Николай Теллалов
Слънце недосегаемо (47) (роман-изповед)

Антиземие

Земната повърхност е изкривена. Това е медицински факт, както са писали едни автори в едно произведение, което периодично го забраняват и реабилитират. В действителност, фактът е физически и геометричен. Петнайсеткилометров тунел, изкопан по традициите на пътностроителната наука, не може да се види от единия край до другия нито от око, нито от лазерен далекомер — лъчът опира в тавана, понеже средната точка на тунела се издига на повече от четири метра спрямо краищата му. Но ако тунелът се пробие по права линия, не се мери с нивелир и не следва кривината на земната повърхност, такъв тунел има почти вълшебни свойства… например, пътуването по него със свободно пуснат по релсите вагон ще трае теоретично 42 минути и 12 секунди — независимо от разстоянието. Дали ще са сто или десет хиляди километра — винаги 2532 секунди. Теоретично. На дело триенето и въздушното съпротивление, особено на дълги дистанции, няма да позволят на този вагон да се засили достатъчно, за да пристигне самостоятелно до крайната точка.

Въпреки това, тунелът е направо вълшебен!

И смъртоносен…

Радослав знае много за тези тунели. Официалното им наименование е Гравиметрополитен, ге-ем-пе. Строителите им ги наричат гробници. Гробовой могильный пиздец. ГМП. Грубо и ясно.

Радослав е един от строителите на ГМП. Бивш. Рядко изключение — бивш строител на ГМП… и жив.

Бившите строители на гробниците обикновено са мъртви.

Радослав не знае как наричат гемепето цивилните, свободни хора. Криминалните не са свободни, даже когато не са зад решетките. А само с такива е общувал през последната година. Пък предишните единайсет… ох… Девет от тях минаха под земята. В гробниците. Лицето му още не е възвърнало окончателно нормалния си тен. Може би никога няма да стане — тунелната тъма е като въглищния прах, който трайно оцветява кожата на миньорите. Дори волтовите дъги на електрожените не разкрасяваха бледите лица на тунелните роби, само ги обгаряха, физиономиите се лющеха, за кратко почервеняваха и пак си връщаха предишния трупен цвят. Живи мъртъвци.

Радослав добре помнеше как заплака, когато се видя в огледало. Добре помнеше и безкрайната перспектива на маршрута „Москва — Воркута“ — смаляващи се в точка пунктири на очертаващите ГМП-тунела лампи.

И сега отново сънуваше същия кладенец към ада. Рядко минаваше нощ, без да го сънува.

И винаги присъстваше само едно озвучаване, същият „саундтрак“, както казваше Павката… дали вече си е отробувал присъдата? Навярно се е върнал… Надали. Практиката е зеките да се оставят на поселение близо до бившите си лагери. Малко преди да станат „престъпници“ с Павел, нямаше такива работи. Но от десет години насам, както се приказваше, нещата отново се затегнали. Пак се е засилила класовата борба.

… Радослав спеше. Потръпваше в съня си. И в ушите му тихо тракаше, мъркаше, нижеше се шум, подобен на шевната машина на съседката в комуналката им в София.

Картечниците на изпълнителните отряди.

На всеки седем дни те почваха да работят и не млъкваха дълги часове. После, когато херметизираха готовите участъци на тази линия на ГМП, и изпомпаха оттам въздуха за пробни пробези на мотрисите, картечниците млъкнаха. Изтощената работна сила се премахваше с вакуум.

Всеки „строител“ след три до пет години, ако оцелееше, задължително отиваше — отнасяха го — за изпълнение. Ликвидация.

Терминът беше „обновяване на трудовите ресурси“.

Специалистите — заварчици, монтьори, квалифицирани арматурчици, водопроводчици, шлосери, зидари, миньори с разряд, инженерни кадри — такива доживяваха до седем години в гробниците, ако имаха късмет да не пострадат при злополуки, да се гътнат от болести, да пукнат от недохранване. Както и да не бъдат заклани от други затворници или пребити от надзирателите. Добрите и работни специалисти, впрочем, останали съвестни към задълженията си въпреки условията, началството ги къташе — в рамките на изискванията за борба с разхищения.

Но винаги има изключения.

А освен изключенията има понякога и учудващо сплотени криминални елементи, които показват повече воля за оцеляване от останалите, в масата си надяващи се да „заслужат“ реабилитация зеки. Сякаш ДЕЙСТВИТЕЛНО са се провинили и съвсем „справедливо“ са се озовали в гробовно-могилния… да де. Пиздец.

… Радослав дори в съня си знаеше, че през последната година в тунелите на линията до Воркута разстрелните команди вече нямаха работа с картечници. Вакуумът и без това го има под ръка. А боеприпасите са нужни другаде — в Афганистан, в арабска Африка, в Скандинавия, за износ към Латинска Америка и Югоизточна Азия — там хем против японци, хем и за душите на австралийците-империалисти, мръсни буржуи, заради тях е всичкото това страдание, тая мъка, този кошмар… защо не вземат да пукнат сами вече! Та да си отдъхнат хората в лагерите и извън тях, но зад бодливите кордони на държавната съветска граница…

Знаеше, че от година не разстрелват амортизирани тунелни роби. Въпреки това ЧУВАШЕ тракането на „шевните машини“, докато отново сънуваше гробниците, целия си срок в тях като на късометражен филм, от прехвърлянето му на строителния участък под земята (в Соловки поне имаше слънце!) до бягството с групата кавказки бандюги, с които се сприятели просто защото мутрата му мязаше на грузинска, чеченска или пак оттам някъде. Тра-тра-тра-та-та-та… Тра-та-та-та…

Тихо, успокояващо, монотонно. Наистина успокояващо — последен покой, край на пъкъла, сбогом, гробници, посрещнете ме, ангели небесни, мъченик съм, за царството небесно даде ми пропуск самият прокурор… Хубава песен, нищо че е блатная. За царството небесно пропуск ми даде самият прокурор…

Трак-трак-трак-трак…

Картечници. Или все пак шевната машина на леля Валя? Прибраха я, когато синът ѝ сгази нещо лука и се опитаха да го арестуват, а той се изтръгна от сините фуражки и побягна. Стреляха по него, гониха го, превърнаха булевард „Голованов“ (татко упорито си му викаше „Княз Дондуков“, но все шепнешком) в авеню на Чикаго от „американски“ филм, заснет в киностудио „Мосфильм“. И им избяга! Помогна му внезапно изръсила се над София едра градушка, разправяха, че ледените шрапнели пребили до смърт неколцина милиционери и един цивилен. И бате Ванко им изчезна яко дим! А леля Валентина накрая я пуснаха от РУНКВД. Но после тя също изчезна. От заключената си стая. Колко слухове плъзнаха от това… Уж че и роднини на Иван от село също се изпарили — мистериозно.

… трак-трак-трак…

Това не е шевна машина. Нито картечница в бетонните черва на ГМП. Това е…

Радослав рязко седна.

Вертолетът боботеше съвсем близо. Нямаше нужда да наднича от развалините, за да се убеди, че на бордовете му пише „Милиция“.

* * *

Знаеше си — вертолетът не ще да е самотен патрул. Ще има и потеря. Ще пуснат псета. И наистина, пуснаха ги!

Чуваше засега далечния лай и куцукаше задъхан, плувнал в студена пот, обезумял от страх, мъчеше се да тича по чезнещата, обрасла от много лета пътека.

От отчаяние взе да мучи, да вие тихо през зъби. Чу се. Чу как се вайка на пресекулки, пръска плюнка и ако не бе ял нищо от два дни, досега би напълнил гащите с рядка воняща каша.

Побесня. Освирепя. Притъмня му от срам и ярост. Щракна с челюсти, пълни с изгнили от скорбут зъби. Би захапал собственото си гърло заради това жалко хленчене, предателски изтръгнало се от него.

Блъсна се в дърво, усука се около дънера му и провисна като вързоп недопрано лагерно пране. Гълташе със зиналата си уста дори тук, в гората, в планината, тежък зноен въздух, лапаше го на хапки, на буци и усещаше как освежителен пристъп на злобна омраза прояснява съзнанието.

Поне избягах от вертолета! Тумбестата машина с тънка опашка бучи над клоните, но листата пречат, скриват го от винтокрилите преследвачи. Но крият и тях от неговите куршуми, бля!

Все още клатушкан от тласъците на гърдите си, с които поемаше навярно последната си порция дъх в живота, Радослав вдигна пред лице дясната си ръка. Пръстите му — груби, безформени, смазвани и чупени, мръзнали и парени — петте верни му юначета стискаха с мъртва хватка парабелума. Радослав му се ухили.

С черен изгризан нокът той изтегли и щракна обратно пълнителя на пистолета. Не, нямаше да умре по начина, който единайсет години го беше ужасявал, а през последните три месеца — просто отвращавал. Но ето я оксидираната гаранция, че ще избегне позорната, сива, обикновена участ да го пребият с приклади. Не ще му се случи и да го прострелят в тила над собственоръчно изкопана яма. Нямаше да го блъснат във варница, нито да го тикнат под леда или обесят в кенефа! Няма да го ликвидират в боксовете за изпълнение в тунелите. Няма и да го хвърлят във вакуумна секция да се спука като надута от компресор жаба. Да, и с компресор няма да го…

Неее! Ще се бие! И ето туй приятелче щеше да му осигури компания за към пъклото! Ще го носят на ръце, ушавите, до самия казан ще го носят, а там дяволите ще му дадат една цигара време да ги натика в цвърчащия катран, да им набута мутрите в черните смрадни мехури!… И после с леко сърце ще иде в другия казан, за такива като него, живели несретно и окаяно — в ухаеща на билки вода, а руса сукубка ще му търка гърба с големи пружиниращи цици и така — до края на света, до страшния съд, а музика ще бъдат воплите на неговите мъчители от приживе.

Радослав изграчи нещо като смях.

Ех, очички! Гледайте юбаво да умерите някой изрод в синя униформа право в охранената мутра, лъснала от лойта на милионите зекове от Лисабон до Владивосток, от фиордите на Норвегия до чукарите на Хиндукуш!

Застена при мисълта, че досега се беше гнусял да натисне спусъка срещу човек. Даже и ушав.

И то след единайсет години в ГУЛАГ!

Изведнъж му се доплака. Като глупак бе живял… поне можеше да умре мъничко по-свястно. Но никой нямаше да научи.

Повей на вятър — пак чу кучетата. О, не! Тези гадини!… Не понасяше кучета. Вохрите в лагерите само с песове се разхождаха, особено в гробовния пиздец.

Радослав изхлипа и стисна парабелума. Огледа се диво. Не трябваше да бяга от развалините. Там имаше добра позиция. Паника! Там можеше скъпо да продаде живота си. И там щеше да бъде…

Беглецът се изправи на треперещи крака.

Да, щеше да бъде… светло. Три месеца бе вървял от Кавказ, след като НКВД разгроми бандата, в която се подвизаваше. Три месеца пеш, тихо, скришно — като вълк. Нощем. Денем — спотайване по бърлоги и бунища. Три месеца път. В най-гадното време тръгна — месец дъждосняг, старият март. И се добра… почти. Не стигна точно до дома. И за какво вървя толкова? За да умре на родна земя и на светло. А какво може да е по-светло от разрушен манастир? Храм. Добро място да напусне този извратен свят.

Не биваше да бягам от развалините. Даже беше съзрял по чудо оцелял стенопис, от който незнаен светия го гледаше благо…

Радослав замръзна.

О, не… останките на манастира са били тъпкани със сигнализация! Защо иначе да го оставят порутен! Мястото беше лично, с изглед — само за вила на партиен другар! Обаче са го оставили занемарен. За капан. За такива като него — вълци-единаци…

Божичко, как можах да се хвана… Как!!!

Сепна се от още по-близък лай и краката го понесоха в обратната посока. От собственото си хъркащо дишане Радослав не можеше да прецени откъде иде шумът на потерята, огледа се няколко пъти през рамо, опитваше се в същото време да зърне някоя удобна за последен бой позиция — канара ли, вековно дърво, оголена стръмнина… Но животинските инстинкти го тласкаха да бяга, вместо да се обърне и озъби, да им пусне кръв, да им го върне тъпкано, да не си отиде капо, ех!…

Неясно кога загуби пътеката, куцукаше и замяташе крачоли покрай пресъхнало каменисто коритце на нявгашен планински поток. Вероятно водите текваха при пролетния топеж на снега и през есенните порои.

Лай, стряскащо отчетлив. Трескаво се извърна, продължи да отстъпва заднешком, а ръката с парабелума се размахваше като крило на ветропоказател. Да не би да му се е счуло само, нервите са наострили слуха възмяра, ех да виждаше и с дясното око както с лявото… о! ооо!

Залитна назад и едва успя да сподави изненадан вик — проработи зековският навик да се спотаи на всяка цена. Докато падаше, се изви по котешки, вкопчи се в провисналия жилав храсталак… не се задържа. Къс сподавен вопъл, тупна, изтъркаля се по стръмнината и с тежко „ухх!“ пльосна на дъното.

Ударът от приземяването го зашемети, няколко секунди лежа неподвижно, глупаво зяпнал листака горе, зад който се криеше побелялото от жега небе.

Не, рече си отнесено, тръгнах през сечко, по дъждосняг вече бях в кубанските степи…

Опомни се, конвулсивно зашари наоколо за пистолета. Беше в ръката му, стискаше дръжката до премала, до болка. Скочи на крака, тихо изохка-изпсува и лепна гръб към влажна скала. Посмя да се огледа.

Намираше се в изрязано от водата и времето дере с каменисти, почти отвесни стени, което тънеше в зеленикав сумрак. Подсвирна наум, не можеше да си обясни как не се е пребил. Потрепери, не толкова от болката в кьопавия крак, не толкова от страх, колкото от внезапния хлад. Тук бе усойно и неприветливо, в сравнение с жарените от слънцето полянки… но поне нямаше копои — дву- и четирикраки. Бреговете на малката клисурка бяха плътно обрасли, може би нямаше да го забележат.

Внезапната надежда избухна в гърдите, сърцето запърха, Радослав затрепери отново. Чакаше, вирнал глава нагоре, подпрял дулото на парабелума в скулата си. Не дръзваше да помръдне, само въртеше трескаво очи, мъчейки се да гледа във всички посоки.

Преди да чуе шума на преследвачите, виковете им, джавкането на гадните псета, трясъка на чупени клони, топуркане на тежки ботуши, тракане на метал — преди това обърна внимание, въпреки превъзбудата си, на тънкия писък — комари. Удържа се да не размаха ръце, но настръхна. Ненавиждаше дребните вампири. Първото лято в Соловки те го докарваха до полуда. Даже се бе зарадвал, когато го преместиха на строежа на ГМП. Зарадвал се беше, идиот…

Горе храстите зашумяха неистово, Радослав забрави комарите, но не и гробниците.

Искаше да се слее със скалата, да стане на камък, да…

Тъничко гласче, сякаш на момиче, приличаше на далечно, но идеше тъкмо иззад гърба му:

Не ти препоръчвам, знаеш ли каква проклетия е?!

Той замръзна, кръвта му изстина, тялото стана непослушно. Потрес. Не направи опит да се обърне, нито реагира на промушилата се отгоре муцуна на овчарка с изплезен език.

Господи, спаси ме и помилуй…

Представи си как протяга ръка и стреля в кучето… а в същото време оставаше неподвижен, инертен сякаш в кошмарен сън, от който няма събуждане.

Овчарката гледаше право в него, а той обречено гледаше нея.

… ангели небесни, помогнете ми, не искам да умирам, искам да живея, да живея…

Държиш ли тъкмо ангели да ти помогнат? Може ли… аз…?

Кучето присви паст, сега ще лавне, ще се дере от злоба, ще се дави като бясно. Следом по хладната скала ще плиснат автоматни откоси. И тогава Радослав ще се дави, но в собствената си кръв…

Света Богородице, нека припадна, нека нищо не усетя, моля те…

Недей припада — рече самоуверено гласчето, гъделичкайки го по врата, но и вътре във вцепенения череп. — А ти, лошо куче, трай! Варе гъкна, навъзнак ти обърнах кожуха!

Радослав нямаше сили и воля да откъсне взор от псето.

Но то не джафна.

Тихо заскимтя, задърпа се, ни назад, ни напред. Далечен глас подвикна отгоре:

— Партизан! Търси, Партизан, търси! Дръж, Партизан, дръж!

Храстите отново се раздрусаха. Изникна охранено лице, зачервено, с потно провиснал мустак, нелепо килната синя фуражка с алена петолъчка.

Пръстът на Радослав върху спусъка сякаш бе ръждясал.

Милиционерът плъзна свински очички надолу, после с нечленоразделно пуфтене нахока кучето, отвърна нещо дрезгаво зад гърба си и…

… и изчезна!

Горе край клисурката грозно заръмжаха още псета, изтопуркаха множество подковани и обути в гьон крака, звънна желязото на оръжията, заканителни неразбираеми гласове заглъхнаха, стопи се трясъкът на мачкани фиданки и кършени клони…

Отлетяха дълги минути, преди Радослав да си позволи да повярва в невъзможното — потерята бе го пропуснала.

* * *

Свлече се на колене, цевта на пистолета се зарови в наноси едър пясък. Тилът му леко чукна в скалата, Радослав затвори очи.

Колко още мина — минута, час? един ден? — той продължаваше да клечи, равнодушен към комарите, които дебелееха по кожата, нито буден, нито заспал, нито в съзнание, нито в несвяст, потопен в тъп гумен транс.

Ей, добре ли си?

Стресна се, но едва-едва, сякаш от безобидно бодване с игла. Отмести се и се озърна.

И отново се стресна, дойде на себе си, страшно ококори очи и отвори уста от изумление. Гърлото се сви, макар да понечи да завърти една слисана псувня.

Когато се окопити, размисли да сквернослови — ей така, без да разбере защо.

Голата кафява канара, към която се бе притискал толкова отчаяно, търсещ закрила от природните сили, в които не вярваше, не бе гладка. Нито хаотично набраздена или напукана от вековната ерозия.

Върху камъка личеше издялан зашеметяващ барелеф на същество, от което изтощеният беглец се стряскаше дори на картинка. Беше приблизително метър и седемдесет високо изображение на змия със странни подутини по тялото, главата на чудовището — увенчана с назъбен гребен. Но най-поразителни се оказаха очите под изящни вежди — бяха направо човешки, бадемови, с дълги мигли и… го гледаха, като живи! Подобни очи не бе подозирал, че съществуват наяве.

Всъщност… през лагерните години бе отвикнал от жени, а през последната година на опасна свобода срещна предимно проститутки… но и у най-шармантните сред тях не си спомняше очи, които да не са празни. Може би само на кино…

Очарован, той несъзнателно протегна ръка да докосне позаличеното от изминалите времена дело на незнаен майстор.

Не един е майсторът, юнако! — отново му се счу момичешкото гласче, което този път иронично. — Двама — мама и тате!

Радослав стоеше глупаво на колене и мигаше. Гласчето звучеше някак призрачно, сякаш на ръба на чуваемостта, все едно както би забелязал нещо с периферното зрение… нима би могло да има някакво подобно явление и за слуха?… Разтърка очи.

Каменната фигура му се разкри малко по-инаква — неудобно замряла тънка момичешка снага с притиснати към люспесто тяло ръце. И като че и разперени криле… или въображението търсеше логични форми в неравностите по канарата. Всъщност, цялото изваяние се долавяше повече с въображение, отколкото със зрение. Единствено очите личаха крещящо ясно, като на забулена приказна царкиня от отминалото невинно детство… сякаш не го е и имало това детство.

Приключи ли със зяпането? Няма ли да направиш нещо? — нетърпеливо попита змията.

Той дълго мълча, но накрая пресипнало промърмори:

— Полудял съм…

Тишината му се стори необикновена. А после каменното момиче-змия заговори и той се дръпна назад:

Ей, чуй ме! Наистина аз ти говоря! Повярвай го! Скрих те от твоите гонители! В това можеш ли да повярваш? Гледаха те и не те виждаха. Е, това не означава ли, че съм истинска, а ти не си полудял?

Той здраво почеса сплъстена коса на тила.

— Не знам — престраши се да отговори.

Не знаеш?! Жими Бога! И кой тогава те отърва?! А?! Поне едно благодаря, сполай, нещо такова кажи! — възмути се гласчето.

— Благодаря…

Тъй е по-хубаво — омекна веднага змията — А сега… Ще ми помогнеш ли, както аз ти помогнах?

Радослав за минута притвори клепачи.

Погледна втренчено скалата.

Беше истина.

— Как?

— Няма ли да ме целунеш?

Беглецът се облещи към канарата.

— Какво ще стане, като те целуна?

Ще развалиш магията! Ще ме освободиш! Знаеш ли колко дълго съм тук? Ще ти се отплатя — опита се да скрие отчаянието си гласчето.

Той гледаше в унес каменните, но живи очи. Запита се, кога ли за последен път е вярвал в чудеса?

Даже докато се измъкваше от тунелите с малката чеченско-месхетинска група — не вярваше… или все пак да?

Стори го, моля те! Още една година и туй паве хараво ще се откърти та срути. И тогаз съм свършила навеки. Е?

Тези ли нейни думи го накараха да се реши? Знаеше какво е затвор, но не бе чувал за такъв, чийто стени да рухват от една целувка. Или само заради прекрасните очи, неизвестно как станали умолителни, почти жални?

Полудявам или не, но НЕЩО в тази клисурка ми спаси живота… засега. Дължа повече от благодарност, нали?

Изправи се. Пристъпи. Поколеба се и остави парабелума на земята. Опря длани в канарата.

Отблизо очите на каменната змия сякаш плуваха в мъгла…

Камъкът имаше вкус на камък и студена метална влага. Отстрани се след странно дълъг миг, някак сладко-печално спокоен и… почти щастлив, може би. Дори като че светлина изгряваше в сърцето, лекота, прилична на онова, което изпита, когато оредялата при престрелката група бегълци се откъсна от вохрите и малко след това бе поета от авери от московския криминален свят. Дотогава беше щастлив. Въпреки че имаха да си плащат за услугата на московските урки…

Почувства, че се усмихва. После, въпреки че не очакваше нещо наистина необикновено, изкриви устни в гримаска на леко разочарование. Въздъхна примирен — нищо не се беше случило. Мигна, очите му се бяха навлажнили.

Фигурата внезапно се раздвижи. Радослав замря.

Барелефът наистина се преобразяваше, течеше, линиите трепкаха. За кратък миг всичко наоколо се олюля, самият въздух стана кварцово твърд… Беглецът мигна още веднъж… и в канарата остана само една пукнатина.

А пред него стоеше стройно девойче, облечено в рокля с черно-сива пъстрота на пепелянка, сякаш наистина от змийска кожа.

Хлад полази по гръбнака на Радослав.

— Ах, най-сетне! — възкликна момичето. Гласът ѝ вече нямаше смущаващата призрачна тоналност. Тръсна дълга до кръста катраненочерна коса, подметна я весело като конска опашка с крехки красиви ръце.

Той гледаше захласнат.

Но когато тя надникна в очите му, тогава Радослав съвсем изгуби представа къде се намира.

Светът вече нямаше никакво значение.