Виктор Пелевин
Жълтата стрела (3)

10

— Сега помниш ли какво ти беше преди? — попита Хан.

— Вече не — каза Андрей. — Само в общи черти. Сякаш нямаше нищо особено. Знаех как се казвам, от кое купе съм — също. Но сякаш това изобщо не бях аз. Чувствах се много странно — сякаш имаше разлика в какъв вагон пътувам. Сякаш във всичко наоколо щеше да се появи повече смисъл, ако покривката в ресторанта беше чиста. Или ако по телевизията показваха други физиономии, разбираш ли?

— Можеш да не обясняваш — каза Хан. — Ти просто за известно време си станал пътник.

Андрей обърна гръб на прозореца и погледна стената на платформата, където имаше панел с два прашни циферблата и надпис „да се проверява на всеки…“ (нататък имаше празно място).

— Аз и сега съм пътник — каза той. — И ти също.

— Нормалният пътник — каза Хан — никога не разглежда себе си като пътник. И затова ако ти знаеш, че си пътник, значи вече не си. На тях никога няма да им дойде в главата, че от този влак може да се слезе. За тях просто нищо друго, освен влака, не съществува.

— За нас също няма нищо друго освен влака — мрачно каза Андрей. — Ако, разбира се, не лъжем сами себе си.

Хан се усмихна.

— Да лъжем сами себе си — бавно повтори той. — Ако ние не лъжем сами себе си, непременно ще ни излъжат други. И изобщо, да успееш да излъжеш това, което наричаш „самия себе си“, е много голямо постижение, тъй като обикновено става обратното — то излъгва нас. А има ли нещо друго освен нашия влак или не, въобще не е важно. Важно е това, че може да се живее, сякаш това друго нещо го има. Сякаш наистина може да се слезе от влака. В това е цялата разлика. Но ако ти опиташ да обясниш тази разлика на някого от пътниците, той едва ли ще те разбере.

— Ти опитвал ли си?

— Опитвал съм. Те не разбират дори това, че пътуват във влак.

— Получава се някаква идиотщина — каза Андрей. — Пътниците не разбират, че пътуват във влак. Само да те чуе някой.

— Та те наистина не го разбират. Как те могат да разберат това, което бездруго знаят отлично? Те дори са престанали да чуват тракането на колелата.

— Да — каза Андрей, — това е вярно. — Почувствах го върху себе си. Като влязох в ресторанта, си помислих — колко тихо е, когато няма никой.

— Именно. Тихо-тихо. Дори се чува как звънти лъжичката в чашата. Запомни, когато човек престане да чува тракането на колелата и е съгласен да пътува нататък, той се превръща в пътник.

— Нас никой не ни пита — каза Андрей — съгласни ли сме или не. Ние дори не помним как сме попаднали тук. Ние просто пътуваме, и това е. Нищо друго не ни остава.

— Остава най-сложното в живота. Да пътуваме във влака и да не бъдем пътници — каза Хан.

Вратата на вагона се отвори и влезе кондукторът. Андрей позна съседа си по маса в ресторанта — само че сега той беше с фуражка, а кителът му с петлици, върху които блестяха някакви скръстени чукчета или сгъваеми инструменти, бе разкопчан на издутия му корем и отдолу се виждаше плетена малиновочервена жилетка, облечена върху черната униформена риза. Той разсеяно въртеше около дланта си синджирче със символа на своята длъжност — ключа, малък никелиран цилиндър с кръстообразна дръжка, който се използваше в качеството на бокс при общуване с пияни пътници или за отваряне на бутилки. Кондукторът също позна Андрей, усмихна се широко и допря три събрани пръста до козирката.

— Какво се зъби тоя? — попита Хан, когато кондукторът се скри във вагона.

— Нищо. Разговорихме се с него на масата. А какво да правя, ако това се случи отново?

— Кое? — попита Хан. — За кондуктора ли говориш?

— Не. Ако отново стана пътник.

— Трябва просто да престанеш да си такъв, и край. Това понякога се случва с всички нас.

— Какво значи „с всички нас“? Ние тук много ли сме, а?

— Мисля, че да — каза Хан. — Би трябвало да сме много, само че не се познаваме. По-рано наистина бяхме много.

— Кажи, а от кого си узнал всичко това за пръв път?

— Не знам — каза Хан, — не съм ги виждал.

— Как така? Как си могъл да узнаеш нещо от хора, които не си виждал?

— Ето така — каза Хан и Андрей разбра, че той няма намерение да развива тази тема нататък.

— А къде са те сега? — попита той.

— Мисля, че са там — каза Хан и кимна към прозореца, зад който плаваше безкрайно поле, обрасло с трева, по която като по вода бягаха вълни от вятъра.

— Умрели ли са?

— Те са слезли. Веднъж през нощта, когато влакът спрял, отворили вратата и слезли.

— Според мен бъркаш нещо — каза Андрей. — „Жълтата стрела“ не спира никога. Всички знаят това.

— Слушай — каза Хан, — опомни се. Пътниците не знаят как се нарича влака, в който пътуват. Те дори не знаят, че са пътници. Че какво изобщо могат да знаят те?