Метаданни
Данни
- Серия
- Драконче (4)
- Включено в книгата
- Година
- 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 49гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Форматиране
- haripetrov(2010)
Книгата е предоставена от издателство „Човешката библиотека“ със съгласието на автора.
В сайта на „Човешката библиотека“ имате възможност да закупите хартиената книга или пък да подкрепите парично автора и неговите помощници.
Издание:
Николай Теллалов. Слънце недосегаемо
Първо издание
Редактори: Лора Бранева, Вихра Манова
Задочен редактор[1]: Николай Светлев
Консултанти: Ангелина Илиева, Валентин Иванов, Григор Гачев, Дилян Благов, Иван Попов, Кирил Добрев, Мирослав Теллалов, Христо Теллалов, Гугъл A.I. и всички първообрази на героите от книгата (ако някой разпознае — да се обади за вписване в интернет версията!)
Коректори: Вихра Манова, Калин Ненов
Корица и илюстрации: авторът
Предпечат: Калин Ненов, Атанас П. Славов
Печат: Николай Камбуров
Издателство: Фондация „Човешката библиотека“
Сайта на автора: http://drakonche.zavinagi.org
ISBN 978–954–92241–6–0
История
- —Добавяне (пратено от автора)
Деветте цвята на дъгата
Дали аз закъснях,
или времето бързаше.
Дали аз закъснях,
или всичко бе сън.
Отшумя като приказка
каквото ни свързваше.
Отшумя като празничен звън.
1.
— Дракон по дънки? Със скъсани кубинки?
— Виж пак снимката. Ти си я правил.
— И… какво излиза? Двойка влюбени змейове от приказките си правят срещи в нашия свят!
— Обратно. Маскирани като хора змейове си устройват любовните рандевута в друг свят.
— Така де… Венче, как можеш толкова спокойно да реагираш на всичко това!
— А как да реагирам? Да изпия литър валериан? Да ида на психиатър? Да хукна във военното министерство да предупредя ПВО? Какво толкова се е случило, че да се паникьосвам? Учудена съм, да. Изумена. Очарована. Но не виждам защо да се побърквам като тебе.
— Не виждаш?! Змейове се разхождат из града в края на двайсти век!…
— Не влачат опашки, нали? Не предизвикват пожари или задръствания по кръстовища. Дори не носят значки „ЗМЕЙ СЪМ!“. Не е нужно да крещиш. Най-малкото не съм глуха.
Той потисна нов истеричен изблик.
— Това е… дивотия. Абсурд. Змей баничка яде ли?
— Документирано е, че яде, а и му харесва. И много мляко пие.
— Венета! Не ми се подигравай!
— Не ти се подигравам, Северине. Веднъж ми каза, че жените били по-умни от мъжете. Вярно, направи го, за да ми се харесаш, но е истина. Съгласен?
— Ъхъ.
— Спокойно тогава, слушай мен и всичко ще е олрайт. Ето, имаме факти. Те говорят. Не сме длъжни да предупреждаваме полицията. Нека обмислим. Имаме един… двама обикновени змейове…
— Обикновени? Няма обикновени змейове! Те са… те са необикновени!
— Всеки чужденец е необикновен. И всеки е необикновен сред чужденци.
— Спести ми мъдри афоризми, плийз. Ох… Какво ще правим? Трябва… трябва да се предприеме нещо!
— Дали изобщо следва нещо да се предприема?
— Как така „дали следва“?
— Че защо? Нали не искаше да имаш повече тая грижа. Ето, отпада.
— Чакай, май не говорим един и същ български… В наше време се разхождат дракони…
— Змейове.
— Терминология! Едно и също е! Без спорове! Та, викам, разхождат си се дра… змейове… ъ?
— Е, и?
— „Е, и?“ Това не те ли плаши?
— Никак. Няма от какво. Лично за мен поне няма страшно. Не съм расистка. Като студентка първи курс ме ухажваше един негър. Много мил.
— Негър? — той смаяно я гледаше. — Не си ми разказвала.
— Негър. Да, не е като да е змей, съгласна съм. Даже не беше поклонник на вуду, каквото и да ми разправяха наоколо. Най-вече мъжете, колегите от курса.
— Завиждали са — поусмихна се Северин.
— На кого? На негъра? На мен?
— Ха-ха! — смехът го пречистваше. Почувства се лек, освежен. Хвана я за ръката и дори не забеляза с радостно учудване, че Венета не се отдръпна.
— Безопасно, значи — рече, след като се поуспокои. Ръцете им продължаваха да са една в друга. — Така мислиш?
— Убедена съм. Те са… каквото и да пише в книжките, сега са влюбени… Винаги съм го забелязвала — влюбените не са злобни. Освен най-човещинийските индивиди, маймуноподобните. Само че при тях влюбването е чисто и просто разгонване, нищо друго. У себе си не си ли го забелязвал? Обичаш не само даден човек, но и целият свят ти се струва по-добър и по-хубав. Не е ли така?
— Така е — дрезгаво ѝ отвърна.
— Така е. Е, тук сигурно за тях не е много уютно… и не е добре да ги предизвикваме, но предполагам, сигурна съм, че никому нищо лошо няма да направят. Искат едно — да бъдат заедно. И вече навярно са. Случаят ни е приключил, партнър.
— Да — той стискаше ръката ѝ и леко я погалваше с пръст в основата на китката. Тя се усмихваше замечтано, но и присъстваше, не бе отнесена, каквато само веднъж я бе виждал. — Случаят е приключен… — Северин се ухили, но след секунди безметежната му физиономия се издължи тревожно:
— Тонев! Ще я заяви за безследно изчезнала. Ще ни забърка в проблеми!
— Вярваш ли, че ще му стигне кураж за това? Или… спомен?
— Аааа… А! Да, бе. Жалко за потърпевшия.
— Не ми е жал. Щом не е зарязал всичко за една змеица, значи не я е искал каквато е. Сам си е виновен.
Детективът отвори уста. Искаше да изтърси, че лично нея той не би сменил и с харем змейкини, че нека започнат все едно отначало, като захванат първо да се запознаят, сякаш не са се виждали преди. ЧЕ ТОЗИ ПЪТ ВСИЧКО ЩЕ Е ПО-ЗМЕЙСКО И ОТ ЗМЕЙСКОТО…
За съжаление звънецът на входната врата не му позволи това. На Северин му се добълва огън, жупел, напалм и вакуумни бомби.
И двамата се обърнаха, после погледнаха и ръцете си. Бяха преплели пръсти. Намериха си очите.
Звънецът не се предаваше.
— Няма ме — прошепна ядосан и весел Северин.
— Не си давал адреса на Тонев, нали?
— Мислиш, че той? — намръщи се детективът. — Не, не съм давал адрес. На визитката са само координатите на офиса и номера на мобифона. Да не съм луд!
Сигналът вече стържеше нервите.
— Някой приятел?
— Познаваш ги! По-нагли още не съм завъдил… Ама че навлек! Комшиите са. Нямаше сигнал от домофона — досети се Северин.
Звънецът неочаквано спря…
— Уффф — омекнаха те в един глас.
… за да почне тропане по вратата. Закънтя цялата кооперация.
— Скъпо ще ти излезе нова — реши Венета и стана. — Лежи си, болнико, аз ще се справя.
— Ей, първо надзърни през шпионката!
— Изи, партнър. Може би и пищов ще ми дадеш?
— Кой ли може да е? Откъде да знам… Внимавай.
Проследи я с поглед как мина в антрето, палейки лампите на минимум. Без токчета имаше адски секси походка…
Венета се върна, завъртя ключа и усили осветлението. Северин примижа, сетне се ококори. Младата жена имаше доста смутен вид, което бе крайно необичайно за нея.
— Партньоре… — започна тя, като се отмести от вратата и направи лек жест на покана към намиращия се в антрето. — Опасявам се, че случаят… — в стаята започна нещо да се промъква — още не е изчерпан.
Северин отвори уста и веждите му се извиха в космати питанки. Влезлият бе Иван.
Но щом детективът мигна, оживелият мъртвец се превърна… хъм. Донякъде приличаше на човек — бе към два метра висок, с мургаво-шарена кожа, зъбчест гребен на главата, а вероятно и по гърба, със светещи очи и чифт грамадни ноктести криле зад раменете. По паркета изтропа опашка.
Северин мигна отново.
Иван Чакмаков стоеше на прага и гледаше мрачно. Пак мигване…
Тайният приятел с лекота се разпознаваше и в нечовешките черти на съществото, което горе-долу отговаряше на приказното описание: „от кръста нагоре — юнак снажен, от кръста надолу — смок шарен“.
А тъй де. И мунчо би схванал, че се очертават нови неприятности.
— Къде е Искра, ченге? — недружелюбно попита змеят.
* * *
Върна се, както винаги безшумен. Беше вече късно и хората в къщата спяха. Алванд огледа наоколо. Откъм съседите свиреше музика, няколко двора по-надолу още светеше прозорец. Изфуча кола. Лавна куче. Змеят забеляза сива котка, която предпазливо се промъкваше към купчината дърва под навеса. Нощното небе сиво-оранжевееше в посока към столицата, по планината блещукаха електрически искри. Наблизо нямаше никой, който да го забележи, и с плавен скок Алванд се издигна до прозорците на втория етаж. Едното им крило бе открехнато. Шмугна се вътре.
Включи нощната лампа и седна на леглото.
Чете до зори, сетне легна да поспи за час. И отново взе книга от струпаната на пода камара.
Този път бе преминал изцяло на поезия, но не изоставяше и речниците.
За да се говори кратко в рамките на Лъжовния език, трябваше да се знаят много, много думи.
* * *
Някак беше успял да вникне в докладите и рапортите. До вчера вечерта нищо друго не го занимаваше, освен достъпа до секретната папка с делото, което Ясен Георгиев наричаше за пред себе си „Делото за Златната ябълка“. Разбира се, разработката носеше само пореден номер, без поетични заглавия, но той си знаеше досието така. Най-вече заради изпуснатия златен плод.
Не вярваше, че някога ще я зърне отново. Не си представяше, че пак ще му поверят тази задача. Не смееше да разчита на подобен обрат.
Но ето че бе настъпил.
В момента никак не го вълнуваше паническият отчет, добавен към документите на делото. А до вчера бе погълнат от старата нова история.
Докато не научи, че съществува още един Посетител. Щом свърза фактите, неясно намекващи за какво ли не, Георгиев забрави за онова, което внесе смут във ведомството.
А ведомството бе наистина смутено, нещо повече — беше уплашено.
Невероятно, но Витан-Вананд бе похитен. Елица Браничева бе заминала. Последното, без капка безпокойство, му съобщи по телефона лично инженер Браничев.
— А кога мога да разчитам да се чуя с дъщеря ви?
— Тя замина да следва в чужбина — сухо отвърна слушалката. — Позвънете някой ден, когато тя ми съобщи номера си. Дочуване.
— А къде, прощавайте…
Но линията бе прекъснала. Георгиев остави телефона с неописуемо облекчение. И без проверка ясно виждаше позната картина — същото като с… ъъъ… Хисарски.
Не вярваше, че издирванията ще дадат резултат. Никой повече нямаше да чуе и да си спомни Елица. Освен може би родителите ѝ — и те щяха да бъдат спокойни. И заради това Ясен също можеше да си позволи да не мисли повече за цялата история. От него се изискваше да изимитира някаква дейност, колкото да успокои началството, да изложи някакви логични и убедителни съображения, запазвайки истинските изводи за себе си. По-точно — да ги скрие от самоуверени глупаци. А всички специални служби по цялата планета се състояха тъкмо от самоуверени тъпуци, тъпуци, ала с възможности.
Възможности, които не струваха пукната пара пред един средновековен магьосник. Лично се бе убедил в това. Изпитваше някакво злорадо удовлетворение, че сега и тялото на Витан-Вананд е недостижимо за който и да е от този Свят, защото не вярваше, че някакъв маниак или безцеремонни чужди специалисти най-арогантно са отвлекли полуживата плът на вещера. Момъкът беше избягал. И по-добре.
Тази кристална очевидност обаче не се нуждаеше да бъде посочена на ръководството. Щеше да предизвика само нервност и глупави ходове. Нека вярват в която версия си поискат. Ясен възнамеряваше да хване най-достоверната хипотеза, която би задоволила началството, и да я разпише до съвършенство. И всичко да утихне, службите отново да се заемат с рутинната работа, да хукнат по активни мероприятия, да подгонят дребни апаши, да дебнат по-едрите, в търпеливо очакване акулите да загубят високо покровителство, за да бъдат използвани в голямата мръсна подмолна игра… и повече да не преследват вещери, змейове и извънземни пришълци, които, разбира се, са измислица… но по-добре да не пресичаш пътя на тези измислици. Те хапят. Особено щом си го изпросиш — хапят безмилостно!
И тъкмо една подобна фикция подскачаше в мислите на Ясен Георгиев и му пречеше да свърши замисленото белосване на опашатата лъжа по секретното дело с номер вместо заглавие. Щеше да маскира една лъжа като истина.
Истината пък щеше да си остане истина, дори премълчана.
Нямаше такива тук, които да са дорасли до нея. Никой не би прочел чистата истина и не би намерил подир това сили да я остави настрани, съзнавайки, че не е негова работа повече да я пипа.
Никой, включително самият Георгиев. Той разбра това за себе си, когато се хвана, че обмисля контакт с новия Посетител.
Изводът намирисваше на обида, но бе и окуражаващ — да, и аз съм тъпак, но като всички останали, никак по-лош. И наистина, какво изкушение! И този път няма грешка, няма объркване, лицето под маската бе изчислено правилно.
Нищо, нито ред, нито дума в папката не загатваха съществуването на Новия. В цялата Служба единствен Георгиев знаеше за него. И нямаше да го разкрие, освен… ако сполучеше. И тогава страшно много хора биха спечелили.
Ясен се запита колцина от тях го заслужаваха. И още по-гадното — най-недостойните щяха да се възползват от Златната ябълка най-пълно, щяха да грабнат лъвския пай от нея. Хм. Не всичко обаче става за обиране и плячкосване. В Библията някъде пишеше, че слънцето свети и над праведни, и над грешници. И никой лакомник не е успял досега да го приватизира. Значи все пак е възможно. Остава само една малка подробност.
Да се срещне лично с Посетителя.
Георгиев се загледа в пръстите си. Не трепереха. Е, говореше ли това, че наистина е готов да се изправи очи в очи със създание, чиято призрачна опашка бе подгонил преди две години, разследвайки обстоятелства на черноморски уестърн!?
Не. Никога нямаше да събере достатъчен запас несъмнена храброст за такава постъпка. Но знаеше, че ако сега спре, ако не предприеме нищо, нямаше да си го прости. Възможност като тази, шанс един от милиард милиарда — нима някой му даваше право да попилее? А даваше ли му се правото да се възползва? Само действие може да отговори на този въпрос.
Ясен би се колебал обаче, въпреки нагласата да действа изпреварващо — ала колко рядко му се удаваше това в действителност! Но най-шантавото се състоеше тъкмо във факта, че вече бе тласнат към постъпка. Точно тази нощ той се събуди с взето решение в главата.
И похарчи деня, за да свикне с това си решение.
Чуваше безплътния глас, обяснил му в тазнощното съновидение ситуацията.
Беше към два след полунощ.
Пробуди се неспокоен, стана и се разходи по слипове и фланелка из малката си квартира. Целият му живот мина под наем или по общежития. Отвикнал бе да притежава нещо свое, което да не може да вземе под мишница, или такова, че да не става за подкарване, пък било и до сервиза или близкия охраняем паркинг. И ето — сега също, не му беше останало нищо, освен джипа — негова гордост, защото спадаше към стилните вещи, с които Ясен се опитваше да се обгражда през целия си съзнателен живот. Два пъти го бяха крали, но благодарение на системата за охрана с вграден таен предавател автомобилът бързо се намираше. Дори неодраскан.
В личния му живот настъпи пълен крах. Много бързо всичко се разпадна. Предварително, някак предусетил вътрешното скъсване с жена си, той няколко пъти се напи зверски. Последва развод. Мина цивилизовано. Вече бившата му съпруга се завърна на служба в конната полиция. Тя обичаше животни. Веднъж се засякоха в Южен парк. И двамата смутено отклониха погледи.
По същия начин и сега той отклони очи от китарата си. Прекрасен инструмент. Уж кухарка, модел Кремона, но бе правена по поръчка. Строен черен гриф, черно женствено тяло, бели прагове, бял кант около отвора на резонатора, изрязан във форма на нота. Скъпи сребърни струни, никелирани ключове. Още докато ухажваше… да… той ѝ пееше:
В очите ти е нежността,
южният полъх на вятъра
и бурното море.
Страх ме е от него,
ако те погледна,
може и да се изгубя…
… Дали не би било добре да беше продължил в консерваторията класическа китара…?
Така че, освен колата и Кремоната, Георгиев отново не притежаваше нищо. Ах, да. Чудото… Онази история, която бе взела стремително да се забравя, да се заличава в паметта… а после изведнъж отново изпъкна, сякаш беше се случила вчера. А наистина, само някакви си месеци бяха отминали от бруталния сблъсък с приказните събития. Благодарение на своята работа Георгиев имаше съмнителното щастие да се докосне до нещо отвъд познатия му свят и измерения.
Едва ли би му хрумнало от само себе си, че живее на ръба на вълшебства, в страна, която повечето млади и енергични хора се стремяха да напуснат.
Обратно на тях, в България се завръщаха змейове.
Ясен жадно пи вода от мивката в кухнята и седна на табуретка пред масата с неприбрани чинии. Точно в този момент спря токът.
Във внезапната тъмнина, от която подскочи, забравеният при пробуждането сън се върна, оглушително ярък, отчетлив… само малко размазан в началото.
Някакви въздушни сенки го въвеждат в хол с високи тавани. Ослепително светят свещи от груби каменни свещници, но стаята тъне в сгъстен сумрак. Смътно различава ориенталски килими с окачени колекции хладно оръжие. Мирише на восък, прашен пергамент и омайно силен тютюн.
Ясен се чувства като под конвой, но не може да различи водещите го, както и помещението, в което невидимите стражници го оставят, още повече че най-важното за гледане е пред него.
То е кресло с висока облегалка. Прилича на трон. В сянката му седи възрастен мъж и пуши наргиле. Водата бълбука, дим се дипли край свещите, които само го заслепяват като прожектор на разпит.
Лицето на седящия пристъпва напред. Той гледа мрачно изпод вежди и мълчаливо подръпва от мундщука. Облечен е пребогато, същински персийски шах. Обаче удобно изпънатите и кръстосани крака са обути в дънки с кръпка.
Георгиев разпознава седящия. Отваря уста и пламва в притеснение. Не може да намери в главата си името му.
— Заповядай — махва небрежно онзи.
Ясен послушно подгъва колене и задникът му потъва в пухкава възглавница, поставена върху отрязана горна част на антична колона. Капител, сеща се за думата Ясен. Капител дорийски стил.
Някога мечтаеше да учи археология, но го теглеше и към техническите науки. Накрая записа право. Организира с колеги рок състав…
— Ъъъ, здрасти, наборе.
Така избягва обръщението по име, за което още рови в паметта си, ужасен от внезапното предателство на пословичния си контрол над спомените.
— Една водка? — любезно предлага домакинът.
Чашата увисва във въздуха пред носа на Георгиев.
— Кола?
Ясен свежда поглед. Макар името още да е зад седем печата, нищо друго не е забравено.
— Почти нямах друг изход.
— Е, все пак намери.
— Да.
— Наздраве тогава. Спокойно, нямам слабост към стрихнин и цианкалий. Освен това ми трябваш.
Георгиев отпива — първо водка, чашата е запотена, алкохолът е толкова качествен, че изумява, а после, не без опасения, влива глътка кока-кола. Задържа я в устата си. Нормален сладникав вкус на кола. Газираното щипе небцето. Преглъща, едва не се задавя. Нищо му няма.
— За какво ти трябвам?
— За работа.
Изчаква, но домакинът пафка наргиле и си трае.
— Би ли уточнил?
Отговорът е въпрос:
— Ти какво толкова стръвно преследваше, неясен Ясене? Змейове, ако не се лъжа. Така ли беше?
Георгиев внимателно потвърждава и пак сръбва водка. Не обича да го подлагат на напрежение, прекрасно познава похватите и те са му неприятни, когато ги изпитва върху собствения си гръб.
— И успя ли?
— Да хвана змей? Опазил ме Бог.
— Бог? Той не предпазва от дивотии, да не кажа глупост.
— Айде смъкни картите, наборе. Какво искаш?
— Да не хващаш змей. Само да го намериш.
— Нищо работа. Дадено. Какъв го искаш — пембян, черен, зелен? На ивици?
Смръщване.
— Сега не се таковай… не ти отива. Освен че си ми длъжник, сега си ми и на гости. Дори когато си ми бил най-неприятен, забелязвах, че се държиш възпитано, делово. Май си разстроен. Наздраве.
Георгиев забелязва, че седи пред трона по слипове и потник. Присвива устни и признава неохотно:
-… Да, донякъде ми е нервно.
Чашата се държи във въздуха и Ясен крадешком проверява дали не я крепи например прозрачен плот на маса.
Човекът отсреща пуска тънка усмивка и изрича нещо на пръв поглед неуместно:
— Не разполагаш с никакъв простор за избор — и подчертава забележката си със струя тютюнев дим. Наргилето избълбуква насмешливо.
Георгиев свива вежди и поглажда върховете на пръстите си. Понеже събеседникът вече е избил вън от полето гласеното възражение на Ясен, сътрудникът простичко пита:
— Къде ще го намеря?
— В Панчарево. Има едно заведение. Ще обиколиш улиците след гимназията и ще го познаеш на часа. Само тръгни. Утре. Приключението ти е ГАРАНТИРАНО.
— Същият ли е, за който си мисля?
— Категорично.
— И след като го открия — какво да правя?
Домакинът разперва длани, лактите му не се отлепят от облегалките.
— Каквото искаш.
Няколко димни колелца се насочват към Георгиев, той пъди пушека с ръка.
— Вярвам, че няма да нахълташ начело на армия, защото този път не разполагаш със заложник. И насреща ти няма да има човешко същество с паранормални умения, а същински дракон. Може би малко… неспокоен. Вероятно лесно раздразним, ако опиташ силов натиск. Ха. Хич не ме вълнува какво ще предприемеш, ако сбъркаш, ти ще си изпатиш и може би най-видиотените измежду онези, които ще доведеш. Странични щети няма да има много, невинни жертви също, понеже змейовете пипат много по-прецизно от натовски бомбардировачи, но пък и стигат докрай, за разлика от гореспоменатите. Говоря ти всичко това, понеже и сам си го мислиш. По същество ми е абсолютно безразлично как ще постъпиш. От теб се иска да откриеш змея… А натам може и да нямаш голям мегдан за импровизирани действия.
— Много… несигурни перспективи. Преди да се съглася, трябва да разполагам с повече яснота по въпроса…
— Не съм те повикал, за да поставяш условия. Посочих ти къде можеш да намериш змей. И толкова. Нищо друго. А сега, ако си привършил питието, моля да ме извиниш за нелюбезността… и да се събудиш.
Георгиев наистина се събуди тогава. И в устата му нагарчаше…
Ясен потърси в папката името на домакина на съня. То все му се изплъзваше.
Лъчезар Хисарски.
Отпусна се на бюрото и установи, че подхвърля в ръка ключа от „Гранд Чероки“-то.
Нямаше унижение в това Съдбата да хвърли вместо теб жребия, нали? Рубиконът се преминава самостоятелно после. Отстрани е неотличимо от проява на собствена воля.
Представи си, че минава някаква въображаема река. Мъкне тежка канистра бензин, воняща течност се лее по дъските на моста. Остава да щракне запалка, да драсне кибрит и път назад няма… А сега даже не се изисква сам да пали — ето, стои отсреща онзи, който с едно издишване ще изпепели отстъплението…
Змей.
Боже мили, нима държавата ни гъмжи от тях?! В рамките на една и съща година, добре де, и малко преди нея, но за съвсем малко, ако го погледнеш като минало време, той, Ясен Георгиев, се натъкна на следи от присъствие на фантастични същества, спокойно живеещи сред хората. Същите тези хора, с които говори един и същи език, има подобен манталитет, изповядва криво-ляво близки ценности, носи както достойнствата, така и недостатъците им като народ, като историческа съдба и късмет!!!…
Може би нормалното би било да се е уплашил. Особено сега, в момента. Вместо това чувстваше почти възторг и по момчешки разпалено любопитство. Навярно права бе жена му, уви, бившата, че повечето мъже рядко стават възрастни. Предимно играят на такива.
Както и да е, какво от това. Предстоящата среща с истински, жив дракон, при това роден и израснал в България… как е могло да се случи подобно нещо, впрочем?
Стига съм умувал. Да тръгвам и да го видя!
— А прочее, смятам, че Картаген трябва да бъде разрушен — рече си Ясен Георгиев на глас.
И след като изрецитира този любим цитат, той решително събра книжата, за да ги заключи в сейфа.