Виктор Пелевин
Затворникът и Шестопръстият (5)

5

Като се събуди, Затворникът погледна тресящия се от плач в ъгъла Шестопръсти, изсумтя и започна да се рови в парцалите. Скоро той измъкна оттам десетина еднакви железни предмета, приличащи на парчета от дебела шестоъгълна тръба.

— Виж — каза той на Шестопръстия.

— Какво е това? — попита той.

— Боговете ги наричат гайки.

Шестопръстият сякаш искаше да попита още нещо, но изведнъж махна с ръка и отново се разрева.

— Какво ти става? — попита Затворникът.

— Всички умряха — хленчеше Шестопръстият, — всички, всички…

— Е, и какво? — каза Затворникът. — Ти също ще умреш. И те уверявам, че ти и те ще бъдете мъртви в течение на едно и също време.

— Все едно ми е жал.

— За кого именно? За старицата-майка ли? Или за оня, от Двайсетте Най- близки?

— Помниш ли как ни хвърляха от стената? — попита Шестопръстият. — На всички бе заповядано да затворят очи. А аз им помахах с ръка, и тогава някой ми помаха в отговор. И сега си мисля, че той също е умрял… И че заедно с него е умряло и онова, което го е принудило да постъпи така…

— Да — усмихвайки се, каза Затворникът, — това наистина е много печално.

И настъпи тишина, нарушавана само от механичните звуци иззад зелената врата, зад която бе отплувала родината на Шестопръстия.

— Слушай — попита, след като се наплака, Шестопръстият, — а какво става след смъртта?

— Трудно е да се каже — отговори Затворникът. — Имах множество видения по този въпрос, но не знам доколко може да се разчита на тях.

— Разкажи ги, а?

— След смъртта нас по правило ни хвърлят в ада. Аз изброих не по-малко от петдесет разновидности на онова, което се случва там. Понякога разсичат мъртвите на части и ги пекат в огромни тигани. Понякога ги пекат цели в желязна стая със стъклена врата, където горят сини пламъци или излъчват топлина нагрети до червено метални стълбове. Понякога ни варят в гигантски разноцветни тенджери. А понякога, обратно, ни замразяват в парчета лед. Изобщо утешителните неща са малко.

— А кой прави това, а?

— Как кой? Боговете.

— Защо им е това?

— Виждаш ли, ние се явяваме храна за тях.

Шестопръстият потръпна, а след това внимателно погледна треперещите си колене.

— Най-много обичат именно краката — забеляза Затворникът. — Е, и ръцете също. Именно за ръцете исках да поговоря с теб. Вдигни ги.

Шестопръстият изпъна напред ръцете си — тънки, безсилни, те изглеждаха жалко.

— Някога те са ни служили за полет, — каза Затворникът, — но после всичко се изменило.

— А какво е това полет?

— Никой не знае точно какво. Единственото, което е известно, е това, че трябват силни ръце. Много по-силни, отколкото твоите или дори моите. Затова искам да те науча на едно упражнение. Вземи две гайки.

Шестопръстият с труд домъкна два тежки предмета до краката на Затворника.

— Ето така. Сега промуши краищата на ръцете си в отворите.

Шестопръстият направи и това.

— А сега вдигай и спускай ръце нагоре-надолу… Ето така.

След минута Шестопръстият се умори до такава степен, че не можеше повече да направи нито едно движение, колкото и да се стараеше.

— Това е — каза той, отпусна ръце и гайките паднаха на пода.

— Сега виж какво правя аз — каза Затворникът и надяна на всяка от ръцете си по пет гайки. Няколко минути той държа ръцете си разтворени встрани и изглежда, че изобщо не се умори.

— Е, как е?

— Бива си те — въздъхна Шестопръстият. — А защо ги държиш неподвижно?

— От един момент в това упражнение се появява една трудност. После ще разбереш какво имам предвид — отговори Затворникът.

— А сигурен ли си, че така можеш да се научиш да летиш?

— Не. Не съм сигурен. Обратно, дори подозирам, че това е безполезно занимание.

— А тогава защо ни е нужно? Щом самият ти знаеш, че е безполезно?

— Как да ти кажа. Защото освен това знам много други неща, и едно от тях е ето какво: ако си се озовал в тъмнина и виждаш макар и най-слаб лъч светлина, трябва да вървиш към него, вместо да разсъждаваш има ли смисъл да правиш това или не. Може би наистина няма смисъл. Но просто да седиш в тъмнината във всички случаи няма смисъл. Разбираш ли къде е разликата?

Шестопръстият замълча.

— Ние живеем, докато в нас има надежда — каза Затворникът. — А ако си я загубил, в никакъв случай не позволявай на себе си да се досетиш за това. И тогава нещо може да се промени. Но в никакъв случай не трябва да се надяваш сериозно на това.

Шестопръстият почувства известно раздразнение.

— Всичко това е забележително — каза той, — но какво означава на практика?

— На практика за теб означава, че всеки ден ще се занимаваш с тези гайки, докато не започнеш да правиш като мен. А за мен това означава, че ще те наблюдавам така, сякаш твоите успехи са наистина важни за мен.

— Все пак няма ли някакво друго занимание? — попита Шестопръстият.

— Има — отвърна Затворникът. — Можеш да се готвиш за решителния етап. Но в такъв случай ще ти се наложи да правиш това сам.