Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (86) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La légende et les aventures héroiques, joyeuses et gloriesuses d’Ulenspiegel et de Lamme Goedzak au pays de Flandre et Ailleurs, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 9гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik(2010)
Допълнителна корекция
moosehead(2010)

Издание:

Шарл дьо Костер. Тил Уленшпигел

Белгийска. Второ издание

ДИ „Народна култура“, София, 1976

Редактор: Иван Колев

Коректор: Лидия Стоянова, Наталия Кацарова

История

  1. —Добавяне

LXXXV

Върху кладите димеше пепелта на жертвите. Уленшпигел си мислеше за Клаас и за Зуткин и плачеше скритом.

Една вечер той отиде при Катлин да й поиска лек и съвет за отмъщение.

Тя беше сама с Нел, която шиеше до лампата. От шума при неговото влизане Катлин вдигна с усилие главата си като жена, събудена от тежък сън.

Той каза:

— Пепелта на Клаас удря гърдите ми; аз искам да спася Фландрия. Помолих за това всемогъщия бог на небето и на земята, но той не ми отговори.

Катлин каза:

— Всемогъщият бог не е могъл да те чуе; ти трябваше да се обърнеш първо към духовете на първичния свят, които имат две същности — небесна и земна, и затова приемат жалбите на клетите хора и ги предават на ангелите, които пък ги занасят при божия престол.

— Помогни ми — рече той — да осъществя намерението си; ако е необходимо — ще ти платя с кръв.

Катлин отговори:

— Ще ти помогна, ако някоя девойка, която те обича, се съгласи да те заведе на сборището на пролетните духове — Великдена на Мъзгата.

— Аз ще го заведа — каза Нел.

Катлин наля в един кристален потир някаква сивкава течност и даде на двамата да пият от нея; със същата течност тя натърка слепите очи, ноздрите, дланите и китките на ръцете им, накара ги да глътнат шипка бял прах и им каза да се гледат един друг, докато душите им се слеят.

Уленшпигел погледна Нел и кротките очи на момичето запалиха в него буен огън; сетне той усети от питието като че хиляди раци го щипят.

Тогава се съблякоха и осветени от лампата, те бяха прекрасни — той в разцвета на своята горда сила, тя в своята мила прелест; но не можеха да се видят, защото бяха вече като заспали. Тогава Катлин нагласи шията на Нел върху ръката на Уленшпигел и сложи дланта му върху сърцето на девойката.

И те останаха така — голи, легнали един до друг.

И струваше им се на двамата, че като се досягат, телата им пламват от тих огън, както слънцето през месеца на розите.

Те станаха — така разправяха те по-късно, — качиха се върху рамката на прозореца, хвърлиха се оттам в празното пространство и усетиха, че въздухът ги понася, както водата носи корабите.

След това те не съзряха вече нищо — ни земята, дето спяха нещастните хора, нито небето, дето под нозете им се носеха облаците. И те стъпиха на Сириус, студената звезда. А оттам бяха хвърлени на Полюса.

Там те видяха малко поуплашен и един гол великан, великана Зима, обрасъл в козина на звяр, седнал на ледени блокове и опрял гръб на ледена стена. В локвата вода около него мечки и полени се движеха и ревяха. С продран глас великанът призоваваше градушка, сняг, студени поройни дъждове, сиви облаци, мътночервени и зловонни мъгли и ветрове, в които се чувствува най-лютият север. И всички тези стихни се разбесуваха отведнъж в това злокобно място.

Усмихвайки се на тия страшни бедствия, великанът лягаше върху цветя, увехнали от досега на ръката му, върху листа, изсушени от дъха му. Сетне се навеждаше, дращеше земята с нокти, хапеше я със зъби, дълбаеше дупка, за да стигне сърцето на земята и го погълне и да сложи черни въглища там, дето е имало сенчести гори, слама, дето е растяло жито, и пясък — вместо плодородна пръст. Но тъй като земното сърце бе огнено, той не посмя да го пипне и се дръпна боязливо.

Той седеше там като цар на престол и изпразваше чашата си с рибено масло сред своите мечки и тюлени и сред скелетите на всички, които бе убил в морето, по земята и в къщурките на бедните хора. Той слушаше радостно ръмженето на мечките, рева на тюлените, тракането на човешките и животинските скелети под краката на ястреби и гарвани, които търсеха по тях някое останало късче месо, както и шума на ледените блокове, блъскани един о друг от тъмната вода.

И гласът на великана беше като рева на ураганите, като воя на зимните фъртуни и като свиренето на вятъра в комините.

— Студено ми е и се страхувам — рече Уленшпигел.

— Той е безсилен срещу духовете — отговори Нел.

И изведнъж настъпи голямо раздвижване — тюлените бързо се потопиха във водата, мечките свиха уши от страх и зареваха жаловито, а гарваните загракаха тревожно и изчезнаха в облаците.

И ето Уленшпигел и Нел чуха глухи удари на стеноломна машина срещу ледената стена, на която се облягаше великанът Зима. И стената почна да се цепи и клати върху основата си.

Но великанът Зима не чуваше нищо, виеше, кряскаше весело, пълнеше и изпразваше чашите си с рибено масло, търсеше сърцето на земята, за да го вледени, но не смееше да го грабне.

А през това време ударите кънтяха все по-силно, стената все повече се разцепваше и блестящият дъжд от ледени парчета падаше непрекъснато около него.

А мечките непрестанно ревяха жаловито и тюлените стенеха в тъмната вода.

Стената се строполи, в небето светна светлина; оттам слезе един човек — гол и красив, облегнал едната си ръка на златна брадва. Тоя човек бе Люцифер, царят на пролетта.

Когато великанът го видя, хвърли чашата си с рибено масло и му се помоли да не го убива.

И от топлото дихание на царя Пролет великанът Зима загуби цялата си мощ. Тогава царят взе диамантени вериги, върза го и го прикова към полюса.

След това се спря и извика, но нежно и любовно. И от небето слезе жена — руса, гола и хубава. Тя застана до царя и му каза:

— Ти, силни човече, си моят повелител!

Той отговори:

— Ако си гладна — яж; ако си жадна — пий; ако се страхуваш — застани до мене; аз съм отреден за тебе мъж.

— Аз съм гладна и жадна само за тебе — рече тя.

Царят извика страховито още седем пъти. Чу се силен трясък от гръм, блеснаха светкавици и зад тях изникна балдахин от слънца и звезди. И те седнаха на тронове.

Тогава, без да помръднат благородните си лица и без да направят ни едно движение, което не би отговаряло на тяхната царствена сила и спокойствие, царят и жената извикаха.

И при тоя вик земята, камъните и ледовете се раздвижиха вълнообразно. И Нел, и Уленшпигел чуха шум, подобен на шума, когато гигантски птици се опитват да счупят с клюновете си черупките на грамадни яйца.

И в това безпределно движение на земята, която се издигаше и спадаше като морски вълни, се появиха някакви яйцеобразни форми.

Изведнъж отвред израснаха дървета, сплели сухите си клони, а стволовете им се люшкаха като пияни хора. Сетне те се отстраниха и помежду им остана широко празно пространство. От раздвижената почва излязоха земните духове; от дълбочината на горите — горските духове; от съседното море — водните духове.

Уленшпигел и Нел видяха там джуджетата, пазители на съкровища, гърбави, с големи крака, власати и грозни и с разкривени лица, властителите на камъните, горските хора, които живеят като дървета и имат вместо уста и стомах снопче корени в долната част на лицето си, за да изсмукват с тях храната си от земните недра; господарите на рудниците, които не знаят да говорят, нито имат сърце и вътрешности и се движат като блестящи автомати. Имаше джуджета от плът и кости, с опашки на гущери, жабешки глави и фенерче вместо шапка, които скачат нощем по раменете на пияните или на страхливите пътници, после слизат, размахват фенерчето си и примамват в блата или дупки нещастните хорица, които мислят, че това фенерче е свещта, запалена у дома им.

Имаше там и девойки — цветя, цветя на женствена сила и здраве, несрамуващи се от своята голота, горди със своята красота, покрити само с косите си.

Влажните им очи лъщяха като седеф във вода; плътта на телата им беше твърда, бяла и златиста от светлината; алените им полуотворени уста излъчваха дихание, по-ароматно от жасмин.

Тъкмо те бродят вечер из парковете и градините или пък вдън горите по сенчестите пътеки и закопнели за любов, търсят някоя мъжка душа, за да й се насладят. Мине ли пред тях някой момък и девойка, те се опитват да убият девойката, но като не могат, вдъхват на девойката, която още не скланя, любовно желание, за да се отдаде на любовника си; защото тогава девойчето-цвете получава половината от целувките.

Уленшпигел и Нел видяха също така да слизат от небесните висини духовете-покровители на звездите, духовете на ветрищата, на лекия ветрец и на дъжда — крилати момци, които оплодяват земята.

После от всички краища на небето се появиха птиците на душите, милите лястовички. Щом дойдоха те, стана сякаш по-светло. Девойките-цветя, властелините на камъните, господарите на рудниците, горските хора, духовете на водата, на огъня, на земята викнаха заедно: „Светлина! Мъзга! Слава на царя Пролет!“

Макар че глъчката на техните едногласни викове беше по-мощна от шума на яростното море, от тътнежа на гръмотевицата, тя прозвуча като тържествена музика в ушите на Нел и Уленшпигел, които се бяха сгушили, неподвижни и занемели, зад грапавия дънер на един дъб.

Но те се уплашиха още повече, когато духовете почнаха да се настаняват с хиляди върху някакви грамадни паяци, жаби със слонски хоботи, сплетени змии, изправени на опашката си крокодили, които държаха в уста по една дружина духове, върху змии, които носеха повече от тридесет мъжки и женски джуджета, възседнали вълнообразните им тела, и най-сетне върху стотина хиляди насекоми, по-едри от Голиат, въоръжени със саби, с копия, с назъбени коси, с вили от по седем зъба, с всевъзможни други видове страшни смъртоносни оръжия. Те се биеха помежду си с голяма врява, силният изяждаше слабия и се угояваше, като доказваше по този начин, че Смъртта се твори от Живот и че Животът се твори от Смърт.

И от цялото това гъсто, разбъркано, гъмжащо множество духове се носеше шум, подобен на глух гръмотевичен тътен и на шума на стотици станове, тепавици, стругове, които работят заедно.

Изведнъж се появиха духовете на мъзгата, ниски, набити, широки в кръста като голямата хайделбергска бъчва[1], с бедра като бурета за вино и мускули, необикновено яки и силни, сякаш телата им бяха направени от големи и малки яйца, споени едни с други, и бяха покрити с червена, мазна, лъскава като редките им брадички и червеникавите им коси кожа; те носеха грамадни потири, пълни с чудновато питие.

Когато духовете ги видяха, че идат, между тях настъпи голямо радостно вълнение; дърветата и растенията се раздвижиха, а земята се напука, за да пие.

И духовете на мъзгата изляха питието: изведнъж всичко напъпи, раззелени се, цъфна; моравата се изпълни с мълвеж на насекоми, а небето с птици и пеперуди; духовете непрекъснато изливаха питието, а тия, които бяха долу, пиеха както можеха; девойките-цветя отваряха устата си или скачаха върху червените си виночерпци и ги целуваха, за да получат повече; някои събираха ръце като за молитва; други заставаха блажено под струите; но всички — лакоми или жадни, хвърчащи, прави, тичащи или неподвижни, искаха още да пият и след всяка нова глътка, която получаваха, ставаха по-живи. Нямаше там никакви старци и — грозни или хубави — всички бяха изпълнени с бодра сила и буйна младост.

И те се смееха, викаха, пееха, гонейки се по дърветата като катерици, из въздуха като птици; всеки самец търсеше самката си и извършваше под божието небе светото дело на природата.

А духовете на мъзгата поднесоха на царя и царицата голяма, пълна с питие чаша. И царят и царицата пиха и се прегърнаха.

Сетне царят, прегърнал царицата, изля над дървесата, цветята и духовете остатъка от питието в чашата си и извика:

— Слава на Живота! Слава на волния Въздух! Слава на Силата!

И всички извикаха:

— Слава на Природата! Слава на Силата!

И Уленшпигел прегърна Нел. И тъй както бяха прегърнати, започнаха да танцуват; въртящ се танц, като събрани от вихрушка листа, и сега всичко се разлюля — дървета, треви, насекоми, пеперуди, земя и небе, цар и царица, девойки-цветя, властелини на рудниците, водни духове, гърбави джуджета, господари на камъните, горски хора, светлоносци, духове-покровители на звездите, и стоте хиляди страшни насекоми, които размесваха копията, назъбените коси и вилите си; шеметен танц, който се извиваше в пространството и го изпълваше, танц, в който участвуваха слънцето, луната, планетите, звездите, вятърът и облаците.

И дъбът, до който се бяха залепили Нел и Уленшпигел, също се въртеше във вихрушката и Уленшпигел каза на Нел:

— Миличка, свършено е с нас.

Един дух ги чу и видя, че те са смъртни.

— Хора — извика той, — тук има хора!

Той ги отскубна от дървото и ги запрати в множеството.

Уленшпигел и Нел паднаха меко върху гърбовете на духовете и те почнаха да си ги подхвърлят един на друг, като казваха:

— Здравейте, хора! Добре дошли, земни червеи! Кой иска момчето и девойчето? Тия хилавци са ни дошли на гости.

А Уленшпигел и Нел летяха от един на друг и викаха:

— Милост!

Но духовете не ги чуваха и двамата се премятаха с нозе нагоре, с глава надолу, завъртени като перушинки от зимен вятър, а през това време духовете казваха:

— Слава на мъжлетата и на женичките, нека и те потанцуват като нас!

Девойките-цветя искаха да разделят Нел от Уленшпигел, почнаха да я удрят и насмалко щяха да я убият, ако царят Пролет с движение на ръката не спря танца и не извика:

— Доведете при мене тия две въшки!

Разделиха ги един от друг и всяка девойка-цвете казваше на Уленшпигел, като се опитваше да го откъсне от съперниците си:

— Тил, би ли умрял за мене?

— Готов съм да го сторя — отговаряше Уленшпигел.

А горските хора-джуджета, които носеха Нел, казваха:

— Защо не си дух като нас, та да можем да те вземем?

Нел отговаряше:

— Имайте търпение.

Така те стигнаха пред царския престол и изтръпнаха, когато видяха неговата златна брадва и желязната му корона.

Той им каза:

— Какво търсите тук, хилави същества?

Те не отговориха.

— Аз те познавам тебе, семе на магьосница — добави царят, — и тебе също, въглищарска издънка, но щом веднъж сте успели чрез магии да проникнете в тая лаборатория на природата, защо сте си затворили човката като скопени петли, угоени с хлебна средина?

Нел гледаше трепереща страшния дявол; но Уленшпигел си възвърна мъжката увереност и отговори:

— Пепелта на Клаас удря сърцето ми. Ваше небесно величество, смъртта кръстосва из земята на Фландрия и покосява в името на папата най-силните мъже и най-прелестните жени; привилегиите на Фландрия са потъпкани, договорите за правата й — унищожени, гладът я погубва, тъкачите и търговците на платове я напускат и отиват в чужбина, за да търсят свободен труд. Фландрия скоро ще загине, ако не й се помогне. Ваше величество, аз съм само беден човечец, дошъл на тоя свят както всеки друг, живях, както можах — несъвършен, глупав, невежа, недобродетелен, нецеломъдрен, недостоен за каквато и да било човешка или божествена милост. Но Зуткин умря от последиците на мъченията и от скръб, но Клаас изгоря в страшен огън и аз исках да отмъстя за тях — и сторих това вече един път; исках също така да видя по-честита тая клета земя, дето са заровени техните кости, и помолих бог да порази със смърт мъчителите, но той не ме чу. Уморен от жалби, аз се обърнах чрез силата на Катл и мината магия към вас и ние дойдохме — аз и моята трепереща приятелка — да паднем в нозете ви и да ви молим, ваши небесни величества, да спасите тая клета земя.

Царят и царицата отговориха заедно:

Чрез война и огън,

чрез смърт и със меч

        ти търси Седмината,

Във смърт и сред кръв,

в сълзи и руини

        намери Седмината.

Грозни, зли, противни

бичове световни

        изгори Седмината.

Мъж недъгав, гледай — не си ли доволен?

        Намери Седмината.

И всички духове подеха общо песента:

Във смърт и сред кърви,

в сълзи и руини

        намери Седмината.

Мъж недъгав, гледай —

не си ли доволен?

        Намери Седмината.

— Но, ваше величество — каза Уленшпигел, — и вие, господа духове, аз не разбирам нищо от езика ви. Вие сигурно се подигравате с мене.

Ала без да го слушат, те продължиха:

Когато Северът

целуне Залеза —

ще дойде край на Гибелта.

намери Седмината

и Поясът.

И всичко това беше изпято с такова единство и с такава страхотна съзвучност, че земята потрепери, а небето се разтресе. Цвъртяха птиците, бухаха бухалите, пискаха врабците от страх, жаловито крещяха морските орли — и всички хвърчаха лудешки. А земните животни — лъвове, змии, мечки, елени, диви кози, вълци, кучета и котки — ревяха, крякаха, виеха, лаеха и мучаха страхотно.

А духовете пееха:

Чакай, чуй и виж,

обикни Седмината

и Поясът.

Но петлите пропяха и всички духове се изпариха освен един зъл властител на рудниците, който хвана Уленшпигел за ръката, а също и Нел — и ги запрати яростно в празното пространство.

Те се опомниха и се видяха легнали един до друг като за спане и потръпваха от студения утринен вятър.

И Уленшпигел видя прелестното телце на Нел, цяло позлатено от изгряващото слънце.

Бележки

[1] Хайделбергската бъчва. В един знаменит за историята на немската архитектура замък (XVI в.), разположен на висок хълм до университетския град Хайделберг, се показва на туристите една грамадна бъчва, 7 на 8 и половина метра, която събира повече от 200 хиляди литра. Тя е направена в 1751 година за образец на по-раншни тамошни бъчви.