Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (51) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

L

Един жител на Дамме, който не можеше да плати на Клаас за въглищата, му даде най-ценното, което имаше: арбалет^[1] с дванадесет остри железни стрели.

През часовете, когато нямаше работа, Клаас стреляше с арбалета и не един заек бе убит от нето и сготвен на фрикасе, задето бе обичал много зелето.

Тогава Клаас ядеше лакомо, а Зуткин, загледана в широкия безлюден път, казваше:

— Тил, сине, не усещаш ли миризмата на соса? Той сигурно е гладен. — И унесена, тя искаше да запази неговата част от яденето.

— Ако е гладен — рече Клаас, — той си е виновен; нека си дойде и ще яде като нас.

Клаас имаше гълъби; той обичаше освен това пеенето и цвъртежа на жълтунките, кадънките, врабците и на другите пойни и чуруликащи птичета. И затова с удоволствие стреляше соколите и ястребите, царствените хищници на тоя птичи народ.

Веднъж, когато мереше въглища в двора, Зуткин му посочи една голяма птица, която се рееше във въздуха над гълъбарника. Клаас взе арбалета си и каза:

— Дяволът да е на помощ на негово ястребско величество!

Той сложи стрела на лъка и остана в двора да следи всяко движение на птицата, за да не я изпусне. Беше по здрач. Клаас съзираше само една черна точка. Той пусна стрелата и видя как в двора падна един щъркел.

Клаас много се огорчи, ала Зуткин бе още по-огорчена и извика:

— Какъв си лош! Уби божията птица!

Тя взе щъркела, видя, че той бе ранен само в крилото, отиде да търси мехлем и като превързваше раната му, думаше:

— Щъркелче, приятелче, ние те обичаме и не е редно да се рееш из небето като ястреба, който хората мразят. Затова и народните стрели объркват. Боли ли те клетото крилце, щъркелче? Колко търпеливо оставяш да се занимавам с него, като знаеш, че нашите ръце са приятелски ръце!

Когато щъркелът оздравя, даваха му да яде всичко, каквото искаше, но той предпочиташе рибата, която Клаас ловеше за него в канала. И всеки път, когато божията птица го виждаше, че иде, отваряше дългия си клюн.

Щъркелът вървеше подир Клаас като куче, но повече обичаше да стои в готварницата, дето се топлеше на огъня и чукаше с клюн по корема на Зуткин, която готвеше яденето, сякаш искаше да й каже: „Няма ли нещичко за мене?“

И приятно бе да гледа човек в къщицата как се разхожда на дългите си крака тоя важен вестител на щастие.