Николай Теллалов
Слънце недосегаемо (41) (роман-изповед)

Епилог

Музиката извираше от сребристи храстчета, посадени в мрачни хематитови саксии със злокобна украса, но мелодията беше весела и жизнерадостна. В залата кръжаха танцьори, куполът над тях се къпеше в светлина, струяща от прозорците-прорези. Оранжево-червените лъчи помръкваха, когато към празника се присъединяваха още хвъркати гости. Шумяха гласове, вино бълбукаше в гърлата, зъби дъвчеха богатото, ненамаляващо въпреки усилията угощение.

За тържеството бяха избрали достатъчно просторен палат до самия връх на Аула на Тинга. Слънчеви отражения от три езерца играеха по огънатия таван на помещението и девет пеещи фонтана пригласяха на музикалните рози.

— Я да ти видя даровете, Радо.

— Оттатък в килера са… ако може да го нарека килер. Става за аудитория в Университета! А вече пак се чудя къде да ги слагам…

— Хайде сега, не се глезкай. Приятно ти е.

— Хм. Да.

— Заведи ме да ги разгледам де! Чакай… Наздраве!

— Наздраве. Само хабиш пиенето ти. Има ли вече една бъчва да си изкъркал?

— Еееее… какви лоши слова чувам от приятел. Да не ти е жал?

— Върна ми го. Ела.

Пред изхода от празничната зала Радослав погледна назад през рамо.

Взорът просто се губеше сред тълпата, скачаше от фигура на фигура: група джуджета смучат филигранни халби; змейове беседват край алпинеум; върколак надува гайда, за да посвири после, когато му дойде редът; дребен халич танцува със самодива, косите ѝ се веят от движението; шетат с табли и амфори доброволци-прислужници, сред тях има и шаркани; фамори и грамори отново се състезават на камъни; и пак змейове — ядат, пият, танцуват по пода и във въздуха, веселят се…

— Хубав купон — рече Иван-Крилан.

— Аха.

— Ти да не се напи?

— Малко. Я ги разгледай армаганите сам, аз ще ида да ме духне вятър на терасата.

— Резил ще е да заспиш толкова рано насред собственото си ергенско парти. Първото такова тържество на Ишчел. Нищо чудно да стане традиция. Ще те придружа навън.

— Нали искаше…

— Исках ти да ми ги покажеш, не сам да ги зяпам. А и току-виж съм ти свил нещо.

— Пак заповядай!

— О, много мило. Ще си избера.

— То така или иначе ще се наложи, хем ще ми кажеш какво за какво е. Понеже повечето… неща, нещица и нещища не ги знам за какво се употребяват. Представяш ли си да изям сапун по погрешка…

— Ммм… съмнявам се. Но ще ти помогна с удоволствие. Момент да се отбия за мезе… Искаш ли още вино? От земеморското, явно самодивско не ти понася.

— Ми…

— Ясно. И солени сладки, нали?

Дичо изчака змеят да се върне. Пеещите цветя утихнаха, вместо тях зазвъняха струни на самодивска арфа, шадраваните моментално се пренастроиха към новата мелодия. Хор чисти гласове затрепка на вълничките в езерцата. В средата на залата излязоха мъже и жени самодиви да танцуват, останалите се отдръпнаха да гледат. Радослав тактуваше ритъма по войнишката плочка. Донесоха му я — за спомен от граморската армия — Ндран и пристигналата с него компания демобилизирани фронтоваци, повечето от които се бяха самопоканили. Ала Дичо им се зарадва, макар че поне трийсетина души не си ги спомняше никак. За особено приятно той прие присъствието на двама белонци. Даже съумя да им отдели повечко време, поразпита ги за живота им. Жалко, че в това множество нямаше как да обърне внимание на всички дошли…

— Дръж си стомната. Ама и тавата си вземи, няма аз да ти я подпирам!… — Змеят кимна към червено-сребристите растения в мрачни черни саксии. — Пеещите цветя са ти от халите, нали?

Радослав неволно потърси сред гостите трите поканени лами. Освен Първата Сестра, Алемхала Кривозъбата, край софрата се намираха и двете донорки на жива вода за неговото възкресяване. По-младата, чието име значеше „последна в роя“, Алтема Шоляца, бе дребничка, скромна до свенливост шарканка, която повече приличаше на змеица. Другата негова спасителка се стори на Радослав доста добродушна за ламя, бе солидна тежкотела хала, която се казваше Читемина Дебелата. Името ѝ издаваше високо положение в йерархията на своя клан, Трета сестра.

— Да. Позна. От тях са.

— Ама що мълчат тогава? Аз дойдох да послушам ламийски химни! От всички шаркани само те умеят да правят музика с глас. Смея да твърдя, че византийското църковно пеене имитира тях. Халите, естествено, не произнасят думи…

— Не съм ги помолил още.

— Хубаво, ей сега след няколко глътки хладен въздух ще им кажеш… Обаче имаш мнооого готически саксии, бате! Декадентски.

— Стори ми се подходящо — сви рамене Радослав. — Все пак питах… хъммм, куриера, дали ще е уместно, нещо да не ги обидя дарителите. Отвърна ми, че мога да правя с грааловете каквото си пожелая, стига да ги използвам за собствено удоволствие.

— Е, едва ли Тварите на Нощта сериозно очакват да пиеш кръв от тях. Много рядко благоволяват подобни жестове. Истинска сензация.

— Абе, хубаво че не се домъкнаха лично. Бррр… Купон с вампири…

— Те и без това скоро ще изпаднат в летаргия. Нощите стават все по-къси.

Излязоха на терасата.

Навън бе мек Янкул-ден. Пурпур, аленина по облаците и следи на прелитащи змейове, дълбоко резедаво небе до високите хоризонти, една бледа щърба луна в зенит, друга призрачно извита на изгрев, а земята от скали и плата протягаше към светлината нежни пролетни филизи, целите в пух на цъфтеж — бяло, розово, жълто. Ветрове носеха аромата им по вихрена спирала нагоре към острите върхари на аула.

— Граморите от отряда ми дадоха игрални камъни. Трябва да науча правилата. А от глутниците имам китеници за цяла почивна станция…

— И ракия.

— Ти нея ли напипа?

— Да — важно отвърна Крилан. — А ей туй тука ми е вместо кисела краставичка… Ей!

— Ъммм! Вкусно е! Мляс-мляс…

— Вземи бръкни ми пак в устата и ще съжаляваш! Нахалник…

— Ваньо, какво ще правя с камарата дарове? Само ако седна да ти изброявам всичко, няма да ми стигне един час… Две ветрогемии само от Кашеп, без Борея! Със самодивски оръжия мога да екипирам цяла дружина… обаче страхотно инкрустирани, направо за музей са… Вино, дрехи, съдове, мебели… ох. Какво да ги правя, наистина?

— Ей сега ще видиш.

— Какво ще видя…

— Ето онова облаче.

То оптически се смаляваше с приближаването си по законите на рефракцията, но скоро взе пак да нараства, разсея се…

— Какво е това?!

— Нашият подарък, Радо. Зверче от Небесния свят. Зертон. Облачен шаркански замък. Приемай!

Дворец-раковина издишваше лека пара и се въртеше около оста си — същинска манекенка на модно ревю, черупката преливаше сякаш от моаре. Бе изящен и здрав, многорог, развяваше ветрилни пипала от дънището си. Ако би могъл да бъде смален хиляда пъти, сполучливо би украсил коледна елха като екзотична блестяща шишарка.

— А стига бе…

— От мен, Алванд и другите оръженосци, които преди го обитавахме. Да ти е честито. Малък ли ти се вижда? Понеже разбрах — не щеш цяло НДК за живеене.

— Ваньо… просто не мога да приема…

— Можеш и още как. Замъкът е възрастен, улегнал, много съобразителен, послушен. Има опит с млади квартиранти. Бързоходен е и доста як. Издръжлив. Какво още не казах? Бордова защитна мощност…

— Ами вие?… Къде е Алванд?

— Ама ти наистина се напи. Няма и една ури, откак си казахте довиждане.

— Тъй ли? Хмък. И що толкова рано…? Пък че глупост изтърсих.

Дичо въздъхна.

— Не очаквах, че ще дойде все пак…

— Човешко щеше да е да не дойде.

— Този купон си е човешки като идея.

— И граморски също. Нашите сватби… и всякакви други такива, обикновено са самотни. Тоест, само за младоженците — Крилан се загледа в далечината и повтори: — Да, Радо… Змейските сватби и погребения не изискват излишни гости.

Радослав протегна стомната си към него:

— Наздраве, Иване-змейо.

— Наздраве, Радо-витяко…

Задъвкаха мезе. Радослав се любуваше на зертона.

— Скоро и аз ще тръгвам — рече Иван. — А и ти вземи по залез Янкул се качи в крепостта. Веселбата може да си продължи и така.

— Ти… накъде?

— За Кашеп. Там засега честват Победата… но вече има МНОГО работа за вършене. Научихме фамо-граморите да воюват, постарахме се при това да им внушим отвращение към касапници… това трябва да се затвърди… но без да им се отнеме гордостта от успеха. Нека им остане като опит в организиране на масови начинания. Възстановяването на Земемория също е грижа голяма… Част от борейците се чувстват унизени. Имаме да лекуваме души, Радо. Да лекуваме общности, да ги водим сами да се изцерят — така ще е най-добре. Ще има нужда и от твое участие, юнако. Очаквам да се включиш. Е, след като ти мине меденият месец.

— Надявам се да не свърши цял живот.

— Натурализираш се съвсем успешно.

— С този зертон мога ли да полетя до Райко?

— Нямаш грижи. Не те съветвам да минаваш по-близо от хиляда дузини прелета над фотосферата, но крепостта ще издържи без проблеми малък змейски месец на такава ниска орбита. Но за подобно пътешествие първо иди до аула ни на Олин Ре, там облечи зертона с допълнителна черупка и си повикай опитен кормчия, изригванията на бате ни Райко НИКАК не са шега работа… — Крилан внимателно погледна човека. — Защо ще ходиш до слънцето? Оттук не ти ли е достатъчно светло?

Радослав леко кривна глава назад, навярно имайки предвид да посочи „килера“.

— Заради сабята. Камъкът помътня. Халосията заспа отново… Хубаво е сторил онзи бошняк Мехмед. И аз така ще направя. Ще я дам на Райко. Нему не ще навреди. Да я върне на дядо Радан. Без това поначало си е негова… Ще дойдеш ли с мен?

— Едва ли. Радвам се за теб. Колко нови прекрасни неща тепърва ще научаваш…

Змеят примижа към червеното слънце. Погледна Радослав, поклати глава, без да губи човека от очи.

— А после? — попита витякът. — Да?…

— Може би.

— Ти…?

— Домът ми е там, където е обичта ми, Радо, а не се живее без сърце. Пък и… змейовете винаги се завръщат при онези, които обичат. — Кимна напред. — Виж, приветства те. Зертоните се радват на нови обитатели.

Облачният замък се покри с тънка мъглявина, в нея светнаха шарени венци на спектрални дъги. Иван се засмя тихо. Разпери криле, протегна се. Радослав надигна стомна, забълбука ухайното вино.

В процепи-пропасти към Скритото море пикираха мегаквили, издигаха се отново, рееха се, Янкул позлатяваше перата им, те повторно се гмуркаха в сенките и пак излитаха във висините. В подножието на Двореца на Тинга се събираха на ята шаркани.

— Късмет, Иване. Ще стискам палци.

Змеят люшна глава:

— Благодаря, Радо, но недей. Не ми завъждай надежди. Много са гладни. Тежички ще са те за твърде младите ми криле. Мечти ми пожелай, Радо, мечти. Защото единствено те са хвъркати…

* * *

Фа’Ат-ралванд’Шар-хин със самоубийствена скорост влетя в Клисурите. Зъбери вихрено преминаваха под полусвитите криле, по скалите подплашено подскачаха отронени камъчета и на струйки падаха в жадни пропасти. Ята планински ветрове притихваха, когато драконът изкрещяваше нещо, от което се сгърчваха в болка рудни жили.

Той продължаваше шеметния си безпосочен път, с гърди разбиваше на прах изпречващите се пред него морени, ноктите му бръснеха гората, опашката разполовяваше пенливи водопади и тихи езера. Стрелкаше се ниско над земята като мълния, а после се устремяваше към мастилено облачни висини сякаш вироглав метеор.

Изтощението настъпи сутринта, Фа’Ат-ралванд’Шар-хин безсилно падна връз твърдия гранит на заснежен планински чукар. Вледенените преспи засъскаха от жарката кръв на змея, изтичаща от многобройните му драскотини. Той затвори с безразличие очи.

Нещо настойчиво заигра по роговете на челната кост и Фа’Ат-ралванд’Шар-хин с нежелание повдигна клепачи.

От изгрева струеше светлинна музика, тежките безплодни облаци бягаха от небето, в което Небесният събрат повдигаше справедливото си лице. Змеят въздъхна, неспособен да откъсне очи от него. Лъчите духнаха прахта на умората от драконовите люспи, отразиха се в локвичките кръв и засъхващите рани и Фа’Ат-ралванд’Шар-хин замаяно се изправи за поздрав.

Когато слънцето стана непоносимо дори за драконовия взор, Фа’Ат-ралванд’Шар-хин плахо извърна глава назад. Там още се виждаше наметалото на оттеглящата се Нощ. И през него блестяха ярки звезди — несметните сестри на Небесния събрат.

И те също пееха.

Алванд за миг погледна надолу в пропастта. Там, в мрачината на дълбоките сенки, високо над вълните на Скритото море, се виеше студена сива мъгла. Тя бягаше от златните слънчеви ръце и змеят се усмихна.

Той благодарно склони глава пред слънцето и разпери криле. После се плъзна по въздушните течения да търси своята песен без

КРАЙ