Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (181) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La légende et les aventures héroiques, joyeuses et gloriesuses d’Ulenspiegel et de Lamme Goedzak au pays de Flandre et Ailleurs, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 9гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik(2010)
Допълнителна корекция
moosehead(2010)

Издание:

Шарл дьо Костер. Тил Уленшпигел

Белгийска. Второ издание

ДИ „Народна култура“, София, 1976

Редактор: Иван Колев

Коректор: Лидия Стоянова, Наталия Кацарова

История

  1. —Добавяне

IX

Беше месецът на узрелите жита; въздухът бе тежък, вятърът — прохладен; жътварите и жътварките можеха спокойно да прибират в нивята, под свободното небе и за свободна земя, житото, посято от тях.

Фрисландия, Дренте, Оверисел, Гелдерн, Утрехт, Северен Брабан, Северна и Южна Холандия; Валхерен, Северен и Южен Бевеланд; Дюйвеланд и Шуен, които съставят Зеландия; всичките брегове на Северно море от Кноке до Хелдер; островите Тексел, Виланд, Амланд, Ширмоник Оог, от Западна Еско до Източен Емс — за всички наближаваше часът на освобождението от испанското иго; синът на Мълчаливия, Морис[1], продължаваше войната, Уленшпигел и Нел, запазили своята младост, сила и красота, защото любовта и духът на Фландрия никога не остаряват, живееха спокойно в кулата Неере и чакаха кога след толкова жестоки изпитания ще могат да отидат да раздухват вятъра на свободата над родната им Белгия.

Уленшпигел бе помолил да го назначат комендант и пазач на кулата, като казваше, че има орлови очи и заешки уши и ще може да гледа дали Испанецът няма да се опита да дойде в освободените страни и тогава той ще забие тревога от камбанарията.

Общинският магистрат изпълни молбата му; поради заслугите, които имаше, даваха му по един флорин дневно, по две кани бира, бакла, сирене, сухар и три ливри говеждо месо седмично.

Така че Уленшпигел и Нел живееха двамата много добре; те гледаха с радост в далечината Зеландските острови — ливади, гори, замъци, крепости — и въоръжените кораби на Голтаците, които пазеха бреговете.

Нощем много често се качваха горе на кулата и седнали на площадката, разговаряха за тежките битки и за радостите на любовта — минали и бъдещи. Те виждаха оттам морето, което през това горещо време заливаше с лъчистите си вълни брега и ги отдръпваше, хвърляйки ги върху островите, като огнени призраци. И Нел се плашеше, когато виждаше в блатистите места блуждаещи пламъчета, които, казваше тя, са душите на злочестите покойници. Всички тия места бяха по-рано бойни полета.

Блуждаещите пламъчета изскачаха от блатистите места, носеха се надлъж край язовете и сетне отново се връщаха, сякаш не искаха да изоставят телата, от които бяха излезли.

Една нощ Нел каза на Уленшпигел:

— Виж колко са многобройни в Дривеланд и летят на високо: най-много са към птичите острови. Тил, искаш ли да отидем там? Ще вземем балсама, който показва неща, невидими за смъртните.

Уленшпигел отговори:

— Ако е същият балсам, който ме заведе на онова голямо сборище, вярвам му толкова, колкото — на празен сън.

— Не бива — рече Нел — да се отрича силата на магията. Хайде, Уленшпигел.

— Ще дойда.

На другия ден той помоли общинския магистрат да изпрати един верен войник със зорки очи, който да го замести: да пази кулата и да бди над околността.

И тръгна с Нел към птичите острови.

Минавайки през нивя и язове, те видяха малки зелени островчета, между които течеше морска вода; а по обраслите с трева могилки, които стигаха чак до дюните, множество птици-калугерици, чайки и морски лястовици, които стояха неподвижно и от перата им островчетата изглеждаха съвсем бели; над тях хвърчаха хиляди също такива птици. Земята беше застлана с гнезда; когато Уленшпигел се наведе да вземе едно яйце от пътя, видя, че към него лети чайка, която силно изпищя. На нейния писък долетяха повече от стотина чайки, които викаха тревожно, като се въртяха над главата на Уленшпигел и над съседните гнезда, но не се решаваха да се приближат до него.

— Уленшпигел — рече Нел, — тия птици молят да пощадиш яйцата им.

И разтреперана, тя каза:

— Страх ме е, гледай, слънцето залязва вече, небето побелява, звездите се пробуждат — настъпва часът на духовете. Ето, ниско над земята се виждат алени изпарения; Тил, любими, кое е това адско чудовище, което разтваря сред облаците своята огнена уста? Виж по посока на Филипова земя, дето кралят-палач заповяда на два пъти, заради жестоката си амбиция, да убият толкова много клети хора, виж как танцуват блуждаещите пламъчета: тая нощ душите на нещастните убити в сраженията напускат студените кръгове на чистилището, за да дойдат да се сгреят в топлия въздух на земята: в тоя час ти можеш да поискаш всичко от Христос — бога на добрите магьосници.

— Пепелта удря сърцето ми — рече Уленшпигел. — Ах, да можеше Христос да ми покаже Седмината, чиято пепел, развеяна от вятъра, би могла да ощастливи Фландрия и целия свят!

— Невернико — каза Нел, — ще ги видиш, като се намажеш с балсама.

— Може би — рече Уленшпигел, като посочи с пръст Сириус, — ако някой дух слезе от тая студена звезда.

При това движение едно блуждаещо пламъче, което се въртеше около него, кацна на пръста му и колкото повече той искаше да го махне, толкова по-здраво то се държеше.

Нел се опита да отърве Уленшпигел, но и на нейната ръка се залепи едно блуждаещо пламъче.

Уленшпигел плесна пламъчето на ръката си и рече:

— Казвай! Каква душа си ти — на някой Голтак ли, или на испанец? Ако си душа на Голтак — върви си в рая; ако си на испанец — върни се в ада, отдето си дошла.

Нел му каза:

— Недей оскърбява душите, дори да са души на палачи.

И като подхвърляше блуждаещото пламъче върху пръста си, тя каза:

— Пламъче, мило пламъче, какви вести носиш ти от царството на душите? Липсва ли им нещо? Ядат ли, пият ли, като нямат уста? Защото ти нямаш уста, мило пламъче! Или те приемат човешки образ само в благословения рай?

— Как можеш да си губиш времето — каза Уленшпигел — да говориш на това тъжно пламъче, което няма нито уши, да те чуе, нито уста, да ти отговори?

Ала Нел продължи, без да го слуша:

— Пламъче, отговори ми, като се завъртиш, защото аз ще те питам три пъти: веднъж — в името на бога, втори път — в името на света Богородица, и трети път — в името на първичните духове, които са посредниците между бога и хората.

Нел направи това и пламъчето се завъртя три пъти.

Тогава Нел рече на Уленшпигел:

— Съблечи дрехите си, и аз ще съблека моите: ето сребърната кутия, в която е балсамът за виденията.

— Все ми е едно — каза Уленшпигел.

Те се съблякоха, намазаха се с балсама и легнаха голи на тревата един до друг.

Чайките викаха жаловито; сред облаците святкаше мълния и тътнеше гръм: месецът едва показваше между два облака златните рогчета на своя сърп; блуждаещите пламъчета на Уленшпигел и Нел отидоха да танцуват в ливадата заедно с другите.

Изведнъж Нел и нейният любим бяха грабнати от ръката на някакъв гигант, който почна да ги подхвърля във въздуха като детски топки, улавяше ги пак, търкаляше ги един върху друг, мачкаше ги между пръстите си, запращаше ги в локвите вода между хълмовете и ги измъкваше оттам цели оплетени в морски треви. Сетне, като ги носеше из пространството, той запя с толкова силен глас, че разбуди и изплаши всички чайки по островите:

Нищожните бълхички искат днес с очите си,

невиждащи и криви,

божествените знаци да четат,

които ний заключваме ревниво.

Четете, бълхи и въшки,

четете думите свещени,

в небето, въздуха, в пръстта

със седем гвоздеи скрепени.

И наистина Уленшпигел и Нел видяха на моравата, във въздуха и в небето седем светещи бронзови плочи, които бяха приковани със седем огнени гвоздея. На плочите бе написано:

В бунища мъзгата се ражда и блика, седморката значи и радост, и скръб. Въглен е бил нявга диаманта скъп, учителят глупав, умен ученикът.

Седморката значи и радост, и скръб.

И гигантът вървеше, а след него всички блуждаещи пламъчета, които мълвяха като жътварчета и думаха:

Вижте, той е техен велик господар —

на папите — папа, на царете — цар;

но дори във своя височайши сан,

вижте, той е само дървен истукан.

Изведнъж чертите на лицето му се изкривиха, той става по-слаб, тъжен и висок. В едната си ръка държеше скиптър, в другата — меч. Името му беше Високомерие.

Той хвърли Нел и Уленшпигел на земята и каза:

— Аз съм бог.

След това до него се появи една червенолика мома, яхнала коза, с голи гърди, с разтворена рокля и с дързък поглед; нейното име беше Похот; след нея дойде една стара еврейка, която събираше черупки от яйцата на чайките; тя се наричаше Скъперничество; и един лаком, ненаситен монах, който ядеше луканка, тъпчеше се с наденици и непрекъснато дъвчеше като свинята, която беше яхнал; това беше Чревоугодието; след него идеше Мързелът, който тътреше крака, бледен и подут, с угаснал поглед, гонен от Гнева, който го подкарваше с остен. Мързелът беше тъжен, оплакваше се, потънал в сълзи, и падаше на колене от умора; сетне дойде мършавата Завист, с глава на усойница, със зъби на щука, която хапеше Мързела, защото беше в много добро настроение, Гнева — защото беше много буен, Чревоугодието — защото беше много наситено, Похотта — защото беше много червена, Скъперничеството — заради черупките, Високомерието — защото имаше пурпурна дреха и корона. И блуждаещите пламъчета танцуваха наоколо.

И с мъжки, женски и плачливи детински гласове те стенеха и думаха:

— Високомерие, майка на честолюбието, Гняв, източник на жестокост, вие ни убивахте по бойните полета, в тъмниците и стаите за мъчения, за да запазите вашите скиптри и корони! Завист, ти уби в зародиша им много благородни и полезни мисли, ние сме душите на преследвани изобретатели; Скъперничество, ти превърна в злато кръвта на клетия народ, ние сме духовете на твоите жертви; Похот, другарко и сестра на убийството, която роди Нерон, Месалина и крал Филип испански, ти купуваш добродетелта и плащаш на покварата, ние сме душите на мъртвите; Мързел и Чревоугодие, вие мърсите света, вие трябва да бъдете изметени, ние сме душите на мъртвите.

И чу се глас, който изрече:

В бунища мъзгата се ражда и блика. Седморката значи и радост, и скръб. Учителят глупав — умей ученикът. Тая въшка-скитник какво ли ще прави, въглища и пепел за да си набави?

А блуждаещите пламъчета казаха:

— Огънят — това сме ние, ние сме възмездието за изплаканите сълзи, за народните страдания; възмездие за благородниците, които ходеха на лов за човешки дивеч из своите земи; възмездие за безполезните битки, за проляната в затворите кръв, за изгорените мъже, за живи заровените жени и девойки; възмездие за окованото и окървавено минало; огънят — това сме ние, душите на мъртвите.

При тия думи Седмината се превърнаха в дървени статуи, без да променят с нищо предишния си вид. И един глас каза:

— Уленшпигел, изгори дървото!

И Уленшпигел, се обърна към блуждаещите пламъчета и каза:

— Вие, които сте огънят, изпълнете службата си.

И блуждаещите огньове заобиколиха накуп Седмината, които изгоряха и станаха на пепел.

И протече река от кръв.

От тая пепел излязоха седем други фигури: първата от тях каза:

— Аз се наричах Високомерие, сега се казвам благородна Гордост.

И останалите говориха по същия начин, и Уленшпигел и Нел видяха, че от Скъперничеството излезе Пестеливостта; от Гнева — Буйността; от Чревоугодието — Апетитът; от Завистта — Съревнованието, и от Мързела — Съзерцателността на поетите и мъдреците. А Похотта, яхнала коза, се превърна в хубава жена, чието име беше Любов.

И блуждаещите пламъчета заиграха около тях весело хоро.

Тогава Уленшпигел и Нел чуха хиляди гласове на невидими мъже и жени, звънливи и присмехулни, които звучаха като звънчета и пееха:

Когато върху сушата и над водата,

преобразени, Седемте се възцарят,

дигнете, хора, радостно челата;

това е щастието на света.

И Уленшпигел рече:

— Духовете се подиграват с нас.

И една могъща ръка хвана Нел за ръката и я хвърли в пространството.

А духовете запяха:

Когато Северът

целуне Залеза,

ще бъде край на съсипиите:

търси коланът ти.

— О — рече Уленшпигел, — Север, Залез и колан. Вие говорите неясно, господа духове.

А те запяха присмехулно:

Север е Нидерландия;

а Залеза е Белгия: коланът е съюз,

коланът е приятелство.

— Вие съвсем не сте глупави, господа духове — рече Уленшпигел.

А те отново запяха присмехулно:

Коланът, мили, между Белгия

и Нидерландия

ще бъде яка дружба —

ще бъде здрав съюз.

 

Съюз за съвети,

съюз за дела,

съюз на кръвта,

на живот и смърт.

 

Във случай на нужда;

ако не бе Еско,

да, мили, ако не бе Еско.

— Уви! — каза Уленшпигел. Такъв е нашият страдалчески живот: човешки сълзи и насмешка на съдбата.

Съюз на кръвта,

на живот и смърт, ако не бе Еско —

отвърнаха насмешливо духовете.

И една могъща ръка грабна Уленшпигел и го запрати в пространството.

Бележки

[1] Мориц Насау (1567–1625) — знаменит пълководец по онова време, който след смъртта на баща си бил избран за управител на Холандия и Зеландия.