Виктор Пелевин
Жълтата стрела (12)

1

Утрото беше облачно — вместо небе отгоре висеше равна сива повърхност, приличаща на тавана в коридора, само че без вентилационни отвори. Пьотър Сергеевич вече бе излязъл. На масата лежеше бележка за кондуктора и стояха две чаши с изстинал вече чай. Андрей се облече, измъкна от джоба си писмото и веднага го прибра обратно. После заключи вратата и седна на масата. Пьотър Сергеевич не можеше да търпи това, а пък вдигнатите крака на дивана му не би ги простил на никой и за нищо на света, но днес Андрей можеше да не се съобразява с него.

Той никога не пропускаше възможността да прекара в самота някой и друг час до прозореца на купето. Това съвсем не беше същото, както да стои до прозореца в коридора, където постоянно се налагаше да пропуска вървящите покрай него хора и изобщо да взаимодейства с околните по множество трудноуловими начини. Андрей не вярваше особено на автора на „Пътеводителя“, който пишеше, че човек може да се предава на безметежно съзерцание на ландшафта дори пред вратата на натъпкана с викащи хора платформа.

Днес денят не бе особено удачен — на няколко метра зад прозореца се носеше безкрайна стена от дървета. Обикновено такива насаждения закриваха пейзажа за няколко часа, а понякога и дни, и на Андрей му оставаше само да гледа ивицата трева между влака и дърветата, разглеждайки предметите, изхвърлени от преминалите някога оттук вагони на „Жълтата стрела“.

Отначало всичко долу се сливаше в еднородна сивозелена смесица, но след няколко минути очите му свикнаха и им беше достатъчна кратка част от секундата, за да идентифицират изкуствените примеси в пейзажа. Възможно бе работата да не е в тренираността на погледа, а във въображението, и той да успява не толкова да разгледа носещата се покрай прозореца картина, колкото да домисли и досъздаде това, което трябваше да се намира там, използвайки и най-дребните намеци, които му даваше околният свят. Но за повечето обекти, лежащи по склоновете на насипа, беше трудно да се сбърка.

Най-много бяха, разбира се, празните бутилки. Зиме те се открояваха на снега като ярки зелени петна, а сега можеха да бъдат отличени от тревата само по блясъка. По-леките бирени кутии се отнасяха от въздушния поток и обикновено не отлитаха така далеч от вагоните. По-нарядко попадаха доста странни предмети — например на едно място от неголямо блато стърчеше наскоро забила се в калта картина с огромна златна рамка (на Андрей му се стори, че това е стандартна репродукция на „Бъдещи железничари“ от Дейнека.) На друго място, примерно на километър след картината, се мярна разбил се при падането никелиран самовар. А недалеч от него лежеше великолепен черен куфар, върху който седеше голяма тлъста врана. Навсякъде се белееха ярките петна на използваните презервативи — впрочем, понякога презервативът можеше да се сбърка с неголяма кост от типа на ключицата, а костите, търкалящи се в тревата, бяха почти толкова, колкото и бутилките. Особено много бяха черепите — навярно защото се оказваха прекалено тежки за дребните гризачи, а по-едрите животни се бояха да идват близо до гърмящата жълта стена. Някои черепи, съвсем стари, бяха полирани до бяло от дъждовете и вятъра, а на по-новите още бяха останали коси и парчета плът. Особено разсмя Андрей един череп с блестящи очила, в които, както му се стори, дори се бяха запазили стъклата.

По храстите и дърветата имаше множество следи от неотдавнашни погребения — разноцветни кърпи, одеяла и чаршафи. Те се развяваха от вятъра като флагове, приветстващи новия живот, носещ се напред покрай тях — като че ли така, спомни си Андрей, беше казал някакъв поет, който после се хвърли с главата надолу от прозореца на вагон-ресторанта. Възглавниците също бяха много — и съвсем нови, и вече изгнили под честите през това лято дъждове. Стопаните им обикновено лежаха недалеч от тях в най-различни пози и стадии на разложение: наистина много от тях и върху насипа запазваха строгия си вид — краката полусгънати, едната ръка свита под главата, а другата опъната по тялото. Това се обясняваше просто — понякога кондукторите по молба на роднините завързваха крайниците на починалите с канап, за да изглеждат след смъртта си прилично; това също така имаше някакво отношение към религията.

Андрей забеляза, че в тревата до насипа почнаха все по-често да попадат изсъхнали бели цветя, които той първо сметна за презервативи. Той помисли, че те просто си растат там, но видя, че много от тях са загънати в целофан и лежат със стъблата нагоре. После започнаха да се появяват букети, а после — венци, всичките от увехнали бели рози. Андрей разбра каква е работата — преди две седмици по телевизора показваха погребението на американската попзвезда Изида Шопенхауер (всъщност, спомни си Андрей, тя се казваше Ася Акопян). Във вестниците писаха, че по време на церемонията от прозорците изхвърлили два тона отбрани бели рози, които покойната обожавала повече от всичко на света — очевидно това бяха те. Андрей се притисна към стъклото. Минаха две или три минути — през цялото това време белите петна на тревата се сгъстяваха — и той видя лежащата в тревата мраморна плоча със стоманени сфинксове по краищата, за която със златни вериги бе закрепена бедната Изида, вече порядъчно подута от жегата. По краищата на плочата имаше реклами — „Rolex“, „Pepsi-cola“ и още някаква по-дребна — като че ли знак на фирма, произвеждаща зеленчукови шницели с чисто американски вкус. До плочата се суетяха две дребни кучета; едното от тях обърна муцуна към влака и беззвучно залая. Второто въртеше опашка; от устата му висеше нещо дълго и синкаво-червено.

„Световната култура — помисли Андрей — идва до нас с голямо закъснение“.

Стената от дървета зад прозореца се прекъсна чак вечерта, когато вече бе почнало да се стъмва. Отначало те просто станаха по-редки, между тях се появиха пролуки, а после изведнъж се ширна поле с пресичащ го път. До пътя стояха няколко тухлени къщи с черни квадрати на прозорците — капаците им бяха широко разтворени. В далечината премина удивително красива бяла църква с полегат кръст, напомняща издигната към небето ръка — виждаше се само върхът й, а долната част бе скрита в гората.

После се появи дълъг пуст перон — на едно място на него Андрей успя да забележи стара челюст, самотно лежаща на голата бетонна плоскост. До челюстта стърчеше прът с празен стоманен правоъгълник, в който някога е стояла табела с названието на гарата. Мярнаха се няколко плочи от бетонна ограда, зад която бяха струпани някакви решетести конструкции от ръждиво желязо, и всичко се скри зад отново появилата се стена от плътно растящи дървета — онези, които вярваха в снежните хора, считаха, че тези дървета са засадени от тях, за да не проникват погледите и мислите на пътниците прекалено дълбоко в техния свят.

На вратата се почука, и Андрей скочи от масата.

— Кой е? — попита той.

— Авел — проговори басът зад вратата. — Вътре ли си? Излизай, там дават бельото.

Когато Андрей се реши накрая да разпечата писмото, вече беше тъмно, а зад стъклото се носеше все същата стена от дървета. Той отмести поглед от прозореца, измъкна от джоба си плика и разкъса края му. Вътре лежеше акуратно откъснато карирано листче, на което се чернееха равни мастилени редове:

„В миналото хората често са спорили съществува ли локомотив, който ни тегли след себе си към светлото бъдеще. Случвало се е те да делят миналото на свое и чуждо. Но всичко остана зад гърба ни: животът върви напред, и те, както виждаш, изчезнаха. А във височина? Сляпото здание зад прозореца се губи във вълните на годините. Нужен е ключ, а той е в ръцете ти — как ще го намериш и на кого ще го връчиш? Пътуваме под тракането на колелата, а излизаме пост скриптум на вратата“.

Подпис нямаше. Андрей препрочете писмото, повъртя го между пръстите си, сгъна го и го пъхна обратно в плика. После легна на дивана си, угаси лампата над възглавницата и се обърна към стената.