Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Драконче (4)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 49гласа)

Информация

Форматиране
haripetrov(2010)

Книгата е предоставена от издателство „Човешката библиотека“ със съгласието на автора.

В сайта на „Човешката библиотека“ имате възможност да закупите хартиената книга или пък да подкрепите парично автора и неговите помощници.

 

 

Издание:

Николай Теллалов. Слънце недосегаемо

Първо издание

Редактори: Лора Бранева, Вихра Манова

Задочен редактор[1]: Николай Светлев

Консултанти: Ангелина Илиева, Валентин Иванов, Григор Гачев, Дилян Благов, Иван Попов, Кирил Добрев, Мирослав Теллалов, Христо Теллалов, Гугъл A.I. и всички първообрази на героите от книгата (ако някой разпознае — да се обади за вписване в интернет версията!)

Коректори: Вихра Манова, Калин Ненов

Корица и илюстрации: авторът

Предпечат: Калин Ненов, Атанас П. Славов

Печат: Николай Камбуров

Издателство: Фондация „Човешката библиотека“

Сайта на автора: http://drakonche.zavinagi.org

ISBN 978–954–92241–6–0

Бележки

[1] Мисълта, че Н. С. ще види текста, ме стряскаше и ме караше да внимавам — Б.а.

История

  1. —Добавяне (пратено от автора)

8.

Някога, точно кога ще премълча, се случило в едно село, чието име не ще спомена, така, че един млад човек, когото е излишно да назовавам, извадил голям късмет.

Не зная точно как, но успял той да грабне кожата на една змеица. Сигурно бил чувал, че така се прави с пояса на самодива, а понеже змеиците не носят такива работи, сварил човекът да открадне туй, що намерил. Направил си връзката с историите за самодиви и овчари по някакъв начин и тъй спечелил любовта ѝ.

Дотук — нищо лошо. Макар да имало някои неща, за които няма да обеля дума. Пък и не само с ловките си ръце заслужил той змейското девойче. Не бил грозен, не бил скъперник, имал добра душа, отвсякъде погледнато — мъж на място… ала човек.

Не ѝ забранявал да приказва, както била свикнала, с дърветата и животните по горите, с гадинките по ридовете, с тревите по полето. Нито се мръщел, кога привиквала птици от небето или играела с рибите в морето. Обаче скрил кожата ѝ змейска, една такава мразовито синя с жарко златни шарки и дъгоцветни криле, в един сандък. Не закачил, вярно, катинар. Ала я накарал да обещае, че няма да го открехва дори. И тя с радост приела.

Защото го обичала.

Живеели заедно. Поодумвали ги, завиждали им. Все пак не е като от друго село мома да доведеш. Не е даже като от друга държава, рускиня, швабкиня или китайка дори. Добре ли живеели? Сигурно да. Не съм им надзъртал през ключалката и никого такова нещо не съветвам. Затова ще пропусна подробностите. И без това те са си тяхна работа.

Само една случка ще разкажа.

Били веднъж в полето, на нивата. Жътва ли било, оран ли — не помня, ала по едно време змеицата зарязала работата и рекла на мъжа си — защото като мъж и жена живеели, макар да не получили благословия в черква; че и кой поп би го сторил за змеица!? — та казала тя:

„Виж какво небе!“

На което той малко троснато отвърнал, че няма време за зяпане и какво толкоз има да му гледа, нали не иде градушка…

„Просто исках да видиш колко е красиво“ — посърнала тя и мълчешком продължила да му помага.

От таз ли случка или от ималото други, ала престанало да ѝ е толкова слънчево под стряхата на мъжа, когото виждала най-хубав, най-юнак и най-силен от другите.

Позалиняла ѝ усмивката, която едни от хората в селото радвала, други вбесявала. Мълчалива и умислена минавала тя, а селяните, нали си ги знаете, пак подхванали поизоставените клюки. По същото време и на юнака взело много-много до не му върви, че и неговото лице замязало на дъждовно есенно небе, колкото и да пъдела облаците от челото му малката змеица. И от туй все по-тъжна ставала. А той, когато се случвало да забележи това, още повече мрачнял. И така — като пъдарското куче, дето захапвало опашката си, заболяло го, ядосало се, стиснало зъби по-здраво, пак го заболяло… сещате се, нали?

Хубаво, щом се сещате. Само че няма нищо смешно тук.

И кой знае как би свършило всичко — а то е ясна работата като бял ден, де — ала прелитал тъдява един змей. Не съвсем прелитал, щото те високо летят, ами тъй си прехвърчал с половин крило. Ранен ли е бил, сакат ли, мързяло ли го, или бил любопитен да попригледне местните моми — кой го знае, пък аз няма какво да ви разправям странични неща. Та съзрял змеят едно хубаво младо момиче и…

Може и да не е станало от първия път, ала втория или третия — срещнали се и се заговорили. Змейските очи виждат и подземи, няма как да не е познал той, че не е обикновена човешка жена, ами красавица от неговата раса. Надушил я, ако че не била в люспестата си кожа с опашката и крилете.

И взели да се виждат и срещат. Той ще долети, прахоляк ще вдигне по мегдана и докато народът киха и си бърше очите, той се шмугне в къщата! Тя ще излезе и ще го посети в пещерата му. Или таен знак ще си дадат и на самодивския вир ще се намерят… Малко ли начини има — който е бил влюбен и се е крил — знае.

Ако някой сега се подсмихва мазно и кима ситно-ситно, или с многозначителен гласец подхвърля: „Да бе, знаем ги тия работи“, такъв бърже да хвърли книгата, що я чете, или вън от стаята, где му я разказват, да бяга! Че инак мълния ще го порази или змей ще му изтръгне мръснишкото сърце! А може и градушка да го убие, щото лами и хали, те хич не обичат хората да се подиграват с шаркани, нищо че са им немили братовчедите змейове, нищо че всяка буря с тях воюват! Кой си ти, човеченце, че алай си правиш с древни родове облачни и ветровити господари!!?

Обичта им била чиста! Като снегове, връз които човешка нога нивга няма да стъпи! Като потайно изворче, от което пият само зверове от грях невинни, вълци волни и елени горди! Така, както хората не могат си представят.

Да! Имало е прегръдки, и целувки са си дарявали, от душа, от сърце и макар да се желаели, както хората само това можете, всеки змей знае що е дадена дума, що е да пазиш селото от врази, болести, беди и безчестия!

И говорили са си. Много. Изпивали се с очи и са говорили, случвало се е даже до първи петли да си приказват в захлас за своята Долна земя, за залезите, за звездите, за тревите, за песните на щурците, за танца на щъркелите и за още много-много други змейски работи, които хората рядко ги интересуват, освен за някаква дребна своя изгода.

И си повтаряли на всичките свои девет езика колко се радват на нечаканата среща, на това, че са заедно за по няколко часа, за това, че…

Всъщност… кого го интересува това? То си било тяхно си.

Ала скоро смътно се поразчуло из селото, че отново, както в незапомнени времена предишни, завъдил се наоколо змей… Надали стигнало това до ушите на юнака, с когото живяла змеицата, ала почнал той да усеща нещо нередно.

И взел да я подпитва, да се сърди, да заплашва и да ридае…

Змеят се възмущавал, кога се виждал с изгората си:

— Как така те държи все гладна?!! Не казала ли си му, че ние храним се с обич, че без нея гаснем, че и ако не дадем сами любов, изгаря ни тя, както човеците язва ги яде!

Тя заплаквала горчиво в отговор и там, където капвали сълзите ѝ, съхнели бурени, камък на сол се трошал, а всякаква живинка заобикаляла мястото. Сепвал се змеят и нежно я погалвал, та подхващал да ѝ говори за други, за весели, утешаващи неща. Но отлитал накрая и той тъжен и ядосан.

А юнакът, вече сигурен бил, че наистина край селото кръжи змей, и взел да плаче пред нея, да си посипва главата с пепел, да я обвинява, че не му е вярна, че сигурно не я заслужава… Обещавал, а сетне заплашвал. Кълнял се, че всичко ще стори за нея — и червени ботушки от пазар ще купи, и златни обеци на куюмджия ще поръча… сякаш забравил той, че змеица злато не докосва! Какво ли не ѝ вричал… само туй, за което била тя в началото копняла, заедно с него мечтала, само това, за което нявга го молила с очите си небесни, единствено него се не сетил юнакът да обещае. Това, което да ѝ даде нова сила и радост да остане в хорската земя с леко сърце.

Внимание. Нежност. Уважение. Бъдеще.

В змейския език за тези неща има една дума — ОБИЧ с всички главни букви!

Ала човек бил — забравил…

Наместо туй взел юнакът да я плаши, че няма да живее без нея, на дръвник глава ще сложи, въже на ореха ще метне или право в герана…

И скочил разтреперан, отворил със замах сандъка със змейската ѝ премяна и викнал:

— Ето я, вземи си я и отлитай. А аз с този тука нож сърце ще си пробода!

Взела тя, милата, вълшебната своя кожа, поляла я със змейските си изгарящи сълзи, притиснала я към гърдите и вдигнала очи нагоре.

А времето било нощем вече и през прозореца надничала Стожер-звезда, а покрай нея се виел пазачът на небесните простори — Звездният змей, който е над Голямата мечка и варди целия Свят, както се пази от жив змей едно село с нивите му.

Погледнала змеицата Нощния си небесен събрат — а змейовете имат и Дневен небесен събрат, — а после рекла на юнака, който бил разчорлен, жалък и на три превит от мъка:

— Няма да отлетя. С теб оставам.

И сетне тихо прошепнала към нощта на змейски език:

— Прости, обич ми!

И хвърлила със замах вълшебната си крилата премяна в огъня на печката, па затръшнала и вратичката!

В същия миг змеят, който седял недалеч и гледал прозорците на нейната къща и се зъбел от време на време с кучетата, тъкмо щом пламнала змейската кожа на изгората му свидна, изревал той страшно и диво, преметнал се и тупнал на земята от върха на дървото!

И ударил главата си в големите воденични камъни и още я ударил, и пак, и пак… Зафучал и подпалил всичко сто стъпки навред, подскочил нагоре и, като мотаел замаяно битата си шипеста глава, полетял все едно куцукал с крилете си, полетял, та се не видял повече.

Сякаш вдън земя пропаднал. А може би вдън небе. Както ви хареса.

 

Не, не ви карам тази история ни да я вярвате, нито не. Колко е истина, колко измислено — не ми се говори. Може пък да не зная. Зная обаче едно — воденичният камък е ужасно твърдо нещо и от личен опит съветвам да не си биете главите… та дори когато искате с това да затъмните по-страшна болка.

 

— Добре де! — извика Радослав. — И какво сега! Нищо ли не направи?!

— Изкушавах се. Да открадна кожата ѝ, той да няма власт вече над нея. Да му извия врата. Да бръкна да видя толкова ли е малко и жалко сърцето му. Ала нямаше да е честно…

— С вас честно ли постъпиха? Което си е твое — вземаш го!

— Тук си прав. Особено когато и то те иска. Значи да съм като тях, тъй ли? Да мачкам със силата си, да изнудвам със слабостта си?… Само че ако бях постъпил така, щях ли да мога да се погледна в очите с кой да е шаркан? Трагично е, когато Обичта трябва да руши. Има и песен такава, в човешкия свят. На Ваня Костова.

— Разбирам.

— Разбираш? — Змеят чоплеше някаква пукнатина в пода пред себе си и сякаш изцяло бе погълнат от това занимание. — „Разбирам“ съдържа в себе си значението „съгласявам се“. Така е на всички говорими змейски езици.

— Да. Разбирам. Не мога да го изразя на Лъжовния език, но чувствам, че не сте могли да постъпите иначе…

— Не, Радо, надали разбираш. АЗ не се разбирам…

Крайчецът на това, което го облъхна, предизвика у Радослав усещане за зейнала в сърцето пропаст.

— Олеле… Как изтрая всичко това, Иване?

— Имах много приятелки, в които съм бил влюбен — произнесе змеят. — Но в крайна сметка връзките бяха кратки. Винаги страдах от разделите. Понякога ми казваха: благодаря, ти наистина страшно ми помогна да разбера коя съм… И ако стигах в предишните си любовни истории дъното на отчаянието, то със Змейкинята вече нямах дъно, от което да се отблъсна, да изплувам и отново да видя ясен смисъл в съществуването си. Не, този път нямаше дъно, зееше празнота, пустош, безкрайна пропаст. Бях съвсем сам. Тя наистина бе Единствената — единствената истинска и жива змейкиня тук и сега… на милиард милиарди километри в тази реалност не съществуваше друго, подобно ми същество, освен твоята Верена, тогава още, както разбирам, приспана в камъка. Ето, ти ми се тръшкаше, че може би не си ти мъжът на мечтите на твоето драконче… Радо! Кой би могъл да го каже, освен тя самата?… Но най-ужасното в този мой банален романс беше, че губех възможност за връзка със своя осъзнат свят, губех себе си, започвах да не си вярвам, да отхвърлям всичко, което бях прозрял… и научил. Представяш ли си — трябваше ли да се смиря, че няма да съм и да сме?!

Търсил съм тъкмо Нея, Радославе, бях почти осъзнал и приел какво представлявам… и нямах шанс, възможност да се осъществя сам, да се осъществим с Нея в човешката реалност. И ме глождеше лют яд, че умирам като от глад пред самата софра, на самия финал, изсъхвам от жажда на метри от кладенеца на оазиса. Аз можех да стана нейният път към Вкъщи, а тя — моят. И всичко това се изгубваше. Безвъзвратно. Без право на надежда, като присъда без право на помилване. Бях като слепец в царството на кьорчовци и за минута бях прогледнал, бяхме прогледнали заедно… и трябваше да си избодем очите, за да не оскърбим всички край нас, някои от които се намираха твърде близко…

Имах един бригадир, бачках по ремонта на студентските общежития през ваканциите. Колоритна личност! За него най-голямата обида беше да каже някому: „Ти не четеш! Ти си духовно беден!“ Та той ми повтаряше честичко: „Всяко нещо в живота ти е за урок, Ваньо. Учи!“… и какъв беше тук урокът? И какъв е урокът сега, дето не съм си написал домашното оттогава, преди девет години? И има ли урок изобщо?!

Мъчех се да намеря смисъл, да разгадая урока, да поставя верния въпрос… и не намирах ни цел, ни посока, а вместо това пропадах в Нищото. Страшна е философията на змейовете, братко, ужасяваща е, когато се преведе на езика на заблудата. А по онова време не знаех други езици и не разбирах, че всичко е толкова просто: няма Смисъл с главно „С“, защото всеки един е Смисълът, част от него, негов зидар и творец. Страхувах се от това, че съм нищожен във Всемира. Голям глупак. Чак сега почвам да се радвам, че съм дребен — това значи, че има много място да раста…

— Май ти е било доста кофти сред хората — вметна Дичо.

— Амиии… напротив! Е, имах трудности с общуването. Не съм държал да убеждавам някого в каквото и да е, но когато мисълта ми докоснеше нещо и получавах прозрение… и бързах да споделя радостта си от това… и затъвах в думите като в дълбок сняг… Най ме отчайваше, когато погрешно почваха да тълкуват казаното, а щом се помъчех да се доизясня, ме прекъсваха с обвинението „Извърташ!“ — Крилан поклати горчиво глава. — Аз само търсех начини да предам точно мислите си, да споделя докосването си до една или друга Истина. Обаче се оплитах в думите. Вместо да изясня, още повече изкълчвах идеята. Отсреща събеседниците решаваха, че искам да им докажа, че аз съм прав. Приемаха го за агресия. Откъде да знам по онова време, че Лъжовният език Е агресия! Ето това е — пет, нека вече да са станали шест милиарда човеци — шест милиарда езика. И за какво разбирателство може да става дума, щом всеки си е бамбашка, и уж говори с някого за едно, пък излиза, че е хептен нещо друго и целта на занятието не е да чуеш другия, ами себе си!… Не, Радо, не жаля за нищо, въпреки че някои работи по-добре да не ги бях правил. Или да ги бях направил по-добре. Само че винаги нещо може да се направи по-добре, така че… Чуден белег за несъвършенството на повечето съществуващи неща.

— А кое е съвършеното?

— Съвършено е онова, към което няма какво да добавиш. Смъртта. Любовта. Животът в своята цялост. Все едно и също — на един от нашите езици. Само посредством… хм… да го нарека ударение, маркираш точно коя проява на Съвършеното имаш предвид… А в хорските езици често се говори за „съвършенство“. Но то е на практика просто един… стремеж към „вечни“ работи — вечна любов, вечно пълен стомах и вечно топло на задника… Няма вечна стабилност и нещо хем завинаги в кърпа вързано, хем и да е още живо… а пък все ги гоните, вие хората, тези щуротии… Схващаш ли? Има вечен избор. Това е.

— А как попадна тук, след като не сте отворили с твоята любима Проход насам?

— Като умрях там, Радо.

Настъпи тишина. Дори пламъците в огнището сякаш престанаха да боботят, спря да свирука в комина и вятърът.

— Не съвсем, разбира се — Крилан размаха опашка с досада и разсея зловещото напрежение, предизвикано от предишните му думи. — Човешкото ми тяло само умря. Не аз същинският. Така стана, че тъкмо когато реших, че съм умрял… нещо остана живо! Не е баш като да свалиш дреха от себе си, но за друга прилика не се сещам, не ми идва на акъла. Наистина прилича на това как се изхлузваш от кожата си… остава само чистата същност… и лежах така, по-гол откогато и да било. Измит в кръвта си.

Изведнъж змеят строго погледна Радослав.

— Я си вземи китениците от одъра и се завий, ако и тази история ще слушаш! Утре имаме работа, не ми трябваш настинал!

— Със змейска кожа — и настинал?

— Ще се караме ли? Аз съм по-голям и по-нахален. Хайде.

Дичо покорно домъкна завивките пред камината. Настани се като малко дете, чакащо нова приказка.

— Сигурно би ме питал дали ме болеше.

— Болеше ли? — повтори човекът със свито сърце.

— Уха! — озъби се свирепо шарканът. — Не просто болеше, ами се затрих като личност. Съвсем подобно на кинотрик — хоп, и ме няма. Остана само чувството — болката. Затова сега, докато говоря, и съответно мисля на човешки език — а да ти призная, така и не съм се отучил от този навик, — та спомените за онова… са ми много мъгляви. Така е с повечето преживени моменти, когато на мястото на съзнанието е оставала само емоция, откъде да имаш ясна памет за тях? Разказвам ти за себе си на български, забелязал си, че избягвам друг Език, еле па мисловен… защото тогава не ще е образът на кошмара, а самият кошмар. Няма да издържиш моята история, Радо. Така че изобщо не бързай да усвояваш змейските начини на общуване. Лека-полека, со кротце, без юруш. Даже за мен то е твърде… опасно, хем съм си змей, а ти — недонатурализиран.

Когато тя окончателно избра… всъщност, когато проумях, че отдавна е избрала… а още по-точно, когато юнакът се реши да се разведе и да престане да я държи в унизителната роля на заместничка на пропадналите му планове… ами, отидох да видя този, за когото тя толкова се бе борила. Не останах във възторг. Той нямаше да се примири с крилете ѝ, нито щеше да повярва в тях другояче, освен ако тя не му покаже кървящите си рани след изтръгването им — живи той не желаеше да ги види…

Болката потискаше великодушието ми и се махнах, преди да престана да се държа прилично.

Няколко дни след това тя навярно се разколеба — нещо във връзка с развода му. И тогава… Той направи катастрофа. Нямам наистина основания, но подозрението ми е силно, че е било нарочно. Блъснал колата в един дувар. Били са двамата вътре. Тя си изтърка подметките да тича по ортопеди за пукнатата му китка. А после — да търси пари за ремонт, автомобилът не беше негов, а на клиент на автосервиза, където юнакът работеше. Не смея да повярвам, че наистина е бил добре премислен ход от негова страна… ъх!… След тая злополука Тя вече не ми миришеше по същия начин. Усещах чуждост да лъха от нея. Вчовечаваше се. Хм. Откак се помня, все съм държал да усетя миризмата на този, с когото общувам, срещам или ме интригува. Никога не съм приемал живите миризми, от живи същества, за неприятни. Виж, от храна, бензин, горяла изолация — от това съм се гнусял и повръщал до кръв! А уж нямах по принцип остро обоняние…

Аз, разбира се, веднага хукнах, за да я видя. Знаеш ли, тогава пушех, тя също, може би и сега продължава. Първата запалка, която ми подари, гореше като факла над нефтена сонда. А втората — вече едва мъждукаше, по-зле от нагоряло кандило. Така стана с предишното гадже — купих ѝ гердан от корнеол и той се пръсна току преди да скъсаме…

— Останах с впечатлението… — прокашля се Радослав.

— Не — отсече змеят. — Още когато се запознахме… по-скоро разпознахме, уж тъкмо навреме, пък вече беше късно, тогава нямаше място за мен. Такова място, че да… абе, няма значение. Беше ми кофти и от друго, защото помежду си имахме неблизка, но и недалечна роднинска връзка. Родителите ѝ ме приютиха в къщата си, след като се помина мама… — той махна с крило и стисна зъби. Продължи, посъсквайки: — По същото време при мен нещата бяха съвсем наопаки тръгнали. Изхвърчах от института — баш по време на сесия. Разказвах ти вече.

— Помня.

— Разбра се, че ще ходя войник. Казармата чакаше да ме лапне. Тя не дойде на изпращането. Не зная дали в твоите по-гладни, както разправяш, години, дали изпращанията са ставали цели събития… Впрочем, що не? За всеки българин раждането, кръщенето, изпращането войник и сватбата все са били големи дати… Мойто новобранско беше обаче семпличко. По това време имаше режим на тока… не, не, лъжа се, абитуриентския бал го карахме на агрегат — ето, видя ли, пропуснах още едно велико събитие — баловете!… И така, Радо, тя не мина да ме види на изпращането. Въпреки че, сигурен съм — специално онзият цял ден не съм ѝ излизал от главата… Какво ѝ струваше — двайсет минути с автобус и билетче от шест стотинки, щото за извънградската линия имаше карта. Но… не се отби. Разбирам я, права беше, да… но ми е криво, да…

Та, пратиха ме в казарма. От новобранството си помня само един тип, който ми беше отдельонен и се фукаше, че никога не бил прочел нито една книга, освен читанките, които го накарали да срича в даскалото. „Леко, киртак, тишина! Старото требе да си чува уволнението.“ Аз не мирясах, естествено. Отказах да положа клетва.

— Защо?… О… разбирам.

— Правилно. Щеше да ми е трудно да я наруша. Дори летаргично, змейското в мен водеше всяка моя постъпка. Когато се замислех над действията си, човешката обвивка и манталитет изкривяваше смисъла. Най съм бъркал, когато не следвах интуицията си.

— Какво стана? Дисцип?

— Да-да, дисцип. Нали не съм се заклел. Редно бе да ме тикнат в цивилен затвор. И двайсет години по-рано тъкмо това ме чакаше, но вече бяха настъпили меки времена, лигави. На „социализъма“ вече му изпадаха юздите от лапите, хората надигаха глас и през намордниците. Не знаеха какво да ме правят. И докато измъдрят нещо, ме забутаха на бригада да копаем някаква си траншея — чак на майната си в Южна България, недалече от границата.

Наблизо имаше село с поща и телефон. Веднъж придумах старшината да ме вземе с него, понякога пазарувахме от бакалията продукти, защото храната, дето ни я караха, беше жив буламач. Обадих се на комшийката. Чак после, вече тук, в Долната земя, съобразих, че тя не е разбрала за кого питам. Объркала се жената. Каза ми, че сватба ще се вдига.

Превъртях. Разярих се.

Мога само да се поздравя, че никого не очистих.

Напуснах бригадата, обитавахме едни складове. Вървях… не — тичах! — докато усетих, че съм поел право към София, стиснал добрия стар Калашник сопотско производство, лют като оса и жаден за разрушения… Стреснах се, хвърлих патроните от пълнителя и смених посоката. Бягах от страшното си аз, отнасях го по-далеч от Искра и нейното семейство, от осъществената ѝ мечта и копнеж, в които бях бръкнал неканен. Бягах. Исках да се махна. Далеч. От дома ѝ. От сърцето ѝ. Защото тя имаше дом, където беше сърцето ѝ. А аз само можех да вися под прозореца ѝ, като се надявах, но и страхувах да ме завари и изпушвах по пакет цигари…

Скоро бях на границата. С кола не бих стигнал толкова бърже.

Спипаха ме на полосата. Граничарите ме улучиха няколко пъти още преди това. Все едно ме бяха боцнали с фунийки или със скобка от прашка. Когато ме подгониха сякаш съм дивеч, люшкаше ме от панически животински, безмислен ужас в истерично весело, в хазарт и хладна пресметливост… Помниш ли песента на Висоцки „Лов на вълци“? Страхотен клип бях, докато бягах от куршумите, мама му стара…

Но на самата бразда вече им бях като мишена, при това нахална мишена — размахвах пушкалото и ги виках да излязат, гадовете, на нож.

Преследваха ме, докато насреща ми изскочиха гръцките граничари. И като ме подбраха! Едните ме гърмяха в гръб, другите стреляха право в гърдите ми, а аз само подрипвах на място, раменете ми скачаха, китките се мотаеха, натежали от автомата, щикът ровеше смръзналата се пръст… Гълтах горещо олово и плачех, че не мога да извикам името ѝ. Сълзи, сополи, дъжд и кръв. И лайна, които се стичаха по крачолите ми — това, понеже още в първите новобрански дни ми свиха бельото и носех шаяка на голо. Навярно знаеш колко е приятно.

Отврат.

Ето така умирах — тресящ се от куршумите, осран, разреван…

Навярно са ме разстрелвали броени секунди. Мен ми се стори цяла застинала на едно място вечност. Неспиращо Сега. Гадно и гнусно. Душата сякаш се изцежда от тялото като стиснат в преса парцал. Нескончаемо. Досадно. И без прожекция на минали спомени. Нямаше такова нещо при мен. Не бе страшна смъртта, но самото умиране. И ако хората си отиват по начина, който изпитах — тогава наистина има от какво да ги е страх…

Накрая тупнах на земята и благодарих за липсата на всякакви отразяващи повърхности, не исках да се виждам на какво са ме направили варшавските ютии отзад и натовските — отпред.

Край, казах си.

Да, ама не.

Вярно, бях убит. Усетих смъртта. Само че нещо беше останало. Нещо, което шаваше в мен, мъчеше се да се измъкне на свобода от мъртвата си обвивка.

Лежах, а над мен граничарите се препираха за това, че българите са навлезли в чужда територия. А може и друго да са говорили. Чувах думите, ала те ми бяха толкова кухи, че не ги възприемах като нещо смислено. Празни звуци.

Абе аз няма ли да мра вече, помислих си, неспособен да мигна, докато по окото ми се стичаше вода от ниско сиво небе. Лигаво време, дедо Боже не беше решил какво точно да вали, затова хвърчеше мешана скара — сняг и дъжд, и фучеше един нервен вятър на истерични пориви…

Не си живял още, че да умираш толкоз жалко…

Не беше глас. Беше усещане. Светлина. Полъх. Мирис. Всичко. Вътре в мен, но огледален образ на нечие послание-мисъл.

Страховито.

Мощно.

Близко.

Мое.

Бозавият въшкарник тлееше там, където не бе подгизнал от телесните ми течности и от дъжда, който внезапно се усили и току изведнъж тресна мълния и запраска невиждана градушка. Коравите парчета пресован лед подгониха граничарите, по каските им оставаха вдлъбнатини, забравили всичко на света, те се свряха под двете джипки и пелената град с воден прах ме скри от очите им.

Странно, но над мен не валеше.

Разтърсих се отвътре и се обърнах като с чужда помощ на възнак.

Отгоре ми висеше облачна ламийска крепост и бълваше безмилостни вихрушки. Те като шатра ме пазеха от Света, който доскоро приемах — не без мъгляви съмнения — за свой.

Дръж се, шарканче. Идем.

От облака се спуснаха сенки към мен, но вече се топяха очите ми, топеше се човешкото ми тяло. Мърдах в себе си. Мъчително и бавно излизах от какавидата си, на пресекулки, с отчаяна паника и радостен ужас, с недоумение и облекчено разбиране… Можах само да зърна освободената си ръка, покрита със синкави черно-сребристи люспи, и да заскимтя от болка в крилото си, жестоко нагънато и зверски изтръпнало от двайсет и пет години неупотреба…

Чувствах присъствието на ламите.

Бързо, самодива-знахарка! Змейчето е изтощено-гладно, ще загине!

И после някой ме докосна и… не с обич, но с чувствена гореща страст нахрани сърцето ми. Не беше това, от което имах истинска нужда, но ме закрепи на повърхността над небитието, извади ме от покрова на истинската Смърт. С една дума — бях на системи, на интензивно енергийно лечение за душата, която на свой ред пришпори тялото да се възстанови. Може би регенерация е по-точна дума…

И сега вече наистина загубих съзнание. Унесох се в дивите прегръдки на тази, на която шепнех: Искрице-Звездице, драконче, миличко…

— Ти до последно не си знаел…? — стъписа се Радослав.

— О, не — Крилан продължително изгледа тавана, после и ококорения си слушател. — Знаех. Но не повярвах. Каза ми го призракът на Втората ми майка, самодивата. Тя беше мъртва от петнайсетина години вече, но направи всичко, за да не ме изостави. И навярно от това знание болеше още по-остро… и заради болката си позволих да загубя вяра, да забравя истината. Знаеш ли, ами че и сега понякога си мисля, че сънувам… че в момента съм в лудницата на 4-ти километър или в някое Карлуково, кротувам си в усмирителна риза и всичко около мен са само видения… И кое го сънувам — че съм човек, бълнуващ, че е змей, или змей, комуто се присънило, че някога се е бъхтал в тясна човешка кожа?…

А и кой знае дали човешкото ми тяло не се намеси. Навярно ще е справедливо да говоря за предишната плът като за свой „скафандър“. Той притежаваше негов си псевдоразум и по някаква своя програма ли, инстинкт ли, нещо в този род, се стремеше да задържи душата в затвора си. Защото без нея се превръщаше в купчина гниещи меса и кокалени трески. Плътта също има дял в това да не повярвам кой съм в действителност. А и въпреки всичко, оказах се неподготвен да приема истината с ума си. Да, вярно е, че усещах как двамата с Искра не сме от този свят… Но тя оставаше, а аз… Хм. Сложно е. Поне тогава ми се виждаше сложно.

Той помълча и подхвана отново:

— Първото, което ме попитаха ламите, беше искам ли да си отмъстя. Грешка, думите им бяха за възмездие. Много по-строго разграничени понятия сред шарканите, като при това „отмъщение“ е архаично за нас. Та попитаха ме желая ли да възмездя.

Учудих се. Поразмислих. Не, нямаше кого да обвинявам. Не бях от този свят и нямах право да му се сърдя.

Змей — изфучаха. — Помисли. Твоята Обич остана в човешки плен.

Не.

Ти си верен на законите на своето сърце, Крилане. Макар израснал сред хора, останал си шаркан!

Така реагираха на отказа ми ламите. Със съжаление, че ги лишавам от прекрасен повод да повилнеят. С уважение като към традиционен противник. Знаех, че змейовете сме в изначална вражда с тях, но такава, каквато струва повече от приятелите в доскорошното ми измамно Вкъщи. Моето сиропиталище. Планетата Земя на хората.

Откъде знаете името ми, което за първи път чувам?

Знаем, защото сме два клона от една раса. И можем да отнемем живота ти, ала не и свободата ти.

Това ли ме чака?

Казахме ти: още не си живял, че да мреш. Друг път ще се сразим, когато заякнеш. За нас ще е чест!

За мен също — понечих да се поклоня.

Истински шаркан! Казах ли ви, сестри! А сега — отиваме в реалността на Родината.

… Останах цял колокотл в крепостта. Обикалях я навред. Питах и получавах отговори. Припомнях си. Учех Езиците. Дори с посоките трябваше да свиквам отново, на чисто. Шест основни: напред, назад, горе, долу, ляво, дясно; осем междинни; център, вътре, навън — тези за по-високите измерения. И чисто летателни думички — аеродинамика и метеорология, на език, който, ако можеш да си го представиш, прилича на качествен математически анализ без количествени сметки. Хем просто реч, а пък и познание, вътре в самите слова — началните стъпки в Езика на Мъдростта, вече ти говорех за него. Приспособявах се да смятам в дузини, ламите и те ползват дванайсетична бройна система, въпреки че лакътните им палци са закърнели.

И един ден, докато крепостта се въртеше сред студените облачни континенти на колосалния атмосферен простор на планетата, аналогична в човешката реалност на Сатурн, наблюдателите засякоха змейски зертон.

Всъщност, оказа се, че е била назначена среща.

Връщаха ме на своите.

Крепостта на ламите простря знамена от светлини, едни такива ръждиво-морави дъги. В тях аз не без усилие прочетох покана към змейовете да приемат крушенец. Изгубено тяхно дете.

Зертонът беше красив. С иглени кули и заобиколен с облачни пръстени, в които сияеха потвърдителни деветоцветни дъги, изписващи… забравил съм повечето сигнали, освен един:

ЧАКАМЕ ДЕТЕТО С ЦЯЛАТА СИ ОБИЧ. СПОДЕЛЕТЕ РАДОСТТА НИ.

Салюти от километрични мълнии уловиха в паяжина света на безбрежното небе и видях стрелващи се от зертона ято шаркани, които затанцуваха сред светкавиците. Една двойка се устреми право към ламийската крепост.

Тогава видях самодивата от свитата на ламите. Не бях я запомнил, но я познах. Нямаше кестеняво опепелените коси на Искра. И очите ѝ бяха въгленочерни, без бяло. Понечих да я доближа, да се сбогувам. Но тя изчезна в тълпата лами, които ме изпровождаха.

Дорева ми се, такава мъка ме налегна. Колко изцеждащо ще да е било лечението ми, колко лаком ще да съм бил с нея…

Ето така се върнах — завърши Крилан.

Отвърна му дълбока въздишка.

Съхранителите и другите светлиннокожи гадинки бяха помръкнали, уютен сумрак свиваше гнезда в пещерния палат. Уруруйчето дремеше с главица под крилце, настанило се посред софрата. Изведнъж се размърда, изписка тъничко в чест на поредната ури и пак се оклюма.

— Спиш ли, Радо?

— Не още. Мисля.

— Няма какво да му мислиш. Спи.

— Ъхъ — Дичо се зави презглава, но тутакси се надигна, подпирайки се на лакът.

— Слушай — подхвана той оживено. — Ами я си представи, че един ден Тя чисти печката и намира своята кожа! Че тия люспи горят ли бе, мой чо… оууу, змейо! Аз нямам такива наблюдения! Пред пощата в Ахтопол оцелях, в монорелса в Царството — също, а преди това ми се размина и на Месечината, да не споменавам там с какво ме целеха!… Та така, намира си я, да речем, поопърлена, но цяла. И си я прибира… и…

— И?

От Крилан се излъчваше почти електрическо напрежение.

— Какво „и?“ бе, какво не стопляш, да не си правен в Албания за реотан? Няма какво да я държи повече там! Като самодивата от приказката — намерила си колана и за нула време хванала гората… Нещо тъпо ли казах?

— Не. Но май не си наясно какво направи току-що.

Айдеееее… Радослав се почеса по тила, без да го сърби.

— Няма какво и да мислиш за извинения. Какво ли ти се чудя де, щом шаркиня ти е обърнала внимание… Сега, току-що, ти даде лек на змей! Нищо, че съм бил в човешка кожа, пак съм змей и такъв си оставам, какъвто съм бил винаги. Благодаря ти. Не че ми събуди надежди, не вярвам така наистина да стане, но… Знаеш ли, че от няколко години насам чак сега съм в наистина прекрасно настроение, а? Олекна ми.

Радослав се прозя и легна отново, прошепвайки:

— Не ти е личало, че си в лошо.

— Тъй ли? Защото се поразвихрих в Ураш-долина на Дилмун, та изгърмях запасите си от гняв… Не се гордея с това. И ти не се учи от мен. Читавите шаркани не постъпват така. Те не мразят, те плевят гнева си. Трябва да узнаеш нещо важно за змейовете, Радославе. Да си змей, това значи да правиш разлика между себе си и своите настроения. Непрекъснато да осъзнаваш целта и насоката си на действие. Змеят е свобода, Радо, а свободата е от нищо да не изпитваш долния животински страх — страх от живота, което значи ужас пред смъртта, страх пред истината, което значи да си в плен на лъжата. Да си господар на чувствата и настроенията си, да си над тях! Тоест — да летиш високо! Естествено, като владееш емоциите, не значи да си безчувствен, напротив… Змейовете сме като с одрани кожи — чувстваме твърде много. И затова сме развили способността да сме силни — за да го понесем. Не да се крием зад обезболяващи… Другото условие да не си просто люспеста твар, а шаркан, е да се водиш от тая повеля:

„Следвай своята Съдба и не пречи на другите да вършат същото! Не бягай от Съдбата си, не търси чужди Пътища, не ги отнемай от никого. Упътвай, ала не мъкни никого по Пътя на неговата орис!“

Така се превежда на човешки Първият закон на шарканите.

Крилан вдигна очи към тавана, подбирайки думи за превода.

— И както съм подхванал, ето ти го Закон Трети: спътници да са ти Любовта, Възхитата и Любознанието, пропъждай без пощада от себе си Страха, Завистта и Мързела, преследвайки ги където и когато ги срещнеш по Пътя си!… Което ще рече: Не мрази. Омразата изгаря преди всичко отвътре. Това е… — змеят положи глава по кучешки върху предните лапи. — Знаеш ли какво, Радо? — попита го весело. — Ще взема да ти дойда на гости! Честно. В Софията. Щом приключим с цялата тази история. И ще се напием — плащам в злато презряно, дето толкова милее за него човешката лакомия. Ще се наковем като бичмета. Яко! До посиране, ако трябва… Радо?

В отговор чу тихичко похъркване.

Крилан изсумтя, а после грейна в усмивка. Сви се на голям люспест кравай и също затвори очи.

Заспа мигновено.