Виктор Пелевин
Жълтата стрела (10)

3

— Харесва ли ти? — попита Антон. — Само че честно.

— Кое?

— Новата серия — каза Антон и кимна към масата.

— Защо серия? — учуди се Андрей. — Те всички са еднакви.

— Такава е концепцията — каза Антон. — Те са номерирани, като литографии.

Андрей седеше на края на пейката и гледаше бирената кутия в ръцете на Антон. Той тихо мърмореше нещо и движеше по нея малката четчица, извил неестествено шия, за да не омаже брадата си с боя — въпреки това на нея вече се белееха няколко петна, които изглеждаха като посивели кичури. Няколко готови боядисани кутии стояха на масичката — на всичките имаше една и съща рисунка: коридор на вагон, по който с чаени чаши в ръце вървяха румени девойки с кокошници^[1] и жълтокоси момци с червени рубашки, всичките с едни и същи лица, подобни на вимета — това бе, както разбра Андрей, съзнателен и даже подчертан цитат от Гумильов, тъй като от лицата стърчаха дълги кравешки цицки, пръскащи струйки мляко, а под рисунката със славянски букви беше изписано:

 — Как е? — повтори Антон.

— Според мен е добре — каза Андрей. — Само че е много социално. Все пак „Бъдуайзърът на Господа мой“ беше къде-къде по-силен.

— Не разбирам — каза Антон, — защо каквото и да нарисувам, все го сравняват с „Бъдуайзъра“?

— Просто се сетих за него — каза Андрей. — Наистина гениално нещо беше.

Срещу Антон седеше жена му Олга, която зачистваше със ситна шкурка повърхността на кутиите. Краката й бяха завити с одеяло, тъй като вратата на купето бе свалена от пантите и над пода силно духаше. На мястото на вратата висеше още едно одеяло — то не стигаше до пода, и се виждаха обувките и чехлите на минаващите по коридора. Андрей вдигна очи към огънатите панти и поклати глава.

— Не мога да разбера как сте им разрешили да свалят вратата? — попита той. — Нали никой няма право, ако не сте съгласни.

— А нас никой не ни е питал съгласни ли сме или не — каза Антон. — Дойдоха и казаха — конверсия. От купейните в запазените места. Дадоха ни нещо да подпишем, и край. Хайде стига за това. Ти виждал ли си някой от нашите?

— Гриша го виждам често — каза Андрей. — Той сега, както казват, се е издигнал, тоест има много пари. Неотдавна видях и Серьога. Много силно се е изменил. Не пие, не пуши. Приел е утризма.

— Това пък какво е?

— Има такава религия, много красива. Те вярват, че напред ни тегли локомотив от типа „У-3“ — наричат го също така „тройка“ — а всички ние пътуваме към светлото утро. Тези, които вярват в „У-3“, ще преминат над последния мост, а останалите — не.

— Сериозно? — каза Антон. — Никога преди не бях чувал. А ти не си ли го приел?

— Не, не съм — каза Андрей. — Аз я карам както преди. Ето сега чета една хубава книжка. Казва се „Пътеводител по железопътните линии на Индия“. Намерих я съвсем случайно. После, ако искаш, ще ти я дам.

— А за какво става дума там? — попита Антон, който бе вдигнал кутията над главата си и внимателно я разглеждаше.

— Трудно ми е да ти кажа. Просто някакъв човек пътува с влак из Индия и пише за това, което се случва с него. При това така и не е ясно дали наистина пътува из Индия, или просто си представя. Ще ти хареса.

— У теб ли е сега тя? — попита Антон.

— Да — каза Андрей.

— Прочети ми някое парче, а? Че ръцете ми са целите в боя.

— Какво парче? — попита Андрей.

— Все едно.

— Тогава — каза Андрей — ще започна от това място, до което съм стигнал аз. С две думи ще ти кажа какво имаше преди това — отначало той пишеше какво вижда през прозореца, а после започна да описва онези, които му пречат да стои до този прозорец. Много дълга и жлъчна класификация.

Андрей измъкна книжката от джоба си, отвори я на отбелязаната страница и почна да чете на глас:

„Накъде вървят всички те? Защо? Нима те никога не чуват тракането на колелата или не виждат голите равнини зад прозорците? На тях им е известно всичко за живота, но те вървят нататък по коридора, от тоалетната към купетата и от платформата към ресторанта, постепенно превръщайки днес в поредното вчера, и мислят, че има някакъв Бог, който за всичко това ще ги възнагради или накаже. Но щом те не полудяват, значи все пак знаят някаква тайна. Или аз зная тайна, която по-добре никой да не знае. Нещо такова, заради което никога през живота си вече няма да мога така невинно и безсмислено да вървя по леко поклащащия се коридор и дори да не си давам сметка за това, че по коридора вървя аз. Но нали не знам никаква тайна. Просто виждам живота такъв, какъвто е, трезво и точно, и никога няма да мога да приема тази гърмяща по релсите жълта катафалка за нещо друго. Индия ми харесва, и затова сега пътувам из Индия. А те са просто луди, пътници в един луд влак, и във всичко, което казват, аз чувам само тракането на колела. И от това, че те са много, а аз съм почти сам, нищо не се променя…“

Андрей чу някакво шумолене, вдигна очи и видя, че жената на Антон обува ботушките си. Антон бършеше ръце в омазан с боя парцал.

— Извинявай, старче — каза той, — ние ще ходим на театър. Прочети ми последните редове. Как свършва всичко там.

Андрей се поколеба, отвори последната страница и прочете: „Милостта е безпределна, и аз знам със сигурност, че когато влакът спре, зад жълтата му врата ще ме чака бял слон, върху който ще продължа вечното си връщане към Неименуемото“.

— Ясно — каза Антон. — Интересно, разбира се. Само че няма да я чета, благодаря ти.

— Не ти ли харесва?

— Не бих казал, че ми харесва или не ми харесва — отвърна Антон. — Просто това няма отношение лично към мен.

— Защо? А това, което рисуваш — каза Андрей и махна с глава към готовите кутии — не е ли същото, но на друг език? Спрете вагона, и така нататък? Или ти ги рисуваш не на сериозно? Неискрено?

— Какво значи „не на сериозно“, „неискрено“ — каза Антон. — Някак детски са ти понятията. Има живот и има там изкуство, творчество. Соц-арт там, концептуализъм там. Модерн там, постмодерн там. Тях отдавна вече не ги бъркам с живота. Аз имам жена, скоро и дете ще имам — ето това е сериозно, Андрюша. А да рисувам мога каквото си искам — има всякакви там културни игри и тъй нататък. Така че вагоните аз ги спирам само на бирените кутии, и то отново защото мисля за детето си, което ще пътува нататък ето в този истински вагон. Разбираш ли?

Той леко тропна на пода и махна с ръка към стената.

— Антон — каза Андрей, — ти нищо ли не чуваш сега?

Антон замря и се ослуша.

— Не — каза той, — нищо. А какво трябва да чувам?

— Нищо. Сторило ми се е.

— Време е да тръгваме — каза Олга и дръпна висящото на мястото на вратата одеяло, — ще закъснеем.

— А какво ще гледате? — попита Андрей.

— „Броневлак 116-511“ — отвърна Олга. — Не се бой, това е авангарден прочит.

— Чий прочит? — попита Андрей.

— „Театър на горната полица“ — каза Олга. — При тях всичко е колективно и анонимно, така че никой не знае чий точно прочит е. Под секрет ще ти кажа, че декорациите там ги е рисувал Антон. Искаш ли с нас? Там е лесно да влезеш.

— Не — каза Андрей, — ще се отбия при Хан. Отдавна не съм бил при него.

— Как живее той, между другото? — попита Антон. — Намери ли себе си?

— Да — каза Андрей, — и много други неща. Е, довиждане.

— Довиждане. Предай на всички там много поздрави.