Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (167) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

XVII

Беше декември, вълчият месец. Над вълните падаше остър като игли дъжд. Голтаците кръстосваха в Зюйдерзее. Господин адмиралът свика на кораба си с тръба капитаните и командирите на големите лодки и на платноходките и заедно с тях и Уленшпигел.

Адмиралът се обърна най-напред към Уленшпигел:

— Принцът иска да те възнагради за твоята добра и вярна служба и затова те назначава за капитан на кораба „Бриел“. Връчвам ти документи за твоето назначение.

— Благодаря ви, господин адмирал — отговори Уленшпигел. — Аз ще направя всичко, което силиците ми позволяват, за да бъда добър капитан, и надявам се, че с божията помощ ще обезглавя Испания, като й отнема Фландрия и Холандия, с други думи, Южна и Северна Нидерландия.

— Много добре — каза адмиралът. — А сега — обърна се той към всички — ще ви съобщя, че жителите на католическия Амстердам се готвят да обсадят Анкюиз. Те не са излезли още от канала Ий и ние трябва да кръстосваме пред канала, за да останат те в него, и да нападаме всеки от техните кораби, който покаже своя тираничен корпус в Зюйдерзее.

Те отговориха:

— Ще ги надупчим. Да живее Голтака!

Когато се върна на своя кораб, Уленшпигел нареди да се съберат на палубата матросите и войниците и им съобщи какво е решил адмиралът.

Те отговориха:

— Ние имаме крила — това са нашите платна; ние имаме кънки — това са киловете^[1] на нашите кораби; имаме гигантски ръце — нашите куки за абордаж. Да живее Голтака!

Флотата тръгна и кръстосва пред Амстердам на една миля навътре в морето така, че никой не можеше ни да влезе, ни да излезе без тяхно разрешение.

На петия ден дъждът спря; вятърът задуха още по-люто под ясното небе; жителите на Амстердам не даваха никакъв признак на живот.

Изведнъж Уленшпигел видя, че на палубата се качи Ламме, подгонил с голямата си дървена лъжица преводача на кораба, млад момък, който владееше много добре френски и фламандски, но още по-добре — науката за лакомията.

— Обеснико — думаше Ламме, като го бъхтеше, — да не мислиш, че безнаказано можеш да ядеш моите фрикасета, преди да са напълно сготвени? Качвай се горе на мачтата, да видиш дали не са се размърдали по амстердамските кораби. Така поне ще свършиш нещо полезно.

Но преводачът отговори:

— Какво ще ми дадеш за това?

— Искаш да ти се плати, преди да си свършил работата ли? — рече Ламме. — Крадливо семе, ако не се качиш, ще накарам да те набият. И френският ти език няма да те спаси.

— Хубав език е той — каза преводачът, — любовен и боен език.

И се покачи.

— Е? Какво има, мързеливецо? — попита Ламме.

Преводачът отговори:

— Не виждам нищо — нито в града, нито по корабите.

И каза, като слезе:

— Плати ми сега.

— Задръж това, което си отмъкнал — отговори Ламме. — Но от крадено полза няма: сигурно ще го повърнеш.

Качил се пак на мачтата, преводачът извика неочаквано:

— Ламме! Ламме! Крадец влиза в кухнята ти!

— Ключът е в кесията ми — отговори Ламме.

Тогава Уленшпигел дръпна Ламме встрани и му каза:

— Синко, това голямо спокойствие в Амстердам ме плаши. Те имат някакви тайни намерения.

— И аз помислих същото — рече Ламме. — В раклата водата в кърчазите замръзва. Закланите птици са се втвърдили; надениците са побелели от скреж; маслото е като камък, дървеното масло е станало бяло, солта суха като пясък на слънце.

— Иде мраз — каза Уленшпигел. — Те ще настъпят с големи сили и с артилерия.

Той отиде на адмиралския кораб и каза на адмирала от какво се страхуваше. Адмиралът му отговори:

— Вятърът духа откъм Англия; ще завали сняг, но няма да замръзне; върни се на кораба си.

И Уленшпигел си отиде.

През нощта падна голям сняг; но скоро задуха вятър откъм Норвегия, морето замръзна и стана като под. Адмиралът видя това.

Опасявайки се да не би жителите на Амстердам да дойдат по леда и да подпалят корабите, той заповяда на войниците да приготвят кънките си, в случай че ще трябва да се бият вън и около корабите, а на артилеристите на железните и чугунени топове — да наредят до лафетите купища гюллета, да заредят топовете и да държат непрекъснато запалени фитилите.

Но амстердамци не дойдоха.

И така минаха седем дни.

На осмия ден привечер Уленшпигел нареди да се даде хубаво угощение на матросите и войниците, за да им бъде като броня срещу острия вятър, който духаше.

Но Ламме каза:

— Останали са само сухари и слаба бира.

— Да живее Голтака! — рекоха те. — Това ще бъде постно угощение в очакване часа на битката.

— Който няма да удари скоро — рече Ламме. — Амстердамци ще дойдат да подпалят корабите ни, но не тая нощ. Те ще трябва да се съберат предварително около огнището, да изпият много чаши варено вино със захар от Мадейра — да даде бог и на вас — и след като говорят до среднощ с търпение, благоразумие и пълни чаши, ще решат, че могат и на следния ден да решат дали да ни атакуват, или не, през идната седмица. Утре, пиейки отново варено вино със захар от Мадейра — да даде бог и на вас, — те отново със спокойствие, търпение и с пълни чаши ще решат, че ще трябва да се съберат някой друг ден, за да разберат дотогава дали ледът може, или не може да удържи голям отряд. И ще накарат това да се провери от учени хора, които ще изложат заключението си на пергамент. Като го получат, те ще узнаят, че ледът е дебел около половин аршин, че е достатъчно здрав, за да удържи няколкостотин души с топове и полски оръдия. След това ще се съберат отново, за да обсъдят и пресметнат на спокойствие, търпение и с много чаши варено вино дали е по-добре — поради съкровищата, които взехме от лисабонците — да нападнат нашите кораби, или да ги изгорят. Така колебливи и отлагащи, те ще решат, че ще трябва да превземат, а не да изгорят нашите кораби, макар че по тоя начин ще извършат голяма несправедливост към нас.

— Говориш умно — отвърна Уленшпигел, — но не виждаш ли светлините, които пламват в града, и хора, които се суетят с фенери насам-натам?

— То е, защото им е студено — рече Ламме.

И продължи с въздишка:

— Всичко е изядено. Няма говеждо, нито свинско, нито птици: няма, уви, вино, нито хубава бира; само сухари и слаба бира. Който ме обича, да тръгва с мене.

— Де отиваш? — попита Уленшпигел. — Никой не бива да напуска кораба.

— Синко — рече Ламме, — сега ти си капитан и началник. Няма да сляза, ако не ми позволиш. Но помисли все пак, че завчера изядохме последната наденица и че в това люто време огънят на готварницата е слънце за добрите другари. Кой не би искал да подуши тук мириса на сосовете, да вдъхне аромата на божественото питие, приготвено от радостните цветя — веселието, смеха и доброто настроение? Затова, капитане и верен мой приятелю, ще се реша да кажа, че аз, който обичам само да си почивам и убивам с удоволствие само някоя крехка патица, някое тлъсто пиле или сочна пуйка, си измъчих душата, като не ям нищо и вървя след тебе, търпя умори и участвувам в битки. Погледни оттук светлините на оня богат чифлик, пълен с едър и дребен добитък. Знаеш ли кой живее там? Това е оня фрисландски лодкар, който предаде господин Дандело и отведе в Анкюиз, тогава още в ръцете на Алба, осемнадесет злочести благородници и приятели, които бяха обезглавени на конския пазар в Брюксел — на Ситния пясък. Тоя предател, който се казва Слос, получи от херцога за предателството си две хиляди флорина. С тия кървави пари като същински Юда той купи чифлика, който виждаш, заедно с добитъка и със земята наоколо; а земята и добитъкът, като се увеличаваха и му даваха плод, го направиха богат.

Уленшпигел отговори:

— Пепелта удря сърцето ми. Ти възвестяваш часа на божието възмездие.

— А също така — рече Ламме — и часа на яденето. Дай ми двадесет момчета, храбри войници и матроси, и аз ще отида да заловя предателя.

— Аз сам искам да ги водя — каза Уленшпигел. — Който обича справедливостта, да дойде с мене… Но не всички, драги и верни приятели; достатъчно са двадесет души, иначе кой ще пази кораба? Хвърляйте жребие със зарове. Станахте двадесет, елате. Заровете избират добре. Сложете си кънките и се плъзнете към звездата Венера, която блести над чифлика на предателя.

Вървете към светлината и елате, вие, двадесетината, като се пързаляте с брадви на рамо.

Вятърът свири и гони пред себе си снежни вихрушки по леда. Елате, смели мъже!

Вие не пеете, нито говорите; вървите съвсем направо и мълчаливо към звездата; ледът скрипти под кънките ви.

Който падне, веднага става. Стигаме до брега: по белия сняг ни една човешка фигура, в заледения въздух — ни една птица. Свалете кънките.

Ето ни вече на сушата, ето ливадите, слагайте отново кънките си. Ние сме обкръжили чифлика, затаили дъх.

Уленшпигел чука на портата, кучетата се разлайват. Той отново чука; отваря се един прозорец, стопанинът подава глава и казва:

— Кой си ти?

Той виждаше само Уленшпигел; другите бяха скрити зад пералнята.

Уленшпигел отговори:

— Господин дьо Буссю заповяда да отидеш веднага при него в Амстердам.

— Де ти е съпроводителното писмо? — каза човекът, като слезе и отвори портата.

— Тук — отговори Уленшпигел и му посочи двадесетте Голтака, които бързо се вмъкваха след него през отворената порта.

Тогава Уленшпигел му каза:

— Ти си Слос, предателят-лодкар; ти устрои засада, в която паднаха господата Дандело, Батембург и други господа. Де са парите, които получи за тяхната кръв?

Разтреперан, чифликчията отговори:

— Вие сте Голтаци, простете ми; аз не знаех какво правя. Тук нямам никакви пари: но ще ви дам всичко.

Ламме каза:

— Тъмно е; дай ни лоени или восъчни свещи.

Стопанинът отговори:

— Ей ги де висят лоените свещи.

Когато запалиха свещ, един от Голтаците, който бе до камината, рече:

— Студено е, да накладем огън. Ето там хубави съчки.

И посочи върху една лавица саксии с изсъхнали растения. Той взе едно от тях и както го разтърсваше заедно със саксията, тя падна и по земята се пръснаха дукати, флорини и реали.

— Ето де са парите — каза той, като посочи другите саксии.

Действително, когато ги изпразниха, намериха в тях десет хиляди флорина.

Като видя това, стопанинът нададе вик и заплака.

Привлечени от виковете му, дойдоха по долни дрехи слугите и слугините в чифлика. Мъжете, които се опитаха да защитят господаря си, бяха вързани, а засрамените жени, особено младите, се тулеха зад мъжете.

Тогава Ламме излезе напред и каза:

— Предателю чифликчия, де са ключовете от зимника, от конюшнята, от оборите и от кошарите?

— Безсрамни разбойници — рече стопанинът, — вие ще бъдете окачени на бесилката.

— Дойде часът на божието възмездие, дай ключовете!

— Бог ще отмъсти за мене — каза стопанинът и им ги даде.

След като изпразниха чифлика, Голтаците побързаха да се върнат на кънки в корабите — тия несигурни убежища на свободата.

— Аз съм главният готвач — думаше Ламме, като ги водеше, — аз съм главният готвач. Тикайте хубавите си шейнички, натоварени с вино и бира; карайте за рогата или другояче коне, волове, свини, овце и цялото стадо, запяло своите естествени песни. Гълъбите гугукат в кошниците; охранените петли, натъпкани с хлебна средина, се учудват в дървените си клетки, дето не могат да помръднат. Аз съм главният готвач. Ледът скърца под железните кънки. Вече сме на корабите. Утре ще има музика в готварницата. Пуснете скрипците. Опашете с колани конете, кравите и воловете. Прекрасно зрелище е да ги гледаш тъй увиснали на корема; утре ние ще увиснем с езиците си на тлъстите фрикасета. Скрипецът ги издига на кораба. Това са кебапи. Натрупайте ми надве-натри в трюма кокошки, гъски, патки и петли. Кой ще им извие врата? Главният готвач. Вратата е заключена, ключът е в кесията ми. Хвала на бога в готварницата! Да живее Голтака!

След това Уленшпигел отиде на адмиралския кораб, водейки Дирик Слос и другите пленници, които стенеха и плачеха от страх пред бесилото.

Чул шума, дойде господин Ворст; щом видя Уленшпигел и другарите му, осветени от червения блясък на факлите, той каза:

— Какво искаш от нас?

Уленшпигел отговори:

— Тая нощ хванахме в чифлика му предателя Дирик Слос, който устрои засада на осемнадесетте. Ето го. Другите са невинни слуги и слугини.

И като му подаде една кесия, добави:

— Тия флорини цъфтяха в саксиите, в къщата на предателя; те са десет хиляди.

Господин Ворст им каза:

— Вие сте сторили зле, че сте напуснали корабите; но поради добрия успех ще ви се даде прошка. Нека бъдат добре дошли пленниците и кесията с флорини, както и вие, храбреци, на които според морските права и обичаи аз отстъпвам една трета от плячката; другата ще бъде за флотата, а третата — за господин Орански; обесете веднага предателя.

Голтаците изпълниха заповедта, след това пробиха дупка в леда и хвърлиха в нея трупа на Дирик Слос.

Тогава господин Ворст каза:

— Да не би около корабите да е поникнала трева, та чувам кокошки да къткат, овце да блеят и волове и крави да мучат?

— Това са пленниците ни за стомаха — отговори Уленшпигел. — Те ще платят откупа си във вид на фрикасета. Господин адмиралът ще получи най-хубавото от тях. Колкото до слугите и слугините, между които има любезна и хубави женички, ще ги отведа на моя кораб.

Когато ги отведе там, той държа следната реч:

— Мъже и жени, вие сте сега на най-хубавия от всички кораби в света. Ние прекарваме времето си тук в непрекъснати веселби, угощения и пиршества. Ако желаете да си отидете — платете откуп: ако искате да останете, ще живеете като нас, ще работите и ядете здравата. Колкото до хубавите женички, аз като капитан им разрешавам пълна телесна свобода, като им казвам, че ми е все едно дали ще искат да си запазят приятелите, с които са дошли на кораба, или да си изберат някои храбри Голтаци измежду тук присъствуващите, за да им бъдат семейни другарки.

Но всички любезни женички останаха верни на приятелите си освен една, която поглеждаше усмихната Ламме и го попита дали не я иска.

— Много ти благодаря, миличка — каза той, — но аз съм ангажиран другаде.

— Човекът е женен — рекоха Голтаците, като видяха, че жената се ядоса.

А тя му обърна гръб и си избра друг, който имаше като Ламме голям корем и добродушно лице.

През тоя ден и през следните на корабите имаше големи веселби и угощения с вина, птици и месо, И Уленшпигел каза:

— Да живее Голтака! Духай, остър ветре, ние ще стоплим въздуха с нашия дъх. Нашето сърце пламти за тържеството на свободата на съвестта; нашият стомах пламти за месото на неприятеля. Да пием вино — млякото за мъжете. Да живее Голтака!

Нел също пиеше с голям златен потир и заруменяла от вятъра, пискаше с флейтата. И макар че беше студено, Голтаците весело ядяха и пиеха на палубата.