Николай Теллалов
Слънце недосегаемо (43) (роман-изповед)

Двуслънчевата система на Долната земя

Ако приемем слънцето Райко за неподвижно, или, по-коректно казано, свържем с него координатна система, то червеното джудже Янкул го обикаля на разстояние 8 астрономически единици (около 161 милиона змейски прелета, или малко познатата змейска мярка за големи разстояния — 1 кръстолъч) за 12 кашепски яра или 11 тина. Между слънцата и отвъд тях се намират всички планети на системата.

Най-близката до Райко планета няма аналог в Слънчевата система, тя представлява обгорен от централната звезда свят, непознат на повечето кашепски народи, но известен на белонските космоплаватели, както и на шарканите. Змейовете наричат планетата Олин Ре и са установили постоянна база на един от нейните полюси. Тя е сравнително малка, радиусът ѝ съставлява 0,38 от радиуса на човешката земя, тоест Олин Ре е съпоставим с Титан. Интересното е, че само допреди век земните астрономи са търсели близо до Слънцето хипотетичния Вулкан, който би трябвало да е вътрешна планета спрямо Меркурий.

Следващата по отдалеченост от слънцето Райко е Тесахет, аналогът на Меркурий — още един неприветлив свят, неговата повърхност е едва 13 на сто от площта на Кашеп.

Тесан, „отвъдната“ Венера, в реалността на Долната змейска земя е много подобен по размери на Земята, но условията на него са сходни с венерианските, макар и не толкова екстремни. Шарканите обмислят от векове дали да не тласнат планетата към промяна, за да основат там шарканско гнездовище, но надделява мнението, че Тесан като свят има потенциала да развие собствен живот. Според някои, това вече се е случило и поради тази причина Голямото ято не предприема експедиции до тази планета, макар че зертоните на змейовете често използват гравитационното поле на Тесан за маневри при своите космически полети из системата. От друга страна, традиционни пътешествия през междупланетното пространство предприемат белонците, докато шарканите използват Проходи, така че нищо не налага на змейовете да кръжат около Тесан, освен за развлечение. За разлика от аналога си, Венерата на Долната земя притежава естествен спътник, голям почти колкото Луната, заради което Радослав в един момент се пита дали всъщност ТЕСАН, а не КАШЕП е аналогът на Земята в реалността на шарканите, още повече че радиусът на тесановата орбита е 0,85 астрономически единици.

Кашеп обикаля Райко на разстояние 1,46 астрономически единици (29 милиона и 400 хиляди прелета — 1 живолъч) за 1 яр. Кашеп притежава четири спътника, преместени и подредени много внимателно и постепенно през бурния период от историята на шарканите, когато понякога действията са изпреварвали осмислянето на последиците от тях. В резултат от осъществяването на този проект на Кашеп цял континент се смъкнал до морско равнище и попаднал в приливната зона. Наложила се евакуация на множество животни и растения, но въпреки това шарканите не смятат това си дело за грешка. Техният свят и другите три луни обикалят планетата на една и съща, почти кръгова орбита с радиус 400 000 километра, като взаимното им разположение стабилизира гравитационно системата. Периодите на въртене около оста са синхронизирани с периодите на обикаляне около Кашеп и нито намаляват, нито нарастват поради ефекта на орбиталния резонанс — приливните сили се уравновесяват, когато тези периоди се съотнасят помежду си като цели числа.

Клех Нзе — най-малката луна на Кашеп. Радиус — 0,039 от кашепския и по-малко от 1/10 от този на Ишчел; площ — около милион и 215 хиляди квадратни километра, което спрямо земната Луна е около 3%, тоест остров Гренландия е по-обширен от нея.

Вад Нзе — средната луна. Радиус — 0,061 от кашепския и по-малко от 0,14 от този на Ишчел; площ — малко над три милиона квадратни километра, което спрямо земната Луна е 8%.

Шахар — втората по големина луна на Кашеп. Радиус — 1509 км; площ — 28,6 милиона квадратни километра, което спрямо земната Луна е около 75% (или площта на Северна Америка заедно с три острова като Магадаскар). Населена, Дом на някои самодивски преселници. Ниската гравитация им пречи да посещават по-масивните светове.

Ишчел — Змейската земя. Маса — една четвърт от земната или 0,15 от кашепската. Радиус — 0,54 от земния или 0,43 от кашепския. Екватор — 21700 км или 2916 прелета, теоретично би могла да се пробяга от граморски бързоходец точно за 81 сола. Повърхностна гравитация — 0,86 от земната (в кашепски единици 0,81). Площ — близо 149 милиона квадратни километра, почти колкото земната суша (по-малко от 1/5 от кашепската). Съотношение суша-море — почти 1:1 (при 2:5 на Земята и приблизително също толкова на Кашеп).

Следващата планета след Кашеп е Белон. Вероятно този свят се е образувал като спътник на Райко, но през този ранен стадий от еволюцията на системата слънцата все още обикаляли едно спрямо друго по елиптични орбити, което, ако се придържаме към избраната райкоцентрична система, се изразявало като колебания в дистанцията помежду им. Постепенно орбитите на светилата се стабилизирали, тоест разстоянието Райко — Янкул практически престанало да се колебае и в сегашната епоха се приема за постоянна величина от 8 а.е. Стабилизирането на тази дистанция довело до това, че древният Белон периодично попадал в гранична зона между сферите на привличане на светилата и това променило орбитата му. Днес втората автохтонно населена планета в двуслънчевата система описва траектория във вид на осморка, последователно преминавайки от едното към другото слънце — 813,4 сола около Райко (162,88 собствени денонощия „белт“) и 217,6 сола (43,52 белта) около Янкул, при което се приближава достатъчно до червената звезда, за да получава необходимата ѝ топлина и светлина. Календарът на белонските жители отчита пет орбитални периода като една „година“ (белтин), състояща се от 1031 белта. Естествено, названията на „денонощията“ и „годините“ са дадени на кашепски, тъй като звуковата комуникация на белонците е твърде бедна и заема третостепенно значение в начина им на общуване.

Но в същата ранна епоха, когато е възникнал Белон, около младия Янкул също се образувала отдалечена от протозвездата планета, която споделила съдбата на Белон. Отначало, поради стечение на обстоятелствата, а после вследствие на орбитални резонанси и гравитационни влияния, Фухтон поел по подобна на Белон орбита. Практически се приема, че двойката светове се движат в „противоход“, което в действителност не е така, иначе биха се сблъскали в инфлексната точка от орбитата си. Въпреки това, орбиталните периоди на Фухтон са същите като на Белон. Видими са една от друга само през определени интервали от време.

Обратно на първоначалните представи на кашепските звездобройци, Белон и Фухтон не са близнаци, макар че средната им яркост е много сходна, което се дължи на по-високото албедо на Фухтон. Той почти изцяло е покрит с вода, която замръзва при отдалечаването му от Райко и, преди да навлезе в сезона си на Янкулово лято, блести по-силно, което е накарало ранните кашепски астрономи да предположат, че планетите имат еднакви размери. В действителност екваториалният диаметър на Белон е 11 690 километра и е почти два пъти по-дълъг от аналога си Марс в другата реалност (въпреки че не е ясно коя от двете планети е аналог на Марс). Фухтон също е по-масивен от Марс, но едва 1,26 пъти по-голям по площ. Фухтон се е въртял в миналото си много бързо и е забележимо сплескан, с по-голям екваториален радиус от полярния. Средният радиус на планетата се приема за 3909 км при площ 192 милиона квадратни километра — почти една четвърт от кашепските простори. В настоящата епоха фухтонското денонощие трае 8 часа, а Белон се върти двайсет пъти по-бавно, но плътната му атмосфера изглажда денонощните температурни разлики. Фухтонската „година“ по този начин трае 4124 собствени денонощия — „белтоха“ в книгите на кашепските астрономи.

За една орбитална осморка и двете планети претърпяват дълго и сравнително горещо за тях райково лято, междинна зима, меко янкулово затопляне, втора междинна зима и отново навлизат в райковия периучастък на орбитата си. Но първата междинна зима на Фухтон не е толкова сурова заради запазващия топлината океан.

Белон няма естествени спътници, а около Фухтон кръжат три астероида — малки лунички.

Главната разлика между тези два свята е в това, че на един от тях е възникнал живот, също като на Кашеп и Ишчел. Може би за земните човешки учени е странно, че това е относително сухият и суров Белон, а не изобилният на вода Фухтон — по този въпрос може да се правят много различни хипотези. Фактът обаче си остава факт, нещо повече — белонският живот породил и разумна раса инсектоиди.

След дълги войни между белонските кошери, обитателите на този свят се сдобили с две неща — биоинженерен опит и унитарно общество по целия си матерен свят. Последица от първото са органичните „машини“, включително и ракети за проникване в космоса, а резултат от второто е схващането, че отделните кошери е по-добре да си сътрудничат и да се сливат, вместо да се избиват. Така колективните съзнания на белонските общности се оказали подготвени за цивилизована среща с кашепските народи и най-вече — шарканите.

През периода на конфликта с нашествениците-нефилими (белонските субцивилизации на Бесклин, Тъмон и Фухтон понесли значителни щети от нашествието, включително пострадали от атомни бомбардировки), белонските кошери съдействали на шарканските ята и роеве в контрола над космическото пространство. Кълболетите на белонците от осемстотин земни години кръстосват по икономичните хоманови орбити двуслънчевата система. Приблизително от деветстотин години насам сравнително леснодостъпният Фухтон представлява колония на белонската цивилизация, главна база за космическите им „апарати“, които в действителност са отгледани в кошера кастови форми на отделни екземпляри; пълноценни индивиди фактически са самите кошери. В зората на своята космонавтика белонските ксеноинсектоиди заселили и четирите собствени планети на Янкул — Янир, Кулхе, Тъмон (по площ повече от половин Земя) и Бесклин, аналозите на юпитеровите Галилееви спътници. Най-малкият от тях е само два пъти по-малък от Земята. За свикнали с близкия Райко кашепски (и човешки) очи планетите на Янкул изглеждат мрачно, но като цяло са благоприятни за обитаване. Белонските колонисти усилено ги променят според нуждите си, но поради характера на телесната им конструкция, гъвкавостта и способността за метаморфоза, а най-вече вследствие на тяхната склонност да се приспособяват към дадени условия, процесът на обживяване на Янкуловите спътници променя и самите колонисти, затова е по-справедливо да се говори за най-малко шест основни разновидности на белонската разумна раса.

Общата им численост според змейски и ламийски Съзерцаващи надхвърля 20 милиарда физиологично самостоятелни единици, или 800 милиона кошерни индивида, като прирастът се забавя и вероятно наближава ниво на стабилизация. Белонската цивилизация практически излиза от етапа си на експанзия, до голяма степен изчерпан още през периода на вътрешните борби за оцеляване, довели белонците до същински разум и направили ксеноинсектоидите по-въздържани и толерантни. Още повече че световете с повишена гравитация не ги привличат. Значително по-интересни са им астероидните тела около червеното слънце. Някои белонски кошери са се приспособили да живеят в тях и дори най-нежните им кастови единици са способни, без вреда за себе си, да понесат за кратко време суровите условия на космическия вакуум.

При космически битки с вимана и други атълански апарати, някои кълболети са изчезнали във вероятности тунели и част от тях са попаднали на Земята в античния период на историята ѝ и в отделни по-късни периоди. Засега най-сериозните доказателства за контакт с белонци от космическата каста, използваща много метал и помощни радиоактивни източници на енергия за направа на телата си, представляват някои древнокитайски документи. Малко по-органична модификация белонци твърде вероятно да е породила древноелинските легенди за кентаври. Засега няма доказателства, че белонските космонавти имат нещо общо с рисунките в пустинята Наска или строежа на египетските пирамиди, въпреки че термитниците на някои белонски кошери от Кулхе много приличат на тези постройки.

„Отвъдният“ Сатурн — Шани Нин’ур, и другите отдалечени планети-гиганти представляват светове, обикалящи и двете слънца, които за тях в гравитационно отношение са едно тяло. Орбитите им са стабилни, размерите — малко по-големи от аналозите им в Слънчевата система, изключая Шани Нин’ур, който е почти два пъти по-голям от Сатурн. Поради неизяснени причини и той има пръстен — по-дебел и по-обширен от сатурновия. Планетата е отдалечена на 25 а.е. (3,125 кръстолъча, или мъничко над 17 живолъча) от Райко. Обикалят я пет едри спътника и още трийсетина с размери над 890 км в диаметър.

Сатланзе (Уран) е последната планета, известна на звездобройците от Кашеп. Асуон (Нептун) и Анунхет (Плутон), въпреки значителните си размери, са твърде отдалечени и недостъпни за наблюдение. За тях знаят само шарканите, както и белонците, но за ксеноинсектоидите Външните представляват интерес единствено като ориентири за космическа навигация.