Николай Теллалов
Слънце недосегаемо (29) (роман-изповед)

8.

— Ето, от едно А следва Б. Но дали наистина А определя Б? Нима Б не провокира някак си А-то? Подобно твърдение е вярно само при линейно векторно време…

— Абе ти какво пак си прочел?

— Иван! Вече се убедих, че тук умеят да надлъгват Лъжовния език, да се издигат над него! Искам да се науча и аз да го правя, поне колкото човешките Поети. Досега не ми беше очевидно, че Езикът на заблудата отваря вратите на въображението!

— Алванд, въображението в сферата на влиянието на Лъжовния език може да въздейства разрушително и още по-заробващо.

— Рисковано е, да. Но аз имам имунитет, за мен не е опасно. Възхищавам се на онези човеци, които подозират, че могат да се погубят, ала не спират. Това е интересно. Слаба е човешката природа… по-скоро МЕКА спрямо нас. Затова използват гъвкавостта си. Понякога ми се струва, че ни надминават в това отношение. Вероятно се увличам. Когато се върнем… и освободим Радослав… тогава непременно ще се срещна с Мъдрец, за да беседвам с него за хората.

— Ти на мен ли ми казваше, че съм готов за Мъдрец? Я се виж!

— О… ласкаеш ме незаслужено, събрате.

— Заради удоволствието да видя как шаркан се засрамва. Радвам се за теб.

— И аз — за теб. За това, че отново се намерихте с твоята Обич.

Иван въздъхна.

— Не знам дали наистина вече летим в една посока. Сърцето ѝ е в капан… и самото то е капан. Не знам какво ще стане. Не мога направо да ѝ кажа, че обича недостоен за обич… може би привързаността ѝ към него го прави достоен? Не знам. Пред избор е.

Алванд го гледаше стреснат.

— Страшно нещо каза, събрате… Странна дума употреби — „недостоен за обич“. Само на човешки може да се каже това… Няма живо същество, което да не е достойно за поне трошичка обич… или поне милосърдие, нека и в най-крайната негова форма… Хм. „Крайната форма“. Сякаш нещата са нанизани на шиш и можеш да ги посочиш кое е по средата, кое отляво, кое отдясно… Нещата са ясни и без толкова опростяване.

Иван мълчеше.

Тъкмо те похвалих, помисли си той. Ох, наивнико мой мил, люспест, опашат. Намесят ли се хората, нищо вече не е ясно. Ясни сме НИЕ. Ясни са граморите, самодивите, джуджетата. Ясни са и вампирите, и банши… Невинаги предсказуеми. Но ясни. Хората не са ясни, защото са непредсказуеми по свой особен начин. Винаги може да направят глупост. А глупостта е наистина непредсказуема. И с това е опасна като нищо друго…

— Събрате — рече Алванд. — Страх пред нещастие е хвърлил сянка връз ума ти.

— Тя е в плен на Лъжовния език — промълви Иван. — И ще избира, без да знае друг. Тежко ми е.

— Изборът ще е неин…

— Може той да ѝ повлияе. В човешки стил ще е.

— Слънце да е с теб, каквото и да се случи.

Иван наметна якето и излезе.

Алванд го изчака да напусне двора и също се измъкна подире му. Не искаше да е груб и неделикатен, но изпитваше смътно безпокойство, което не успяваше да анализира.

Само ще прикривам полета на своя побратим — рече си… и усети, че се оправдава, понеже мислеше на човешки език. Поклати глава и реши засега да разнищва още една от многобройните нишки на този проблем.

Проблем. Интересна дума… Имат ли проблемите „известен смисъл“, както бе чул веднъж да казват хората?…

Хма! Стига! Да видя кой Ловец дебне моя събрат и тогава всичко ще стане ясно.

* * *

Венчето наистина беше познала — тези се гледаха не влюбено, ами такова от същото, само че на ен-та степен. Срещата обаче се оказа съвсем кратка и след минутния разговор двамата се разотидоха.

Северин бе убеден, че след малко пак ще се съберат. Може би бе заразен с интуицията на Венета.

Имаше приготвен диктофон с крещящ стикер на агенция за социологически проучвания. Възнамеряваше да зададе няколко тъпи въпроса, след което да попита за име, професия, възраст — „така, за анкетата, ако желаете, разбира се!..“ Рядко някой не желаеше. При вида на приветливата, но явно служебна усмивка, хората се отпускаха. Едни се надяваха да попаднат в новините, когато се случваше да се представи за репортер, други безгрижно не се опасяваха, че някой ще развява имената им публично. Понякога българинът проявяваше удивителен наивитет и пълна готовност да откликне…

Само да си държи главата чиста от паразитни мисли. Нищо освен целта. А тя е…

— Прощавайте, господине, няма да ви отнема повече от три минути, правим една анкета, моментна снимка на обществените нагласи…

— Извинете — с убийствена вежливост отвърна мъжът.

Ушите на Северин пламнаха под погледа на Приятеля. Стори му се, че очите на непознатия познайник дълбоко седят в орбитите и бълват безплътни и безшумни струи чер пламък. Мъжът прониза лъжесоциолога с проницателно тъмен взор и продължи пътя си.

Ядец. Не стана. Язък. Налагаше се отново да действа по сложния начин.

Уф. Още съм жив.

Ха. Ха.

Защо ли не ми е смешно.

Дали и Искра притежава такива… странности? Венета бе открила някакво неизказваемо подобие между тях. Още щом ги видя наяве заедно, Северин го повярва безрезервно и докрай. Но се изненада колко дребничко бе момичето. Едва стигаше до рамото на Приятеля, а с него бяха почти еднакви на ръст.

Детективът се скри зад син павилион с козметика и зачака.

Видя накъде свърна Приятелят и напрегнато каза няколко думи в мобифона си.

Отговорът на съдружничката му, която пък следеше Искра, го удовлетвори. За миг затвори очи, за да прецени къде ще се пресекат маршрутите им.

Държеше мислите си изкъсо — като добермани на каишка. Запровира се навътре в парка, минавайки директно през храстите. След стотина метра спря и се спотаи. Не изпускаше от съзнанието си образа на обекта, мъчейки се да не мисли за нищо.

Абсолютно за нищо.

Обектът седеше на пейка и разлистваше списание „Паралели“. Може би дълго щеше да седи, защото имаше под ръка и купчина вестници.

… Най-сетне търпението на Северин беше възнаградено. В края на алеята се появи Искра. Все още безименният ѝ

приятел? любовник? — ще научиме ние тая работа…

познат продължаваше задълбочено да чете вестник. Не помръдна, когато жената мина край пейката, като едва не закачи с небрежно преметната на рамото раница неговото коляно…

Детективът за момент се откъсна от бинокъла и стисна с пръсти основата на носа си. Сърбежът обаче не намаля и Северин звучно кихна. Промърмори, подсмръкна и избърса насълзени очи в ръкава.

Сетне отново се залепи за окулярите. Виждаше гъстия храсталак до алеята. Леко помръдна встрани…

Върху празната пейка самотно белееше вестник. Можеха да се прочетат едрите заглавия на първа страница: „Изборите в Македония се печелят от…“ и „Сърбия навярно ще отстъпи пред ултиматума на НАТО“.

Трескаво зашари с бинокъла. Заповяда си да остане спокоен.

Паническа досада и раздразнение започнаха да надигат жлъчни змийски глави след двайсетте секунди, през които Северин не успя да открие нито един от обектите.

Да се не види, вдън земя ли пропаднаха!…

Той ядно и гузно стисна челюсти и си наложи методичен оглед на района. Сектор по сектор, нищо че ръката му потрепваше, готова хаотично да застрелка бинокъла насам-натам, с надеждата да се натъкне на Искра и приятеля ѝ по волята на случая.

Да, ама само от щастливи случайности кариера не се прави. Законите на Мърфи са неумолими. Даже за чувствителния нос на хрътките.

Така. Едната алея — празна. Другата — също. Пътечките между тях… Неокапалата шума с ярки есенни цветове пречеше на полезрението.

Нещо рижаво се мярна през клоните и Северин веднага върна натам усиления си от оптиката поглед.

Странно плоската и няма картина оставаше безлюдна. Клони, листа, дънери — като на фототапет.

Дали без да искат, и двамата са се облекли така — той с жълто-кафеникаво яке, тя — в черно кожено. Искра вероятно е изпрала черните си дънки. Не им трябва по-добър камуфлаж.

Рижавото нещо изскочи, почти стряскайки Северин, увеличено от цайсовските лещи, сякаш право в лицето на детектива.

Пфу!… Куче…

Ирландски сетер на върха на щастието.

Детективът неволно проследи радостното псе, което тичаше с развяващи се уши.

Между две дървета, край които сетерът профуча, обективът на бинокъла показа отдалечаващи се по тясна, трудно забележима пътечка, крака в поизбелели дънки.

Стоп! Ето ги!

Черното кожено яке над дънките, преметната през рамо черна раница. Мъжът в кафяво вървеше пред Искра и отместваше от пътя ѝ клоните. Държаха се за ръце.

Северин силно притисна очи към окулярите и ожесточено задъвка забравеното сухо стъбълце.

Ахааа… ясно. Вървят напряко към спирката на булеварда. Гениално просто за досещане.

Той преметна ремъка на бинокъла и забърза към колата, за да пресрещне следените.

Само да не кривнат някъде!…

* * *

Не кривнаха.

Стояха кротко и чакаха тролейбус. Ето тук беше досадата — да се мъкне подире му от спирка на спирка…

Северин се наежи в седалката и престана да обръща внимание на клаксони и размахвани през прозорците пръсти. Упорито гледаше невдъхновяващата задница на тролея и сканираше с присвити очи спирките.

Най-стресова стана ситуацията на хотел „Плиска“, от страната на кино „Изток“. Детективът си каза набързо шофьорската молитва, която не е за пред деца и дами, и нагло прехвърли бордюра, за да влезе в локалното платно. Добре че няма мантинела, мамка му, не са се сетили да сложат…

После той се превърна в нещо шашнато, многооко и с шия на лагери, върху която главата се въртеше подобно на пумпал.

Отмина спирката, за щастие не чак задръстена от народ, но не и без хич. Караше толкова бавно, колкото можаха да издържат нервите на тези след него.

Олекна му страшно, когато мярна Искра и нейния тайнствен познат да седят мирно в тролея и да гледат през мръсното стъкло към небето.

Слязоха в началото на булевард „Насър“ и се върнаха под моста на 4-ти километър.

Ясно — селските рейсове. Уффф…

* * *

Тези двамата имаха страст към природата и пълно пренебрежение към атмосферните условия. Вярно, не валеше. Но изведнъж температурата бе взела да пада и от прохладно ставаше почти мразовито. Небето се свъсваше и ниски облаци задираха с провиснали кореми върховете на дърветата.

Боже, защо не отидоха тия двамата в някоя кокалянска механа или панчаревско хотелче, вместо да хванат гората!

Северин се промъкваше през бодли и трънаци, мъчейки се да не шуми и да не изпуска от очи мяркащото се кафяво от якето на мъжа и светло-синьото от дънките на младата жена. Добре че непознатият познайник не носеше обичайните си дрехи — би станал съвсем неразличим в тая гора…

Като внимаваше да не си издере ръцете по настръхналите шипки, детективът за пореден път си помисли, че наистина е поразително колко еднакво се обличаха Тайният приятел и Искра. Все едно се наговаряха. Отбеляза си също, че наблюденията на Венета бяха много точни — и двамата не закопчаваха якетата си, ходеха предимно разгърдени, в джобовете държаха винаги само лявата ръка, дори когато бяха без ръкавици… И какво още? — не си слагаха никакви шапки. Някак странно накланяха глави на една страна, сякаш долепваха око до невидима снайперска пушка… Защо, по дяволите, все предизвикваха някакви заплашителни асоциации!…

… Да не би в тоя пущинак да има някаква вила?

Северин спря и се заслуша. Май отпред шумеше вода.

Гората се поразреди и той започна да прибягва от топола към топола, криейки се като малчуган.

Уф че хлапашки изпълнения. Рисковете на професията…

И изведнъж се закова на място.

Ясно виждаше и двамата следени. Стояха край някакъв водопад, под изкривена и аха да падне във вира върба.

И говореха.

Северин отчетливо чуваше думите.

Но не с ушите си.

Гласовете им го ковяха право в главата и с всяка подслушана дума той чувстваше, че слепоочията натежават и мигрената се разпалва като жарава…

Бе съвършено непознат език, но удивително разбираем, по-разбираем от сръбски и руски, да не споменаваме трънския… и май даже по-разбираем от български…!

Детективът не издържа и заотстъпва сляпо заднешком. Тресеше се. Не точно страх. Не съвсем ужас. Никога не би си помислил, че изумлението е способно да предизвика паника…

 

няма значение. почти успяхме, слънчице-звездице… виждаш?

Северин се препъна и залитна възнак. Просна се по гръб, лактите се забиха в меката влажна постеля от лански и тазгодишни листа, но въпреки тях го заболяха и ръцете, и задникът. Геройски успя да предпази бинокъла и фотоапарата.

Изохка през зъби. Няколко мига седя неподвижен, задъхан и с лумкащо в гърдите сърце.

Тръгна да се надига точно когато откъм водопада нещо започна да се разгаря в синкава светлина.

Сам не разбра какво го накара да вдигне „Канон“-а и да започне да снима. Автоматичната машинка забръмча и защрака. Сиянието ставаше нетърпимо, дори осезаемо и Северин простена от болка в очите, но продължи да държи окото на апарата насочено към мястото на странната двойка природолюбители-прелюбодейци.

Стискаше клепачи и се свиваше, свиваше, изгърбен като костенурка.

Когато отвори щедро леещи сълзи очи, вече знаеше, че каквото и да се е случило преди малко — то бе свършило.

Тишината, в която малкият водопад бучеше с предпубертетна сериозност, шумяха клони и посвирваше вятър — тази тишина сега му се струваше друга. Нещо в нея отсъстваше. Нещо подобно на сол в супа. Или някаква невиждана подправка, веднъж само вкусена, но останала да липсва на езика, здраво вкопчена в паметта и гъделичкаща със спомена за себе си…

Северин се изправи и поизтупа разсеяно и небрежно.

Върху ретината му още играеха червени и зелени петна, но успя да различи, че Искра и чудатия ѝ приятел ги няма пред водопада.

Детективът пристъпи от крак на крак и неуверено тръгна към вирчето, в което — кой ли знае колко десетилетия — се оглеждаше все тъй върбата.

Над облечената в камъш и папури рекичка космати облаци ту забулваха, ту разголваха част от Витошката гърбина. В инакво време мястото би било навярно много красиво, ала не това накара детектива дълго да мига пред себе си.

Гледката се поклащаше, сякаш бе прожектирана върху ветреещ се леко чаршаф. Във въздуха пробягваха концентрични вълнички, събираха се в точка и за миг блясваха синкаво-слепящи светулки.

Северин се опита да покрие главата си с шлифера, издуван от засилващия се вятър, който с хъс забрули дърветата.

Сведе очи надолу.

В размекнатата земя личаха следите на двамцата симпатяги, заради които Севериновите крака замръзваха в тънките мокасини, а лактите тръпнеха.

Нейните — от маратонки „Адидас“, и то доста стари.

Неговите — кубинки, изтърквани вероятно още от съветската война в Афганистан.

Бавно и с приклякване детективът тръгна по тях, успоредно на брега на вира. Тъмната вода носеше мъртви листа и пяна. По дъното се виждаха огладени от слоя тиня камъни.

Не само студът и вятърът го накараха да изтръпне, усетил лед в гръбнака.

Земята ставаше все по-кална и все по-мека.

Но пък следите оставяха все по-плитка и трудна за различаване диря.

Докато накрая не изчезваха там, където Северин затъна до глезените в калта.

Наоколо нямаше къде да се иде, без по пръстта да остане поне някакъв отпечатък. Нямаше накъде и да се отскочи. Чакълест склон със затревена козирка предлагаше здрава опора, но той отстоеше на десетина метра от мястото, където следите просто изчезваха.

Просто изчезваха.

Северин си каза, че му е повече от достатъчно.

С мъка измъкна крака от калта и тръгна обратно, полюшвайки се като паток.

Неусетно за себе си, той ускоряваше крачка, а накрая даже побягна.

При един от завоите на пътечката, над някаква стръмнина към мъничко блато, той се хвана за кората на дебела топола, за да не падне и… с цялата си набрана скорост се блъсна в изникнал, сякаш от самото дърво, човек!

Стреснат вик излетя от гърлото като скимтене — ударът бе изкарал всичкия въздух на детектива. Като че бе връхлетял на самото дърво, а не върху тялото на човека.

Който никак не изглеждаше изненадан.

Северин за секунда го припозна, но червенокосият момък пред него въобще не приличаше на Приятеля. Може би само с втренчените си немигащи очи с жълтеникави ириси. Лицето му бе поразено от някаква кожна болест, сивкави бръчки създаваха илюзията за змийска кожа. Детективът замръзна.

Жълтоокият не бе помръднал и милиметър, сякаш имаше корени. Беше поне с една педя над ръста на Северин, но минимум петнайсет кила по-лек от него, почти кльощав. Дълъг сив шлифер висеше като на закачалка на иначе широките му рамене.

С отворена уста Северин поемаше големи порции въздух.

— Из-хви-нете — изпръхтя той и понечи да го заобиколи.

Онзи не се отмести и детективът отново се бутна лекичко в него.

Момъкът беше непоклатим. Във всеки случай кокалите на тоя тип бяха корави като арматурно желязо от най-дебелата марка. Северин се втренчи в краката му, почти готов да ги види зациментирани поне до глезените.

Нищо подобно. Изпод шлифера се подаваха крачолите на новички мастиленосини дънки и също толкова чистички маратонки. Все едно още миришеха на магазин.

— Про-хрох-щавайте! Бързам! Бихте ли се отместили от пътя ми, моля!

Кльощавият мълчеше. Стоеше като вкопан, бръкнал дълбоко в джобовете на връхната дреха. Изучаваше детектива, сякаш преценяваше нещо. Раздразнението на Северин отстъпи място на смътна тревога — стори му се, че в топазените очи на отсрещния се разтягат и свиват две тесни вертикални зеници…

Мълчаха и се гледаха.

Детективът не можеше да определи възрастта на мъжа пред него. Вероятно бе или младолик дядка някъде към четирийсет, или рано пораснал младеж. Косата му беше къса и гъста, червена като бакър. Чертите на лицето бяха някак изтънчени и дори поразената от незнайната краста кожа не ги загрозяваше. Пък и самото лице притежаваше объркващо здрав и естествен вид… сякаш се беше родил такъв. Дали не е грим?

Прилича на… гущер, несмело си помисли Северин. И сега какво, ще се бием ли, що ли…?

Не изглежда чак толкова як, че да не мога да се справя, пък…

Въобще нямам желание да се занимавам с този… този…

Плавно, почти танцово, но и невероятно бързо, жълтоокият стори път. След броени секунди детективът се окопити, машинално кимна с глава за „мерси“ и се промуши между шлифера и дървото. Правеше втората крачка, когато с крайчеца на окото видя леко помръдване — сякаш непознатият искаше да го блъсне с бедро. Северин усети парливо жегване на камшик по гръбнака си.

Без каквато и да е връзка с навиците за самозащита и със съзнанието, тялото на детектива се подчини на друго, нямащо нищо общо с нервите му. Краката го понесоха на спринт по пътечката. Едва успяваше да криволичи между дървета и храсти, есенна шума съскаше и се метеше подире му.

… Боже, закъде съм побягнал…

Той спря и се приведе, стиснал коленете си с длани. Вдишваше жадно мразовития въздух, краката му тръпнеха от внезапната слабост. Добра скорост, по дяволите, никога не съм тичал така, като вятър… Изправи се бавно и отведнъж натежалите му фотоапарат и бинокъл го подсетиха какво прави тук.

… Северин дълго стоя на едно място, масажирайки слепоочията си.

През цялото време усещаше между плешките нечий немигащ внимателен взор.

Двайсетина метра отляво, зад висок и сух къпинак, мъжделееше дълъг виненочервен обект с болкитови петна по калниците. Фордът го чакаше — твърд щрих, успокояващ контур сред свят, който се отразяваше в криво магическо огледало.

Би предпочел отново да се разсее, да забрави и никога да не си спомня всичко това, което не се вписваше в границите на досега познатото битие.

И все пак се огледа, но чак през стъклото на автомобила и след като двигателят вече ръмжеше на скорост, докато обувките цапаха амбреажа.

Никой.

Поне доколкото можа да прецени със сълзящите си от студа очи.

Фордът рязко потегли, пръсна кал в близките храсталаци и заподскача по бабуните на черния път.

На шосето детективът спря и телефонира на Венета.

* * *

— Шефе, клиент!

Огнян избърса ръцете си с гюдерията и излезе пред халето на сервиза. Носеше работен комбинезон, който гледаше да пази чист, но тъй като участваше в работата наравно с подчинените си монтьори, не успяваше да избегне някое и друго петно. Ала не се срамуваше от лекетата. Все пак, за повече представителност, носеше под комбинезона си риза и вратовръзка. Примижа към посетителя.

Клиентът беше висок, млад, с дълъг шлифер. Слабото му лице се криеше зад големи тъмни очила. Ветрец рошеше светлокестенявите, почти русоляви коси с меден оттенък. Кожата на клиента носеше неравномерен петнист загар на скиор или човек, бачкащ на открито. А може би има екзема или някаква форма витилиго.

Дрехите му бяха нови, но по тях трудно можеше да се съди какво иска — таратайка за малко пари или реглаж на луксозна марка автомобил.

— Тонев, собственик — представи се Огнян. Не подаде пръв ръка, следейки реакцията на клиента.

Онзи не се погнуси да стисне длан на работник. Това се хареса на Огнян, както и здравото мъжко здрависване.

От своята страна на очилата Алванд прецени, че съперникът на Крилан изглежда по-възрастен от годините си — най-вече в лицето. Иначе фигурата му бе спортна, макар и не поддържана с упражнения.

(Спортна, помисли си змеят, въпреки че се беше зарекъл да не се отвлича и да не прави никакви изводи, дори предварителни, докато срещата не приключи. По-скоро — огледът. Искаше да си отговори на някои въпроси. Внимателно прецени какво ще каже и какво ще направи, така че да не засегне достойнството на събрата си.

Естествено — и достойнството на човека пред себе си.

Както и честта на родената в човешка кожа змеица Искра.)

(Спортна външност…

Иван му бе обяснил понятието.

Спортисти? И само с това ли се занимават? Има ли тогава и хора, които са посветили живота си единствено на ядене, пиене, сън — и го правят професия?… Между другото, защо „професия“? Нима думата „живот“ е толкова тясна в Лъжовния език?…

Събратът Иван-Крилан само разпери ръце…)

— Какво ще обичате?

— Търся да купя на старо автомобил. Разбрах, че работилницата ви предлага такава посредническа услуга, като гарантира качеството на машината. Даже май поемате обслужването, правите ремонт, ако се наложи…

— Правилно са ви информирали — не без гордост, но пък и без изтъкване отвърна Огнян. — За какъв модел става дума?

— Додж.

— Сериозна заявка… Не ви трябва ударена кола?

— По възможност бих предпочел здрава и в добро състояние.

— Колко време може да почакате, докато уредим доставката?

— Най-много месец.

— Добре, надявам се да се оправим. Ще ви е удобно ли да ми оставите телефон, на който да ви се обадя? Нека да е след два-три дни, ще имам конкретна оферта — сума, срокове, обем на гаранцията…

— Тъкмо исках да питам… — прекъсна го Алванд, внимателно намествайки Разсейващия си щит. — Малко необичайно е в тези времена автосервиз да предлага подобни услуги. Повечето хора от вашия бранш бягат от такава отговорност. Поне засега. Не говоря за големите доставчици и автокъщи. Но и те са далеч от стандартите в чужбина. Пък вие…

— Градя име — обясни Тонев. — Това е най-важният капитал. Другия си го имам! — той кимна към работниците си, които бяха облепили медночервеникав „Крайслер“, пострадал при нелека катастрофа. При това скоси очи и към собствените си длани с изпочупени почернели нокти.

Щеше много грижливо да ги измие след работа. Не мислеше цял живот да човърка двигатели и купета. Е, ако устискаше да нарежда и само да гледа, разбира се.

Лек като перце, щитът на оръженосеца се отдръпна от съзнанието му. Алванд бе видял достатъчно. Оставаше само един, последен въпрос. Чудеше се как да го зададе по-гладко. Играта с думи наистина бе интересна, но шарканът осъзнаваше, че не я умее колкото един средно интелигентен човек дори.

Затова се зарадва, когато Тонев сам даде повод:

— А, извинете, кой ви препоръча моя сервиз?

— Защо? — престори се на предпазлив Алванд. Може да не умее да приказва виртуозно, но е ловил като малко шарканче риба с опашката си.

— Защото винаги държа да благодаря на хората, които ми правят реклама — директно отвърна Тонев. — Нямам пари за такава, разчитам на доволни клиенти. И после мога да намаля цената за някоя услуга или доставка на резервни части… клиентът все пак не е длъжен да ме хвали, дори ако съм си свършил работата, нали?

От Искра ли си го научил, или с това си я спечелил? — запита се змеят и отвърна небрежно:

— Една млада дама, навярно е ваша позната. Чу ме да питам за коли на старо по телефонния автомат на спирката на „Окръжна болница“ и ми даде адреса ви. Искра се казва.

Наблюдаваше в бързо времеделене реакцията на Тонев.

Първо — недоумение в очите. После — тръпка по лицето — като приливна вълна по кашепските океани, гледана от орбита, „високо небе“ на граморски. Сетне — ПРИПОМНЯНЕ. Ужас. Болка. И Страх. Еманация от чувство на привързаност, признаци на човешкия начин на обичане. Алванд притъпи сетивата си. Не беше деликатно и честно да изследва чувствата на Тонев към Искра. Ако изобщо някой имаше право на това — то бе събратът Иван. Ако дръзне да избере и поеме подобна отговорност.

Танцът на емоциите продължаваше. Овладяване на лицевите мускули. Гасене на издайнически пламъчета в погледа. Стабилизиране на деловата маска.

По характер този човек донякъде напомня на Димитър, констатира Алванд.

Знае ли това Иван? Редно ли е да му го кажа?

Той премина в нормално времеделене, съобразено със събеседника.

Тонев само секунда бе забавил отговора си. Рече с пластмасова ведрост:

— А, Искра… Е, ще намеря начин да ѝ благодаря. За себе си ли търсите „Доджа“?

— Да. Очаквам добра печалба от една сделка.

— Добра инвестиция ще направите. Ами, дочуване тогава!

Ръкуваха се отново. Алванд се обърна и тръгна към автобусната спирка на стотина метра нагоре по улицата на бившето село, сега — краен софийски квартал. Не изпускаше от вниманието си аурата на Тонев.

Който страдаше и недоумяваше. И се срамуваше. И мъничко се питаше дали не би било добре наистина да я забрави… да се върне окончателно при жена си… при сина си. Не! Само с Искра искам да живея!

Направо го изкрещя наум. Алванд се втренчи в отражението му във витрината на ресторанта от другата страна на улицата. Тонев стискаше юмруци. Беше се сетил за това, което не можеше да обясни „рационално“, в рамките на своите представи за света. Боеше се. Бе готов да се бори — досущ като ловджийски пес, чийто страх не се е превърнал в паника. Но не знаеше как да се бори. За миг се сети за Съгледвача (съгледвачите!…), които беше наел. Но се оклюма. Не вярваше, че те ще му помогнат.

Значи са двама, каза си змеят.

Виж ти.

Ловецът, когото Алванд се постара да посплаши, изобщо не помисли в онзи миг на паника за другаря си. А го ПРИКРИ. Ясно защо — жена е. Виж ти…

Ловецът не бе лош, потвърди се впечатлението на Алванд. Колкото до Огнян Тонев… е, той е нормален човек. По-добър е от повечето… Но би ми било неприятно да приема загуба от такъв като него, помисли си змеят. Радослав е повече от това.

Точно така.

Ще понеса да отстъпя пред Радослав. Ще изпитам скръб, ала без обида — рече си оръженосецът хладнокръвно, надмогнал чувствата си, сякаш забравил своето име Водач. По-скоро — Съдник.

Ако Тя избере Радослав, разбира се.

Отдалечаваше се с ленива крачка, когато чу зад гърба си:

— Шефе, оригиналните накладки ето тук може да ги използваме пак, обаче това — ще трябва да го поръчаме, ако ще държим да е баш за модела…

Почувства как Тонев с усилие се откъсва от грижите и терзанията си, заслушва се в казаното, съсредоточава се, вниква…

… и вече отново е ведър, отдаден на своята работа.

Искра бе изтрита от мислите му.

Алванд зачака автобус, оглеждайки се между другото и за заблудено свободно такси.

Ето го последния отговор. Искра използва по-твърд от разсейващия щит. Може би несъзнателно.

Дори новоизлюпено шарканче не заема защитна поза спрямо обект, когото не смята за враг. Никой не се брани от приятел. Вдигнатият щит е белег за война. Шаркански обичай. Щитът е самата война. Хората си мислят, че МЕЧЪТ значи война. Мечът е активната форма на щита, изпреварващ удар, радикална защита. Образът на щит в мисълта означава намерение да се нападне. Така гласят Скрижалите.

И така… Искра третира Тонев като потенциален враг. Или не самия Тонев, а целия Човешки свят. Слънце ясно… Как е издържала толкова години — бодлива, наежена, винаги готова за битка!? Това е неестествено състояние!

Иван е прав — ужасно е да се родиш змей по душа в чуждия свят човешки.

Алванд потръпна. Чужд свят…

Забеляза свободно такси и моментално вдигна ръка, оставяйки настрани разсъжденията си.

За да направиш нещо добре, не го върши заедно с други. Освен ако не са два-три филма за гледане и тълковен речник за бегло четене — съвместими действия, обикновено запечатване в паметта. Не като да хващаш такси и да анализираш важни неща, при това без да навлизаш в бързо времеделене.