Николай Теллалов
Слънце недосегаемо (25) (роман-изповед)

4.

Автомобил връхлетя автобусна спирка. Удареният отхвърча и заедно с пръски стъкло от витрината влетя в магазинчето за обувки, помете стелажите и замря на пода. Странна бе липсата на каквито и да е наранявания, нямаше и никаква кръв. В моргата дежурният патологоанатом не повярва на полицаите, че човекът е починал при ПТП, защото не откри и сериозни вътрешни травми. Накрая в акта за смъртта бе записано: Инфаркт вследствие силен стрес.

 

Алванд предусети какво ще се случи, ала уви — едва в последния момент. Той премина в интензивно времеделене, но скоростта на връхлитащата кола не му остави алтернативи за действие. Тутакси се отказа да поеме и угаси кинетичната енергия на машината, защото имаше вероятност да убие шофьора. Освен това отделената при мигновеното спиране странична топлина би довела до експлозия на петролното гориво в резервоара. Затова змеят насочи вниманието си към хората, които можеха да бъдат прегазени. Бяха трима. Двама от тях успяха да реагират и Алванд само леко ги тласна да се махнат по-бързо оттам. Човекът в средата обаче нямаше никакъв шанс да се измъкне или да бъде отместен. Оръженосецът го облече в енергиен щит, докато изтичаше последният миг преди сблъсъка.

Автомобилът вече се хлъзгаше с блокирали от спирачките колела, гумите оставяха черни следи и се нагорещяваха. Бронята шибна нещастника, но той остана невредим в енергийния си пашкул. Тялото политна, премина през витрината…

В мига, в който мъжът най-сетне рухна на пода на магазинчето, незримият щит се разпадна.

И Алванд усети, че човекът е мъртъв.

Мъртъв заради разрива на сърцето му.

Напускащата тялото душа вече беше достъпна за сетивата на един млад Оръженосец и той внимателно я разгледа. Търсеше причините за смъртта, защото сърцето на току-що умрелия изобщо не бе слабо. Съзерцаваше неспасения клетник и за една кратка секунда научи много за него. Без подробности — само основното — то го интересуваше.

Възрастният мъж не бе нито лош, нито добър. Можеше всъщност да бъде наречен по-скоро добър. При все това не бе имал воля и осъзнаване да гради своя собствен живот. Носил се бе по течението на събитията. И така беше допуснал Съдбата, дарена му по рождение, неотменима от неговата душа, да се превърне от жив инструмент за постигането на щастие в нещо неотвратимо, вкоравено и безкомпромисно. Да се превърне във Фатум. Часът, минута и секундата, мястото на внезапната и нелепа негова смърт — те бяха записани все едно върху камък. И тук нищо не можеше вече да се направи.

Същността на Алванд бе да приема, дори и да не може да се примири, но да посреща неизбежното с достойнство.

И въпреки това стоеше потресен, с притиснати до тялото ръце, с разперени и побелели пръсти. Досега не бе имал толкова директен сблъсък със Съдба, превърнала се в Предопределение. Не би могъл и предварително да я познае — не бе достигнал нужния възрастов етап на самоконтрол и развитие. Бе само Оръженосец. Затова сега трепереше, а човешките му очи се пълнеха със сълзи.

И хората наоколо — онези, които не гледаха с разширени зеници мястото на злополуката, напразно надявайки се да зърнат смъртта, защото смъртта беше неуловима, се озъртаха с недоумение и капчици съчувствие към високия русоляв мъж, който сякаш в унес повтаряше и повтаряше:

— Не успях… не опазих… не успях…

* * *

— Ванко?

Иван се обърна към смесения селски магазин, откъдето го бяха повикали. Видя усмихваща се притеснено жена. Косата ѝ бе съсухрена от многократни боядисвания и сега бе в някакъв неопределен цвят, зъбите ѝ чернееха развалени, очите — в рамки от бръчки. Престилката ѝ на продавачка бе измачкана и непрана, отгоре носеше домашно плетена жилетка. Под вълнените три-четвърти чорапи змеят усети мършави крака с изпъкнали вени. Дланите бяха загрубели, ноктите — изгризани. Стоеше прегърбена, жалка, изтормозена. Гледаше го жадно и страхливо.

Той не се поколеба и за миг. Равно я поздрави:

— Здравей, Мариана.

Този път усмивката ѝ бе истинска и разпука маската на годините.

— Не вярвах, че ще ме познаеш! — възкликна тя… и посивя отново. След миг друго пламъче озари нейното лице, но бе далечно отражение на спонтанния радостен блясък. Блясък, който пък бе сянка на отдавнашната Мариана.

— Чух, че говорят, дошъл си бил. Видох те през витрината, па рекох да се обадя… — рече тя извинително.

— Добре си направила.

Не я попита „как си“. Виждаше сам.

— Искаш ли да те почерпя с едно кафе? — погледна го тя с надежда. — Туканка, зад щанда.

— Не пия кафе, но ако направиш един айрян, за мен ще е удоволствие.

Жената чак затаи дъх, вероятно бе очаквала учтив отказ. Зашета, трескаво замаха с ръце, канейки го да влезе.

Магазинът бе подреден идеално, табелките с цените бяха изрисувани на ръка. Иван позна спретнатия, изящен почерк на Мариана. Само дето не можеше да се сети кога преди го е виждал. Навярно просто го разпозна, защото приличаше на нея — отдавнашната.

Той се настани на предложеното пластмасово столче зад стъкления хладилник с колбаси. Тя потрепваше, суетеше се.

— Пушиш ли, Ванко?

— Паля понякога.

— С какви цигари да те почерпя?

— Ти пушиш ли?

— Не. Слава Богу, има̀х късмет да не ги почна истински.

— Тогава и аз няма да пуша.

— Заповядай айряна.

— Благодаря ти много.

Най-сетне Мариана седна и с кръстосани китки похлупи длани върху коленете си. Гледаше го с прозрачни пъстри очи. Иван отпи от подадената му каничка.

— Чудесен е!

— Наздраве, Ванко…

— Как са вашите? Чичо Емилиян?

— Тате е пазач на едни складове на Гара Искър. Мъчи го ревматизъм, затова се преместиха в апартамент в „Дружба“. Удобна баня, централно парно, тоалетната им вътре, не на дворо като на село… — Тя помълча и изведнъж забързано промълви, сякаш стъписана от собствените си думи:

— За първи път си проговаряме, Ванко. Как само ме гледаш… дори сега, каквато съм…

Иван меко я прекъсна с жест. Тя въздъхна и приглади паднал пред очите ѝ кичур. И отново се престраши, все едно скачаше от високо:

— Всички викат — Ванко си дойде. А никой не се сеща кога те погребваха. — Тя леко се наклони напред и доверително му прошепна: — Само аз помня, Ванко.

— Елена и бате Митко също, Мариана.

— Те — може. Те те обичат. Ти… ти си ангел, нали, Ванко? — от очите ѝ струеше благоговение.

Лицето му постепенно стана сурово:

— Не си го и помисляй, Мариана — сгълча я Иван, без да повиши тон. Преди това обаче се увери, че правилно е разчел какво става в ума ѝ, какво има в спомените ѝ. — Не го прави… никога повече. Имаш за кого да живееш. За децата си, например. Да не си го помислила повече!

Чертите ѝ леко се стоплиха, но в началото отговорът изкънтя на кухо, на пустота:

— Имах две помятания първо. После родих две момичета, с четири го̀дини разлика. Между них — пак аборти… Ала момиченцата ми са здрави, да.

— Приличат ли на теб? — омекна Иван.

— Много ми помагат — откликна тя. — Еле па мънѐчката… Ангел си, Иване. Истински. Всичко знаеш, всичко виждаш. Ето… — Тя се извърна леко, за да бръкне в пазвата си, а после протегна ръка към него. — Наистина си ги кътам, държа си ги скришом.

Иван се втренчи в счупено детско пръстенче. Тенекиена калинка с олющен червен лак. И избледняла мартеничка — навярно поне година висяла окачена на дърво. Пред съхранените късчета минало очите му бавно премигаха — за първи път откакто Мариана го бе повикала в магазинчето си.

— Пазят ли те? — попита той полугласно.

— Олеква ми, като ги гледам…

Той докосна пръстенчето и мартеничката:

— Отсега нататък ще ти помагат още повече. Но и ти се стегни. Добре?

— Нищо не искам от теб, Ванко. Прав си, имам за кого да живея… Прости ми за тогава. Не знаех…

— Тогава и аз не знаех, Мариана… — той замълча и вдигна глава към витрината.

Миг след това вратата рязко се отвори и в магазина влезе грубовата тийнейджърка. Беше с дънково яке и издута от гърдите ѝ ярка фланелка с цветна апликация на някаква силно гримирана жена, под която се четеше надпис — „Цеца Велићковић“. Иван си спомни, че бе зървал подобен плакат в градския транспорт.

Влязлото момиче го стрелна с безразлични очи, енергично дъвчейки дъвка.

— Майко ма, ѐла т’питам нещо… Д’бърден! — сети се да поздрави непознатия, при което пролича леката ѝ досада. Повтори нетърпеливо: — Ела де!

Мариана суетливо излезе иззад витрините на щанда и двете се отдалечиха към вратата. Дъщерята гледаше нахакано, долната ѝ устна подскачаше надолу-нагоре, докато премяташе с език дъвката в полуотворената си уста, зъбите ѝ белееха. Приличаше на бате Здравко отпреди много години. Мариана нещо тихо ѝ говореше, момичето се цупеше едва-едва. Взе няколко банкноти от ръката на майка си, без да каже нищо, обърна се и излезе.

Мариана се върна зад щанда.

— Малката е по-блага — сметна за нужно да поясни тя, криейки очите си, — обаче сега е на училище.

— Сигурно повече прилича на теб.

— Външно — не. И двете са одрали кожата на баща си.

Змеят сканираше лицето ѝ.

— … Бие ли те?

— … Вече не. Нали няма кой да се заглежда по една грозотия…

Иван бавно пое въздух. Видя как е било. Зърне ли Здравко чужд мъжки поглед, насочен към жена му, хубавицата — шамар на нахалника, шамар на нея, кучката мръсна. Видя го и сегашен — разплут, безобразно затлъстял, със свински очички. Ала изгладен, облечен не евтино, с безвкусен златен пръстен и тънък ланец под двойната гуша.

На мегдана избоботи автобус. Иван не помръдна, но жената с пъстрите очи се озърна, тик сгърчи бузата ѝ.

— Забавих ли те? Беше тръгнал нанякъде — обади се тя плахо.

— Ще хвана следващия автобус, не бери грижа… Чуй сега какво ще направиш! Кога ще го видиш — довечера?

— В три часа ще дойде от борсата да докара стока за магазина — бира, цигари, пресен хляб…

— Значи — тогава! Ще стиснеш в коя да е ръка пръстенчето и мартеницата, па като влезе, ще му кажеш, че ти трябват пари! Половината от изкарваната печалба си е твоя!

Мариана го гледаше стреснато, невярващо, Иван почти гневно тръсна глава:

— Тежко му, ако не те послуша! Но ще те послуша… — змеят поклати заканително глава. — И още как ще послуша! А ти веднага да идеш на зъболекар! Още днес. И на пълни прегледи! И да се грижиш за себе си! И от нищо да не се боиш, чу ли! Веднъж като го огънеш, от талисманите повече няма да имаш нужда. Да! И да ти купи някаква печка, калорифер! Тук е студено! — Той се наведе към нея, сериозен, с поглед като меч. — Вярваш ли ми?

Мариана не смееше да въздъхне. Разлепи напукани устни:

— Вярвам, Ванко. Но ще си ги пазя — и калинката, и мартеничката. За спомен.

Пъстрите ѝ очи (леле, бях забравил, а може би и не забелязвах, че са пъстри!) ставаха все по-бистри. Попита, повече с тях, отколкото с глас:

— Ти няма да останеш тук дълго… познах ли?

— Да. Няма да остана дълго… — Той почувства умора. Притвори клепачи.

А тя — ахна, притиснала ръце към гърдите си. С учудване се опипа. Усещаше как нещо се влива в нея. Нещо светло. Чувстваше се като току-що полято цвете, изоставено да съхне в забравена саксия.

— Мариана! Какво правиш!

— Ръка да ти целуна, Ванко. За благословията.

— Недей. Аз не благославям!

— Та не го ли стори току-що, Иване? — засмя се тя.

Красивото момиче в нея бе започнало да гризе отвътре повехналата обвивка. Дали щеше да успее — зависеше единствено от волята ѝ.

— Благодаря ти за айряна. Бъди щастлива. Аз ти го заръчвам!

* * *

— Подушвам, че си лекувал някого, събрате.

— Да. Минах покрай голяма къща, пълна с болка. Влязох и… Има още много такива домове. Проверих. В тях се мъчат да вършат онова, което правят у нас Лечителите.

— Ох… Поне сполучи ли?

— Напълно.

Иван кимна разсеяно и подхвърли:

— Все пак не прекалявай, даже когато си заслужава. Преди всичко трябва да се възстановим… и да се приберем…

— Пресметнах наново срока на регенериране. Киселото мляко и някои положителни потоци ще ни позволят да се съвземем по-бързо, отколкото си мислехме.

— Това е добре. Много добре! А… Май имаш и лоша новина… каква е тази гадна миризма от джоба ти?

Алванд му подаде газов пистолет.

Иван с отвращение го взе.

— Виж това нещо… — каза намръщен. — Виж го само. Не е изковано от живи ръце. Направено е от машина. Безлико е. Няма име. Обикновен механизъм за убиване.

— То е слабо да причини сигурна смърт. Но си прав. Мерзост е.

— Да, наистина. Откъде го взе?

— Стреляха по мен с него. Не, нищо не им сторих. Не съм дошъл за съдник. Вързах ги с магия и ги оставих на тукашните стражници. Видях, че ги прибраха.

— Хм. По това, което чета по вестниците, не се изненадвай, ако ги пуснат. Тук правосъдието е… странно.

— Нима няма да ги накажат?

— Кой знае. Зависи какво са извършили и кого могат да подкупят.

— Ако ги срещна отново, ще съм принуден да действам. Не си съгласен.

— Не съм.

— Ще се съобразя с твоето мнение. Но може да не ми остане друг достоен избор.

— Просто внимавай, Алванд.

— Разбрахме се да ми викаш Ален.

Иван се засмя.

— Добре. Но не ме карай да ти говоря на френски!

— В момента говорим на френски.

— Така ли?… хм. Всъщност, в главата си го чувам като български, но от устата ми излиза друго.

— Видя ли, спазваш прикритието, Иван. Без да се усетиш. Не си станал отново човек, събрате. Тази кожа сега е измамна. Като коричка върху рана.

— Толкова ли силно пролича страхът ми? Мислех, че съм го скрил — въздъхна Иван.

— Пролича. Бъди спокоен. Лъжовният език ти влияе, кара те да си мислиш лъжовни неща, събужда старите кошмари. Не им вярвай.

— Благодаря, Алванд… Ален. Ще спиш ли?

— Не, мисля да гледам видео и да чета.

— Пак ли тълковни речници?

— Пак. Много интересно нещо — думи обясняват думи… Защо хората толкова рядко мислят? Използват щампи, заучени неща… И не се разбират, дори когато един на друг си говорят познати думи.

— Аз така и не можах да разбера много неща тук. Въпреки че си блъсках главата над тези въпроси, които ми изсипа за три минути, чудех се над тях през целия си съзнателен живот. А значителна част от него премина сред човеците.

Алванд започна да се съблича, Иван отново забоде нос във вестника, но с края на окото си видя нещо.

— Имаш синина над лакътя.

Алванд помълча.

— Поех удар — отвърна най-сетне.

Иван въздъхна и не попита повече. Но събратът му за една секунда превъртя в паметта си случката.

Прекосяваше градския парк, чието име си преведе като „Свободно място“, но после чу, че го наричат и „Борисова градина“. Сред дърветата шумът на самоходните механични повозки омекваше, миризмата на петролни отпадъци мъничко се притъпяваше. В шумата ровеха птици, по короните прескачаха катерици, минаваха кучета, животни, типични само за Борея отпреди войната, котки, които и преди беше срещал в малките дъбравни царства на самодивите. Алванд намираше това незастроено пространство за умиротворяващо.

Тъкмо разсъждаваше над последния посетен концерт — как успява да живее крилата душа в безкрилото тяло на певеца, чийто глас се извиси над залп смъртохвъргачки в залата на НДК, мъртвото подобие на зертон. Разбира се, огнебойките бяха заредени с „развлекателни муниции“, както веднага ги сканира застаналия нащрек шаркан, но произведоха достатъчно шум, три отсечени удара по нервите и после — злокобно тракане… а в същото време гласът на човека ги надмогна и без усилвателите. Алванд замръзна тогава. Само това — живият глас, който надвива мъртвите изстрели — се видя на змея като поезия, а имаше и слова в песните на всичко отгоре… чак му дойде в повече.

Възможно ли е сред ХОРАТА да има толкова ПОЕТИ?… Та те живеят в света на лъжовния език, мислите им се движат в очертаните от Заблудата корита. Странно… Ето, събратът Иван-Крилан казва:

Лъжовният език — и спрегнатото с него мислене — не е предназначен за общуване, а за налагане на власт, за внушение, за създаване на илюзия, в която да се чувстваш уютно. Да се чувстват уютно червеите, които не могат да летят и бездната отдолу ги плаши. Бездна за тях е истината, че всичко е „безсмислено“… вместо да се зарадват, че има толкова много за „осмисляне“ и самоусъвършенстване…

Мнението на събрата Крилан е страшно… безнадеждно за хората. Но очевидно не всички са такива, за каквито говори събратът…

Разсъжденията му бяха прекъснати от двойка влюбени, които вървяха насреща му по алеята.

Оръженосецът мигом настръхна. Не му хареса излъчването на младия мъж.

Девойката се въртеше около него, закачаше го, играеше като малко драконче в слънчеви лъчи, а той… Не, той по някакъв свой начин изпитваше добри чувства към момичето. Само че Алванд не съумя да разбере какви са те и доколко съответстват на определението „обич“, дори в доста противоречивия му и ограничен човешки смисъл.

Тя се опитваше да го увлече подире си да тичат по тревата, да изразят радостта си.

Той не искаше да го направи. Вероятно му се струваше „неуместно“ и „глупаво“. Алванд се учуди.

А после се случи нещо, за което не бе подготвен. Стана внезапно, без предупреждение, без проблясък на лошо намерение от страна на младежа.

Той улови девойката за ръката и я стисна с пръсти като с клещи. Ощипа я безмилостно, хем разбирайки, че причинява болка, хем нехаейки за това. Лицето на момичето се изкриви, тя проплака изненадано, притихна… и закрачи покорна, УКРОТЕНА, до своя… какъв? собственик?

Алванд съвсем инстинктивно, сякаш новоизлюпен, реагира и пое болката ѝ по начин, който избягваха да правят Лечителите. В същото време заби поглед в младежа, търсейки в миризмата на емоциите му обяснение за постъпката.

Младежът забеляза вниманието на минувача. Намръщи се. Спря.

— Кво си зяпнал, бе!

Алванд мълчеше. Момичето се опитваше да се скрие зад приятеля си, срам пръскаше от нея като искри от болид.

— Айде, минавай си по пътя! Чу ли ме, нещастник?

Алванд сведе поглед и продължи. Разбра причината. Младежът бе жесток и безразличен. Кух. Змеят не очакваше, че разгадката може да е толкова елементарна. Това човешко създание сякаш не бе от един и същ биологичен вид с немалко други срещнати хора… но и те, при определени обстоятелства, биха могли да направят нещо подобно! — прозря внезапно Алванд.

Но защо?

Грубиянът излъчи разочарование. Каза нещо през зъби.

За миг Алванд се изуми какво значи изявеното от човека желание по отношение на майка му. После долови формата, съдържанието и натовареността на фразата. Беше обида. Беше предизвикателство. Беше подигравка с неща, за които змеят досега не си беше представял, че може да бъдат сведени до обекти за гавра.

Стана му досадно. Нима душевно дребното същество зад гърба му си въобразява, че може да заплюе небето? Хм… човешки израз. Какво лошо има в плюенето?… Че може да намаже с кал Слънцето? Че може да оскърби с ДУМИ и жалки действия змей, който лети високо?

Продължи да крачи по алеята и изобщо не обърна внимание на презрителното „шубе, педал!“, запратено подире му.

Но чу как младежът се обърна към момичето:

— Айде, щом ти е толкова палаво, ела у нас.

Змеят ограничи конуса на слуховите си възприятия, а после изтри случката от приоритетната част на съзнанието си. Тя щеше да остане завинаги като картина от огромната галерия отминали моменти и научени истини, обграждаща арената на неговата моментна воля и мисъл — всичките тези картини винаги в готовност, под нокът, за да позволяват правилно да оценява, анализира и действа.

 

След около час минувачите, които вървяха към НДК или се отдалечаваха към „Петте кьошета“, неволно спираха край оградата на Военноисторическия музей и обръщаха глави към навеки приземения в двора на музея МиГ-19. И дори най-несантименталните от тях цъкаха с език, че е печално, абе направо тъпо е това — да си създаден за небеса, пък да гниеш и ръждясваш на земята. Сетне продължаваха, без да поглеждат към високия мъж с много светлокафяви, почти жълти очи, който втренчено разглеждаше крилатата машина. Само след десетина крачки хората преставаха да се чудят какво ги е налегнало така ненадейно, спираха и да тъгуват.

Алванд не се чудеше на изблика на чувства към неживи поначало дуралуминиеви ламарини, към една машина. Самолетът беше попил от някогашната страст на своите пилоти, тя се усещаше за още острите сетива на шаркана. Но за щастие „деветнайсетката“ не бе придобила Сянка на душа като една кръстена и заклета сабя, например. По-добре — защо да изпитва страдания…

Змеят се сбогува с полепналите по корпуса на машината смели мечти.

Бързаше за поредния концерт, а и искаше да се отбие до книжарницата на ъгъла — събратът Иван-Крилан не можеше да му отговаря на всички въпроси…