Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (171) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

XXI

След като превзеха Рамкенс, Рертрюденберг и Алкмаер, Голтаците се върнаха във Флисинген.

Оздравялата Нел чакаше Уленшпигел на пристанището.

— Тил — рече тя, като го видя, — мили мой Тил, не си ли ранен?

Уленшпигел изпя:

На моето знаме „Живот“ аз написах,

живот в светлината мечтана.

Едната ми кожа е моята собствена,

а втората — чиста стомана.

— Ах! — каза Ламме, като си тътреше крака. — Около него валят куршуми, картечи, гюллета, а той не чувствува нищо освен вятъра, който правят те. Ти сигурно си дух, Уленшпигел, както и ти, Нел, защото винаги ви виждам бодри и младички.

— Защо си тътриш крака? — попита Нел.

— Аз не съм дух и никога няма да бъда — рече той. — Затова ме и цапнаха с брадва в бедрото. — Ах, колко закръглени и бели бяха бедрата на жена ми! Гледай, тече кръв от мене. Ох, защо тя не е сега тук, за да се грижи за мен!

Нел се ядоса и му отговори:

— Защо ти е потрябвала невярна жена?

— Не говори лошо за нея — отвърна Ламме.

— Ето ти мехлем — рече Нел, — пазех го за Уленшпигел; сложи го на раната си.

Щом превърза раната си, Ламме се развесели, защото мехлемът успокои лютата болка, и те се качиха тримата на кораба.

Когато видя монаха, който се разхождаше с вързани ръце, тя рече:

— Кой е този? Виждала съм го някъде и струва ми се, че го познавам.

— Той струва сто флорина откуп — отговори Ламме.