Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (56) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

LV

Облечен в поклонническите си дрехи и с опростени грехове, Уленшпигел напусна Рим, тръгна все направо и стигна до Бамберг, града с най-хубавите зеленчуци.

Той влезе в една странноприемница, дето веселата стопанка му каза:

— Майсторче, искаш ли да се нахраниш срещу заплащане?

— Да — рече Уленшпигел. — Но за колко пари се яде тук?

Стопанката отговори:

— Шест флорина — на масата на господата; четири — на масата на обикновените граждани и два — на общата маса.

— Щом е по-скъпо, ще бъде по-хубаво за мене — отговори Уленшпигел.

И седна на масата на господата. Когато се нахрани добре и поля вечерята си с рейнско вино, той каза на стопанката:

— Булка, нахраних се добре, дай ми шестте флорина.

Стопанката му каза:

— Ти подиграваш ли се? Плащай, каквото си изял.

— Мила стопанке — отговори й Уленшпигел, — лицето ви не е лице на лоша длъжница; напротив, по него личи, че сте много добросъвестна, че сте изпълнена с почтеност и любов към ближния и че по-скоро бихте ми платили осемнадесет флорина, отколкото да не ми дадете шестте, които ми дължите. Ах, какви хубави очи! Сякаш самото слънце ме пронизва и от лъчите му любовната лудост расте в мене по-буйно от бурен в запуснат имот.

Тя отговори:

— Не ми трябва нито твоята лудост, нито твоят бурен: плати и си върви!

— Да си отида — рече Уленшпигел — и да не те видя вече! По-добре тутакси да пукна! Стопанке, миличка стопанке, аз не съм свикнал да се храня за шест флорина, аз съм беден човек, който скита през поля и гори; така се натъпках, че скоро ще изплезя език като куче на слънце; благоволете да ми платите, аз наистина спечелих шестте флорина с тежкия труд на челюстите си; дайте ми ги и аз ще ви милвам, ще ви целувам, ще ви прегръщам с такава гореща признателност, че дори двадесет и седем любовници заедно не биха могли да свършат тая тежка работа.

— За пари ли казваш това? — рече тя.

— А ти да не искаш да те изям безплатно? — каза той.

— Не — рече тя, като се бранеше от него.

— Ах — въздъхна той, като вървеше подире й, — твоята кожа е като каймак, косите ти като зачервен на шиш фазан, устните ти като череши! Има ли някоя по-вкусна от тебе?

— И имаш още лице, селяко противен — рече тя усмихната, — да ми искаш шест флорина! Бъди благодарен, че те нахраних, без да ти искам нещо.

— Да знаете само — каза Уленшпигел — колко място още има в стомаха ми!

— Върви си — рече стопанката, — докато не е дошъл мъжът ми.

— Аз ще бъда отстъпчив кредитор — каза той, — дай ми само един флорин, за да утоля бъдещата си жажда.

— Вземи — рече тя, — негоднико. И му даде един флорин.

— Ще ми позволиш ли да дойда пак? — попита я Уленшпигел.

— Ще си вървиш ли най-сетне по правия път? — рече тя.

— По правия път, ще рече, към тебе, миличка — каза Уленшпигел, — да вървя по кривия, ще рече, да се разделя с хубавите ти очи. Ако позволиш да остана тук, няма да ям за повече от един флорин дневно.

— Май че ще играе тоягата — рече тя.

— Вземи моята — отговори Уленшпигел. Тя се разсмя, но той трябваше да си тръгне.