Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (67) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

LXVI

Уленшпигел наближаваше Рене във Фландрия, бе гладен и жаден, но не искаше да се оплаква, а се опитваше да разсмива хората, за да му дават хляб. Но се шегуваше не от сърце и хората отминаваха, без да му дадат нещо.

Беше студено; по гърба на скитника непрекъснато валеше — ту сняг, ту дъжд, ту градушка. Когато минаваше през някое село, лигите му потичаха само като видеше до някоя стена куче да гложди кокал. Много му се искаше да спечели един флорин, но не знаеше как би могъл флоринът да влезе в кесията му.

Потърсеше ли нагоре, той виждаше върху покрива на някой гълъбарник гълъби, които изпускаха нещо бяло, но то не беше флорин. Търсеше по земята, но флорините не цъфтяха между камъните на настилката.

Потърсеше ли вдясно, виждаше някой грозен облак, който се носеше по небето като грамадна лейка, но той знаеше, че ако паднеше нещо от тоя облак, то съвсем нямаше да бъде пороен дъжд от флорини. Потърсеше ли вляво, виждаше голямо индийско кестеново дърво, което си живееше, без да върши нищо.

„Ах — мислеше си той, — защо няма флоринови дървета? Какви хубави дървета биха били те!“

Изведнъж големият облак се продъни и по гърба на Уленшпигел зачука силен, като че от камъни град.

— Ех — рече той, — така е, камъни се хвърлят само по бездомни кучета.

След това почна да тича:

— Не съм виновен аз, че нямам дворец или поне палатка, за да подслоня слабото си тяло. О, каква страхотна градушка, зърната, твърди като гюлета. Не, не съм виновен аз, че мъкна из света дрипите си — то е, защото така ми се харесва. Защо не съм император! Тия зърна искат да влязат насила в ушите ми като лоши думи. — Той продължаваше да тича: — Клети нос — добави той, — ти скоро ще бъдеш надупчен и ще можеш да служиш за пиперница при пиршествата на големците, които градушка никога не бие. — След това избърса страните си и продължи: — А тия пък могат да послужат като лъжици за пяна на готвачите, на които им е горещо около печките. Ах, далечен спомен за някогашните сосове! Гладен съм.

Празно мое коремче, не се оплаквай. Тъжни черва, недейте курка повече. Де се криеш, благосклонна съдба? Заведи ме, дето има нещо за плюскане.

Докато си приказваше тъй, светналото слънце изчисти небето, градушката престана и Уленшпигел рече:

— Добър ден, слънце, единствен мой приятелю, който идеш да ме изсушиш!

Но продължи да тича, защото му беше студено. Изведнъж той видя по пътя едно куче на бели и черни петна, което тичаше право срещу него с изплезен език и силно изпъкнали очи.

— Това животно — рече Уленшпигел — е бясно! — Той бързо грабна голям камък и се качи на едно дърво; едва се покатери до първия клон, кучето мина отдолу и Уленшпигел го улучи с камъка си по главата. Кучето се спря и нажалено и изпънато се опита да се качи на дървото и да ухапе Уленшпигел, но не можа, падна и умря.

Това не зарадва Уленшпигел; още по-малко, когато слезе от дървото и видя, че устата на кучето не беше суха, както е обикновено при бесните кучета. Сетне, като разгледа кожата му, той видя, че беше хубава и че може да се продаде; затова я одра, изми я, закачи я на тоягата си, остави я на слънце да се поизсуши и после я сложи в торбата си.

Измъчван от глад, той се отби в няколко селски къщи, но не посмя да предложи за продан кожата, тъй като се страхуваше да не би кучето да е било на някого от тия селяни. Поиска малко хляб, но не му дадоха. Почна да се смрачава. Краката му бяха изморени и той влезе в една малка странноприемница. Старата стопанка милваше едно старо куче, което кашляше и кожата му приличаше на кожата на убитото.

— Отде идеш, пътниче? — попита старата стопанка.

Уленшпигел отговори:

— Ида от Рим, дето изцерих кучето на папата от кашлица, която страшно го измъчваше.

— Значи, ти си видял папата? — рече тя и му наля чаша бира.

— О — каза Уленшпигел, като изпразни чашата, — позволено ми беше само да целуна светия му крак и светената му пантофка.

Старото куче на стопанката кашляше, но не храчеше.

— Кога беше това? — попита старата.

— Преди един месец — отговори Уленшпигел — аз пристигнах, там ме очакваха и аз почуках на портата. „Кой чука?“ — попита архикардиналът, най-тайният и най-извънредният камериер на негово пресвето светейшество. „Аз съм — отговорих, — многоуважавани господин кардинал, ида от Фландрия нарочно, за да целуна крака на папата и да излекувам кучето му от кашлица.“ — „А, ти ли си, Уленшпигел? — рече папата зад една малка вратичка. — Ще ми бъде много драго да те видя, но сега е невъзможно. Забранено ми е от светите декреталии да показвам на чужденци лицето си, когато минава по него светият бръснач.“ — „Уви! — рекох. — Аз ида от толкова далечна страна, за да целуна крака на ваша светост и да изцеря кучето ви, а ето че нямам никакъв късмет! Мигар ще трябва да се върна, без да съм свършил нищо?“ — „Не — рече светият отец и чух, като извика: — Архикамериер, бутни креслото ми до вратата и отвори долната й преградка.“ Тя се отвори. И аз видях през отвора един крак, обут в златна пантофка, и чух глас, който гърмеше като гръмотевица: „Това е страшният крак на княза на князете, на царя на царете, на императора на императорите. Християнино, целуни светата пантофка.“ И аз целунах светата пантофка и носът ми бе облъхнат от небесното благоухание, което лъхаше от тоя крак. След това преградката се затвори и същият страхотен глас ми каза да почакам. Преградката отново се отвори и оттам излезе едно животно, да прощавате, оскубано, гуреливо, кашлящо и подуто като тулум, което поради ширината на корема си можеше да върви само разкрачено.

Светият отец благоволи да ми заговори отново:

„Уленшпигел — рече той, — виждаш моето куче; то заболя от кашлица и от други болести, защото гриза натрошени кости на еретици. Изцери го, чадо! От това само ще спечелиш.“

— Пий — рече старата.

— Налей — отговори Уленшпигел и продължи: — Аз дадох на кучето чудесно очистително — едно измислено от мене лекарство. То пика непрекъснато три дни и три нощи и оздравя.

— Господи Исусе и Богородице! — каза старата. — Преславни поклонниче, който си видял папата и можеш да изцериш и моето куче, дай да те целуна.

Но Уленшпигел, на когото съвсем не бяха потрябвали целувките на бабата, каза:

— Всеки, който е досегнал с устни светата пантофка, не бива в течение на две години да бъде целуван от жена. Дай ми най-напред няколко хубави къса печено месо за вечеря, една-две кървавици и достатъчно бира и аз ще изчистя гласа на кучето ти така, че то ще може да пее „Богородице Дево“ в ла мажор от амвона в голямата църква.

— Ако това наистина стане — изхленчи старата, — ще ти дам един флорин.

— Ще го направя — отговори Уленшпигел, — но само след като се навечерям.

Тя му донесе всичко, каквото той поиска. Той яде и пи до насита и от благодарност устата му би целунала бабата, ако преди това не й беше казал, че не бива.

Докато ядеше, старото куче сложи предните си лапи на коленете му, за да му даде кокал. Уленшпигел му даде няколко и каза на стопанката:

— Ако някой се нахрани в странноприемницата и не ти плати, какво би сторила?

— Бих смъкнала на тоя мошеник най-хубавата му дреха — отговори бабата.

— Добре — рече Уленшпигел.

След това взе кучето под мишница и отиде в конюшнята. Там той го затвори, даде му един кокал, извади от торбата си кожата на убитото, върна се при старата и я попита стои ли на думите си, че ако не й плати яденето, тя ще вземе най-хубавата му дреха.

— Да — отговори тя.

— Добре тогава, твоето куче вечеря с мене и не ми плати. Според твоите правила аз му взех най-хубавата, единствената му дреха.

И показа кожата на умрялото куче.

— О — разплака се бабата, — това е жестоко от твоя страна, господин докторе. Клетото ми кученце! За мене, вдовица жена, то ми беше детето. Защо ми отне едничкия приятел в света? Сега вече не ми остава друго освен да умра.

— Аз ще го възкреся — рече Уленшпигел.

— Ще го възкресиш! — извика тя. — И то пак ще ми се гали, пак ще ме гледа, пак ще ме ближе, пак ще върти клетата си стара къса опашчица! Възкресете го, господин докторе, и ще имате пак безплатна вечеря, една скъпа вечеря, а освен това ще ви дам и един флорин отгоре.

— Ще го възкреся — рече Уленшпигел, — но трябва ми топла вода, сироп, за да залепя шевовете, игла, конец и сос от печено месо; и през време на операцията трябва да бъда сам.

Бабата му даде всичко, каквото поиска; той взе кожата на умрялото куче и отиде в конюшнята.

Там намаза със сос муцуната на старото куче, което с удоволствие търпеше това; начерта със сироп широка линия по корема му, намаза със сироп краката му, а опашката — със сос.

И след това извика три пъти високо:

— Staet op! Staet op! Ik’t bevel, vuilen hond.^[1]

После бързо пъхна кожата на умрялото куче с торбата си, ритна силно животното и така го вкара в странноприемницата.

Като видя, че кучето е живо и се ближе, старата жена се спусна да го прегърне; но Уленшпигел не позволи.

— Не бива да милваш кучето — рече той, — докато не оближе всичкия сироп, с който е намазано, само тогава шевовете ще се затворят. Брой ми сега десет флорина.

— Аз казах само един — отговори бабата.

— Един за операцията и девет за възкресяването — каза Уленшпигел.

Тя му ги наброи.

На отиване Уленшпигел хвърли посред странноприемницата кожата на умрялото куче и каза:

— Дръж, жено, тая стара кожа и я пази; тя ще ти послужи за кърпене, когато новата се скъса!