Николай Теллалов
Слънце недосегаемо (11) (роман-изповед)

3.

Само след няколко дузини крачки Радослав установи, че хоризонтът вече не го смущава. Да, остана си необикновеността на изгледа, при който и земята зрително налагаше обширността си, и небето я обхващаше с невероятен простор. Съчетанието на възможностите за едновременен обзор — сякаш хем от планински връх, хем от дъното на клисура, взе да му допада. Възприятието се сля в ново усещане, без да го зашеметява с нелогичната двойственост.

Той чак спря и зад него Крилан рязко проточи шия, за да не го блъсне.

Наистина съм в Долната земя — рече си радостно, — най-после пристигнах!

Кашеп и Земята вече му се струваха много по-близки и сродни, отколкото преди.

Почувства нечие приближаване именно към тях, но откликна на чувството закъсняло. Змеицата, отделила се от гъмжилото край двореца, ги пресрещаше и стоеше на няколко крачки отпред на пътеката. Нейните очи бяха бледо-виолетови със зеленикави пъстрини. Последва размяната на поклони и шарканката мелодично изрече на познатия му граморски:

— Нека господарят Крилан и господарят Радослав последват вестоносеца си, която ще ги заведе в Грота на съгласието.

— Благодарим на вестоносеца — обади се Иван и кимна на Дичо да продължат.

Двамата я последваха. Въпреки нечовешкото си тяло, змеицата определено притежаваше от онова нещо, което наричат „женственост“, при това толкова, че и на заем да дава, пак щеше да го има в излишък. Носеше се просто възхитително, далеч по-грациозно от мъжките змейове.

— „ГОСПОДАРЯТ Радослав“? — прошушна Дичо на придружителя си, като обърна лице през рамо, но очите му останаха заковани върху змеицата.

— Обичайно учтиво обръщение. Както и говоренето за събеседника и за себе си в трето лице. Ако те затруднява подобен изказ, допустимо е да не го спазваш. Дори ще ти е по-лесно, ако ще отговаряш на въпроси. Ползвай български.

— Дали ще ме разберат?

— Перфектно. Човешките речи са лесни за схващане. Тук ги третираме като диалекти на Лъжовния език. Доста елементарна псевдокомуникационна система.

— Как така псевдо?

— Човешкият език по принцип не е бил създаван, тоест не е възниквал като инструмент за общуване, освен за най-най-практични нужди.

— Я?

— Така е. Смисълът на хорските езици, а те са отражение на начина на мислене, е Обясняването на света.

— Не виждам лошо в това. И после, езикът също влияе върху начина на мислене според мен.

— Точно така. Мисълта е причина за езика, а после езикът определя мисленето, добре че не изцяло — отклоненията от това правило обогатяват. Мисълта се обогатява с лингвистични средства. Ала при хората обогатяването е в погрешна посока. Битието следва да се възприема, то не се обяснява. Нито пък се замества от думите. Далеч по-полезно е съзнанието да се издига към осмисляне на Всемира и явленията в него, вместо някакъв груб и ограничен модел на света да бъде свеждан до плиткото ниво на съзнанието. Което, за общество от неосъзнати индивиди, е средностатистически посредствено и ограничено.

— Съзнанието по дефиниция е ограничено — засегна се Радослав.

— Но в различна степен. Да си даваш сметка колко много не знаеш… и дали за това те е еня, е добър критерий за издигнатост на ума или пък принизеност. Колкото до Лъжовния език, създаването и развитието му е имало и има една ключова идея — илюзорна примитивна вяра, че така Владееш всичко назовано. Господаруваш над света. Даваш име на предмет или явление — и то ти става донякъде послушно, опитомено. Или поне зависимо от твоите постъпки. Нали даже и боговете се гневят често на човешките деяния… сякаш на тяхно място един човек би се вълнувал от постъпките на микробите в локва вода. И като се гневят — пращат бедствия. Усещаш ли колко високомерие и откъснатост от света съдържа Лъжовният език? Езикът е бариера между реалността и ужасеното от нея съзнание. Изисква се смелост, за да надникнеш отвъд света на думите, който изграждаш като заместител на действителността.

Дичо не намери какво да възрази, макар много да му се искаше. Крилан продължи полугласно:

— Така че хорските езици са лесно преводими на змейски… макар да предизвикват недоумение с някои начини на разсъждение. Но не и обратното. Не всякога заради това, че са от „по-ниско ниво“, а просто защото следват инаква логика и мироглед. Ето например, моето змейско име най-буквално се транслира като Крилан. Значението тук е очевидно, нали така? Ха такааа!… А пък човешкото ми Иван значи „Божа благодат“. Е да, ама шарканското „Крилан“ е най-близко по смисъл, по разпространение, по баналност, ако щеш, до „Иван“. Скиваш ли, Радо, сега какво е положението с другите думи и понятия, след като преводът на „крилан“ е „благодатен“? Представяш ли си?

— Леле… Ама чакай, има логика.

— Точно тъй, има. Ала не очевидна. Ха! Един хипотетичен българо-змейски речник ще е най-върховното постижение на филологическата мисъл. Ако някой дръзне да го състави с поне нищожен успех, аз лично ще си купя едно томче за една моя шепа диаманти!… Спомни си фаморите. Минават с малко думи, нищо че изрази като „пия вода от езерото“ и „давя се в реката“ ги произнасят еднакво. Без мислоречеви образи няма да схванеш разликата, не става. Обаче пък някои работи не могат да се изкажат само телепатично. Трябва да ги формулираш в слова, в дефинирани понятия, иначе пращаш суров мисловен сигнал, той е мъчноразбираем, да не река не-разгадаем за никой друг, освен за предаващия го. И затова така, както съществуват Майстори на Словото — пък било то на езика на заблудата, — съществуват и Господари на Мисълта. Мисъл, която не отразява или тълкува, не снишава реалността до ниското равнище на нечие недозряло съзнание. Такава Мисъл е самата Действителност. И владеещите я, независимо дали го искат, или пък им е бреме — те са Творците на Светове…

Радослав даже престана да гледа змеицата. Обърна се към Крилан.

— А вие как избягвате да подменяте реалността с нейните „имена“?

— Използваме девет различни по структура и главна идея езика. И пак никога няма гаранция, че си предал обективно нещата, колкото и изтъркана да е тая дума. Един от тях даже е идентичен с Лъжовния. Друг е Езикът на Мъдростта, който се учи цял живот, събира опит и знания от предишните поколения. Има детски език — за новоизлюпените шарканчета. Има език, в който липсва представа за време и повече прилича на математически код в два диалекта — алгебричен и геометричен… Е, да спра дотук, ще разбираш нещата постепенно, нали не бързаш?

Дичо се спъна, залитна… и се подпря на протегнатата опашка на змеицата, вървяща отпред. Благодари ѝ смутен, на което тя кимна с усмивка.

Вече бяха съвсем пред входа на двореца, когато той се осмели да попита Крилан:

— Ще проговоря ли някога нелъжовен език?

— Мисля, че си го правил, без даже да се усетиш. Езика на обичта. Който е само за диалог, безсмислен е, ако не ти отвръщат на казаното. Неприложим е за самотни разсъждения.

Отблизо пещерният дворец разкри, че освен грамаден, е и невероятно древен, макар да нямаше и помен от запустението на руини. Чудно, но не потисна с размерите си приближаващия се човек, както става с подобни колосални постройки. Здраво вкопчен в платото и скалите, замъкът за змейските Събрания бе част от самата тукашна местност, къс от планетата, частица от цялата вселена — нещо природно, докоснато много внимателно само за доработка. И като естествен обект, той не будеше в претенциозното човешко съзнание дължимото уважение. Поне в горния слой човешко съзнание — полепнал с цивилизованост. Макар че под него присъстваше страхопочитание… а още по-долу, в чисто животинската му основа — простото възприемане като факт, дори повод за сигурност… Дичо отново поспря, поразен от това усещане — тъкмо където пътеката свършваше и се вливаше в тесен, притиснат към фасадата на аула площад.

Внезапно осъзна, че „неразумните“ същества не възприемат околния свят като нещо заплашително по принцип. Опасността за тях винаги е конкретна — конкретен хищник, конкретно стихийно бедствие, неблагоприятен сезон. Животните не си въобразяват, че Природата ги мачка, кара ги да се усещат нищожни, нито пък че им благоволи специално. Тези мисли бяха банални като израз, хрумвали са му и преди, но сега ги ВКУСИ. Навярно такова е усещането при прозрение… Понечи да сподели всичко това с Крилан, защото вероятно имаше връзка с темата за езиците. А нищо чудно и да се е повлиял, да е бил предизвикан от твърденията на змея да разсъждава в тази насока… Ала вече бяха в подножието на широкия, но невисок дворцов портал, напомнящ за вход в пчелен кошер.

Дичо се озова сред тълпа змейове и чак тогава се стъписа съвсем истински. За някакъв бързо стрелнал се миг дори си каза, че навярно сънува… Само дето трябваше да приеме, че крачи през сънища още от клисурата до манастира.

Помъчи се да изправи гръб и да стъпва по-твърдо. Със змеицата пред себе си и Крилан по петите, премина през рехавото, разпаднало се на групи стълпотворение, борейки се с желанието да се ощипе. Толкова близо, толкова многобройни, толкова живи и истински ЗМЕЙОВЕ — наистина беше невероятно.

Появата му не предизвика суматоха. Удостоиха го със сдържано любопитство, но мнозина дори не се обърнаха да го видят. Звуковите и телепатичните разговори, носещи се наоколо, не секнаха. Онези змейове, покрай които Радослав и Крилан минаваха непосредствено, възпитано се покланяха и тактично отместваха опашки от пътя на човека. В същото време навярно знаеха откъде идва — от свят, който според техните разбирания бе приказен…

Дичо с неудоволствие си помисли, че влизането на змей в Министерски съвет или дори в Народния театър би подействало далеч по-зле на средностатистическа софийска тълпа. Даже да не избухнеше паника, щяха да се блъскат и да напират зяпачи, а и човешките реакции като цяло надали изобщо биха могли да се сравнят с шарканските. Достойнството не е отличителна черта на тълпите… Въпреки че тук навярно са виждали какви ли не човекоподобни и нехуманоидни… Но откъде идеше впечатлението, че тукашното мнозинство змейове никога не бяха зървали човек със собствените си очи?…

Като какво ли ме виждат? — питаше се Радослав. — Като чудовище? Хмък. По-скоро като брадясал мърльо с войнишки потури, препасан с железен колан, който никак не си е на мястото без ризница, напъхан в прокъсана и не много чиста риза… Дори стъпките му по инкрустираните гранитни павета на площада звучаха нагло и отекваха направо просташки. Шарканите стъпваха удивително тихо, плъзгаха се като сенки.

Дичо се загърна по-плътно с наметалото от белонска паяжина, вече кафяво, а не червено като преди, за да не изглежда чак толкова недодялан.

— Радо — измърмори над рамото му Иван-Крилан, — не си на модно ревю. Нито на конкурс. Успокой се.

Човекът кимна, ала не смогна да овладее чувствата.

Змеицата-вестоносец неочаквано се сбогува и се оттегли, разтвори се в множеството. Радослав по инерция направи няколко крачки напред и неволно вирна глава — ако може, пак да я види… Докато се опомни, вече бяха преминали под корниза на портата и се намираха в самия аул.

Отсрещният свод на колосалната пещера, с всичките ѝ каменни изваяния, минерални и рудни жилки, бе облян от безброй кръстосани снопове дневна светлина. По излъскания под играеха слънчеви зайчета, плъзгаха се сенки и отражения, искряха цветни петна от скъпоценни камъни. По-достолепно от катедрала. Тих ромон от гласове изпълваше въздуха.

— Нося оръжие, нож. Не е ли прието да го оставя…

Иван-Крилан отвръщаше на поздрави и вметна бегло:

— Не. Няма такъв обичай, даже да влачеше щурмови танкоразрушител. Освен ако не ти пречи.

Пък и без това ще е жалък като клечка за зъби, добави за себе си Дичо.

— Да идем на трибуните — подкани го змеят.

След стотина крачки Радослав осъзна размерите на Грота.

Озоваха се на ръба на гигантски кратер с полегати стени, отвътре опасани от издадени неравномерно напред стъпаловидни тераси. Сякаш нещо бе сплело амфитеатър от скалите и рудните жили така, както вещ майстор плете кошница от жилави клончета на върба. Дълбоко долу, върху кръгла арена, се виждаше няколкометров блестящ рунограм. Символите на вписаните едни в други слънца и планети надали бяха от ламарина. Събраните тук сребро, злато, мед и желязо биха стигнали за нови кубета на не един храм.

До отсрещния ръб на кратера комай имаше цял връст. По терасите играеха безброй светлинки на люлееща се люспеста маса. Илюзията продължи само миг, после зрението я разпадна на множество змейски фигури.

— Леле…

— И аз така реагирах първия път. Сядай.

— Къде?

— Където ти се хареса. Може направо тук.

Радослав плахо отстъпи назад.

— Нека да слезем пет-шест реда надолу. Може би няма да ми се вие толкова свят…

Решението бе съпроводено с неудобството да скача от високите малко над метър терасовидни стъпала.

— Тук е добре — каза задъхан, когато се спуснаха десетина нива надолу. — Горните редове ми се видяха по-стръмни.

— Аха. Съвещателното Гнездо не е строго конично — кимна Крилан.

— Колко, хм, народ събира залата? — прояви интерес Радослав, докато се настаняваше предпазливо, притискайки гръб о скалата. — Виждам, че сега не може да се нарече претъпкано.

— Хич даже. Мнозина са на война. Ами, когато е гъчкано, Гротът поема един милион души.

— Значи оттук се ръководи вашата… общност. Нали?

— Точната дума е „Голямото ято“. Обаче за първото не позна. Аз тъкмо ти се бях възхитил, че като те намерихме, ти има достатъчно акъл да не изтърсиш тъпизъм от рода на „заведете ме при вожда си“. Нямаме нищо такова, което би нарекъл „държава“.

Дичо преглътна питанките. Нуждаеше се от време, за да си подреди мислите. Заоглежда се, вече не толкова сковано.

— Кога ще започне… заседанието? Така ли му викате?

— Става и заседание. В момента още тече почивка. А по принцип „дебатите“ тук не са спирали от началото на новото ни летоброене.

— Ъммм. Перманентна сесия — мъдро изрече Радослав. — Вижда ми се уместно решение…

Крилан незабавно му възрази:

— Тингът не е някаква си висша власт. Тук всеки представлява само и единствено себе си. Разискванията не толкова целят да се вземе Решение за едно или друго, а да се постигне максимално съгласие по всеки въпрос.

— Това възможно ли е въобще? Чувал съм една сентенция, че компромисът е състояние, при което всички се чувстват еднакво недоволни.

— Я по ред. Възможно ли е, питаш. Защо не? Всеки от нас е способен да мисли и за себе си, и да се постави на мястото на общността, а също и да прави отстъпки в полза както на ятото, така и на индивида. За компромиса — тук не се търси компромис, а се проследяват естествените пътища за развитие на даден проблем. Постига се съгласие кои варианти са неприемливи по категоричен начин. И се предлага какво да се предприеме — или не, за да се запази Равновесието. Вече всеки отделно си прави сметка къде трябва да си свие крилете за общото благо. Вероятно това имаш предвид под компромис, само че в крайна сметка всички се чувстват удовлетворени, че са изпълнили задълженията си. А ние възприемаме живота си като радост и като дълг.

— Е, все пак, щом НЕЩО се набелязва като действие или БЕЗдействие, значи се вземат решения.

— За съжаление, тук има тънкости, които просто не мога да ти ги преведа на човешки. Даже не мога човешката да ги мисля, камо ли да ги тълкувам на друг. Добре, нека да са „решения“. Ала те не са задължителни. Те са… авторитетно мнение. Участвалите в съставянето му се чувстват обвързани с него. Ако някой вън от събранието е съгласен, тогава е в правото си да се смята за негов привърженик чисто „морално“. Ако обаче го отхвърля по свой собствен избор, никакъв записан закон не може да му забрани да се противопоставя и оспорва „решението“. Нито да го задължи да се подчини. Нещо повече, Радославе — ние, шарканите, имаме всичко на всичко ТРИ повели относно някакви норми на поведение спрямо света и себеподобните. И те са такива, каквито всеки и сам доброволно би приел. Но пак ти повтарям — не става дума за решение в смисъла на „план за действие“. Говоря ти за изводи, анализ на дадена ситуация, с който всички участници в Тинга са съгласни. А като имаш яснота по въпроса, както и нагласата да гледаш последиците далеч напред в бъдещето, действията за разрешаването на проблема са очевидни. И който желае, се включва в изпълнението. С едно изключение — нещо, което си предложил ти, не можеш да оставиш на другите да го вършат. Това е недостойно. Извинен си само ако си мъртъв.

— Но не възникват ли конфликти вътре в ятото?

— Тингът непрекъснато обсъжда всичко — както злободневни, така и далечни, стратегически теми. Предвижда и възможни конфликти, съставя рецепти за тяхното преодоляване или направо гледа така да постави нещата, че търкания да не възникнат въобще. Ако все пак възникнат спорове, Тингът свиква Трибунал, който решава противоречието. Разбира се, понеже няма формален дневен ред, най-често се приказва за онова, което в момента ни е грижа или за което има подозрение, че ще ни стане грижа след много години или векове.

— Хм. Чакай, а кой организира дебатите? Кой решава кой да взема думата? И не само това, ами изпълнението на решенията, за военни действия, например? Нали пак трябва да има някой… шеф?

— О, ние сме пестеливи създания, както вече ти споменах. Да се изказват напират само ония, които не изпитват съмнение, че имат да споделят нещо наистина важно. Освен това и Мъдреците са тук, за да поддържат стройността на процеса. Май те подведох с това, че нямаме вождове. Имаме. За решаването на всяка конкретна задача Тингът избира Водач на Ятото, който е вожд само по отношение на дадения проблем и докато трае неговото решаване. Просто защото всеки един от нас най го бива в нещо едно. И той си го знае. Знаят го и околните. Виждал ли си в една глутница кой застава начело? Главатар става който е най-уверен. И то не е преструвка. Той наистина е най-добрият. Само че животът не поставя особено сложни задачи пред глутницата, затова се оправят с един вожд, обикновено Първи ловец. А нашите дертове са повече, затуй, когато изникне нужда, начело застава онзи, който знае как да се справи.

— Винаги има повече от един, който си мисли, че знае…

— Правилно. Но ние не мислим, че знаем. Ние знаем. Случва се някой да се изправи и да рече: аз ще водя Ятото за Приветстване на сливането на двете слънца. Но се изправя насреща друг и му отвръща: аз ще го направя по-добре. Поглеждат се в очите и единият казва: правилно, ти ще го направиш по-добре, аз пръв ще те следвам. И това е.

— И така е ставало винаги? — не повярва на ушите си Дичо.

— Не. Във времената на Древните се е провеждал дуел. Само че тогава не сме били и разумни. За разумния важно е нещата да се случат, а не именно той да ги случи. Защото после ще страда, че осъществяването не е безупречно. Откакто имаме писменост, случаите някой да оспори лидерското място при изпълнението на един или друг проект се броят на ноктите на едната ми лапа. Ох, Радо, даже в българската история има подобни примери! Панайот Волов не отстъпи ли командването на Бенковски? Съвсем змейска постъпка — умна, отговорна и… нормална.

— Да разбирам ли… че сте лишени от амбиция? Че жертвате за общото личните си интереси?

Змеят въздъхна.

— Ох, Райко ми… Наистина е трудно да се обясняват елементарни неща на Лъжовен език. Да, Радо. От позицията на езика на заблудата шарканите са лишени от амбицията да се налагат един над друг. Второ — не, не жертваме себе си за Ятото, освен в бой. Ние сме най-големите индивидуалисти, които някога ще срещнеш по света. Ние просто мислим различно. И разликата в начина на разсъждение става просто несравнима с напредване на възрастта на един змей. Когато нещо трябва да стане… то става според интересите на личността. Не, наистина май е невъзможно да ти го обясня на човешки език, хората нямат и понятие от такива форми на съгласие… Представи си, че интересите на Ятото се нагаждат към желанията на индивида. Да, по-скоро така, отколкото обратното. На това ниво просто няма противоречие. Интерес ли е някаква моментна потребност? Струва ли едно малко желание повече от добруването на света? Личността сама преценява кое е излишно за нея, без кое може да мине и да продължи да е щастлива.

— Направо… утопия е това вашето. Ами… славата?

— То ни е в кръвта. А славата — това е празен звук, Радо, даже историята ни е безименна, освен семейните хроники. Важен е животът. А той е само миг между бездните на небитието. Нима е редно да се пропилява заради смешен блясък и евтина позлата? Животните може да постъпват така, не и съществата, които претендират за разум. Тингът само формулира онова, което е естествено за нас, насочва усилията ни натам, където са нужни повече криле, очи, умове и… мълнии. Тингът създава Авторитет и идеи за практическа употреба. Който смята, че са полезни, ги следва, който не е съгласен — търси свой път. Почти винаги го споделя тук — ако не е сигурен за последиците или има нужда от физическа помощ. Или просто уведомява събранието — в името на съхраняването на знанията. Защото точно това тук е нашето богатство. Истинското змейско съкровище, не онези сто тона благородни метали на арената долу.

— Сто тона?! — Дичо проточи врат, надничайки към дъното на амфитеатъра кратер.

— Ами толкова са били при Първото Събрание. Оттогава сигурно са се поизтъркали.

— И много ли събрания сте имали?

— То, на практика, Първото Събрание още продължава. Но когато се измисли нещо особено значимо, тогава Мъдрецът-Говорител обявява край на заседанието и веднага открива ново, със съответен пореден номер. Предишното пък става част от календарното летоброене с името на формулираната философска идея или метафизично откритие. Годините се обединяват в историографията под етикет „епоха на 123-то Събрание“, или „епоха на Петото откритие“…

— Сега коя „епоха“ сме?

— Двеста и седемнайсето Събрание, епоха Първи всеобщ военен поход. Поне така предполагам, че ще я кръстят някой ден.

— Откога…

— Тингът е свикан преди деветдесет века. Казвам ти го в земни години.

— Колко!?

— Нито за час Гротът не е бил празен през деветте хиляди лета.

— Тогава… кога се ремонтира, поддържа?

— Всеки момент. Скалните плъхове са дискретни, не пречат на заседанията.

— Ами преди деветте хилядолетия?

— Живеели са на кланове, всеки със собствено Събрание. Просто малко преди Година нулева възникнала необходимост за обединение на всички кланове, не ставаше да чакаме всеки род да се договори с останалите. Встъпителното Събрание е траело 60 тина и е останало под името Епоха на оспорваното решение. И после, след… осъществяването на Оспорваното решение, се възприело ново летоброене.

— Какво е било това решение… — попита Радослав, но млъкна насред думата.

В обема на грота-дворец изведнъж се възцари тишина, направо безмълвие. Невероятно, понеже в исполинската зала продължаваха да дишат и шават десетки хиляди дракони. На слух присъствието им се изразяваше като далечен шум на едва-едва надиплено от вълните море.

— Почивката свърши — промълви шепнешком Крилан.

В следващия миг се надигна вятър — шарканите по стъпалата-тераси извръщаха глави към човека и неговия придружител.

Първата реакция на Радослав бе да се свие, убеден, че пак нещо е сгафил. Беше готов вдън земя да пропадне от срам. После се сепна, че нищо не е направил погрешно, но… Хиляди погледи опираха в него. Усещаше ги като безчет лазерни прицели и всеки миг тези опорни лъчи можеха да бъдат напомпани с унищожителна енергия. Тогава щеше да изчезне със сигурност.

— Иване, къде сбърках? — изпъшка той едва чуто, без да е убеден, че гласът му не кънти из Грота.

— Белята е моя — отвърна не по-малко притесненият Крилан. — Последните няколко минути всички нас ни чакаха да млъкнем…

Дичо хлъцна. Ушите му пламнаха.

Множество съзнания докоснаха нервите и мозъка му. Нямаше и капчица недоволство. Нито сенчица раздразнение. Никакъв полъх пренебрежение. Абсолютна липса на снизходително отношение. Само едно огромно присъствие. С лек оттенък на повече или по-малко дружелюбие.

— Господарят Радослав не следва да се чувства недостоен.

Гласът бе отчетлив и силен, макар че говорещият стоеше долу на арената. Змеят използваше непознат досега на Дичо богат граморски диалект. Люспите му сивееха, вероятно бе стар. Край него нямаше други шаркани, но Мъдрецът се извисяваше с внушителен ръст дори върху обширната площ, солидно стъпил върху руната Райко.

— Господарят Радослав имаше нужда и право да получи необходими сведения от нашия събрат Крилан.

На Дичо не му хрумна нищо друго, освен да стане и да се поклони вдървено, молейки се да не падне. Постара се да покаже, че адресира жеста си към целия кратер. Гнездото на Тинга, поправи се бързо наум.

— Да продължим — кимна благосклонно Говорителят. Дори отдалеч Радослав различаваше яркозелените му очи. — Напомням, че преди отдиха пред Тинга бе разказано за обстановка в Земемория и съдбата на Кралицата и Наследничката на Борея. Населението на Архипелага е поробено и принуждавано да се сражава срещу кашепските армии. Атъланите се опитват да предизвикат колкото може повече жертви. С тази цел те целенасочено избиват или морят с глад задържани за заложници семейства на своите роби-войници. Стана дума и за това, че този път Стратезите ни вече са получили достоверни сведения за местонахождението на борейските Владетелки… От Военния съвет съобщават, че до половин котл Ятото ще знае със сигурност къде са заточени двете сестри. А сега Говорителят на Тинга моли всеки изказващ се да използва език, който да е подробен, изчерпателен и достъпен за всички присъстващи.

Дичо премига — говорителят гледаше право него и нямаше съмнение какво означават думите му. Шарканите бяха призовани да се съобразяват с едно човешко същество, което хабер си няма от змейски езици, нито е наясно с ролята и значението на земеморските Владетелки.

— Напомням ти, че не си кой да е — подшушна Крилан. — Един от нас те обича.

Радослав се опита да успокои дишането и да концентрира мислите си, ала последва нова изненада.

— Желае ли някой да сподели мисли по въпроса дали Ятото следва да разисква освобождаването на Владетелките, или да се възползва от случая и да обърне внимание на гостенина ни от света Земя? — изгърмя Говорителят. — Смята ли го за маловажно или ненужно в този момент?

Стомахът на височайшия гост се сви. А навсякъде по терасите се надигнаха поне стотина змеици и змея. Мъдрецът-Говорител ги фиксираше с изумрудените си очи, все едно ги броеше.

— Кой от господарите ще започне пръв? — попита накрая.

Дичо почувства бързо разменени над арената телепатични сигнали. Почти всички седнаха. Ясният и звънлив глас на единствената, останала права, изпърха пеперудено над тишината:

— Илуян’каси-Ная смята, че в този момент на затишие в сведенията е по-достойно да уважим и изслушаме Гостенина, подир което ще се върнем към военно планиране! — змеицата седна, тоест сви се като котка там, където бе кацнала кой знае откога.

Мъдрецът разкърши криле:

— Има ли несъгласни?

Три секунди мълчание, през което на Радослав му стана още по-жегаво.

— Господарят Радослав, Гостът на нашия Свят на дъгите, Вер Шелард, луната Ишчел, има думата.

А сега де. До арената щеше да се тътри поне десет минути, а краката му бяха меки и трепереха.

Успокоение нахлу в него откъм Крилан, а някакви безплътни, незрими длани подхванаха тялото му и го издигнаха. Сякаш стъпи върху магически шепи на великан, сътворен от телекинетичните усилия на шарканите. По този прозрачен ескалатор Дичо се спусна чак до арената. Смесица от възторг и страх качиха адреналина — боже, толкова пъти ТАКА съм летял насън!… Ала въздушното пътешествие се оказа съвсем кратко и той не успя да се окопити. Затова и не почувства кой знае каква стабилност, когато стъпалата му опряха твърдия камък. Амфитеатърът се издигаше като Хималаи, от терасите святкаха пълчища немигащи и внимателни змейски очи.

Радослав се изкашля в шепа. В крайна сметка, не бе готов за подобен обрат. Предполагаше го, но само с ума си. Заради това и сега сърцето лудо туптеше, а ушите му сигурно светеха за чувствителното към инфрачервени лъчи шарканско зрение.

— Благодаря. Хм. Ами… — започна той на граморски и се запъна.

Мисловното ехо на изречените от Мъдреца слова отекна и до най-горните тераси на залата:

— Господарят Радослав може да говори на родния си език.

— Да, забравих, да… — кимна Дичо, избърса чело и изтърси: — Извинете ме… Не знам какво да кажа.

По трибуните настъпи оживление. Думите му като че тръгнаха малко по-лесно:

— Искам да благодаря… специално на онези, които ме… пренесоха от мястото ми дотук… и…

Амфитеатърът се разхили.

Радослав почервеня… и се отпусна. Стана му леко. Усмихна се сам.

— Без вас, смъкването от трибуната до тук щеше да е най-сериозното изпитание в живота ми.

Смехът обля двореца с няколко вълни.

Той изкриви половин усмивка в отговор — имаше нещо заразително във веселието на змейовете, въпреки, че не схващаше с какво им се вижда чак толкова смешен.

— Вижте, аз… съм смаян. И много горд. За посрещането, за отношението ви към мен. За вас то е естествено, както разбирам, но за мен далеч не е така. И… и съм щастлив. Да, щастлив. И… повече от това бих бил само, ако сега се появи Верена. Защото заради нея дойдох. — Разгледа внимателно ноктите си. Поне да бе изчегъртал калта изпод тях. — Знаете ли, много ми е… топло, хубаво да виждам всички вас. Люспите, крилете. Все неща, с които свързвам Верена… Прощавайте, за да не се повтарям и да не дърдоря глупости… питайте нещо, ако искате да научите. Ще ми е по-лесно така. Ако не… тогава пак ви благодаря, засега нямам думи за друго.

Пълното мълчание за малко да го обезкуражи, но откъм шарканите сякаш миришеше един градус по-дружелюбно спрямо предишната учтива сдържаност. После видя и раздвижване. Стори му се, без да е сигурен, че се изправя змеицата, която и одеве предложи на Тинга да „уважи и изслуша“ човека. От това разстояние Дичо реши, че кожата ѝ е с мек карамелен оттенък, в допълнение към нормалното синьо-златисто на змейските люспи. Незнайно защо също сметна, че нейните ириси блестят люляково.

— Разкажи ни как срещна Верена’рауни, побратиме Радослав…

Мекото, неофициално обръщение за кратко го размекна, но краят на изречението внесе отрезвяващата доза дистанция:

— … и заради що последва вашата раздяла?

Дичо въздъхна. Помисли. Измъкна своя верен другар, заедно с плетената му кания, и високо го вдигна над главата си.

— Запознахме се благодарение на този нож…

* * *

— … скочих в кладенеца, но закъснях и се пренесох… другаде. Всъщност, това вече е история на моите… скитания. Търсенето на Верена. Това е извън отговора на това как съм я срещнал… и как съм я загубил. Ако искате, и това ще разкажа, само с ваше позволение да пийна вода от манерката…

— Не е необходимо господарят Радослав да продължава разказа си тъкмо сега, освен ако не преценява, че ще има нещо важно в случилото му се впоследствие — каза Мъдрецът.

Дичо изпи още една голяма глътка и замислено обърса уста, полуизвърнат към Говорителя. Змеят наистина беше едър. Но никак страшен. Страховит — то се знае, но не заплашителен.

— Струва ми се, че да — каза той повече на Мъдреца, отколкото на множеството по трибуните. — Без да разправям случки и събития, ами така, като факт… — Погледът му обходи амфитеатъра и пак се спря на Говорителя. — Попаднах в друга вселена. — Неусетно за себе си, Радослав вече не се потеше, не заекваше, свободно си помагаше с ръце, за да подчертава думите с привични жестове. — Може би е важно да научите, освен ако не се знае… от вас по принцип. Отвъдната Вселена беше почти точно копие на… на тукашната. С малки политически разлики. Имаше собствена Долна земя. Видях дракони, шаркани тоест. А, да, главното е, че тамошното човечество по-активно проникваше в Космоса. Отвъдната Луна е колонизирана от хората…

Смаян шум пробяга в Грота.

— Готов съм да разкажа за това по-подробно, когато има достатъчно време, понеже сега не знам доколко е уместно на фона на войната в Земемория…

— Без съмнение, господарят Радослав ще го направи. Сведението е ценно. Нека го разкаже на своя Посрещач, който да уведоми Мъдреците, които ще анализират премеждията му, за да информират след това Тинга… Има въпрос от страна на господаря Фатр’алванд?

Дичо се обърна и с учудване разпозна змея. Беше приятелят на Крилан — жълтоокият с раздвоена опашка. Нещо в стойка на шаркана не му се хареса. После долови и прохлада в тона на Фатр’алванд, дори доза враждебност във формата на неговото обръщение:

— Желая да попитам Гостенина следното. Не осъзнава ли той, че е станал причина да бъде нападната посестримата ни Верена’рауни от злодеи в Човешката земя? Приема ли господарят Радослав мнението на оръженосеца Фатр’алванд, че носи вина за тази случка?

Радослав тежко преглътна. Ето какво било.

Не се усети, че отпуска рамене. Змейските очи блестяха в син топаз и студените им искрици го пробождаха от разстояние почти два хвърлея. Оръженосецът чакаше отговор.

Чакаше и целият Грот. Тингът на Голямото шарканско ято.

— Да — въздъхна Радослав, вдигна лице и повтори високо. — Да, виновен съм. Не я защитих.

От признаването на глухата пустота, която бе мъкнал в сърцето си през пространства и светове, никак не му олекна. Даже наопаки, сякаш вакуумът го натискаше още по-силно и болно. Даде си сметка, че досега не бе имал смелост да бръкне дълбоко в тая зееща рана, само я беше човъркал отгоре, беше опитвал да я запълни с извинения и поносими укори към себе си.

Очакваше Фатр’алванд да попита и друго, но змеят кротко си седна. Обади се Говорителят:

— Господарят Радослав не е имал, според думите му, възможност да се противопостави на отвличането. И въпреки това се чувства виновен?

— Да.

… По меката плът на руните от сребро и злато, инкрустирани в пода, имаше драскотини от нокти на не един дракон. Надраскани бяха и железните орнаменти, при това доста сериозно. Стоящият в центъра на арената млад мъж хипнотично разглеждаше белезите…

— Желае ли господарят Радослав да се подложи на съда на Тинга по самообвинение в безчестна постъпка? — попита внезапно Мъдрецът.

След няколко секунди осмисляне, Радослав се уплаши. Самообвинение? Съд? Нечестност?

Стисна челюсти и юмруци. Изправи гръбнак.

Премисли още! — панически закрещя позабравеният вътрешен глас. Та това е съд! Това са змейове!! Изобщо не знаеш какво може да те очаква!!!

Майната ти, разсърди се той на страха си и вирна брадичка:

— Да! Искам.

Насилваше се да остане спокоен за онова, което следваше от взетото решение. Ала всъщност изобщо не знаеше какво ще последва. Потърси с поглед Крилан, но ориентирите бяха изчезнали още докато го смъкваха към арената.

— Преди да потвърдиш втори път — рече Говорителят бавно, — нека знаеш, че няма да бъдеш съден според човешки закони, а според традицията на шарканите.

О, да… Змейове и хуманизъм — малко смешно, нали?

Искам да видя Верена…

Пое си дълбоко дъх:

— Да, потвърждавам втори път.

Не му поискаха трето съгласие. Събитията се развиха без излишно протакане.

— Кой се чувства подходящ да стане Съдия? — обърна се към присъстващите Мъдрецът.

Със смесица от ужас и фаталистично спокойствие Дичо видя множество изправящи се шаркани.

— Кой от вас е бил призоваван за съдия на Кашеп, в Борея, или в Човешкия свят?

Доброволците намаляха.

— Кой от вас ще бъде най-справедлив?

Още неколцина се отказаха.

— Ще решите ли обвинението заедно, или ще остане само Един?

Кандидатите се събраха, поговориха оживено и повече от половината се завърнаха по своите каменни стъпала.

— Съдиите да се откажат от имената си и да дойдат!

Шум на криле, скърцане на нокти в гранита.

Бяха около трийсет на брой змейове и змеици. Доколкото можеше да се прецени — на различна възраст, с характерни шарки в оттенъка на стоманеносинкавите си люспи. Погледът на Радослав бе привлечен от едно „смугло“ момиче-змейче, което грееше с яркосини очи. Ала всички изглеждаха много сериозни.

— Съденият трябва да разбере какво ще рече „отказ от името“. Нека знае, че който е поел задължение към Ятото и Тинга, и е призован от тях, той се превръща във волята на Ятото и Тинга и забравя своето име, своето сърце, своите радости и своите грижи, а умът му става ум на Тинга, защото само така може да се постигне правилното решение, в което никой не ще види пукнатини и грозота. Разбра ли подсъдимият смисъла на отказа от името?

Не бе сигурен.

— Означава — поясни Говорителят, — че Съдия или Водач се отказва от лично мнение и ще съди, или води така, както хората биха нарекли „справедливо“, без пристрастия, в полза единствено и само на Равновесието.

— Струва ми се, че вече разбирам.

Говорителят се взря немигащо в човека, който се озърна някъде нагоре.

„Радо… става дума за безпристрастност.“

Беше мислегласът на Крилан — сдържан и някак мрачен.

— Да, ясно ми е.

Мъдрецът махна с крило:

— Съденият да седне.

Неправилен куб от ивичест минерал „кацна“ пред Радослав. Той се възползва от — (покана, заповед?) — предложението. Наистина имаше нужда.

Съдиите моментално започнаха разпит. Не поискаха някакви клетви, очевидно говоренето на истината тук се разбираше от само себе си.

— Човекът Радослав да отговори на следното: можеше ли той физически да превъзмогне действието на отровата, която е поел неволно в ханчето, където е била отвлечена посестримата ни Верена’рауни?

— Не. Беше наркотик… мисля, че паркизан.

— Означава ли това, че човекът Радослав не умее да се разпорежда съзнателно със съпротивителните възможности на организма си?

— Да. Хората… може би с малки изключения, не го могат.

— Какви са тези изключения?

— Разни школи. Йога. Други разни. Не съм наясно. Май се започва с физически упражнения, има някакви техники на медитация…

— Владее ли човекът Радослав някоя от изброените от него техники за телесен самоконтрол, каквито мисли, че съществуват сред неговата раса?

— Не. Освен най-елементарни… предимно заради кожата…

— Кожата на змейкинята-витяк Верена’рауни беше ли по време на отвличането върху плещите му?

— Не, стана по-късно, когато…

— Нека човекът Радослав бъде кратък в своите отговори. Съдиите помнят неговия разказ.

— Да, добре. Извинявайте.

— Съденият не дължи извинение. То се приема като негов стремеж към учтиво и достойно поведение.

Той стоически премълча.

— Би ли могъл човекът Радослав да надвие злодеите, ако не би се намирал под въздействие на отровата?

Дичо се замисли за малко.

— Бих могъл да набия бармана. Може би щях да окажа някаква съпротива на един дребен, понеже ми се стори муден в движенията. Всеки един от другите обаче би ме помлял за секунди и без чужда помощ.

— Как тогава човекът Радослав би могъл да защити Верена’рауни?

Много внимателно той претегли това, което щеше да каже. Искаше му се да вярва, че би постъпил точно така:

— Надявах се да ги предизвикам да се заемат с мен, докато Верена избяга. После подире ѝ щях да избягам и аз. Имах известни шансове да се изплъзна… не чак небит, но поне на крака и в съзнание.

— Вярва ли човекът Радослав, че Верена’рауни би го изоставила при избухване на ръкопашен бой?

Дичо невесело се подсмихна.

— Абсурд. Нямаше даже и да помръдне.

Съдиите споделиха телепатично своите мнения.

Змейчето-момиче попита:

— Продължава ли Радослав да се смята виновен, че не е защитил своята приятелка? И защо?

— Да. Защото трябваше… всъщност, не трябваше да пия толкова алкохол. Можехме да се измъкнем още когато ония горили ни взеха на мушка.

— Прието ли е така в Горната земя — да отстъпвате някому само защото е по-силен? Законно ли беше поведението на злодеите спрямо вас? Да не би традицията да им повелява да се държат така?

— Трудно ми е да отговоря на първия и третия въпрос. А колкото до законност…

— Според мерките на Човешкия свят.

— Не, не беше законно. Ала много често се случва. Просто защото са по-силни, а в случая и по-многобройни. Щом и полицията не поиска да се разправя. Но ако бях с приятели… Нищо чудно мутрите да бяха изяли един хубав бой. В тайфата ни има големи диваци.

Змеицата помълча. Останалите кимнаха към нея да продължи.

— Човекът Радослав се приканва да отговори на още два въпроса.

— Готов съм — каза Радослав, когато паузата се проточи.

— Смята ли се отговорен за действията на злодеите и защо?

Погледна сплетените си пръсти и побелелите кокалчета.

— Не, но… те са хора. Като мен. Говорим еднакъв език, принадлежим към един и същи народ… Срам ме е от такива. Не ги предизвикахме с нищо… Е, според тях Верена се била държала някак… абе, на мутренски български, тоест по тяхному, така се казва — „търсела си го“. Ето това беше отвратително…

Въздъхна.

Синеокото змейче продължи:

— Втори въпрос. Защо Радослав не поиска съд и екзекуция за човека-барман, понастоящем роб в обоза на легион от Северната обединена войска, случайно увлечен в нашата реалност от вихър на Прохода поради непредпазливо доближаване?

Радослав учудено вдигна поглед. Случката бе избледняла от паметта му и няколко мига той бръчка лице, за да извади сред скорошните си маловажни спомени въпросния инцидент.

— Защото бе вече сурово наказан. Но… откъде знаете за това?

— Задължението на съда е да знае. Човекът-барман беше осъден, да. Ала за други свои злини и постъпки.

Устните на Дичо се свиха. Сети се за отрязания език на мръсника.

— Достатъчно му беше — каза през зъби. — Даже и за греховете към мен… към мен и Верена.

— Нека уточним отговора. Съгласен ли е Радослав, че по отношение на този злодей той е проявил снизхождение, милост, пощада?

Повтори си наум трите определения.

— Пощада — избра той. — Простих му… но повече никога не бих искал и да го видя! Гнус ме е.

Очакваше нови въпроси, но измежду съдиите се обади шаркан с въгленочер поглед:

— Съдът ще се съвещава…

— Искам още два въпроса да му задам — разпери крило змеицата. — Радослав убеден ли е и сега, след като видя отстрани фактите, че принадлежи към една и съща раса със злодеите от хана-за-танци в човешкото селище Со-зо-пол?

Очите на Радослав залютяха. Насили се да говори равно.

— Този въпрос не иска отговор…

Девойката сякаш му се усмихна.

— … и все пак ще кажа. Да. Уви, да. Човек съм. Към моята раса принадлежат много и големи злодеи, куп изроди и какви ли не още дребни отрепки. Поробители, използвачи, нашественици, болшевишките главатари, нацисти, всякакви престъпници и фанатици… Аз не съм от тях… но бих могъл и да бъда. А иначе ми се иска… да съм от един народ със Селото на фаморите, с грамора Пбгаркх… — Покрил очи с пръсти, Радослав мислеше за Пресиян, за лунните хора, за беглите познати оттатък, за Павката, Сашо и Зако тук, ала в другото измерение… — За щастие, имам достатъчно приятели сред хората, които СА от моята раса. Но и онези мутри бяха от моя вид, колкото и чужди да ги усещам, колкото и чужд на моите разбирания език да говорят. Отвращавам се, но нямам право да отрека — хора са. Това е просто факт. И се налага да го приема… ала не и да се примиря! — Радослав рязко махна длан от лицето си.

Тингът безмълвно го обграждаше, ловеше всяка дума, попиваше всеки жест, всяко трепване.

Змеицата кръстоса син поглед с черноокия на възрастния шаркан, очевидно Водач на Съда. Промълви с по-различен от предишния глас:

— Съдията е доволна от отговора ти, макар той да няма пряко отношение към съдилището. Последното нещо, което ще бъдеш запитан, Радослав, е: какво би направил, за да поправиш сторената от теб грешка, довела до отвличане на Верена’рауни от злодеите?

Дичо прехапа порива да изтърси: всичко! Разтърка чело и спокойно помисли.

— Нищо не може да се поправи със задна дата. Бих могъл само да си извадя поука… Не знам. Прекалено дълбок въпрос, кратко време за съдържателен отговор.

Змеицата плесна с криле.

— Съдът ще се съвещава!

Групата се отдалечи в другия край на арената. С блуждаещ поглед Дичо огледа трибуните. Прииска му се да види Крилан, но за сетен път се обърка къде точно да търси.

Петдесет хиляди змея мълчаха и чакаха заедно с него присъдата на съвета.

Радослав си помисли разсеяно, че оръженосецът също би могъл да се включи в процеса. Та нали именно Фатр’алванд го предизвика одеве! Ала той даже и не помръдна, когато Мъдрецът питаше за желаещи.

Този дракон не ме харесва. Откъде пък ми дойде това? Хм. Е, и аз не го харесвам.

— Съдът взе решение!

Радослав се изправи. Още първите думи го смаяха.

— Съдът не намира провинението на побратима Радослав за наказуемо. Съдът намира, че побратимът Радослав не заслужава упрек с дума или действие. Ала все пак Съдът отбелязва, че съществуващото провинение ще тежи както на доброто име на побратима Радослав, така и на всички онези, които го обичат сега и които ще са му приятели в бъдеще. Затова присъждаме побратимът Радослав да приеме изпитание, което да излекува сърцето му, да измие и сянката от позора върху честта му и никога да не забравя грешката си, но да я помни с лека душа и радост, че е надвил себе си. Приканваме освен това събратът на шарканите Радослав да се въздържи от среща с посестримата ни Верена’рауни, защото удължаването на раздялата им е част от изпитанието.

— Има ли някой да оспори решението на Съда на Тинга? — попита Говорителят.

Отвърна му не обичайното в такива случаи мълчание, а отрицателен оживен ропот. Мъдрецът кимна доволно, или поне така му се стори на Дичо.

— Съдиите могат да си спомнят имената си и да се оттеглят. Господарят, побратимът Радослав нека послуша съвета на Говорителя: да иде в подходящи за него покои на двореца, където да размисли до часа на Янкуловия залез и да предложи пред Тинга изпитание, което би поел според присъдата. Събратът Радослав е уморен, би било полезно да постъпи според реченото.

— Ами…

Крилан кацаше до него на арената.

— Качвай се на гърба ми, Радо. Оръженосецът Крилан уведомява Тинга, че напуска залата с най-голямо уважение към посестрими и събратя, към Грота на съгласието и Мъдреца-Говорител за деня… Радославе! Ти си! — добави с трагичен шепот.

— Ъ? Какво да кажа?

Чуха се хиляди весели усмивки. Ама че акустика!

— Младежът Радослав уведомява Тинга… и така нататък — подсказа му Крилан с глас, изкълчен от смеха.

— Младежът Радослав уведомява Тинга, че напуска залата с най-голямо уважение към посестрими и събратя, към Грота на съгласието и Мъдреца-Говорител за деня! — изрецитира на един дъх, както беше на гърба на змея, но не спря с това, а свенливо добави:

— Благодаря. Много… много ви обичам.

Веселието се надигна като прибой, който изпрати излитащия Крилан и вкопчилия се в костения му гребен човек. Амфитеатърът потъна надолу, а те в шеметен слалом преодоляха гора от стряскащи по размер озъбени сталагмити. В очите на змея блесна янкулова светлина и в следващия момент вече бяха навън. Косата на Радослав се развя и свежест облъхна лицето му. Крилете плющяха като камшици.

— Това, дето се смяха, не беше защото си смешен.

— Усетих.

— … а понеже се показа ужасно мил.

— Ха.

— Тук обичат да се веселят, смеят се на драго сърце, но не разбират от присмех и подигравки. Заради което им се губи огромна част от човешкия хумор…

Шарканът рязко смени посоката и Дичо примря, ала нямаше време да се уплаши, защото Крилан вече кацаше на една скална тераса пред високо отсечен свод. Резбована порта, дали правена от ръце, или природата бе сътворила дантела в прозирната кост, се разтвори навътре.

— Уффф… Голям си рокер, Иване.

— Това ми остана несбъдната младежка мечта. А пестях пари за мотор…

— Сега надали би си го купил.

— Не съм сигурен… Ето, заповядай, добре дошъл в тукашния ми скромен апартамент. Чувствай се като у дома си.