Николай Теллалов
Слънце недосегаемо (17) (роман-изповед)

9.

Диверсионното ято излетя от двореца призори.

Един местен час преди това Крилан разбута Радослав с думите:

„Хайде, Радо, излюпвай се! Тръгваме да се правим на юнаци…“

Малко след бръсненето долетя и Алванд. Носеше кожена сбруя с паласки, скоро и Крилан нахлузи подобни патрондаши. Водачът приветства своето малко ято с кимване. На балкона пред пещерния палат стояха двамина изпращачи — възрастни змей и змеица, той — с искрящи в топаз очи, тя — с раздвоена опашка. Сбогуваха се с диверсантите, като обгърнаха с криле всеки от тях със същата топлота както сина си. Само миг замръзнаха на ръба на балкона, отправили блестящи погледи към изкълчения хоризонт на изток. После, без дума да изрекат и да излъчат мисъл, пикираха към подножието на аула на Тинга.

Минута по-късно Алванд и Крилан излетяха, устремени към небето. Радослав бе повлечен от тях сякаш планер. Оприличи се на състезател по водни ски, теглен от две моторници. Здраво вкопчен в тъничката юзда, той се плъзна по въздуха към все още ярките в бавната виделина мъхнати съзвездия, замрежвани от змейските силуети.

Вятърът свистеше, металните криле щракаха, заемайки различни положения. Дичо не дръзна да се огледа, защото насрещният напор би му извил врата. Всъщност, вече не можеше да помръдне глава, защото доспехите се втвърдиха, но бе убеден, че патериците за летене се свиват в корави триъгълници от двете страни на тялото му. Едва сега осъзна, че гребенът върху шлема и плоските шпори отзад на петите играят ролята на аеродинамични стабилизатори.

Оръженосците ускоряваха, изпънати като огромни стрели, ужас прободе целия Радослав. Вятърът ставаше все по-плътен и по-свиреп, виеше по-яростен и от дявол и прерастваше в ураган, който се канеше всеки миг да разкъса глупавото човече на малки парченца!

Не можеше да затвори очи, близо бе до припадък, стискаше с воля треперещото сърце, ала то не преставаше да бумти и прескача по няколко такта. Само доза телепатично успокоително откъм Крилан му възвърна донякъде куража.

Летяха на запад, бягайки сякаш от изгрева, пронизаха, разпиляха облаци… Изведнъж пред очите на Дичо въздухът потече като стопено стъкло, очерта струйки ивици край бронираните юмруци и… пищящият ураганен вой изчезна! Настъпи не точно тишина, а тънко звънтене от невидим рояк комари, които плачат от студ. Ризничните крачоли на доспеха му силно го стягаха и стъпалата бяха започнали да изтръпват.

Свръхзвукова скорост, Радо. Лягаме на нов курс.

Тройката зави, тъмната земя се изправи в стена, шлейф от грохот подир опашките на шарканите се приближи в мига на виража към Радослав. Цялото небе се завъртя покрай тях. Вероятно ятото оставяше инверсионни следи кондензираща пара, най-вече горещите змейски тела. Не след дълго насреща им блесна зората.

Виж долу.

Младият мъж сведе очи, само толкова — и без друго не бе в състояние да помръдне.

Континентът отдолу изглеждаше натрошен от мрежа няколкостотинметрови пропасти, в чиято мрачна дълбочина не надзърташе още слънцето.

Скритото море. Сега приливът беснее между стените. Скалните плъхове мигрират от покачващата се вода към горните етажи на кошерите. При отлив ще се спуснат и ремонтират повреденото от вълните, а между работата ще хапнат уловена в къртичините им риба. Как се чувстваш?

Екстра.

След две минути ще извием право нагоре. Към космоса.

А… не може ли да се върнем? Май забравих четката си за зъби.

<!?!>

Събрате Алванд, Радослав се шегува.

<Не е време, Човеко! И без туй ме разсейваш, спести остроумието.>

Дичо задъвка устни. Ама че грубиян. И презрителното „човеко“… На какъв език беше това? В призрачния мислеглас на командира нямаше граморски думи. Нито пък български…

Алванд, прощавай, искам да питам…

<Човеко, не ме карай да съжалявам, че си с нас! После!>

Пуяк надут.

<Млъкни>

Не мисля на тебе, фатмак такъв! Просто си мисля.

<Мисли тихо>

Скръцнаха човешки зъби.

Над полукълбото с подземното море на Змейския свят настъпваше нов ден, в който ятото нахълтваше все по-навътре. От скоростта и височината на диверсионната група Райко пълзеше по небосвода по-бързо от обикновеното си видимо движение.

Наближаваха пухкав облачен фронт — бели платна се издуваха над златния слънчев лик. Повърхността на Ишчел бързо се скри под ветрилото облаци. През няколкото секунди, докато префучаваха над искрящите чисти кълбета, Дичо се порази колко грамадни са тези сгъстъци пара и колко дребни са те, дръзките летци. Направо нищожни.

Последва завой, после за кратко цепеха пролука между два слоя мъгла, сетне в идеален синхрон змейовете се насочиха вертикално. Взорът на Радослав се замъгли за момент, усети вътрешностите си като картофи и зелки в калпава мрежа от тънки нишки найлон. Небето стремително губеше цвят… почерняваше, почерняваше… докато престана да бъде небе, а бездна, поръсена със звезди. Обгърна ги тишина.

Екзосфера. Налягане близко до нулево. Височина осемстотин километра. Уважаемият пътник на компанията Аероспейс Драконешънъл може да охлаби колана и да щипне стюардесата по дупето, ако имаше стюардеса от типа на „очите сини, полата мини“… Обичаш ли „Щурците“, Радо? Обтегнаха ли ти се нервите? Така се налага! Двайсти веееек!… Раздвижи се де, ще хванеш мускулна треска.

Ваньо, внимавай с майтапите, че другарят ефрейтор ще вземе да ти тръсне непоряд по служба — отчетливо изтелепатира Радослав и чак тогава последва съвета на змея.

Ееее… сърдитко.

Шарканите се приближаваха. В кънтящото безмълвие Дичо усещаше как се сляха мехурите въздух, магично задържани край телата на трима им.

— Можеш да си отвориш забралото. Състоянието на безтегловност вече ти е познато.

Наистина. Лекотата, шумящото опиянение в главата — помнеше ги, но даже не беше бленувал да изпита толкова пряк сблъсък с Космоса. Той забрави гимнастиката, с която прогонваше игличките на изтръпване в мускулите. Опашката на Крилан го завъртя с лице към току-що напуснатата от тях планета.

Бе грамадна, забулена, лъщеше като намазана със зехтин, дебелината на въздушната ѝ обвивка бе вече незабележима. А звездите, надничащи отстрани — Боже мили!…

Вцепенението не премина дори от гласовете на змейовете, които заговориха помежду си. Те само отнеха чувството на възхита, близо до сковаващ ужас, в което Радослав сякаш се давеше. Той потърси очертанията на съзвездията. Посочи зарадван:

— Небесният змей!… — и млъкна посериознял, зашепна думи, запрехвърля ги като мъниста на броеница.

След известно време се окопити достатъчно, за да попита колко ще летят до Кашеп… и къде е самата планета?

— Намираме се в сянката ѝ.

— Ами Янкул…

Малкото слънце само̀ заяви за себе си, подаваше се иззад тъмното петно на луната Шахар.

— Бях ли ти споменал, че нефилимите са бомбардирали с лъчеви заряди Клех? От повърхността ѝ са откъртени цели планини и сега те орбитират като метеоритни рояци в цислунарното пространство. Периодично пресичат орбитата на Кашеп и правят извънредна заря от падащи звезди. На една такава „звездичка“ ще се скрием.

— Нефилими?

— Използваме тази дума за атъланските космонавти.

— Ще КАЦАМЕ, яхнали метеорит?!

— Не. Първо — атъланските стражи на небето винаги зорко наблюдават метеори и метеорити. Много е плитко като прикритие на десант. Освен това потокът този път няма да се вреже в кашепската атмосфера, само ще я обръсне няколко прелета над по-плътните въздушни слоеве. Кашеп е по-голяма от Земята и газовата ѝ обвивка е малко по-добре отграничена от космоса. В периточката ще скочим и ще планираме до повърхността. Върху метеорита само ще се повозим, защо да не ни закара до планетата?

— Аха… Кога?

— Съвсем скоро траекторията му се пресича с нашата.

— Голям ли е?

— Ами… — Крилан не знаеше. — Алванд?

Командирът избъбри нещо неразбираемо. Крилан преведе назованите размери в образ:

— Не по-голям от Несебър. Стария Несебър на полуострова… Ето го, впрочем.

Парчето от най-малката луна на системата се показа за човешките очи след ури и четвърт. Радослав до последно не успя ясно да различи пътуващата в пространството грамада. Бе черна и плоска като парче керемида. Премяташе се прекалено бързо, сякаш се търкаляше по нанадолнище на баир, тревожно нарастваше в звездния мрак. Двете слънца пръскаха върху нея отчетливи сенки, които се щураха със скоростта на велосипедни спици.

Дичо не проумя как успяха да изравнят скоростите с бесния планетоид и по кой начин избегнаха замахващата му повърхност. Ако чудовищната перка ги бе подхванала, щеше безмилостно да ги размаже по мъртвата си твърд. Компактно групираното ято направи шеметен триизмерен зигзаг и драконовите нокти се впиха в скалата. Инерцията едва не ги откъсна от натрошената равнина, върху която се озоваха. С едно неволно „хопа!“ Радослав вкопчи ръце в камънаците. Рицарските ботуши забиха извити метални куки, които го приковаха на място. Няколко секунди останаха неподвижни. Над тях космосът се премяташе, навред по дивия терен се стрелкаха сенки, слънцата пробягваха като прожектори над концентрационен лагер.

Змейовете хлътнаха в една дълбока пукнатина, увличайки и Радослав, който самостоятелно и навреме съумя да прибере механичните нокти в ботушите.

Притеглянето бе слабо, поради което чувството за ориентация разчиташе на зрителна информация. От вътрешността на процепа им се струваше, че се намират във вертикална теснина на стръмен чукар. В малката ивица пространство, възприемана като небе, прелитаха звезди с бързината на трасиращи куршуми.

> Четиринайсет и седем девети ури до следващата стъпка — обяви Алванд.

Крилан се разстла по каменистия под и удобно намести глава пред лапите си.

— Ама пак ли ще спите?

— Нали ти казах, че можем да натрупваме почивка.

— А аз какво да правя?

— Ами можеше да изгледаш няколко уестърна с Гойко Митич, обаче нямаме ток, касети, видео и телевизор. Опитай да спиш и ти.

— Хм.

— Нищо друго не предлагаме.

— Да знаеш колко ми е писнало все да чакам.

— Ето ти тогава добро упражнение да се научиш на този занаят както трябва.

Радослав заби два клина в камъка. Справяше се чудесно с юмрук и шишовете потънаха достатъчно дълбоко под ударите на бронираната ръкавица. Той прокара през пръстените въже и го закачи с карабинери за граморския си колан, който все пак взе за късмет.

Нестабилното „небе“ му докарваше световъртеж и той се извърна към мрака в гърлото на междината. Различаваше другарите си, които сякаш мъждукаха в тъмното. Скривалището им периодично се озаряваше от последователни снопове светлина — ослепително бяло-златно и ярко рубинено. През тези кратки „дни“, не по-трайни от танц на светкавица, безжизнените камънаци наоколо контрастираха неестествено във вакуума отвъд животоподдържащите полета на диверсантите. На няколко крачки от въздушния му мехур стените на пукнатината бяха покрити с тъничък скреж — без съмнение замръзнали газове. Никак не ставаше да заспи в такива условия.

Замисли се по какъв начин магическият мехур запазва необходимото количество кислород, как се отстранява въглеродният двуокис, интересно защо още не са замръзнали като шушулки… Очевидно никакъв газ не напускаше полето — иначе досега да е обрасло с ледени кристали, които ще се откъсват във вид на кома, а тя на свой ред би могла да ги издаде пред въоръжени с телескоп и спектрометър наблюдатели.

Дичо въздъхна и от устата му се откъсна облаче пара. Осем-дванайсет градуса по целзий, може би. Потресаваща термоизолация. Направо отвъд фантастиката. Този магически балон около тях. Леле Боже, чопля си носа с гола ръка в открит космос!… Той нахлузи обратно ръкавицата и затвори клепачи. Слънцата проблясваха през тях с хронометрична точност. Значи и широколентова лъчева защита — от ултравиолет, радиация…

— Алванд!

Змеят извърна глава и го погледна с лявото си око.

— Планетоидът е радиоактивен!

> Поносимо дори за теб. Би те увредило подир няколко колокотла.

Радослав се вслуша в думите. Разбираше ги перфектно, но не би събрал наглостта да ги възпроизведе.

— Но има лъчение, нали? Искам да знам правилно ли усетих… надуших…

> Правилно. Отломъкът е погълнал Смъртоносната светлина от свръхоръдия на вимана преди осемдесет тина. Още се усеща полъх. Доста време ти трябваше, за да изтълкуваш усещането си.

Дичо реши да не обръща внимание на забележката.

— Може ли да ти задам личен въпрос? — промълви сухо.

> Позволи ми да не приема този жест на приятелство. Не те познавам отдълго.

Отговорът на шаркана го озадачи.

— Личен е, доколкото засяга и двама ни — изрече след дълго колебание.

Алванд затвори око, сетне повдигна и двата клепача. Муцуната му напълно се обърна към Радослав.

> Питай тогава.

— Откога познаваш Верена?

> Откакто се завърна Вкъщи от Човешкия свят Земя. Аз бях сред Посрещачите.

— Често ли се виждахте? — Радослав се опитваше да преброи шмугващите се от единия до другия ръб на пукнатината звезди.

> Да. Присъединих се към свитата на Саджар’раун, посланикът на Вер Шелард в Земемория. Мъдрият шаркан Саджар’раун е Баща на Верена’рауни, ако не знаеш. Той в момента започва преговори с атъланите.

Дичо осмисли чутото и се ядоса:

— Ами откъде да знам! Виждам, че аз измислих един план, а сега изведнъж се оказва, че има промени, за които не сте ми казали!

> Какви промени?

— Ей такива!

> Не те разбирам…

— Естествено! Ти май досега не си виждал жив човек…

> Радослав, някои неща е по-добре да не знаеш.

— Така ли?! И защо? Задето съм човек ли?

> Защото и да не ти бях Водач, пак щях да преценя, че не мислиш достатъчно стегнато и отговорно, за да знаеш неща, които ще ти пречат да си добър Воден в ятото.

— А? Ти какво, за пешка от шах ли ме имаш?… Абе вие винаги ли сте така категорични, или само ти си такъв?

> Докато обмисляме какво да правим, се съмняваме. Когато действаме, сме категорични.

— Ти да не бъркаш „действие“ и „съждение“?

Шарканът прозвуча изненадано:

> Не съм съдник… А, ясно. Мнението винаги е моментно състояние-извод. Ако се наложи, то следва да се промени.

— От какво ще се наложи?

> От нови данни.

Радослав изсумтя:

— Компютър!

— Абе вие двамата по-арно да бяхте хъркали! Ебати! — изръмжа Иван-Крилан. — Я вземете се утрайте, не мога да спя!

Алванд изрази телепатично учудване, което помръкна под ядосания Крилан.

— Радо! Я ела да се поразтъпчем малко с тебе.

— Къ…

— Идвай, ти казах!

Разхлабеният карабинер отпусна достатъчно въже, за да може Дичо да се отдалечи от притихналия и вероятно моментално заспал Алванд. Младият мъж запълзя по скалата. Усети, че слабо гравитационно привличане го тегли към стената. Завъртя крака към нея и стъпи. Промененото положение даде нов контекст на околността — планетоидът продължаваше да е отвесна планина, но цепнатината вече се възприемаше като хоризонтална, преобрази се в дълга естествена тераса с монолитна козирка. „Навън“ валеше кънтящо беззвучна градушка звезди.

Радослав съобрази, че бързото въртене на планетоида създава центробежна сила и органите за равновесие възприемат инерционната тежест като гравитация. Ако бяха кацнали по-далеч от оста на лунния отломък, псевдопривличането би било още по-силно… както и опасността да бъдат изстреляни от тази сила в пустотата, като от прашка.

Той закрачи предпазливо, лек като пух, подир Крилан. Отпускаше въжето след себе си и свиваше пръстите на краката, за да мърда железните нокти на ботушите. Змеят отпред вървеше съвсем нормално, сякаш мизерната гравитация не му правеше впечатление. Дали би се движил със същата свобода при дву-трикратно привличане? Твърде вероятно.

Въжето свърши, но позволи още няколко крачки, преди да се опъне докрай.

Блесна червена светлинна вълна, лизна топлина.

— Иване, ако ще продължаваме нататък, трябва да оставя троса.

Крилан се върна, но заговори едва след като отмина блесналият Райко. Радослав дори наклони глава, сякаш да се отърка като котарак в лъчите му. После отново настъпи тъмнина, а звездите „валяха“ между ръбовете на пукнатината.

— Радо, не му лази по нервите, няма да го ядосаш. Той не се заяжда с теб. Свикни, че говорим директно, без заобикалки, и не използваме силни думи. Обиждай се и се чумери, ако някой шаркан ти премълчи — това вече ще е сериозно.

— Защо тогава ми налага мнението си!

— А сега де!… Първо, той е Водач. ТИ го посочи. А когато Водачът ти каже: лягай тук и мри! — си длъжен да го направиш. Защото на твое място ТОЙ би го направил, без да се колебае. И второ… Ти като видиш, че някой гризе суха коричка, няма ли да му дадеш от баничката си?

— Мнението не е баничка!

— Вярно, не е. Но принципната прилика е в липса на нещо по-качествено от това, което е налице. А оттам и нуждата от по-доброто. Сега, прав си — може на някой да му се услажда мухлясал сухар и да му се драйфа от пасти. Но рядко някой ще откаже подаден залък, пък не понася предложен акъл. Защо?

— Ммм…

— Защото ЧОВЕК ще си мисли, че го критикуваш. Или се самоизтъкваш за негова сметка. То е защото Лъжовният език не е за комуникация, а оръжие за налагане на личната воля над света и себеподобните. Впрочем, твърде често един човек не е много далеч от истината, когато подозира нещо такова у друг човек. Обаче, в случая с нашата „баничка“, даващият няма такива подбуди. Той просто вижда, че може да бъде полезен, и толкоз… И трето. Алванд е по-млад от теб емоционално. Юноша. Отдавна няма черупка от яйцето си по врата, но е МЛАД. Нали помниш, ние не мерим възрастта в години, а по нивото на зрялост, отговорност, телесна и умствена самодисциплина… Бъди батко, дявол да те вземе! Защото ТОЙ прояви снизходителност към теб. Като Водач има пълното право да те пречука за НЕОСНОВАТЕЛНИ пререкания — на фронта сме, глупчо, на фронта! Обаче Алванд даже не СХВАНА, че спориш с него като с командир. Тоест, НЕ ТЕ третира съвсем като човек, а като равен на себе си съратник, приел да го следва в ятото, но понеже не сме се отказали от имената си за тази акция, допуска някои волности от твоя страна. Засега. Бъди толерантен и ти.

— По дяволите…

— Именно. И още нещо. Той търси начин да се помири с хората. Все пак човек му застава на пътя. Нуждае се да прецени и избере — да загуби или…

— Да ми откъсне главата.

Крилан дълбоко кимна, даже като че преброи наум до десет.

— Например. Но първо ще ти го каже в очите. Алванд иска да е сигурен, че няма да я погубиш. Чакай де, не реагирай веднага като младо биче с наболи рогца! Ти да не си от тая зодия? Не си… Образно казано, тук плашат малките дракончета с притчи за хората, затова е толкова подозрителен към теб. И чак като вникне в нещата, тогава ще реши, повярвай ми, съвсем и напълно обективно и отчуждено от себе си, той ще знае как да постъпи. Какво? И той още не знае как ще постъпи. Каквото му подскаже честта и обичта. Ние никога не се притесняваме предварително. Всяко нещо с времето си. Алванд вижда, че не си тъпанар и говедо, а поради това търси най-достоен изход. И поради това те изучава. Той наистина не познава други хора от „Горния“ свят. А на всичко отгоре, Радо, ние сме обвързани с клетва. Имаме задължение. Редно би било да сме се отказали от имената си в израз на пълно отхвърляне на всякакви лични пристрастия. Но заради по-особеното в мисията, а и понеже сме горе-долу равностойни като качества и възможности, затова не се наричаме един друг Водача, Оръженосеца, Водения… Личностното ни участие в операцията може да е от значение за успеха. И единствено защото я има тази причина, обсъждаме и работи, които ни вълнуват нас си и нямат нищо общо с това, което сме тръгнали да вършим.

Радослав се помъчи да се засрами. Не се получаваше. Затова, вместо извинение, смени темата:

— Как така нито дума не зная от езика, на който говори Алванд, пък го разбирам какво ми казва?

— Това е диалект на Детския шаркански език. Алванд употребява наклонение на възрастен змей към малко драконче. Затова го разбираш.

— А той как ме разбира?

— Не буквално. Тълкуването на думите му е непознато. Следи успоредната на речта ти мисъл, схваща значението, но някои изрази, особено идиомите, го учудват. Ако сметне за важно, ще те попита. Гледай тогава да не се ебаваш с него, просто ще е просташко.

— Хубаво. Детски змейски, хмък…

Дичо се подвоуми — да се обижда или все пак да се чувства поласкан, че за съперника си е… хлапе. Хлапе, хлапе, ама нали змейско хлапе!

— А?

— Нищо. Пак ли помислих силно?

— Радо, чуй ме за последен път, защото това, което ще ти кажа, повече няма да ти го повтарям, защото ще е все едно да те третирам като дебил. Шарканите никога не приемат критиката като лична обида. И говорят направо. Не искат да кажат нещо, а го казват. Ни повече, ни по-малко. Ако Алванд ти заяви, че иска да те пречука, това не значи нищо друго, освен това, което е казал. Не значи „мразя те“, не значи и „ще го направя“. Просто ти съобщава, че според моментната му преценка теб не трябва да те има. Не е плод на настроение, а извод, който е направил въз основа на получените досега данни. И ако по-нататък нищо не го накара да доразвие и преразгледа мнението си, ще те предизвика на двубой. И когато го направи, няма да е, за да те сплаши, а да те убие. И пак, наистина за последно: Никой змей няма да седне да те оскърбява. Просто ще те пречука, но няма да се гаври и да те полива с лайна. Няма да те унижи. Постарай се да го запомниш това.

— Ти в момента също не ме плашиш, не ме предупреждаваш, тъй ли? На теория.

— Точно така. Водим чисто теоретична беседа от изключително академичен интерес. Приемай нещата буквално. Само внимавай с превода. Защото ще сбъркаш. Не се коркай. Никой от нас няма да се възползва от твоята неопитност. Защото никой не те мрази. Ние изобщо не го умеем това — мразенето. Виж, ламите… в крайна сметка те също не го могат. Малко по-гневливи са… Впрочем, прабабата на Алванд е била ламя.

Радослав рязко вдигна лице към Крилан. В нов проблясък от слънцата той видя отражението си в очите на змея.

— Питаш се какво искам да кажа? — произнесе Крилан.

— Не. Слушам.

— Чудесно. Дръж така и някой ден ще си почешеш носа с незабелязано пораснала опашка. Стига да го искаш.

— Най-добре да си остана аз си.

— Великолепно. Важно е да държиш на себе си. Ала „Азът“ се променя, нали? Въпрос на избор. И посока. Хайде, кръгом и обратно, стига разходки. Да не сме кучета на каишка в парка!…

Двамата се върнаха и Радослав веднага долови някаква промяна у Алванд — люспите на жълтоокия Водач мъждукаха по-различно.

— Какво прави Алванд? Медитира?

— Не, скрил се е от тормоза ти.

— Питам сериозно, Иване.

— Ти нали сутрин си миеш зъбите, след баня си режеш ноктите, чегърташ мазолите… Е, той прави същото, само че с организма си. Влязъл е в съзнателна връзка с мозъчните центрове, които управляват физиологичните процеси, и сега регулира потоците жизнена енергия в тялото си. Защо, мислиш, сме дълголетници? Защото се грижим за здравето си. Правим си профилактика. Регулираме телесната температурата. Отстраняваме дегенерирали клетки, които са потенциално ракови. Качваме концентрация на едни ензими, понижаваме други. Изчистваме странични продукти при обмяната на веществата. Следим си баланса. Можем и да контролираме болката, когато се налага. В разумни граници.

— Уха.

— „Уха“ е много на място…

— Верена можеше да го прави и с други, не само със себе си.

— Всички го можем — кой по-добре, кой не толкова. Въпрос на майсторлък, на призвание. Но най-пълноценно можеш да го направиш само със себе си, понеже се намираш не в чия да е, а в собствената си кожа… Е, ти си малко особен случай. Майтапя се, не се мръщи.

— Аз за друго… ами… това може да се направи и наопаки, нали?

— Имаш предвид самоубийство посредством едната воля? Да, разбира се. Спираш сърцето. Или понижаваш мозъчната си температура до угасване. Или се самозагряваш до топлинен шок. Спираш синтез на някои ключови вещества. Блокираш си синапсите — това е най-трудното, доколкото съм чувал. Или оставяш животът ти да изтече, все едно си прерязал душевните си вени… впрочем, засега това не ми е ясно и на мен самия. Някак по-разбираемо ми е да изкомандвам жлезите си да изработят нещо отровно, например цианид. Или токсин, който предизвиква разпадане на тъканите — всяка клетка носи в себе си подобни вещества. И чао. Нищо не може да те спре, ако си решил. Освен да те държат в несвяст, но и тогава, малко по-бавно и по-мудно, пак можеш да напуснеш живота.

— Нещо ме втриса от подобни перспективи…

— Така най-здраво можеш да се радваш на живота — когато държиш собствената си смърт за опашката.

— Вие обичате живота.

— И заради това не се страхуваме от смъртта. Тя е приятелката на живота. Без нея развитието се обезсмисля, еволюцията спира.

— Нима има смисъл, не — оправдание, за самоубийството?

— Хм. Като правило — не. Твърде често и на практика е бягство от Съдбата. Представи си… змейска душа в човешко тяло. Като мен преди. Такова създание е голяма опасност за околния свят, ако не е осъзнато, ако няма късмет и се е озлобило от нещастията си. Разгневена ламя е кротко агне в сравнение с това, което ти описвам. Изобщо не бива да се случва такова нещо. Много е рисковано да си нещастен, Радославе. Нещастниците са врати към Ада. Може както да се провреш през такава врата в пъкъла, така и да допуснеш нещо да излезе от там — в твоя свят… Съзнанието на всеки един е тунел, вход към Светове, измерения без време и пространство… включително към това, което хората наричат Зло. Ако си наистина змей, тогава инстинктът ти за защита и покровителство ще те накара да затвориш вратата заради злините, които ще плъзнат по света. А затварянето на такава врата често е възможно само по един-единствен начин…

— Самоубийство.

— Удар, с който унищожаваш Врага… а Врагът — това си ти. Никой шаркан няма да се помайва да изпълни своето задължение, защото то е негова същност — да обича и да пази.

— Има ли такива, които не са змейове, а носят човешки облик, без да са човеци?

— Има. Бесове. Демони. Така ги наричат хората. Най-голямото милосърдие е да ги убиеш. Не само предпазваш света от тях, но им правиш и услуга… — Крилан помълча и после плесна недоволно с опашка: — Радо, пак заразтягахме локуми, хабим излишна енергия. Защитните магически яйца ще вземат да се изтощят, преди да сме стигнали до Кашеп. Хайде да не ти описвам какво ще ни се случи във вакуума… Баста, бате. Пък и аз имам нужда да се подложа на саморемонтиране като „ефрейтора“. Съветвам те да дремнеш, за да не ти е скучно — уморено завърши той.

— Не ми се спи.

— Тогава — приятно скучаене! — отсече змеят и се сви на кълбо. След малко и той замъждука като Алванд, но по-неравно, на пресекулки.

* * *

След близо час скука и самота — диханията на спящите дракони подчертаваха безмълвието — Дичо се сети за хрумването си при вида на Звездния небесен събрат. Отлежали в подсъзнанието, строфите се сглобяваха с лекота и удоволствие.

Той се усмихна. Вдъхновението за стихове често се явяваше с големи прекъсвания, досущ гадже на войнишко свиждане. Винаги се радваше на тези моменти. Когато напишеше сполучлив стих, настъпваше едно успокоение, мъчно изразимо за невкусил това чувство човек, една ведрина, дори малко умора.

Радослав заповтаря наум добре прилегналите думи, за да ги научи наизуст. Почти никога не помнеше стихотворенията си, бе свикнал да ги записва, но тук нямаше с какво…

След няколко минути той усети, че стихът се разпада в паметта, и се затюхка.

Алванд бе буден и се взираше в неспиращите звезди.

— Нещо не е наред ли?

> Не знам. Нищо. Сънувах. Нещо сред звездите…

Идеята пламна като свръхнова. Този стих трябваше да се съхрани! Нямаше хартия, нямаше молив. Но имаше под ръка супердиктофон, при това по-надежден от магнитен запис — змейска памет.

— Алванд, ще запомниш ли няколко изречения на моя език? Не ми се ще да будя Крилан, а пък не бива да ги забравя. Звук по звук.

> Да запомня поредица думи? Толкова ли е слаба човешката памет?

— Да, че и по-зле. А сега чуй и запомни. Веднага щом намеря нещо за писане, ще разтоваря важната ти глава от недостойното бреме на човешките думи. А дотогава ще ги изтърпиш. Дребна услуга. Ако не си съгласен, кучета те яли, ще разбутам Иван.

> Казвай — прекъсна го Алванд — Дано не е дълго.

— Няма да се похабиш. Дума дупка не прави. Така. Слушай. Готов. Иии…

 

Съзвездие Дракон

Летиш самотен, сянка сред звездите,

загледан в щърбата Луна.

Печален си? Нима недостижима

за теб дори сега е тя?

 

Под теб Земята се завърта,

над нея бдиш, нали?

Ти всичките ѝ сънища

прегръщаш,

ти пазиш я, докато спи.

 

Палатът ти е мракът нощен,

а денем жалиш всяка стъпкана мечта.

За да ни чуят — хората крещим,

а ти за същото умееш да мълчиш.

 

Лети, не спирай, сянко сред комети,

плети съдбата на света

с крилете си, в които вечно да ни грее

прекрасна като теб Полярната звезда.

 

— Запомни ли?

> … Да…

— Сигурно? Да не те карам да го повтаряш!

Алванд мълчеше. Очите му бяха станали някак по-кръгли.

— Ей, къде си, командире? Ало…

> Ти си Поет.

В първия момент Радослав си отбеляза само това, че не последва обръщението „човеко“, което от пастта на дракона звучеше разяждащо обидно. Нито хладно изреченото му име, което Алванд сякаш четеше от мръсен вестник.

— Е… пописвам малко — скромно отвърна Дичо.

> Поетът е по-висш и издигнат от Воина, защото Твори… — промълви Алванд. — Поетът е стратег при война и Съзидател в мирно време. Понякога е по-напред в Пътя си от по-старшите възрасти да осъществи своята Съдба и да помогне на другите да го достигнат, без да се намесва в живота им… Малцина шаркани дорастват до Поети. Обикновено прескачаме този етап, това състояние е за единици, за Надарените, докоснати от Слънцето, както никой друг сред ятата и рояците. Поетите от нас са били богове в много светове и реалности.

— Виж ти… — стъписа се „хлапакът“ Радослав.

Водачът на ятото отклони поглед от голото космическо небе, твърде шеметно навярно и за него. Каза тихо, едва чуто:

> Почивай, Радослав. Предстои ни да изпием много умора.

Неочаквано за себе си и дори с желание Дичо се съгласи.

Затвори очи и зачака сънят да дойде. Изведнъж се сети, че е необходимо да уточни нещо:

— Алванд, Полярната звезда на Кашеп е Вега… Изда Стож на граморски. Аз говоря за Земната Полярна. Тя е точно на върха на крилото. Понеже Малката мечка си е направо измислено съзвездие, трябва да е част от Дракона…

> Досетих се… Радослав, кажи ми пак тази Песен.

— Ъ… Ти какво, да не я забрави!?

> Не. Просто искам да я чуя отново. Харесва ми.

* * *

До следващия етап оставаха две ури.

Радослав заби в скалата поредния клин и кимна настрани, където усещаше присъствието на Крилан. Обгръщаше ги пълен мрак — планетоидът бе потънал в сянката на планетата, наближавайки онази точка от космическия си бяг по затворена орбитална крива, която вече почти докосваше външния край на кашепската атмосфера. Дичо избягваше да гледа наоколо, защото въртележката на пространството стопяваше куража му, караше го да се притиска към повърхността, разтърсван от страх. Все пак успя да зърне тъмната маса на Кашеп, смазващо огромна, кошмарно близка и невероятно бързо пресичаща звездната пропаст на космоса. По нощния лик на другореалностната Земя святкаха метеорни драскотини.

За щастие Радо имаше достатъчно работа, която да ангажира цялото му внимание и физически сили. Крилан почувства, че младият мъж е готов, и телекинетично освободи горния край на въжето. Дичо започна бързо да го навива. Бе ледено-изгарящо от няколкото минути престой извън въздушния му мехур.

Равнината на астероида сега приличаше на тъмна отвесна планина в нищото и диверсантите се спускаха към края ѝ. Всеки метър отдалечаване от оста на въртене на планетоида наливаше тежест в телата им — центробежната сила се мъчеше все по-настойчиво да ги измете от парчето луна, изтръгнато в чудовищен катаклизъм от снагата на Клех и запратено в самотно скитане.

Змейовете слизаха по стръмнината, пронизвайки камънака с ноктите на лапите и крилете си. Радослав също драскаше със своите механични заместители, но разчиташе на въжето — клин, карабинер, спускане-пропадане в нарастващата псевдогравитация, нов клин, застопоряване на карабинера, за да се залепи за повърхността, един от двамата змейове освобождаваше горната кука, въжето падаше, отново клин, закачане на въжето, проверка на здравина и пак — пропадане надолу.

Първите няколко пъти бяха лесни, но Радослав от опит познаваше колко измамно е това впечатление дори при нормални условия, а тук…

Грижливо проверяваше всеки клин, всеки път затягаше възела на троса най-добросъвестно. Умората се трупаше, но и мускулите свикваха с темпото, влизаха в някакъв ритъм… само да не беше това засилващо се натежаване. Нямаше представа колко още остава до ръба на небесната скала, защото не рискуваше да се озърта без крайна необходимост — хич не му трябваше височинното замайване отново да го скове за дълги минути, с ускорен пулс, плитко дишане и стиснати до болка пръсти и очи… На всичко отгоре в подобни моменти той дори не успяваше да си почине — от страх.

Дичо се опитваше да се залъже, че се спуска от обикновена скала, някъде из Врачанския балкан, хубаво де, нощем, но пък не е сам, долу го чака твърда земя, а небето също е стабилно… Тъкмо последното го съсипваше най-много.

Ала донякъде бе доволен от себе си — въпреки страха, успяваше да се овладее и не се бавеше прекомерно. Сигурно ако някой път отново му се наложи такова изпълнение, вече би бил далеч по-хладнокръвен… но пак не би гледал настрани, както обичаше да прави от обикновени земни стръмнини.

Залепи се за скалата, за да отдъхне, подпрян на клиновете. Още горе — в скривалището им в пукнатината — той забрани на драконите да му помагат, освен ако не ги притисне времето. Вярваше, че ще се справи сам. И сега, почти капнал, не искаше да промени решението си. Усмихна се под шлема. Крилатите създания не могат да усетят тръпката от алпинизма. Малкото предимство на родените да пълзят.

Минута, Радо — телепатира Крилан, помолен да замества секундомер.

Дичо подръпна въжето, пробва възела, опита да разклати клиновете. Добре. Натисна карабинера, тросът засъска на пресекулки. Радослав се засмъква надолу. Едва опреше нещо с крак, той спираше, проучваше препятствието и продължаваше.

Ставаше все по-тежък. Вероятно псевдопривличането беше близо до нормалната земна гравитация. Дали при самия ръб не го чака претоварване? Майната му, там ще го мисля…

Ятото пълзеше по парчето мъртъв пейзаж.

Разтег по разтег.

Нокът по нокът.

Нерв по нерв…

Радослав отпусна лакът по лакът приблизително половината от въжето, когато мислегласът на Алванд му нареди да спре.

<Достатъчно. Има още разтег до ръба>

Дичо потисна импулса да погледне.

Имаме ли време?

<Да. Ти пролази до долу по-бързо, отколкото очаквах>

„Хлапакът“ самодоволно хмъкна.

Пет минути, Радо. Не кови повече клинове. Така, както си увиснал, си екстра. Щом кажа, режи въжето и се изстрелваме към Кашеп.

Добре. Ама ми брой десет секунди преди това, окей?

Дадено.

Ваньо? Някой ден трябва да се върнем пак на този скалок. Ами че това е нов спорт! Астероиден алпинизъм в променливо гравитационно поле!

Хм! Вярно. Имаш двайсет секунди слава — първият в историята астероиден алпинист!

Гордостта не попречи на Радослав да признае:

Обаче тук теренът беше лесен…

Така си е.

Дичо въздъхна. Змей! Не схваща, че някои неща трябва да се премълчават… Въпреки това продължи ентусиазирано:

Много от похватите трябва да се преосмислят. Нужни са нови техники. Екипировка. Изкачването ще е по-особено… Ех, Павката да беше тук!… аз съм абсолютен аматьор.

Полюшваше се на въжето, умислен, уморен, доволен. Да, чудесно би било някой път да изкачи подобна небесна планина. Катеренето ще става по-леко с всяка стъпка „нагоре“, а после може да продължи по права линия и, след оста на ротация, „изкачването“ ще се превърне в „спускане“. Страхотно! И след добра психологическа подготовка въртящите се небеса няма да пречат и да предизвикват гадене, но определено ще представляват натоварващ ума фактор, значи ето един допълнителен клас на сложност…

Внимание! Приготви се! Десет… девет… осем… седем… шест… пет…

Възбуден от прилива адреналин, Дичо извади верния стар нож и опря острие до въжето. Усещаше дланта си потна в ръкавицата.

… четири… три… две… едно… Режи!

Натиск, изтегляне — ножът изби искра от камъка… не почувства движение, не усети да пада, но изведнъж скалата се отдръпна, надигна се, козирката на ръба отлетя, под инстинктивно присвитите крака пробягаха зъбери…

Планетоидът се отдалечаваше също така бърз, както при срещата им, но сега бе обвит от синкаво сияние — вече десетки километри масата му забърсваше силно разредения газ на екзосферата. Дичо се завърташе от отката на усилието да среже въжето с едно енергично плъзване на острието.

Магическото поле край Радослав също се покри с пашкул сияние. Той довърши завъртането, с изпъване на лявата ръка спря тялото си, което даже малко го изненада (нима бе усвоил нещичко от придвижването в безтегловност в онзи незабравим полет Луна-България?) и увисна в средата на защитната сфера, лице в лице с нощното полукълбо на планетата.

След малко почувства, че пада, и дъхът му спря.

ПАДАШЕ право в средата на борейските острови. Кой знае защо си спомни скучните сведения на Крилан:

Земемория е простряна на територия колкото някогашния СССР, но понеже са стотици отделни острови, общата им площ е значително по-малка от просторите на Съветския съюз…

Чисто по човешки Крилан още не можеше да повярва, че грамадната червена държава вече я няма върху земните политически карти на света, в който бе израснал.

Океанът блестеше като тъмен станиол, чернееха или сивееха късчетата суша на Архипелага — оскъдно осветени от отразената светлина на Клех Нзе.

Малък прилив, помисли си Радослав във вътрешността на предпазното си енергийно яйце. Ишчел в момента е в надир…

С трепет чакаше пашкулът му да започне да се нажежава. Ала това не стана. През обвивката на допрените сфери на другарите си Дичо усети, че змейовете използват „заклинания“, черпейки енергия от топлината на триенето с въздуха. Те маневрираха, насочвайки се към набелязаната цел на десанта, огъвайки защитните обвивки…

В следващия момент Радослав престана да мисли, изгуби самата си способност да разсъждава — Алванд без предупреждение „зашемети“ онази част от мозъка му, наричана от биолози и анатоми „неокортекс“ — вместилището на човешкото му съзнание.

Мярката бе уговорена предварително — с цел психомаскировка.

Въпреки това се стовари изненадващо.

Той не изпадна в несвяст, защото по-късно си припомни странните аури на бушуващите край него магични сили. Докато пробиваха атмосферата на чуждата му родна планета, щеше без проблясък от осъзната мисъл да следи угасването им, а сетне и чудната панорама на разпилени посред залезния океан острови. Стремителен вираж обратно към нощта, прекосяване на терминатора, последен сноп цветни лъчи… Впечатленията от това изживяване щяха да бъдат удивително ярки и подробни, свежи и живи, но…

Но щом се опиташе да ги преразкаже, нека само и пред себе си — нямаше да намира думи, защото в това време съзнанието му не произвеждаше формулирани в слова мисли. Радослав кацаше на Кашеп с активен мозък на новородено бебе. Нищо преди и много от това, което го чакаше след, нямаше да е толкова разбираемо и някак осмислено. В тези минути умът му беше отворен, ясен и отразяващ без засенчване и изкривяване всичко, до което се докосваха сетивата му.

Ала нищо повече за този епизод не можеше да му дойде на езика, макар рядко да запазваше толкова отчетлив спомен.

Още дълго време нямаше да е в състояние дори да забележи този парадокс, колкото и да усещаше, че нещо куца и му се губи.

Щяха да му потрябват години за това.

 

Два потайни болида, а след тях и трети, се шмугнаха през звездния купол над Борея. Те останаха незабелязани за дежурните мислеслухачи и за детекторите на патрулиращи вимана, особено бдителни към небесния квадрант, откъдето извираха обичайните за това време на годината метеори.

Тримата диверсанти не срещнаха съпротива от техногенното заклинателно поле, не ги отклониха от целта им силните стратосферни въздушни течения. Меко като снежинки те допряха и се стопиха в спокойните вълни на Борейския океан…