажда за мъст — целият изблик се концентрира във витяшката кама и се откъсна от нея във вид на мълния. Ураш-поле се люшна в гърма ѝ.

И веднага змейската кожа го накара да повтори удара по същия дисколет, защото първата светкавица успя само да неутрализира защитното поле на атъланската машина.

Като малко слънце огненото кълбо облиза силовите екрани на съседните апарати и угасна в грапава вълна нажежен вятър.

Левият дисколет, сякаш подигравайки се с инерцията, почти от място литна вертикално нагоре и с гръм от преодоляната звукова бариера избяга в облаците, усукващи се подире му. Втората смъртоколесница обаче се снижи, стрелна се напосоки и тогава се натъкна на магическата мрежа на колобри и вещери-квирини. Защитното ѝ поле запулсира, бордовите светлини угаснаха.

Радослав я халоса отгоре… получи се много по-слабо, отколкото той разчиташе…

… дисколетът се вряза в земята, корпусът издържа, но се отвориха трапецовидни люкове. Шурналите навън метално проблясващи същества, подобни на хлебарки, се счепкаха с белонския резервен отряд, връхлетял противника като ято скорци на лозе…

… ножът в ръцете му шавна. Острието бе нажежено, деформирано и се топеше като въглен под струя кислород. Но дръжката бе къс лед.

„Удари още веднъж, преди да те напусна, господарю. Ти си жив, аз ти служа.“

Дичо осъзна, че има само още една мълния.

Отчаяно закрещя през рамо към припълзелите под закрилата му на „змей“ войници:

— Мъ-мъ-мммахайте се от мммен!… Далеч!!! Далеч от мен!!!

Изправи се, размаха ръце, бойците плахо се свиваха, някой посочи нещо с пръст.

Той се извърна и блъвна последната си капка мощ срещу новата тройка летящи чинии. И се свлече като парцал. Тъпо погледна витяшкия нож. Това, което бе останало от него — дръжка с топящ се скреж.

Уморих го, рече си. Уморих го и изтощих себе си.

Така неистов и неопитен ездач погубва коня си, пришпорвайки го в бесен галоп отвъд границите на чия да е издръжливост.

Можех да разпределя присадената си змейска сила по-разумно, по-ефективно. Не да правя заря за Трети март…

Разбираше това твърде късно.

Стреснатите от последния му удар дисколети довършваха лупинг с невероятно къс за скоростта и размерите си радиус. Секундите, леко разтеглили се по време на схватката, отново се свиваха до нормалното човешко времеделене.

Нови две двойки смъртоколесници с подсилени защитни екрани връхлитаха и сееха невидими снопове убийствени лъчи.

Край.

Гледаше равнодушно приближаващите се апарати. Изпитваше само някаква нежна тъга и примирение.

„Сбогом, драконче. Бях толкова близо до теб…“

 

Бях толкова близо!

Скъсах три чифта обувки, износих два ката дрехи… сега съм с третия, последния.

Намерих си бели коси в главата и видях с очите си неща, каквито могат само да се измечтаят, но не и да се измислят, не и наяве…

Преминах през две войни. Едната ме лизна само, но тази май ще ме погълне… в края на замръзналата сега секунда. Последният ми спомен от този мой живот непрокопсан.

Ти беше най-хубавото нещо в него. Не е празна приказка.

Прости ми, че не успях да те намеря.

Още ми е чудно… и странно… и даже не ми се вярва, ала зад гърба ми останаха не просто девет планини, не километри или мили, ами светлинни години навярно. И бариери, и граници, за които самата ти не допускаше, че могат да бъдат поне мъъъничко проницаеми, та камо ли преодолими.

А сега ще умра, преди да те видя, миличко! Изтормозих се от жажда за теб! Написах и ти посветих най-хубавите си досега стихове… няма да мога да ти ги кажа…

Иска ми се да ги чуеш. Повтарях си ги до втръсване, за да ги запомня и, щом дойде мигът най-сетне да се срещнем отново и за докрая на късите вечности на нашите животи, да мога да ти ги подаря като букет…

Жал, жал, жал!

Не съм искал да се разделяме. Прости ми, че го допуснах. Искам, искам да се преборя, ала сила не ми остана, слънчице, само толкова имам, колкото да не захленча, а да приема следващия си страшен миг достойно. Поне да знаеш, че съм си отишъл като… като някой, когото заслужава да го обича змеица.

Защо, защо, защо!

Толкова съм близо — в един свят с теб, защо СЕГА трябва нещо да ме спре!

Да бях станал истински змей! Да бих могъл да замахна с крило, да отнеса смъртоколесниците, погубили толкова много мои другари, да ги сплескам и запратя на земята, която ще се пропука, щом ударя с крак по нея, ще зейне да погълне убийците, с вулканичен жар да ги превърне в прах и пара! А после, после с омерзение ще се измия в дъжда, който ще шурне по моя повеля от небесата, които ще се продънят, за да изчистят света и мен — за да ти е драго да ме погледнеш.

Поне да съм измит и чист, драконче.

Да ме помниш с хубаво.

Продъни се, небе. Продъни се.

Измий ме, да съм чист и хубав пред небооката ми любима.

Продъни се, небе. Продъни се.

Продъни се!

Продъни се…

* * *

Небето се продъни.

Пропука се на безброй места, а от тях лумна огън… не, това бе мрежа светкавици…

Мълниите биеха като навързани наръчи, като отприщени реки, ниагари сияеща плазма. Скалите около клисурата на Ураш заприличаха на антични руини и кипнаха от вихрушки, камъните сълзяха с пръски от лава.

Порой дъжд падна като бодлива плоча.

В стихията си да удави всичко живо, водата натисна легионерите. Радослав наведе глава, за да може да диша и пак плюеше ледени струи, стичащи се в устата му. Замлатиха кошмарни гръмотевици. Дъждът внезапно намаля и в пречистения въздух земята излетя срещу пикиращото като ястреб небе.

Излетя с неистовия рев на втурнали се в ръкопашна схватка люспести крилати тела!

Оловните облаци се завихриха на спирали около змейски опашки, камшик на светкавица оплете смъртоколесница и я запрати в скалите. Корпусът на машината се спука с отвратителен звук като огромно рохко яйце и Радослав едва не повърна от гадост. В долината падна друг един дисколет, отгоре му кацна шаркан, зашиба го с опашка, помете с криле капаци на люкове и с пламък изкара екипажа навън — право в ноктите си.

Земята тътнеше, вой на смъртоколесници, рев на змейове, пъклени тъпани на експлозии… Дичо захлупи уши, за да не полудее, но писъците на битката пронизваха всяка фибра от тялото му…

Пороят спря. Но стремителни драконови силуети продължаваха да кръстосват небето, по дирите им валяха прекършени планери и поразени дисколети.

Слънчеви лъчи разшириха пролуките в облаците, обляха клисурата, осеяна с убити, ранени, с отломки от вражеските машини и тлеещи обозни каруци. Тези лъчи подобно магнит задърпаха оцелелите, зовяха ги сякаш са растяща трева, оредяла слънчогледова нива — покажете се! Победете! Нима ще лежите с ръце на главите, докато се решава съдбата на вашия свят?!

Като с тънък бич на голо писнаха свирки, рогове, гайди. Събудиха се барабаните — атака по земя! Стани! Строй се във фаланги!

В отговор се надигна страховито и зверско „Ул-улааааа!“, по земята отекна тропот на здрави още нозе. Бойният рев заглуши всички заповеди — дружините бяха дочакали, доживели, оцелели до момента, в който последната дума щеше да бъде произнесена от алебардите, мечовете и копията. Вълна от кашепци се понесе към извиращи от подножието на клисурата сиви тамги от закачулени пехотинци.

„Ухааа!… Пък аз си рекох, че са смачкали цялата тройарава!“ — едновременно се зарадва и смая Дичо.

Легионерите се изляха върху пълчищата от мъртваци и през цялата дандания до Радослав стигна мляскащият хрущящ звук от първите сблъсъци на секирите с мека плът. Призля му.

Напипа алебардата си в калта и се подпря на нея, за да се вдигне. Успя донякъде, когато го лъхна прилив на сили и той чак залитна от ненадейно възвърнатата пъргавина.

Телекинетичната подкрепа идеше от приземяващ се току до него змей. Махащите криле бръчкаха калните локви, вдигайки пръски и прахоляк. Шарканът плюеше пестеливи мълнии право в сърцето на сивокачулестия въртоп.

Бе кафеникаво-черен, но по краищата си люспите бяха досущ Радославовите на цвят — в синкаво-стоманено сияние. Шипове и рога красяха източената муцуна, в кривите нокти се отразяваше жълтият Райко. Змеят се извисяваше малко над холка на кон, ала бе някак по-строен, изящен.

На Дичо му се доплака — от облекчение.

Сънародникът на Верена почти кацна, но в следващия момент тромаво плесна с криле, завъртя се, изви шия и изстреля тясно ветрило огън. Малко след това тръбачите призоваха втора и десета дружини от арава Шахар, заедно със средните отряди от шеста дружина на арава Тесан, да преградят пътя на забелязана вражеска та̀мга откъм североизток. Дичо машинално преметна брадвомеча си за бой… и затъпка на място.

Отрядите от посочените дружини напираха срещу противника, опитал се да нападне в тил пооредялата тройарава. В многокрак галоп ги изпревариха страховити белонци, ескадрон грзута едва следваше техните дири. Паякомравките първи се врязаха в колоната от мъртваци и щипките им затракаха на месо, на всички страни се разхвърчаха парцали. А после и грифоноездачите извадиха своите саби, които губеха с всеки удар по малко от блясъка си. Накрая с врага се измешаха тежкопехотинци грамори, развъртели алебардите сред общия звън и стон. Над знамената — пробити, опушени, но грижливо събрани от полето на боя и гордо развети — продължаваха да се сипят струите драконов пламък. Земята отдолу изсъхваше. Вятър вдигна пепел, лъхна воня на барут, кръв, смърт… и победа.

— Огньове, бури, пепеляк!… — прошепна Радослав. Краката го сърбяха да хукне към отряда си, да се слее с ужаса и перверзното опиянение от сечта…

„Не се поддавай на стадни инстинкти, моля! Стой тук! Няма да те гоня през цялата война!“

Отвъд всяко съмнение бе, че му говореше змеят. Мислесловата бяха престорено сърдити.

Шарканът блъвна малко огън, изфуча или кихна, струйки дим излетяха от ноздрите. Той кацна меко, разперил криле като ноктести парашути. Изправи шия и започна да изучава човека пред себе си. Дичо се изненада от цветът на очите му — шоколадов. Бяха твърде… хм, обикновени. Е, вертикалните черни зеници, то е ясно… но някак си бе очаквал и неговите ириси да са сини. Като на Верена.

Змеят стоеше и оглеждаше войника от глава до пети.

Радослав пръв наруши мълчанието. Заговори със запъване на граморски:

— Аз съм от Горната земя, змейо, и… — обърка се какво точно да каже, без да изпадне в словесна диария. — Търсех ви…

— И ние те търсихме — люшна глава в кимване змеят. — Деветнайсет шаркански клана избраха по един Посрещач, с надеждата да спечелят честта да открият витяка Радослав, потомък на боила колобър Радан Угаин… Трябваше да се обзаложа, че няма начин да не те открия преди тях! Къде се залута тъй бе, юнако?

Коленете на юнака омекнаха от радост.

Разбира се — Верена е предупредила своите, милата… Облекчението сви гърлото му, заради което езикът не изстреля веднага въпроса „Къде е тя?“. Паузата му даде време да се учуди и зяпне. До съзнанието му достигна фактът, че змеят свободно и даже небрежно говореше български.

Ах да, драконче ги е научила, за да не станат грешки при срещата…

 

Над Ураш-поле облаците се разкъсваха, криеха се зад скалите на клисурата, бързаха към билото на планините. Откритата след сенките им синева бе стряскащо просторна, в небето кръжаха летящи корвети, по мачтите им плющяха слънце-лунните стягове на храбрата Северна армия. Корабите носеха пресните рани на битката — димяха бордове, вееха се разкъсани ветрила, зееха тъмни пробойни. Тежък галеон се приземи да гаси пожара на палубата си. Друг един се сниши, от кърмата му паднаха жлебове, сякаш вземаше земята на абордаж, по тях плъзнаха върколаци с оранжеви войнишки значки.

Покрай дружините на битата до смърт, но победила тройарава на бегом се изнасяха подразделенията на втория ешелон. Повечето отряди не спираха. Мяркаха се алено-белите наметала на санитарите. Глутницата жадни за кръв върколашки воини се понесе като вихър напред, пръскайки лиги и виейки песента за правото си на пълнолунна плячка.

— Е те тия вече ще доизметат мъртваците от Дилмун! — възкликна шарканът. — Много шантав народ са. Виж ги, за малко да ми прегазят опашката… Чини ми се, че са единствените разумни същества, при които добрината и проклетията са разделени във времето, а баш сега са много лоши и зли!… Ти как си?

Радослав повъртя китка и размърда пръсти: горе-долу…

— Точно вечерта преди нападението върху Лагера бях в щаба — продължи дружелюбно змеят. — И се зверех на монетите, които си пуснал в обръщение сред Северната армия. Даже военните съдии се чудеха нарушение ли е това или неуместен изблик на творчество, такива са тук, да им обясняваш що е то фалшифициране на пари е загубена работа… На часа загрях, че ти си чейнчаджията, после научих за един странен бореец от Червения легион, космат като Буги Барабата. Обаче призори нали сам видя каква каша се забърка, командирската палатка на твоя легион изгоря заедно със списъците на войниците… хич не ни беше до теб, извинявай…

— Буги Барабата ли? — глупаво повтори Дичо.

— Е, не си приличате, преувеличих малко… А пък снощи един кръвопиец от Армия Нощ се обади в стана, че си бил в тази тройарава. Сигурен бях, че ще се оправиш дотук.

— Ъъъъ…

— Фърляй тоя топор, Радо, обозниците ще го приберат — засмя се змеят. — Уволнение! Повече нямаш работа тук, зарежи грижите. А… такова, откога отпадна „народна“ от републиката ни България?

Радослав се втренчи в очите на дракона, където играеха лукави искрици.

— Ти… мислите ли ми четеш? Не ми харесва!

— Не! Аз и не го мога като другите. Малко съм, ха-ха, калпав от расата си. Хайде, тръгваме. Чака ни облачна ладия. Другите трима вече са горе.

— Трима? — не повярва на ушите си, когато съобрази за какво иде реч.

— Четирима Оръженосци сме. Ти колко искаш? Дузина? Или двойка Воини? Да не би по тез чукари да се е скатал Шести американски флот! Четиримата бяхме достатъчни, както се убеди.

— Чакай, чакай… ами откъде тогава…

— После, Радо, после. Нека не се бавим. Не беше ли тръгнал към истинската Змейска долна земя от приказките? Отиваме право там! Ето, погледни.

От небесата по тясна спирала се спускаше малко облаче в ореол от деветоцветна дъга. Насреща ѝ летяха калпаци и каски. Облакът увисна съвсем ниско и се стопи. Остана само дъгата и нейният източник — седефена раковина-нераковина, шишарка-нешишарка… нещо невиждано. Змейски зертон. Всъщност — зертонче. Надали по-голямо от Дичовата кооперация в София. Въртеше се около вертикалната си ос като украшение за исполинска коледна елха.

Като омагьосан Радослав тръгна напред, но спря и заби поглед… в краката си.

— Изчакай съвсем малко.

Той изтича няколко крачки в обратна посока и се отпусна на колене пред загиналия Пагар.

Този път очите не го засмъдяха, ала в гърдите си усещаше пустота. Бавно вдигна лице към кратера, където бе издъхнала самодивата. Тялото ѝ вече го нямаше там — тиловаци от погребален отряд я носеха връз кръстосани копия, с покров чиста белонска паяжина, към кладата от отломки. На върха на пирамидата от разбити каруци и грижливо полагани мъртъвци се вееше знамето на изцяло унищоженото подразделение — девета дружина от арава Шахар.

Гигантопитек в бяла траурна роба пристъпи към безжизнения грамор и коленичилия край него човек. Изгука печално и спря, оказвайки почит на покойника и скърбящия го.

Радослав разтвори сгърчените пръсти на Пагар и ги сви върху дръжката на алебардата му.

— Лека ти пръст, Братко — прошепна и непохватно похлупи мъртвите очи на войника. Ласкаво покри главата му с шлема, избърса с ръкав калта от нея и спусна забралото. Оксидираният метал завинаги скри познатото лице, толкова нечовешко и толкова скъпо.

Изправи се и постоя малко над чифтака си. Даде знак на орта-обозник. Гигантът тромаво се размърда, но изключително внимателно вдигна на ръце шампиона на Северната армия по игра на камъни. Понесе го, склонил глава, още по-прегърбен. Тихо и жално гукаше нещо неразбираемо, може би заупокойна молитва.

Дичо се завъртя на пета, отскубна своята алебарда като стръкче трева и с размах я поби обратно в пръстта. Сабленото острие потъна на повече от педя, отгоре на пръта окачи шлема си. Пискюлът се разлюля, сякаш му махаше за сбогом.

Шумът на сражението утихваше. Сигналчици и квирини събираха разгорещените бойци в колони за марш. Меките граморски ботуши газеха вражески леш и издирваха сред телата тежко ранени свои другари.

Змеят го чакаше.

— Добре дошъл, земляк — рече сериозно той. — Ще ти хареса у нас.

* * *

След няколко минутки драконовата ладия изчезна в сърцето на безшумно ослепително сияние. Приветствените викове към отлетелия облачен кораб за последен път се отразиха от стените на клисурата.

Легионите продължиха похода си.

Зад тях лечителите издигаха шатри и палатки, ортите от погребалните отряди вадеха кристални топки от ковчежета и със сгъстените лъчи на Райко подпалваха кладите.

Така трябваше да бъде. Слънцето бе дало живот, нему се полагаше да го продължи, пречиствайки смъртта с огъня си и пръскайки по света тленните останки в дим и пепел.

За да станат те отново част от живите.

 

Край на първа част