Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (44) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

XLIII

Когато беше на рибния пазар в Лиеж, Уленшпигел тръгна след един дебел момък, който носеше в двете си ръце кошници — едната пълна с най-различни птици, а другата с риби треска, пъстърви, змиорки и щуки.

Уленшпигел позна Ламме Гудзак.

— Нали знаеш — отговори Ламме — колко добре ни посрещат нас, фламандците, в тоя приятен лиежки край: аз вървя подир любовта си. Ами ти?

— Търся да служа на някого за хляба — отговори Уленшпигел.

— Много суха е тая храна — каза Ламме. — По-хубаво би било да прехвърлиш от чинията в устата си някоя броеница от жълтунчета, в която Веруюто ще бъде един Дрозд.

— Богат ли си? — попита го Уленшпигел.

Ламме Гудзак отговори:

— Аз загубих баща си, майка си и по-малката си сестра, която много ме биеше; наследих имота им и живея заедно с една едноока слугиня, която е голям майстор на фрикасетата.

— Да ти нося ли рибата и птиците? — попита Уленшпигел.

— Носи ги — рече Ламме.

И заскитаха двамата из пазара.

Неочаквано Ламме каза:

— Знаеш ли, че ти си глупак?

— Не — отговори Уленшпигел.

— Носиш рибата и птиците в ръце вместо в стомаха си.

— Право казваш, Ламме — отговори Уленшпигел, — но откак нямам хляб, жълтунките не ме поглеждат.

— Ти ще ядеш жълтунки, Уленшпигел — рече Ламме, — и ще ми слугуваш, ако моята готвачка те приеме.

Както вървяха, Ламме посочи на Уленшпигел една хубава, приятна и мила девойка в копринена рокля, която сновеше из пазара и погледна Ламме с кротките си очи.

Един стар човек, баща й, вървеше след нея и мъкнеше мрежи — едната с риба, другата с дивеч.

— Тази ще бъде моята жена — рече Ламме, като я посочи.

— Да — каза Уленшпигел, — аз я познавам, тя е фламандка от Зотегем, живее на улица „Винав д’Ил“ и съседите разправят, че майка й мете вместо нея улицата пред къщи, а бащата глади ризите й.

Но Ламме не отговори нищо и каза блажено:

— Тя ме погледна.

Те стигнаха до жилището на Ламме до Пон де з’Арш и почукаха на портата. Отвори им едноока слугиня. Уленшпигел видя, че тя беше стара, дългунеста, мършава и зла.

— Санжин — каза й Ламме, — съгласна ли си тоя човек да ти помага в работата?

— Съгласна съм да опитаме — рече тя.

— Я го вземи — каза той — и му дай да опита сладостите на твоята кухня.

Санжин сложи на масата три черни кървавици, кана с бира и един голям самун.

Докато Уленшпигел ядеше, Ламме дъвчеше една кървавица.

— Знаеш ли — каза му той — де обитава нашата душа?

— Не зная, Ламме — рече Уленшпигел.

— В стомаха — продължи Ламме, — за да го дълбае непрекъснато и да подновява нашата жизнена сила. А кои са най-добрите другари? — Хубавите и вкусни гозби и отгоре на всичко вино от областта край Мьоза.

— Да — рече Уленшпигел, — кървавиците са приятни фугари на самотната душа.

— Той иска още, дай му, Санжин — каза Ламме.

Сега Санжин донесе на Уленшпигел бели кървавици.

Докато той ги лапаше, Ламме се замисли и рече:

— Когато умра и коремът ми ще умре заедно с мене, а там долу в чистилището ще ме накарат да постя и ще се разхождам с увиснал и празен стомах.

— Черните май бяха по-хубави — рече Уленшпигел.

— Ти изяде шест — отговори Санжин — и няма да ти дам повече.

— Знаеш ли — рече Ламме, — тебе ще те гледат добре тука и ще ядеш, каквото ям аз.

— Няма да забравя тия думи — отговори Уленшпигел.

Като видя, че той яде същото, каквото и Ламме, Уленшпигел се почувствува щастлив. Излапаните кървавици така го ободриха, че през тоя ден той лъсна котлите, тиганите и съдовете като слънца.

Той живееше добре в тая къща и с удоволствие се навърташе в зимника и в готварницата, а тавана остави на котките. Веднъж Санжин щеше да пече две пилета и каза на Уленшпигел да върти шиша, докато тя отиде на пазара да вземе ароматни треви за подправка.

Когато пилетата се опекоха, Уленшпигел изяде едното.

Санжин се върна и каза:

— Пилетата бяха две, а виждам само едно.

— Отвори си и другото око и ще видиш и двете — отговори Уленшпигел.

Тя се ядоса и отиде да разправи за станалото на Ламме Гудзак; гой слезе в готварницата и каза на Уленшпигел:

— Защо се подиграваш с моята прислужница? Пилетата бяха две.

— Вярно е, Ламме — рече Уленшпигел, — но когато аз постъпих тук, ти ми каза, че ще ям и пия като тебе. Пилетата бяха две: аз изядох едното, ти ще изядеш другото; моята радост свърши, твоята тепърва започва: мигар ти не си по-щастлив от мене?

— Да — каза усмихнат Ламме, — но прави, каквото ти заповядва Санжин, и ще имаш работа само наполовина.

— Ще се опитам — отговори Уленшпигел.

Така че всеки път, когато Санжин му заповядваше да свърши нещо, той го извършваше наполовина; ако му кажеше да нагребе две кофи вода, той донасяше само една; ако му кажеше да наточи от бъчвата една кана бира, той изливаше, докато я донесе, в гърлото си половината и така нататък.

Най-сетне на Санжин дотегнаха тия истории и тя каза на Ламме, че ако тоя нехранимайко остане в дома му, тя веднага ще си отиде.

Ламме слезе при Уленшпигел и му каза:

— Трябва да си вървиш, синко, макар че в тая къща лицето ти се заглади. Чуй, петел пее, сега е два часът след обяд и това предсказва дъжд. Не ми се иска да те изпъждам тъкмо сега, когато времето ще се развали, но не забравяй, синко, че Санжин със своите фрикасета е пазителка на живота ми; и ако ме напусне — значи, да се изложа на скорошна смърт. Хайде върви си, моето момче, с божията пишещ и вземи тези три флорина и тая броеница от суджуци, за да ти бъде весело по пътя.

И Уленшпигел си отиде засрамен, съжалявайки Ламме и за неговата готварница.