Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (174) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

II

След като кървавият херцог напусна страната, тя бе управлявана от господата Медина Сели и дьо Рекесенс, които не бяха толкова жестоки. След това от името на краля управляваха Генералните щати^[1].

През това време жителите на Зеландия и Холандия, които имаха голямата изгода, че морето и язовете бяха техни природни укрепления, въздигнаха свободни храмове на бога на свободните; и папските палачи можеха редом с тях да пеят своите химни; а принц Орански Мълчаливия се въздържа да учреди една наместническа и кралска династия…

Белгия беше разорена от валонците^[2], недоволна от сключеното примирие в Ганд^[3], което, както се говореше, трябваше да сложи край на всички вражди. И тия валонци Pater noster knechten^[4], с едри черни броеници на шиите — две хиляди бяха намерени в Спиенна, в Хено, — отвличаха волове и коне, по хиляда и двеста, по две хиляди наведнъж, като избираха най-хубавите, отвличаха в полята и зеленчуковите градини жени и девойки, ядяха, без да плащат, и изгаряха в хамбарите селяните, които ходеха въоръжени, защото, както казваха, не искаха да ограбят плода на тежкия им труд.

И хората от народа си приказваха: „Дон Хуан^[5] ще пристигне със своите испанци и негово височество ще дойде със своите французи — не с хугенотите, а с папистите и Мълчаливия, който иска да управлява в мир Холандия, Зеландия, Гелдерн, Утрехт и Оверисел, отстъпва с тайно споразумение белгийските области, та господин Анжуйски да се възцари там.“

Но други от народа имаха още доверие.

„Господата от Генералните щати — казваха те — имат двадесет хиляди души, добре въоръжени, със силна артилерия и добра конница. Те ще се противопоставят на всички чужди наемници.“

Ала добре осведомените казваха: „Господата от Генералните щати имат двадесет хиляди души на книга, но не в полето: те нямат конница, и на една левга от лагера им Pater noster khechten им крадат под носа конете. Те нямат и артилерия, защото решиха да изпратят на дон Себастиян^[6] в Португалия сто топа с барут и гюллета, макар че бяха необходими тук; и никой не знае де са отишли двата милиона екю, които платихме на четири пъти в данъци и контрибуции; гражданите на Ганд и на Брюксел се въоръжават, Ганд — за протестантизма, а Брюксел — като Ганд; в Брюксел жените бият тамбурини, докато мъжете им правят укрепления. И Ганд храбрият изпраща на Брюксел веселия барут и топове, които му не достигат за отбрана срещу недоволните и срещу испанците.“

И всички в градовете и в равнината виждат, че не бива да се вярва нито на господата, нито на мнозина други. И ние гражданите, и хората от простия народ сме наскърбени дълбоко, че след като дадохме парите си и сме готови да дадем и кръвта си, виждаме, че нищо добро не се върши за татковината ни. И макар че с големи усилия най-сетне всички оръжия са приготвени за борба срещу враговете на страната, Белгия е боязлива и гневна, защото няма верни водачи, за да я поведат към бой и победа.

И добре осведомените си приказваха:

„При сключването на примирието в Ганд холандските и белгийски благородници се заклеха да изкоренят враждите, както и белгийските и нидерландските области да си помагат взаимно; заявиха, че наредбите вече не съществуват, че конфискациите се премахват и че се установява мир между двете религии; обещаха, че ще сринат всички стълбове, трофеи, надписи и статуи, издигнати от херцог Алба, за да ни опозори. Ала враждите са живи в сърцата на водачите; благородниците и духовенството подхранват раздора между отделните държави на Съюза; те получават пари, за да плащат на войниците, а ги използуват да тъпчат стомасите си; има петнадесет хиляди ненасрочени дела за искове по конфискувани имущества; лютераните и католиците се съюзяват срещу калвинистите; законните наследници не могат да изгонят грабителите от имотите си; статуята на херцога е съборена, ала образът на инквизицията е в сърцето им.“

И злочестият прост народ и тъжните граждани продължаваха да очакват смелия и верен водач, който ще ги поведе в бой за свободата.

И те си приказваха: „Де са знаменитите мъже, подписали Компромиса, обединили се, както казваха самите те, за доброто на родината? Защо тия двулики хора сключиха тоя толкова «свещен» съюз, щом трябваше веднага да го разкъсат? Защо се събраха с такъв шум и възбудиха гнева на краля, а сетне се разделиха като страхливци и предатели? Както бяха петстотин — големи и малки благородници, сплотени като братя, — те щяха да ни спасят от испанската ярост; но те пожертвуваха благоденствието на белгийската земя заради своето лично благоденствие, както сториха Егмонт и Хоорн.“

„Горко ни! — казваха те. — Ето иде дон Хуан, честолюбивият красавец, враг на Филип, но още по-голям враг на отечеството ни. Той иде от името на папата и за себе си. Благородниците и духовенството ни предадоха.“

И започнаха нещо като война. По стените на големите и малки улици на Ганд и Брюксел, дори по мачтите на корабите на Голтаците се появиха съобщения с имената на предатели, командуващи армии и коменданти на крепости; името на граф Лидеркерке, който не защити замъка си срещу дон Хуан; на управителя на Лиеж, който пожела да предаде града на дон Хуан; на господата Аершот, Мансфелд, Берлаймонт и на Расенгиен; имената на хора от Държавния съвет, на Жорж дьо Лаленг, наместник във Фрисландия, на командуващия армия господин Росиньол, агент на дон Хуан, посредник за убийства между Филип и Жореги^[7], несръчния атентатор на принц Орански; името на архиепископа на Камбре, който поиска да пусне испанците в града; имената на анверските езуити, които предлагаха на Генералните щати три бурета злато — два милиона флорина, — за да не разрушат замъка и да го държат за дон Хуан; на лиежкия епископ; на католическите отвратителни проповедници, които клеветяха патриотите; на утрехтския епископ, когото гражданите изпратиха другаде да пасе тревата на предателството; на ордените на монасите-просяци, които интригуваха в Ганд в полза на дон Хуан. Жителите на Боа льо Дюк приковаха на позорния стълб името на кармелитския монах Пиер, който, подпомогнат от епископа и духовенството му, бе решил да предаде града на дон Хуан.

В Дуе те все пак не обесиха куклата^[8] на ректора на университета, който също се бе поиспанчил; но по корабите на Голтаците личаха върху гърдите на обесените кукли имената на монаси, свещеници и висши духовници и на хиляда и осемстотин богати жени и девойки от Малинския манастир, които хранеха с парите си палачите на родината и ги китеха със злато и накити.

И върху тия кукли, позорища за предатели, личеше името на маркиз Харро, комендант на крепостта Филипвил, който бе прахосвал на вятъра военните и съестни припаси, за да предаде после крепостта на неприятеля, под предлог, че му липсват храни; името на Белвер, който предаде Лембург, макар че градът можеше да се държи още осем месеца; имената на председателя на фламандския държавен съвет, на магистрата на Брюге, на малинския магистрат, които пазеха градовете си за дон Хуан; на господата от Сметната камара в Гелдерн, закрита поради измяна; на членовете на Брабанския съвет, от канцеларията на херцогството, от тайния съвет и от съвета на финансите; на управителя и кмета на Менин и на лошите съседи от Артоа, които оставиха да минат свободно две хиляди французи, тръгнали за плячка.

— Горко ни! — думаха си гражданите. — Ето херцог Анжуйски стъпи в нашата страна; той иска да бъде наш крал; видяхте ли го как влезе в Монс — дребничък, с широк таз, едър нос, жълто лице и насмешлива уста? Той е голям принц и обича необикновените видове любов; за да има в името му женствена прелест и мъжествена сила, наричат го господин господин негова анжуйска висока светлост.

Уленшпигел беше замислен. Той запя:

Грей яркото слънце сред синьо небе;

знамена, огледала и дръжки на саби —

обвийте ги в креп,

обвийте ги в траурен креп

и накити скъпи махнете.

Песента за Смъртта аз започвам,

на предатели песента пея!

 

Те стъпиха с крак на гърдите и шията

на гордите наши земи —

на Брабан и на Фландрия, на Хено и Анверс,

на Артоа и на Люксембург.

Стръв користна тука ги води.

За тия предатели пея.

 

Когато врагът оплячкосва навсякъде,

когато испанците влизат в Анверс,

попове, владици, началници бойни,

в премени от свила и сърма,

с лица, зачервени от вино,

се точат из всичките улици —

позорно вървят из града.

 

И инквизицията затова

победно тържествува.

И Тителмановците нови

затварят глухонеми —

че били еретици.

Аз песен за предателите пея.

 

Страхливци подли, вий, които

Компромиса подписахте —

да бъдат имената ви навеки прокълнати!

Къде сте днеска в часа за бой?

Подобно гарвани

подир испанците вървите вие.

За траур, барабани, бийте!

 

Земя белгийска, утрешния ден

ще те осъди, че въоръжена,

ти все пак ги остави да плячкосват.

Ти, бъдеще, не бързай много.

Виж как предателите действуват:

те бяха двайсет, а сега — хиляда,

заели длъжности навред,

големите на по-малките дават.

 

Те действуват в съгласие, та тъй,

чрез леност и раздори —

лозунгите на тяхната измяна —

по-лесно съпротивата да смажат.

Огледалата, дръжките на сабите

обвийте в траурни була!

Аз песен за предателите пея.

 

Те обявяват за бунтовници тук

всички испанци или недоволни

и забраняват да им се помага

със хляб, с подслон,

с барут и със куршуми.

Ала когато хванат някого да бесят,

        да, да го бесят —

на свобода го незабавно пускат.

Въставай! — казват гражданите в Брюксел,

Въставай! — казват и във Ганд,

и целият народ белгийски.

Злочести хора, искат да ви смажат,

изправени помежду крал и папа,

във кръстоносен поход срещу Фландрия.

 

Наемници, те идат настървени

от миризма на кръв;

глутници от псета,

гъмжило от хиени и змии.

Те идат тук и лакоми, и жадни

и днес ти, клета бащина земя,

си готова за разруха и за смърт.

 

Не дон Хуан приготвя за Фарнезе,

любимецът на папата, свободен път,

а тия, що със злато ти обсипа,

с отличия и почести големи,

които изповядваха във църква

жените ни, о, татковино скъпа,

девойките и малките дечица!

 

Събориха те на земята те и ето,

омразният Испанец се навежда

и нож на твойто гърло слага днес.

Безсрамно се погавриха със тебе,

когато принц Орански в Брюксел

посрещнаха с блестящи празненства.

 

И над канала, сред бенгалски огън,

сред толкоз блясък, пукот, веселба,

от фойерверки, грейнали в нощта,

със хубави картини и килими,

с безбройни кораби, за празник украсени,

те изиграха, о, земя белгийска,

познатата история на Йосиф,

от братята си собствени продаден.