Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (79) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

LXXVIII

Към десет часа преди обяд Уленшпигел и Зуткин бяха отведени в помещението за мъчения.

Там бяха съдията, писарят, общинските съветници, палачът от Брюге, слугата му и един бръснар-хирург.

Съдията попита Зуткин дали не е задържала някакво имущество, което принадлежи на императора. Тя отговори, че тъй като не притежава нищо, не може и да задържи нищо.

— А ти? — попита съдията, обръщайки се към Уленшпигел.

— Преди седем месеца — отговори той — ние наследихме седемстотин жълтици; една част от тях похарчихме за храна. Де са другите, не зная, но мисля, че пътникът, който е отседнал за наше нещастие у нас, е взел останалите, защото оттогава вече не съм ги виждал.

Съдията отново ги попита дали все още твърдят, че са невинни.

Те отговориха, че не са присвоили никакво имущество, което принадлежи на императора.

Тогава съдията каза твърдо и тъжно:

— Уликите срещу вас са тежки и обвинението добре обосновано; затова, ако не признаете, ще трябва да изтърпите мъченията.

— Пощадете вдовицата — каза Уленшпигел. — Рибарят купи всичко.

— Горкичкият — рече Зуткин, — мъжете не могат изтърпя толкова мъки, колкото жените.

И тъй, като видя, че заради нея Уленшпигел бе побледнял като мъртвец, тя му каза:

— Аз имам омраза и сила.

— Пощадете вдовицата — рече Уленшпигел.

— Вземете мене вместо него — каза Зуткин.

Главният съдия попита палача готови ли му са уредите, необходими, за да узнаят истината.

Палачът отговори:

— Всичко е тук.

Съдиите се съвещаваха и решиха, че за да узнаят истината, трябва да започнат с жената.

— Защото — рече един от общинските съветници — няма толкова жесток син, който би могъл да гледа как се мъчи майка му и да не признае престъплението, за да я отърве от мъките. Същото би сторила и всяка майка за чедото си, дори да е тигрица по сърце.

Съдията каза на палача:

— Постави жената на стола и сложи менгемета на ръцете и нозете й.

Палачът изпълни заповедта му.

— О, недейте прави това, господа съдии — извика Уленшпигел. — Вържете мене вместо нея, строшете пръстите на ръцете и краката ми, но пощадете вдовицата!

— Рибарят! — каза Зуткин. — Аз имам омраза и сила.

Уленшпигел побледня още повече, разтрепери се от ярост и млъкна.

Менгеметата бяха малки пръчици от чимшир, които се пъхваха между пръстите чак до костта и така бяха свързани с връвчица в хитро измислен уред, че палачът по желание на съдията можеше да стисне всички пръсти заедно, да оголи костите от месото, да ги счупи или пък да причинява на жертвата само слаба болка.

Той пъхна пръчиците между пръстите на краката и ръцете на Зуткин.

— Стискай! — каза му главният съдия.

Той стисна жестоко.

И съдията се обърна към Зуткин:

— Кажи, на кое място са скрити жълтиците?

— Не знам — отговори тя със стенания.

— Стискай по-силно — каза той.

Уленшпигел раздвижи вързаните си на гърба ръце, за да се освободи от въжето и да отиде на помощ на Зуткин.

— Стига вече, господа съдии — каза той, — това са женски кости, нежни и крехки. Птиче би могло да ги счупи с човката си. Стига вече. Господин палач, не говоря на вас, защото вие трябва да изпълнявате заповедите на господата. Стига вече, имайте милост.

— Рибарят! — рече Зуткин.

И Уленшпигел млъкна.

Ала като видя, че палачът стягаше още по-силно менгеметата. Той отново извика:

— Милост, господа! Вие чупите пръстите на вдовицата, които й са потребни, за да работи. Ах, нозете й! Как ще върви тя сега? Милост, господа!

— Ще умреш от страхотна смърт, рибарю! — извика Зуткин.

И костите й пращяха, а кръвта от нозете й капеше на капчици.

Уленшпигел гледаше всичко това и каза, треперещ от гняв и болка:

— Това са женски кости, не ги трошете, господа съдии!

— Рибарят! — простена Зуткин.

И гласът й беше нисък и глух като глас на призрак.

Уленшпигел изтръпна и извика:

— Господа съдии, от ръцете й тече кръв, също и от нозете. Строшиха костите на вдовицата.

Бръснарят-хирург ги пипна с пръст и Зуткин извика силно.

— Признай вместо нея — рече съдията на Уленшпигел.

Но Зуткин го погледна с широко разтворени, сякаш на мъртвец очи. И той разбра, че не бива да говори, и заплака, без да каже нито дума.

Тогава съдията каза:

— Тъй като тая жена е надарена е мъжка твърдост, трябва да изпитаме смелостта й, като мъчим сина й пред нея.

Зуткин не чу нищо, защото бе паднала в несвяст от страшните болки.

Свестиха я със силен оцет. След това съблякоха Уленшпигел и го изправиха гол пред вдовицата. Палачът обръсна косите му и всички други косми по тялото, за да провери дали няма по него някаква магия. Тогава забеляза на гърба му черното рождено петънце. Той заби няколко пъти в него една дълга игла, но тъй като оттам протече кръв, реши, че в точицата няма никаква магия. По заповед на съдията вързаха ръцете на Уленшпигел за две въжета на скрипец, закрепен на тавана така, че по желание на съдиите палачът можеше да го издига и сваля, като го раздрусваше силно; той направи това девет пъти, след като върза на всеки крак по една тежест от двадесет и пет ливри.

При деветото разтърсване кожата на китките и глезените се разкъса и костите на краката започнаха да излизат от местата на ставите си.

— Признай — рече съдията.

— Не — отговори Уленшпигел.

Зуткин гледаше сина си, но нямаше сили нито да вика, нито да говори; тя само простираше напред и движеше облените си в кръв ръце, като с това искаше да каже, че трябва да спрат изтезанието.

Палачът отново издигна и свали Уленшпигел. И кожата на китките и глезените се разкъса още повече; и костите на нозете излязоха още по-навън от ставите си; но той не извика.

Зуткин плачеше и мърдаше ръцете си, от които капеше кръв.

— Признай, че си ги скрил — рече главният съдия, — и ще ти бъде простено.

— Рибарят има нужда от прошка — отговори Уленшпигел.

— Подиграваш ли се със съдиите? — каза един от общинарите.

— Аз да се подигравам? О! — отговори Уленшпигел. — Вярвайте, така ви се струва.

Сега Зуткин видя, че по заповед на съдията палачът раздухваше жарава, а помощникът му запали две свещи.

Тя понечи да се вдигне на изранените си крака, но падна на мястото си и извика:

— Махнете огъня! Ах, господа съдии, пощадете клетата му младост. Махнете огъня!

— Рибарят! — извика Уленшпигел, като видя, че тя пада духом.

— Вдигнете Уленшпигел една стъпка над земята — каза съдията; — сложете жаравата под краката и по една свещ под мишниците му.

Палачът изпълни нареждането. Колкото косми бяха останали под мишниците, почнаха да пращят и димят от пламъка.

Уленшпигел извика, а Зуткин рече разплакана:

— Махнете огъня!

Съдията каза:

— Признай, че си ги скрил, и ще бъдеш освободен. Признай вместо него, жено.

А Уленшпигел рече:

— Кой ще хвърли рибаря във вечния огън?

Зуткин кимаше с глава, че няма какво да каже. Уленшпигел скърцаше зъби, а Зуткин го гледаше с ужасени, изпълнени със сълзи очи.

Но когато палачът угаси свещите и сложи жаравата под нозете на Уленшпигел, тя извика:

— Господа съдии, смилете се над него: той не знае какво приказва.

— Защо да не знае какво приказва? — попита хитро главният съдия.

— Не я питайте нищо, господа съдии, нали виждате, че е обезумяла от болка. Рибарят е излъгал — рече Уленшпигел.

— И ти ли, жено, ще кажеш същото? — попита съдията.

Зуткин потвърди с кимване на глава.

— Изгорете рибаря! — извика Уленшпигел.

Зуткин млъкна и вдигна стиснат като за проклятие юмрук.

Ала като видя, че жаравата се разгаря по-силно пол нозете на сина й, тя изкрещя:

— Боже всемогъщи и Богородице на небето, прекратете тия мъчения! Смилете се! Махнете жаравата!

— Рибарят! — простена пак Уленшпигел.

През носа и през устата му бликнаха потоци кръв и като обори глава, той увисна над въглените.

Тогава Зуткин извика:

— Клетото ми сираче умря! Убиха го! Ах! И него убиха! Махнете жаравата, господа съдии. Оставете ме да го прегърна, за да умра и аз до него. Вие знаете, че с тия пречупени крака не мога да избягам.

— Дайте на вдовицата сина й — каза главният съдия.

И съдиите почнаха да се съвещават.

Палачът отвърза Уленшпигел и го сложи гол и цял потънал в кръв върху коленете на Зуткин, а хирургът почна да му намества костите.

А Зуткин целуваше разплакана Уленшпигел и думаше:

— Синко, нещастен мъченико! Ако господа съдиите позволят, аз ще те изцеря; но свести се, Тил, моето момче! Господа съдии, ако сте ми го убили, аз ще отида при негово величество, защото вие постъпихте против всякакво право и справедливост, и ще видите какво може да стори една клета жена срещу злите хора. Но пуснете ни, господа съдии, на свобода. И двамата нямаме никого другиго в света и върху нас клетите се стоварва тежката божия ръка.

След като се съвещаваха, съдиите издадоха следната присъда:

Пред вид на това, че вие Зуткин, вдовица на Клаас, и вие Тил, по прякор Уленшпигел, син на Клаас, бяхте обвинени, че сте присвоили имущество, което независимо от всички привилегии принадлежи по конфискация на негово величество, и макар че бяхте подложени на жестоко мъчение и на достатъчно изпитания, не признахте нищо, съдът поради липса на достатъчно доказателства и поради това, че вие, жената, сте с изпотрошени крайници, а вие, мъжът, изтърпяхте тежко мъчение, ви обявява за свободни и ви позволява да се заселите у някой жител на града, стига той въпреки беднотията ви да се съгласи да ви даде подслон.

Издадена в Дамме, двадесет и третия ден на октомври, лято господне 1558.

— Бог да ги възнагради, господа съдии! — рече Зуткин.

— Рибарят! — простена Уленшпигел. И с една каруца майката и синът бяха откарани в къщата на Катлин.