Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (170) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

XX

Когато Голтаците бяха във Флисинген, Нел заболя от треска. Тя трябваше да напусне кораба и я настаниха у протестанта Питерс на Тюрвен Кей.

Уленшпигел бе много натъжен, но все пак се радваше, че в леглото, дето сигурно щеше да оздравее, испанските куршуми не можеха да я засегнат.

И заедно с Ламме непрекъснато беше при нея, грижеше се и още по-силно я обичаше. И си приказваха.

— Верни приятелю — каза един ден Уленшпигел, — знаеш ли новината?

— Не, синко — рече Ламме.

— Видя ли кораба, който напоследък се присъедини към нашата флота, и знаеш ли кой свири там всеки ден на виола?

— От последните студове — каза Ламме — аз съм като че ли оглушал с двете уши. Защо се смееш, синко?

Но Уленшпигел добави:

— Веднъж чух, че жена пее фламандска песен и гласът й ми се стори приятен.

— Уви — рече Ламме, — тя пееше и свиреше на виола.

— Знаеш ли другата новина? — продължаваше Уленшпигел.

— Не я знам, синко — отговори Ламме.

Уленшпигел отговори:

— Получихме заповед да отплаваме с корабите по Еско до Анверс, за да издирим там неприятелските кораби и да ги пленим или изгорим. А за хората — никаква милост. Как ти се струва това, голямо шкембе?

— Уви! — рече Ламме. — Никога ли няма да чуем в тая тъжна страна да се говори за нещо друго освен за изгаряне на клада, за бесене, давене и други унищожения на нещастните хора? Та кога ще настъпи благодатният мир, за да можем да си печем спокойно яребици, да готвим пилета и да слушаме как пеят кървавиците сред яйца в тигана? Аз обичам повече черните кървавици; белите са много тлъсти.

— Това блажено време ще дойде — отговори Уленшпигел, — когато в градините на Фландрия видим по ябълковите, сливовите и черешовите дръвчета вместо ябълки, сливи и череши по един испанец, обесен на всяко клонче.

— Ах — рече Ламме, — да можех само да намеря жена си, моята толкова скъпа, любима и сладка, вярна жена! Защото, трябва да знаеш това, синко, аз не съм бил никога, нито ще бъда рогоносец; при това тя беше прекалено сдържана и спокойна в държанието си; избягваше обществото на други мъже; ако обичаше хубавите премени, то беше само от женска слабост. Аз бях неин готвач и слуга, признавам го открито, и бих искал отново да бъда; ала аз бях също така и неин господар и съпруг.

— Стига по това — каза Уленшпигел. — Чуваш ли как адмиралът вика: „Дигайте котвите!“ и как капитаните повтарят същото? Ще трябва да се приготвим за отплаване.

— Защо тръгваш толкова скоро? — каза Нел на Уленшпигел.

— Отиваме на корабите — рече той.

— Без мене ли? — каза тя.

— Да — рече Уленшпигел.

— Не мислиш ли — каза тя, — че аз много ще се тревожа тук за тебе?

— Миличка — рече Уленшпигел, — моята кожа е от желязо.

— Ти се подиграваш — каза тя. — Аз виждам само куртката ти, която е от плат, а не от желязо; под нея е тялото ти от кости и плът като моето. Ако те ранят, кой ще те превърже? Самичък ли ще умреш сред бойците? Ще дойда с тебе.

— Ах — рече той, — ако копията, гюллетата, сабите, брадвите, чуковете ме пощадят, но ударят твоето прелестно телце, какво ще правя аз, негодникът, без тебе в тоя противен свят?

Но Нел каза:

— Искам да бъда с тебе: няма никаква опасност; аз ще се скрия зад дървените заслони, дето са аркебузиерите.

— Ако ти отидеш, аз ще остана и твоят верен приятел Уленшпигел ще бъде наречен изменник и страхливец; но я чуй моята песен:

Природата броня за мен е приготвила,

железни коси вместо каска кована;

едната ми кожа е моята собствена,

а другата — чиста стомана.

 

Напразно Смъртта — негодница грозна,

се готви и мене да хване.

Едната ми кожа е моята собствена,

а другата — чиста стомана.

 

На моето знаме „Живот“ аз написах,

живот в светлината мечтана.

Едната ми кожа е моята собствена,

а другата — чиста стомана.

И той се измъкна, пеейки, след като целуна треперещите устни и хубавите очи на трескавата Нел, която се смееше и плачеше едновременно.

Голтаците са в Анверс и пленяват корабите на Алба дори в пристанището. Когато сред бял ден влизат в града, те освобождават някои пленници, а вземат други за откуп. Измъкват насила гражданите и отвеждат някои без много приказки под страх от смъртно наказание.

Уленшпигел каза на Ламме:

— Синът на адмирала е задържан в къщата на коменданта, трябва да го освободим.

Като влязоха в къщата на коменданта, видяха сина, когото търсеха, заедно с един шишкав калугер, който му проповядваше сприхаво и се опитваше да го възвърне в лоното на нашата майка светата църква. Но момъкът не искаше. Той излезе с Уленшпигел. А през това време Ламме, хванал монаха за качулката, буташе го да върви пред него из анверските улици и му казваше:

— Ти струваш сто флорина откуп; вземай си нещата и върви напред. Какво се бавиш? Да нямаш олово в сандалите си? Върви, чувал със сланина, долап за ястия, шкембе, пълно с чорба!

Монахът отговаряше яростно:

— Аз вървя, господин Голтако, вървя; но независимо от всичката почит, която имам към вашата аркебуза, вие приличате на мене — дебел, шкембест човек.

Но Ламме го блъскаше.

— Как смееш ти — каза той, — отвратителен калугер, да сравняваш твоята манастирска тлъстина, лентяйска и безполезна, с моята тлъстина на фламандец, натрупана честно в работа, умора и сражения. Тичай или ще те ритна с носа на обувката си, та да вървиш на четири крака като куче.

Но монахът не можеше да тича и цял се задъхваше, както и Ламме. И така стигнаха до кораба.